Съдържание Цялата книга на една страница

ТОПЛИНАТА НА НАШИТЕ РЪЦЕ

Любовта не може да бъде снизходителна и милосърдието не е продиктувано от съжаление, а от любов. Милосърдието и любовта са едно и също – ти даряваш любов чрез милосърдие, затова недей просто да даваш пари, а протегни ръка. Когато бях в Лондон, посетих бездомните, получаващи супа в кухнята на нашите сестри. Един човек, който живееше в картонена кутия, хвана ръката ми и каза: „Отдавна не съм усещал топлината на човешка ръка.”

Мери, наша доброволка, споделя повече за това, как можеш да протегнеш ръка към останалите: „Разбрах, че практическата помощ в действителност може да унижи хората, ако не се дава с любов. никой не би желал да правят нещо просто заради него. Разбрах също, че връзката с хората се осъществява постепенно – чрез дребните неща и е възможна дори, когато всичко е организирано. Затова е важно да не се правиш на прекалено зает, когато раздаваш храната или прибираш съдовете, а да обърнеш внимание и да поприказваш с човека край теб, да поседиш с него, опитвайки се да изградиш лична връзка помежду ви. Много от хората носят снимки със себе си – можеш да помолиш да ти ги покажат, да се пошегуваш с прическата им или нещо такова. Важното е да осъществиш някакъв контакт, дори само да кажеш: „Хареса ли ви яденето?”. Не чакай да ти върнат мръсните съдове, сам иди да ги прибереш – и това е повод за контакт. Ако подобни неща ти се струват трудни, може би е по-добре да започнеш постепенно – виждаш, че някой стои сам настрана или се разхожда, или чака, възползвай се от тази възможност, приближи се до него!”

Ето още една история, разказана от сестра Мери, която предлага друг начин за контакт с нуждаещите се хора: „Преди известно време група от нас замина за Албания и посети сестрите там. Бяхме чували за дома за психично болни деца и отидохме да ги видим. Натъкнахме се на нещо наистина ужасно. Очевидно домът получаваше много помощи, но всеки път хората от околността ги крадяха, защото те също се нуждаеха от тях. Потресе ме и това, че там имаше склад, пълен с различни неща, в който непрекъснато пристигаха нови помощи, но те не стигаха до децата. Бяхме донесли кутия с ябълки и решихме да дадем по една на всяко дете, защото знаехме, че ако просто им оставим кутията, вероятно някой от персонал, чиито деца също се нуждаеха от ябълки, щеше да я вземе и тя нямаше да стигне до децата в сиропиталището.” Любовта е безсмислена, ако не се сподели. Любовта трябва да бъде изразявана чрез делата. Трябва да обичаш без очаквания, да правиш нещо заради самата любов, а не заради това, което можеш да получиш. Ако очакваш нещо в замяна, това не е любов, защото истинската любов е безусловна.

Ако е необходимо, Бог ще те напътства, както напътства нас да служим на болните от СПИН. Ние не осъждаме тези хора. Не ги питаме какво се е случило с тях и как са се заразили. Просто разбираме нуждата им и се грижим за тях. Струва ми се, че със СПИН-а Бог иска да ни каже нещо, дава ни възможност да изразим своята любов. болните от СПИН събудиха нежността у онези, които се бяха затворили в себе си, забравяйки какво е любов. Сестра Долорес ни казва, че понякога е достатъчно просто да присъстваш с любов: „Отначало имаше много страх у онези, които идваха при нас със СПИН. Беше им трудно да приемат, че ще умрат. Но нашата съпричастност и присъствието ни в последните им мигове помагаха. Спомням си как в Ню Йорк майката на един пуерториканец му предложи да се грижи за него вкъщи. Той й благодари, но реши да остане с нас, като обеща да я навестява. Един ден ми каза: „Знам, че когато умирам, ще сте до мен и ще държите ръката ми” – беше ни виждал да правим това с другите и знаеше, че няма да умре в самота. Наистина е много просто.

Умиращите са трогнати от любовта, която получават – тя може да е само докосването на моята ръка или чаша вода или някакъв сладкиш, който обичат. Просто направете онова, за което ви молят и те ще са доволни, ще знаят, че някой го е грижа за тях, че някой ги обича, че имат значение за някого – само по себе си това е голяма подкрепа. По този начин те вярват, че Бог е щедър и добър и душите им ще отидат при Него. Ние проповядваме по този начин – просто вършим всичко за тях с любов и те са докоснати от Божията милост.”

Брат Джеф, ръководещ Братята на милосърдието, също разказва за най-добрия начин да се дава любов: „Когато хора, които са свикнали да бъдат пренебрегвани и отхвърляни, се почувстват обичани и приети от другите, когато виждат, че някой им отделя от времето и енергията си, разбират това послание – в края на краищата те не са боклук. Любовта се изразява преди всичко в това – да бъдеш с някого, а не да правиш нещо за него. Не трябва да го забравяме, защото лесно можем да се увлечем от своята действеност. Ако делата ти не произтичат от копнежа да си с някого, те са просто социална помощ. Единствено чрез споделянето можеш да усетиш неговите потребности и ако твоята любов е истинска, ще ти се прииска да я изразиш, като сториш каквото е по силите ти за него.

Служенето е просто средство да се изрази съпричастността ти към тази личност – много често няма да си в състояние напълно да разрешиш проблемите на бедните и страдащите, но споделяйки ги с тях, ще им покажеш, че Бог ги обича. Опитваме се да им дадем това послание: не можем да разрешим проблемите ви, но Бог ви обича дори, когато сте психически обременени, алкохолици или прокажени. И даже да не се излекувате, Той пак ще ви обича така силно, а ние сме тук, за да изразим тази любов. И ако поне малко успеем да облекчим болката им, ще е напредък, но по-важно за нас е да им напомняме, че дори сред нищетата и страданието Бог ги обича. Трудно за предаване послание, но ние вярваме, че най-важно е да бъдем с тях. Да прекараш времето си с някой е също израз на любов, както и да направиш нещо за него.”

Един от нашите доброволци, Нейджъл, описва личния си опит с умиращите и мизерстващите в дома ни в Калкута: „Когато отидох да помагам в Нимрал Хриди, намразих това място заради страданието и се почувствах напълно безполезен. Помислих си: „Какво правя тук?” По-късно, щом се върнах в Англия, дълго си приказвах за това с една от сестрите. Казах й, че бързо съм усвоил езика на знаците и мога да различа дали някой ме моли за чаша вода или за подлога. Нищо друго освен това не бях постигнал. Най-често седях край леглата на хората и ги разтривах или хранех. Понякога получавах признание, но се случваше рядко, защото повечето от тях бяха на смъртния си одър. Така че, когато една сестра ме попита как съм се справял, просто й отвърнах: „Бях там.” А тя ми каза: „Не са ли правили същото под кръста свети Йоан и нашата блажена Мария?” Отнасяме ли се със състрадание към бедните? Те са гладни не само за храна, но и за признание, че са човешки същества. Гладни са за уважение и за отношение като към равни, гладни са за нашата любов.