Съдържание Цялата книга на една страница

РАБОТАТА НА БРАТЯТА

Брат Джеф е австралиец, наследник на брат Ендрю като глава на Братята на милосърдието: „В Лос Анджелис основната ни грижа е дневният център за нелегални имигранти от Латинска Америка, много от които живеят на улицата. Центърът е място, където три пъти седмично 75-100 души, все млади хора на възраст между 14-18 години, идват, за да се хранят, да вземат душ, да получат медицински грижи, да се подстрижат и да си починат. В мъжкото отделение се грижим за осем души, физически и умствено увредени. Тези мъже, отчаяно нуждаещи се от медицински грижи и внимание, също намерихме на улицата в Лос Анжелис. В Токио, Япония, също работим с алкохолици от улицата. Работата поглъща цялото ни време. Понякога възникват разни инциденти и сбивания, но се опитваме да предпазим нашите домове от насилието. Японските алкохолици обикновено се държат твърде прилично в сравнение с онези в другите страни. В Лос Анжелис имаме и братя, работещи с младежи от уличните банди, а в Хонг Конг – такива, които се занимават с наркоманите. Работим и на по-опасни места – в градове като Богота и Меделин в Колумбия, където насилието се е превърнало в част от живота. Ставали сме свидетели на много неща, но никога не сме се намесвали. Хората знаят с какво се занимаваме и обикновено не ни закачат.

Работата ни е много по-различна от работата с бедните. Не може да се каже, че едното е по-добро от другото – според мен доброто трябва да върви и в двете посоки, но много повече усилия са положени до сега, за да се помогне на бедните да надмогнат окаяното си положение. Тези усилия си струват, особено когато са насочени към образованието, но най-добре би било нещата да се решат чрез определена социална политика. Каквото и да са направили за бедните, за които по призвание Орденът на милосърдието се грижи, те винаги си остават по някакъв начин зависими от другите. Питат ни непрекъснато: „Защо вместо да давате риба на човека, не го научите как се лови тя”, а ние отговаряме, че повечето от нашите бедни не биха имали сили дори да държат въдицата. И често ми се струва, че съществува силно объркване по отношение на нашата работа и много хора са склонни да ни критикуват, без да правят разлика между бедните, за които ние се грижим и останалите бедни. Разбира се, струва си да се полагат усилия за развитие и напредък, но не от това се нуждаят нашите бедни. Ако един човек умира, няма време да му задаваш въпроси как се е озовал в това положение и да изготвяш социални програми, които евентуално биха предотвратили това. Отговорът ни е: „Нека други работят по проблема кое е довело този човек до тук. Ние просто ще се опитаме да му помогнем да умре в мир и с достойнство. Често грижата, която трябва да положим, е за много кратки срокове. Тогава си казваме: този човек е крайно нуждаещ се – какво бихме могли да направим за него? Ако политически промени биха могли да облекчат тази ситуация за в бъдеще, то ние ще ги приветстваме, но точно в този момент нямаме време и сила, а често и възможност, да променим нещо. Можем да разчитаме единствено на Бога и Неговата мъдрост. Той знае, че е невъзможно един човек сам да поеме цялата работа, така че вдъхновява едни хора да работят в една област, а други – в друга.”