Съдържание Цялата книга на една страница

НАЙДЖЪЛ

„За пръв път се срещнах с Майка Тереза през 1969 год., когато училищният свещеник я беше поканил да ни посети. Той бе завършил Богословие в Рим и бе помагал на сестрите там. Бях на тринадесет години и тя ми изглеждаше като всяка друга старица, но си спомням, че онова, което каза в параклиса след литургията, прозвуча по различен начин. Свещеникът ни организира за учениците от нашето училище пътуване до Италия и ние можахме да работим със сестрите там. По онова време, в началото на седемдесетте, в Италия все още имаше малки бедни градчета. Децата нямаха много развлечения и сами си ги измисляха. Организирахме спортни състезания и правехме различни други неща за тях – те прекарваха чудесно. След като завърших университета, исках да се включа в някаква общественополезна дейност. Реших да прекарам част от времето си, работейки със сестрите.

Това ми донесе изключително богат опит – въпреки че ми трябваха около две години, струва ми се, за да осъзная смисъла на всичко. Радостта на сестрите ми харесваше особено много, а също и начина, по който те се отнасяха с хората. Живеехме при твърде лоши условия в Килбърн, Лондон, но домът привличаше много хора – не само бездомни, а и млади, възрастни – всякакви хора, които искаха да се присъединят към работата. В единия край на квартала имаше подслон за бездомни мъже с 14 легла. Сестрите често организираха разходки навън. Излизахме още в пет и половина сутринта и обикаляхме улиците, за да разнесем поканите. Това много ми харесваше.

Когато опознаеш някого, ще се отърсиш от етикетите, които сме свикнали да поставяме – „алкохолик” или „наркоман” – виждаш вече единствено хората и те стават твои приятели. Никой не се опитва да им продаде нещо. Майка Тереза казва, че във всички домове по света безплатно дават онова, което се дава охотно. За мен това е прекрасно. Много от хората, които остават в дома, казват: „Не трябва ли да си платим?” и още: „Как е възможно да е безплатно?” или: „Правителството ли плаща за нас?”. Питат ни: „Как може да е безплатно?”, а ние им отговаряме: „Защото се дава с радост.”

По едно време имах много семейни проблеми. В продължение на осем години майка ми бе сериозно болна – психическо заболяване, депресия или болест на Паркинсон. Всичко ми се струпа изведнъж. Забелязах, че когато трябваше да изкъпя майка си, всичките ми задръжки падаха. И не ме питайте как, станах силен, докато майка ми бе слаба. През ваканцията се върнах в дома в Килбърн и открих, че да работя с хората, които вече познавам, ме прави достатъчно силен, за да се прибера у дома и да се грижа за своето семейство. Когато майка ми накрая почина, аз се върнах при мъжете в дома – всички момчета се бяха събрали там заради мен и ми дадоха толкова много топлина и уют!

Познавам много хора, които биха искали да станат доброволци или да помогнат на другите по някакъв начин, но обикновено им е трудно да приемат проблемите, които съпътстват това. Сестрите имат домове на всякакви места, където могат да съществуват военни конфликти или престъпност. Някои казват: „Не искам да ходя там – опасно е”, но според мен човек трябва да отиде там все пак, да се сблъска очи в очи с реалността, чрез Ордена на милосърдието или по някакъв друг начин.

Повечето от нас се плашат дори да излязат навън и да почукат на вратата на съседа – мнозина дори не познават съседите си. Поемете риска: могат да ви изгонят, но могат и да се сприятелят с вас. Чрез връзката с другите могат да бъдат разрешени много проблеми, които хората спотайват в себе си. Невъзможно е да се чувстваш самотен, ако протегнеш ръка към някой друг. Това е взаимно усещане – ти даваш, но и получаваш.”

следваща глава МЕРИ