Съдържание Цялата книга на една страница

ДЖЕРАЛДИН

„Веднъж предложих да помогна на братята при техните обиколки и преживях ден, който няма да забравя скоро. Всяка събота и неделя братята и съратниците на Ордена на благотворителността раздават храна на бездомните по улиците. В деня, когато излязох с тях, за да им помагам, брат Люк караше камиона и щом спряхме в една алея, той ми каза: „Подготви се психически, защото това място е ужасно, викаме му Хотел Ад.” Щом се приближихме до хотела, пред погледа ни се изпречи купчина боклук. Отначало видяхме само една жена да седи пред картонен кашон. Брат Люк и аз излязохме от камиона, тутакси ни лъхна воня на боклук и урина, която едва не ни задуши. Закрачихме към този ужасен хотел, който имаше открит заден двор, също пълен с боклук. Започнахме да се провикваме, че носим храна и напитки. Постепенно хората, живеещи там, се показаха и се приближиха до нас. Те бяха в толкова окаяно положение – с измършавели тела, болни, гладни, въргалящи се на това място, което наистина приличаше на ад. Струваше ми се, че съм попаднала в някой филм на ужасите, като ги гледах как излизат от сградата, завръщайки се все едно от смъртта. Бях смазана от гледката, от ужасната миризма и изпитах пълно отчаяние от всичко. Докато раздавах плодове и сандвичи, една жена на име Маргарита се приближи до мен. тя беше болна. Държеше се за гърлото.

Едва говореше. Попита ме знам ли къде може да намери клиника, за да й предпишат някакво лекарство, но разбира се, аз не знаех. Брат Люк предложи да повикаме един лекар, който приема и преглежда болни и на улицата. Маргарита ни каза, че живее на дюшек под дървото от другата страна на хотела. Ние я уверихме, че ще се върнем с лекар. Щом влязохме в камиона, сълзите ми потекоха и не можех да ги спра. Плачех от отчаяние и безнадеждност. Това бе по-лошо от всичко, което бях виждала до сега. По-късно, към 21 часа, пристигна д-р Бил, наш съратник, с ортопед от една болница. Веднага отидохме да намерим Маргарита. Тя лежеше на дюшека си точно пред Хотел Ад. Бе загубила съзнание и имаше много висока температура. Да съм на улицата по това време бе напълно непознато усещане за мен. Само на няколко метра от нас пласьори на наркотици уреждаха сделките си. Д-р Бил обясняваше на друга бездомна жена как Маргарита трябва да приема лекарствата си, когато забелязах, че тя се е свила и цялото й тяло се тресе. Търкаляше се върху едни мръсни одеала, а по нея кацаха мухи, като че ли се намирахме в Африка. Аз клекнах до нея и лекичко започнах да разтривам ръката й. Така продължих три-четири минути. За мое учудване, почувствах, че се отпуска. Тялото й се изправи и престана да трепери. Изглеждаше успокоена, въпреки че бе много болна и вероятно току що се бе завърнала от смъртта. Поради заболяването си тя не можела вече да проституира и нямала с какво да си осигурява дрога. Трябваше ми много време, за да асимилирам какво се е случило.

Наистина вярвам, че сме канали за Божията изцеляваща сила и сме способни да я предаваме един на друг. Това, за което не съм съвсем сигурна е, кой бе изцелен в тази ситуация. Когато пристигнах в Лос Анжелис, се почувствах ужасно объркана – бях напуснала работата, която работех от 18 години. По различни причини усещах силна тъга. Преживяването с Маргарита бе забележително. Толкова отдавна не бях плакала за нечия чужда болка. Бях затънала в собствените си проблеми, оправдавайки се, че е за малко. Сега те ми изглеждаха толкова незначителни в светлината на онова, което бях видяла в Хотел Ад. Почувствах се истински свързана с Маргарита. На следващия ден я навестихме, занесохме й малко пилешки бульон и прясна вода за пиене.

Тя постепенно се възстановяваше и ни беше много благодарна за помощта. Запитах се: защо Маргарита, а не аз? Интелектът ми подсказва, че няма просто обяснение за тази мистерия на живота, но предизвикателството към мен е да изградя своя живот така, че осезателно да я усещам.”

следваща глава ПИТЪР