Съдържание Цялата книга на една страница

ВСЕКИ АКТ НА ЛЮБОВ Е МОЛИТВА

Не е важно колко неща вършиш, а колко любов влагаш в тях. Важно е да споделяш любовта си с другите. Опитвай се да не съдиш хората! Ако ги осъждаш, не им даваш любов. Вместо това се опитай да им помагаш, догаждайки се за техните потребности и откликвайки на тях. Хората често ме питат какво мисля за хомосексуалистите например, и аз винаги им отговарям, че не осъждам хората. В Божиите очи има значение не какво прави или не прави някой друг, а какво правиш ТИ.

Пред параклиса в Дома на Майката са изписани следните думи, които се родиха след един разговор с отец Едуард Ле Жоли през 1977 година и те точно изразяват същността на нашето дело:

„Ние не сме тук заради работата. Тук сме заради Исус. Вършим всичко за Него. Преди всичко сме вярващи; не сме нито социални работници, нито учители, нито медицински сестри или лекари, ние сме вярващи сестри. Служим на Исус в лицето на бедните. Грижим се за Него, храним Го, обличаме Го, навестяваме Го, съзирайки Го в бедните, отхвърлените, болните, сираците, умиращите. Всичко, което вършим – нашата молитва, нашата работа, нашето страдание – са за Исус. Животът ни няма друг смисъл или мотивация. Това е нещо, което повечето хора не разбират.”

Ето няколко примера за действено милосърдие, разказани от сестра Долорес, брат Джеф и една доброволка – Линда: „На Запад има толкова много самота. Повечето самотни хора имат нужда прост от някой, който да поседи с тях, да бъде с тях, да им се усмихне. Тъй като живеят сами или членовете на техните семейства вече са си отишли, те са се затворили в себе си. Затова по различни поводи през годината, през която работих в един от нашите домове в Ню Йорк, организирахме събрания за тези хора, на които те се запознаваха. Събиранията бяха очаквани с истинско нетърпение. Определихме специален ден за тях, в който получаваха обяд и сладкиши – това бе още един повод да излязат от къщи и да се срещнат с други хора, което внасяше малко щастие в живота им. В кухните осигурявахме супа за скитниците. Те идваха заради храната, но някои от тях изобщо не ядяха. Просто се отпускаха в спокойната атмосфера и обикновено след молитвата си тръгваха. Мнозина дори не пожелаваха да си вземат супа, стремяха се единствено към контакта, чувствайки се оценени, приети, обичани и удовлетворени. За тях по-важна от храната беше връзката им с другите хора.”

„На Запад съществува тенденция да се оценява единствено ползата и всичко да се измерва според резултата. Увлечени сме от една неистова активност и стремеж към високи постижения. Открих, че на Изток – особено в Индия – хората са удовлетворени от самото съществуване. Щастливи са, когато могат да поседнат под някоя смокиня и да си поприказват. Ние, западняците, вероятно ще наречем това изгубено време, но всъщност то е ценно. Да сме с някой, да се вслушваме в него без мисъл за времето и без очаквания, може да ни научи много за любовта. Тайната на любовта е в обичането, а не в крайния резултат. Разбира се, нормално е да желаеш най-доброто за другия, но дали то ще се осъществи по този или онзи начин не определя ценността на това, което сме направили.

Колкото повече се освобождаваме от стремежа към резултат, толкова повече научаваме за съзерцателния аспект на любовта. Любовта е служение, но тя е също и съзерцание. Това, към което трябва да се стремим, е баланс между двете. Любовта е ключът към този баланс.”

„Да помагам на децата от Шишу Баван в Калкута бе особено преживяване за мен. Бях много развълнувана от това. Една сутрин седяхме в кръг на стълбите – често правехме така – седяхме и пеехме. В скута си държах малко момченце с психично заболяване. Когато ме погледна, очите му бяха изпълнени с любов и огромна радост. То излъчваше ведрост и спокойствие. Никога няма да забравя това върховно духовно преживяване.”