Съдържание Цялата книга на една страница

8

Атретис застана на балкона и погледна към терпентиновото дърво по пътя за Ефес. Не беше спал много предната нощ. Мислеше за Ризпа и сина си. Веднага щом тя тръгна, той дойде тук и впери поглед в далечината. Видя как един от мъжете под дървото се изправи и тръгна след нея.

—    И преди са ме следили, Атретис — му беше казала тя. — Знам как да се крия.

Думите й го смущаваха и зараждаха въпроси у него. Кой я е преследвал преди и защо? От какво или от кого се е криела?

Той почти беше тръгнал след нея, но след това размисли. И все пак сега се питаше дали това не беше грешка. Ами ако тя не се върне? Би ли могъл да я намери? Нямаше ли нейните приятели християни да я изведат тайно от Ефес?

Един ден беше изминал. В главата му преминаваха различни начини да влезе в Ефес и да я потърси. Като начало, може би, щеше да открие апостола и да го разпита.

Знам как да се крия.

Той стисна зъби с чувство на безсилие и със съжаление, че й се бе доверил. Ризпа беше със сина му, а той не знаеше къде да я намери. Каза му, че ще отиде при апостола, но това не означаваше непременно, че ще е там.

Ще изпратя вест, обещавам.

И като един глупак той я беше оставил да замине. Остави я да си тръгне от имението със сина му. Неговият син.

Не се ли бе доверил и на Юлия, въпреки че вътрешният му инстинкт казваше каква е още в деня, когато я срещна в Артемидона. Въпреки всичко той отиде при нея и позволи на похотта да изпепели всякакъв разум. Поднесе й сърцето си на поднос и тя го сряза и погълна.

И сега тази проклета жена идва в живота му с красивите си кафяви очи и сочни форми, и какво прави той? Дава й сина си просто ей така! Оставя свободата си в нейните ръце. Предоставя й всички възможности да го унищожи.

Той изруга и се обърна. Влезе в спалнята си и се опита да овладее бурните си емоции. Приближи се до мраморната масичка до стената и си наля вино в една сребърна чаша. Изпи я до дъно и си наля още.

Когато каната беше вече празна, той вдигна чашата пред себе си. Вгледа се навъсено във фигурите на горски нимфи, гонени от сатири. На Юлия биха й харесали. Щяха да прилегнат на склонността й към плътски приключения.

Ще направя всичко заради теб, Атретис. Каквото и да било.

Той стисна зъби и така впи пръсти в чашата, че формите й поддадоха под силата му.

—    Тогава умри, кучко. Умри заради мене — каза той през зъби и пусна изкривената чаша върху подноса.

Просна се по гръб на леглото и се вгледа в тавана на стаята, който се извисяваше застрашително. Чувстваше как стените искаха да се стоварят върху него. Гласовете долетяха отново. Гласовете на всички мъже, чиито живот бе отнел. Той простена тежко и стана от леглото. Дръпна няколко кожи и излезе от стаята. Лагос се появи в долния край на стълбите, готов както винаги да изпълнява заповедите му. Атретис мина покрай него, без да пророни ни дума, след което сви по вътрешния коридор. Не се чуваше нищо друго, освен неговите стъпки. Той мина през баните и отиде в задната част на имението. Навън беше студено. Прекоси двора и стигна до задната порта.

—    Всичко е наред, господарю — каза Сила.

Без да му обръща внимание, Атретис вдигна резето, бутна тежката врата и излезе навън.

Скоро се появи и Лагос — беше обезпокоен.

—    Господарят каза ли след колко време ще се върне?

—    Не, а аз и не попитах.

—    Може би някой от нас трябва да го последва.

—    Ако искаш да кажеш този някой да съм аз, забрави. Видя ли въобще как изглежда? Портата ще остане отключена. Той ще си дойде, когато реши.

Отнякъде се появи Галий.

—    Атретис пак излезе.

—    Сигурно пак отива в онази пещера — обади се Сила.

Галий пристъпи навън. Лагос видя как той прави знак на някого и след това се връща обратно. Разтревожен, Лагос не каза нищо.

*

Атретис дишаше по-леко сред хълмовете. Когато премина могилата над имението, той приклекна и пръсна кожите около себе си. Тук, под откритото и обсипано със звезди небе, чувстваше свободата много по-близо до себе си. Нямаше стени, които да го ограничават. Никой не го наблюдаваше. Можеше да помирише земята, а тя миришеше приятно. Не така, както миришат горите на Германия, но далеч по-приятно от затвора в лудуса или дори от луксозното имение.

Той бавно издиша и наведе глава към коленете си. Виното започна да действа. Той почувства главозамайване и прилив на топлина, но знаеше, че не е пил достатъчно, за да почувства това, което иска. Забрава. Искаше му се да бе взел още един мях с вино и да пие дотолкова, че да забрави всичко, дори кой е.

Би дал всичко, което имаше за една нощ без сънища и кошмари и за една свежа сутрин без умора и изтощение. Той се изсмя мрачно. Всичко, което имаше, не можеше да изтрие миналото и да върне живота на мъжете, загинали под меча му, да заличи мрачните спомени и собствената му противна вина. Той беше на двадесет и осем години. Баща му започна да го учи да се сражава още когато беше на осем. И оттогава сякаш боят и сраженията изпълваха съзнанието му, определяха действията и същността му. Талантът му се крепеше на това да отнема живот. Бързо. И без угризения на съвестта.

Горчива усмивка изкриви лицето му. Без никакви угризения.

Не беше изпитвал угризения и когато убиваше войни от други племена, осмелили се да навлязат в територии на чатите. Нито когато римски войници нахлуваха в родината му и той я защитаваше от тях. Спомни си как триумфира, когато уби Таракс, първият ланист в лудуса в Капуа, където беше откаран във вериги.

Но всички останали? Още помнеше и виждаше лицата им. Не можеше да забрави евреина Халев, който коленичи пред него с отметната назад глава. Нито можеше да заличи образа на гладиатора от своето племе, когото уби при последния си бой в Рим. Думите на момчето отекваха в главата му:

—    Ти изглеждаш като римлянин, миришеш на римлянин… ти си римлянин!

Какво ли беше да си дете и да бягаш свободно из горите? Не можеше да си спомни. Опита се да си припомни и как изглеждаше Ания, младата му съпруга, но също не можа. Беше мъртва от повече от десет години. Един блед спомен за живот, който вече не съществуваше,… ако въобще някога е съществувал. Може би само е сънувал всички онези добри времена, просто плод на въображението му.

Стисна силно очи и усети как тъмнината го обгръща.

От дъното на сърцето си викам  към тебе, Боже. Чуй гласа ми.

Думите изплуваха неволно, мъката и отчаянието му сякаш ги родиха. Къде ги беше чул? Кой ги беше казал?

Спомни си за Адаса и го изпълни топлина. Прииска му се тя да е там с него, да може да поговори с нея. Но тя отдавна беше мъртва. Още една жертва на Рим.

“Дори и да ме погуби, пак ще му вярвам — беше казала тя за своя бог. Стоеше в тъмницата зад арената и чакаше смъртта си. — Господ е милостив”.

Той погледна нагоре към нощното небе и други думи също изплуваха в съзнанието му:

“Небесата разказват славата господна и просторът изявява делата на ръцете му.”

Той отново зарови глава в ръцете си и се опита да подтисне всички тези думи. Адаса беше още един човек, който тежеше на съвестта му и чийто живот се беше изплъзнал през пръстите му. Ако нейният бог наистина имаше такава сила, ако наистина беше “единственият истински бог”, както тя и Ризпа твърдяха, защо я беше оставил да умре? Нито един бог, който си струва да бъде следван и въздиган, не би позволил един негов верен последовател да бъде унищожен. Но фактът, че богът на Адаса я беше предал не притесняваше Атретис толкова, колкото това, че той самият също я беше предал. Тя беше спасила сина му, а той я остави да умре. Дори да беше останал, нямаше да може да я спаси, беше убеден в това, но можеше да се изправи до нея и да умрат заедно. Това щеше да е достойно. Щеше да е правилно.

Вместо това, той реши да живее и да открие сина си.

И след това го остави да си тръгне отново.

Атретис затвори очи и се изтегна на студената земя.

—    Още един ден, Ризпа, и идвам след тебе — каза той в тишината на нощта. — Още един ден и си мъртва.

следваща глава 9