Съдържание Цялата книга на една страница

6

Галий изпрати вест, че Серт е бил забелязан да се приближава по пътя от Ефес. Атретис изруга тихо. Нямаше никакво настроение да се занимава с него. Почти каза на Галий да откаже да го приеме в имението, но след това размисли. Въпреки че не го беше грижа дали ще обиди римските управници, някак инстинктивно знаеше, че Серт е човек, към когото трябва да се отнася с особено внимание.

—    Приеми го и го покани в триклиниума — каза той и Галий се оттегли. — Лагос, донеси вино и кажи на готвача да ни приготви нещо.

—    Да, господарю. Има ли нещо друго?

Атретис сбърчи вежди, умът му работеше бързо. Той си спомни много ясно повишения интерес към Ризпа и детето, който Серт беше демонстрирал при последното си посещение.

—    Кажи на вдовицата да си стои в стаята. Погрижи се за това. Заключи вратата!

—    Да, господарю — отвърна Лагос и забърза да изпълни задълженията си.

—    И нека Пилия да ни сервира! — провикна се Атретис след него. Момичето беше хубаво, вероятно достатъчно хубаво, за да отклони Серт от разговорите относно Ризпа.

Серт плесна за поздрав ръката на Атретис и се усмихна широко в отговор на топлото посрещане, за което му мина през ум, че можеше да има някаква скрита причина.

—    Добре изглеждаш, приятелю — каза той и сграбчи Атретис за рамото.

—    Сядай. Пийни малко вино — каза Атретис, като посочи небрежно към отрупаните с възглавнички дивани и сам той се настани удобно.

—    След последния ти поздрав очаквах да бъда отпратен още от портата.

—    Помислих си го, но знаех, че ти така или иначе ще настояваш.

—    Май доста добре ме познаваш — усмихна се Серт. — Както и аз тебе, Атретис. След толкова месеци изолация сигурно си зажаднял за някакво развлечение. Иначе не би бил толкова хрисим.

Атретис отправи подигравателен поглед.

—    Може би, само че не съм чак толкова зажаднял, че да се върна на арената.

—    Жалко — въздъхна Серт, — но аз продължавам да храня надежда — той проследи момичето, което влезе да сервира вино. Тя наля първо на Атретис. Серт забеляза как погледът на Атретис се придвижи по заоблените й форми някак интимно и с наслада, и това го подразни. Момичето се изчерви. Изглеждаше притеснена. Атретис се усмихна.

—    Не забравяй и госта ми — приятелски каза той, като прокара ръката си по бедрото й и я потупа леко отзад.

—    Съжалявам, господарю — притеснено отвърна тя и се обърна към Серт.

Когато тя излезе, Серт повдигна вежда и каза:

—    Ново попълнение?

—    Купих я за Юлия — ухили се Атретис, — но вместо това служи на мене.

Серт се засмя, за да прикрие недоволството си и отпи глътка вино.

—    А какво стана с онази хубава вдовица, която видях миналия път?

—    Пилия ми пасва по-добре — каза Атретис и се опита да си спомни дали изобщо е казвал на Серт, че Ризпа е вдовица. Ако не е, това веднага навяваше на мисълта, че Серт е душил около нея.

Колко ли можеше да знае и какво?

Серт се вгледа в изражението на Атретис.

—    Значи другата вече ти е омръзнала?

—    Очакванията й бяха по-големи от моите намерения.

—    Тя е много красива.

—    Езикът й е като жило на скорпион.

—    Продай ми я.

Кръвта на Атретис се сгорещи.

—    И да я прахосам за човек, който харесва светлокожи жени от Британия? — язвително отвърна той.

Серт забеляза някаква огнена искра, преди Атретис да успее да я скрие. Той се усмихна сам на себе си. Пилия беше хубава, но нищо повече.

—    Мога да се сетя за дузина гладиатори, които биха се наслаждавали на нейната компания — каза той, като продължаваше да играе своята игра и да наблюдава реакцията на Атретис. — Какво ще кажеш? — попита Серт и лукаво се усмихна. — Назови някаква цена.

Огънят в Атретис се превърна в лед.

—    Чакай да помисля — каза той, сякаш наистина приемаше сериозно думите на Серт. Той си наля още вино. Облегна се назад и се усмихна.

—    Естествено, ще се наложи да вземеш и врякащото й отроче — той се вгледа внимателно в очите на Серт и забеляза как проблясват.

Серт се стресна от споменаването на бебето. Ако детето наистина беше на Атретис, той нямаше толкова щедро да го предлага.

—    Забравих, че има дете.

—    О, да, има. И ти го видя последния път. Носи го увито в наметалото си, сякаш дори се е сраснало с нея.

—    Да разбирам ли, че детето е причина за това, че не я харесваш?

—    Може и така да се каже — сухо отвърна Атретис на въпроса на Серт.

Пилия влезе в триклиниума с поднос в ръка. С топъл поглед тя предложи от ястията първо на господаря си. Атретис знаеше какво си мисли момичето. Всички жени ли  бяха толкова глупави? Той си взе парче сочно свинско месо, потопи го в меден сос и насила го поднесе към устата си, въпреки че нямаше никакъв апетит. Изглеждаше, че на Серт му беше забавно.

—    Като говорим за жени — каза той, като си взе една шепа фурми, — хората говорят, че великият Атретис, когото нито един мъж не е успял да победи на арената, е бил повален от римска дъщеря — този път нямаше грешка, Атретис веднага трепна. Добре. Гордостта му винаги е била слабото му място.

—    Кой е разпространил тези слухове, Серт? Ти ли?

—    Чакай само да ти ги кажа. Аз не съм глупак, Атретис, нито бързам да си намеря гроб. Вероятно Юлия е говорила за тебе… и е била далеч от хвалбите.

—    Знаеше ли колко ми пука. Тази кучка може да си вика каквото си иска по всички ъгли на ефеските улици!

—    Докато ти тук стоиш сам и си ближеш раните?

Атретис го изгледа.

—    Да си ближа раните? — бавно повтори той.

Когато Серт видя погледа в тези сини очи, косата му настръхна, но реши да засегне гордостта на гладиатора още повече.

—    Каквато и да е истината, Атретис, така изглежда тя.

—    Дори и на тебе?

Серт се поколеба. Изражението на Атретис се вкамени. Германецът обърна в нападение толкова бързо, колкото преди вадеше меча си.

—    Трябва да призная, че наистина се учудих. Или може би си забравил, че аз уредих купуването на това имение?

Атретис не беше забравил. Нито беше забравил причината, поради която го искаше — Юлия Валериян.

—    Не мисли повече за слуховете — каза Серт с пълното съзнание, че точно както  желаеше, вече бе посял семето, което щеше да накара стотици объркани мисли да се надигнат в съзнанието на Атретис. Той имаше сърце на войн и не би приел идеята някой да си мисли, че една жена го е победила. — Руфий Помпониус Пракс ти изпраща своите поздрави.

—    Кой по дяволите е Пракс? — изръмжа Атретис.

—    Племенник на префекта на Рим. Той организира пир в чест на рождения ден на Тит. И ти си  поканен.

—    И колко навреме, нали, Серт? — каза Атретис и се облегна назад върху възглавницата. — Предполагам виждаш в това възможност да сложа край на слуховете? — след което Атретис спомена какво може да направи племенникът на префекта с поканата си.

—    Пракс не е човек, когото можеш да оскърбиш. Той може спокойно да те върне обратно в оковите.

—    Аз спечелих свободата си.

—    Тогава не я хвърляй на вятъра, като обиждаш човек, приближен на императора и на неговия брат, Домициан.

При споменаването на Домициан лицето на Атретис нервно трепна.

—    На Пракс му е дошло да гуша от тези християни, които пеят, докато умират — продължи Серт — Той не би желал нищо по-добро от това да ги преследва и да ги избие до крак.

—    Какво общо имам аз с тези християни? — попита Атретис като много добре знаеше защо Серт му пуска тази информация. — Единствената християнка, която познавах беше Адаса, а тя вече е мъртва.

—     Тогава ти предлагам да се държиш настрана от който и да било друг християнин, с когото изобщо имаш възможност да контактуваш.

Атретис си помисли за Ризпа, която стоеше в стаята на горния етаж. Ако Серт знаеше, че е вдовица, то имаше голяма вероятност да знае и това, че е християнка.

Серт забеляза, че предупреждението му намери почва.

—    Пракс те уважава заради смелостта ти. Ти се биеш със сърце на лъв и той би искал да те почете. Позволи му това — устата му леко се изви в усмивка. — Твоят меко казано неделикатен отказ ще се приеме като обида.

—    Тогава му кажи, че лъвът все още ближе раните си, нанесени му от Рим.

Раздразнен, Серт потърка една фурма в ръката си.

—    Ако Пракс дори само заподозре, че насърчаваш разпространението на този култ, ще те върне в оковите само с едно щракване на пръсти.

Атретис го изгледа със студен поглед.

—    А кой казва, че го правя?

Серт подхвърли фурмата в устата си и я изяде. Преглътна с малко вино и стана.

—    Явно попрекалих с гостоприемството ти.

—    Кога пък те е възпирало това?

Серт се усмихна и поклати глава.

—    Един ден гордостта ти ще те унищожи, Атретис.

—    Гордостта е тази, която е запазила живота ми — той също се изправи. Изпи чашата си до дъно и я стовари шумно на масата. — Но може би си прав за едно. Твърде дълго се задържах тук — той придружи Серт до входната врата през атриума. — Не казвай нищо на Пракс засега. Ще обмисля поканата и ще ти дам отговор.

Атретис вътрешно се наслади на своята победа.

—    Не мисли твърде дълго. Пирът е след седем дни един слуга отвори вратата. Серт приятелски потупа Атретис по ръката. — Ти унищожаваше всеки враг на арената, Атретис. Време е да познаеш врага извън нея.

—    Ще имам предвид съвета ти — отвърна той и се усмихна загадъчно. Проследи със студен поглед Серт, докато той прекосяваше двора, видя как размени няколко думи с Галий и излезе през портата.

*

Ризпа чу нещо да се тръшка в стената. Стресна се, спря се за миг и се заслуша. От момента, в който пазачът дойде и й каза, че Серт е пристигнал и че тя  трябва да остане в спалнята си,  беше затворила вратата и прекарваше в молитва.

Атретис извика нещо неразбираемо. Тя трепна. Замисли се какво може да се е случило там долу, което да го е ядосало толкова много. И без друго не беше винаги в добро настроение — помисли си тя със смесени чувства.

Някой почука два пъти на вратата. Тя си пое дълбоко въздух, приближи се до вратата и дръпна резето. Навън пред нея стоеше Сила.

—    Атретис иска да говори с тебе.

Сега?  Каквото и да се беше случило, явно тя трябваше да поеме тежестта.

—    Каза да оставиш бебето.

—    На чии грижи? На твоите?

Сила отстъпи крачка назад.

—    Не ми каза.

Тя се върна при Халев, пови бебето с наметалото си, намести го удобно и последва Сила надолу по коридора. Стаята на Атретис беше отворена. Ризпа застана на прага. Атретис се обърна. Когато видя бебето в нея, изруга нещо на германски.

—    Казах да го оставиш!

—    Нямаше кой да се грижи за него, господарю — каза тя, без да влиза в стаята.

—    Къде е дойката?

—    Хилде работи в кухнята в момента.

—    Не и тази вечер. Доведи я! — каза Атретис и направи знак на Сила. Звукът от металните скоби на сандалите му отекнаха в коридора.

 Атретис вървеше напред-назад и мърмореше нещо на германски. Всички кожи от леглото му бяха захвърлени на пода. Той срита една от тях, и продължи да крачи.

Хилде пристигна задъхана и зачервена. Ризпа разви Халев и го подаде в нейните ръце.

—    Ще заспи, ако го оставиш в леглото му — каза Ризпа и нежно погали жената по ръката. — Не го оставяй сам.

—    Няма, не се тревожи — тя хвърли нервно бърз поглед към Атретис и напусна стаята. Сила отстъпи крачка назад, за да й направи място.

—    Не искам никой да ме безпокои — изръмжа му Атретис. — Искам да поговоря с Ризпа насаме. — Сила се обърна и се отдалечи, а Ризпа остана сама на вратата. — Влез и затвори зад себе си — каза Атретис с тон, който не остави никакво място за колебание.

Ризпа се подчини с разтуптяно сърце. Притеснението на Атретис можеше да означава само едно.

—    Серт знае за Халев, нали?

—    Не, но знае за тебе — той се изсмя грубо. — Всъщност, вероятно знае повече за тебе, отколкото аз знам.

Ризпа отдъхна облекчено.

—    Няма много за знаене. И какъв интерес може да предизвика една обикновена жена като мене у мъж като Серт?

—    Той възнамерява да те използва като примамка, за да ме накара да се бия отново — той забеляза объркването в погледа й. Усмихна се цинично. — Мисли, че си ми любовница.

Бузите й веднага поруменяха.

—    Надявам се, че си разсеял заблужденията му, господарю.

—    Казах му, че имаш език на скорпион, каквато е и самата истина. Казах му, че съм се уморил от тебе, както и съм. Серт ми направи щедро предложение да те купи. Мисля по въпроса.

Тя пребледня.

—    Какво говориш? — едва промълви тя.

—    Разбрах, че си проклятие за мене още от момента, в който те видях! — каза той, след което последваха неразбираеми германски клетви.

—    Не можеш да продадеш нещо, което не притежаваш — тя цялата трепереше. Напълно ли беше полудял този човек?

—    Ти си християнка — обвинително каза той.

—    Ти знаеше за вярата ми, преди да дойда тук.

—    Това, че си в моя дом, изглежда ме прави заподозрян в очите на човека, който има властта да отнеме свободата ми.

Ризпа стисна очи.

—    О — тя бавно въздъхна и го погледна разтревожена. Не можеше да предложи да напусне, не и без Халев.

—    Бих искал да те изхвърля.

Тя прехапа устни и сключи ръце пред себе си.

Нито дума —каза си тя. Боже, дръж устата ми затворена.

—    За съжаление, ако те изхвърля, пратениците на Серт веднага ще му донесат. Няма да пропуснат и това, че бебето е останало при мене. Той ще иска да разбере защо и би го разбрал, преди една стрела, изхвърлена от лък, да се е върнала обратно на земята.

—    О, Господи Боже, пази ни — промълви тя, като си представи как можеше да се използва едно невинно дете от безсърдечен човек като Серт.

Атретис изруга отново.

—    И така, сега заради тебе, аз трябва да ходя да се правя на много учтив пред някакъв проклет римски аристократ или да свърша обратно на арената! — гласът му почти прерасна във викане и той срита една масичка, на която стоеше елегантна маслена лампа.

Ризпа трепна, но остана на мястото си, без да помръдне.

Отче, покажи ми пътя. Дай ми думи. Какво да направим?

Изведнъж в ума й нахлу ужасна идея. Тя дори не искаше да я изкаже, но всъщност беше единственото решение, за което можеше да се сети.

—    Ти каза, че искаш да се върнеш в Германия.

Атретис рязко се завъртя и я прониза с поглед.

—    Щях отдавна да съм го  направил, ако не бяха две неща!

—    Синът ти — каза Ризпа с пълното разбиране, че това е едното. Халев беше само на четири месеца и пътуването щеше да е рисковано и трудно. — Каква е другата причина?

Атретис отново изруга и се обърна с гръб към нея. Зарови и двете си ръце в дългата си руса коса и излезе на терасата. Ризпа сбърчи вежди. Каквато и да е беше другата причина, явно не искаше да й каже. Той се върна в стаята. Върху красивите му черти сякаш бе гравирано  негодувание.

—    Отне месеци да ме докарат до Капуа — изръмжа той. — След това ме отведоха в Рим. Серт сключи сделка с Веспасиан и ме доведе тук с кораб. Пътуването отне седмици — той се изсмя почти истерично. — Бих се върнал в Германия още на момента, ако само знаех как да отида там!

Тя видя колко много му струваше това признание и побърза да отговори.

—    Ще открием точно къде се намира и как да стигнем дотам.

Атретис изви глава и ококори очи.

—    Ние?

—    Каза, че не би оставил сина си никъде.

—    Разбира се.

—    Където е Халев, там съм и аз.

Той се засмя.

—    Ще оставиш Ефес и всичко, което предлага — каза той сухо и неубедено.

—    Да, бих останала тук — призна тя. —Това, което съм чувала за Германия, не е кой знае колко привлекателно — тя забеляза как погледа на Атретис се промени, сякаш се почувства обиден. — Сигурността на Халев е по-важна от всички страхове, които имам да напусна познатия си свят. Ако Серт е такъв, какъвто мислиш, че е, а аз не се съмнявам в това, той няма да се подвоуми да използва едно невинно дете по всякакъв начин, за да се домогне до тебе, нали?

—    Да.

—    Тогава единственият начин да осигурим сигурността на Халев е да го отведем колкото е възможно по-далеч от Серт.

Продължителният му изпитателен поглед я накара да се чувства някак неудобно. Какво си мислеше той в момента?

—    Пътуването ще струва много пари — каза тя.

Той се засмя тъжно.

—    Без съмнение цяло състояние, а почти всичко, което съм спечелил, съм вложил в това имение — той се огледа, сякаш го виждаше за пръв път. — Сега разбирам защо Серт толкова настояваше да уреди покупката на това място. Тези стени ме затварят и ме притискат толкова силно, колкото и стените на лудуса.

—    Можеш да го продадеш.

—    Не и без да се разчуе, а и се съмнявам, че ще успея да го направя, преди Руфий Помпониус Пракс да даде своя малък пир — той отново изруга в объркването си.

—    Бог може да извърши и невъзможното.

Той я погледна подигравателно.

—    Какво те кара да мислиш, че твоят бог ще ми помогне?

—    А ти защо си убеден, че няма да го направи? —Ризпа не изчака отговора му. — Ще ида да говоря с Йоан. Той ще ни помогне.

—    Няма да напускаш това имение!

—    Ще се наложи, ако искаме да научим всичко, което ни е нужно. В Христовото тяло има хора от всички прослойки. Знам за един търговец, който е пътувал из цялата империя. Ако някой може да ни каже как да открием Германия, това е той. Вероятно може да ни даде и карти, които да ни посочат пътя.

Атретис изглеждаше готов да спори, така че тя пое въздух и отново продължи.

—    Друго важно нещо: напускането ни може да събуди съмнение у Серт относно мен и Халев. Ако си тръгна заедно с Халев, няма ли Серт да предположи, че не означавам за тебе чак толкова много, колкото той си мисли? Ти едва ли би ме отпратил с дете, което е твое.

Атретис сбърчи вежди, замислен над нейната идея. Все пак го глождеше някакво съмнение.

—    Серт може да изпрати да те отведат в лудуса на разпит.

Предположението му я обезпокои. Тя отправи поглед в далечината.

—    Човекът под терпентиновото дърво, който наблюдава къщата, той ли е?

—    Серт си тръгна. Хората му останаха.

Това малко я поуспокои.

—    Ако той лично не им даде нареждане да ме заведат в лудуса, те няма да посмеят сами да направят нещо. Ще наблюдават имението, ще докладват и ще чакат неговите инструкции, но докато ги получат, аз вече ще съм се върнала в Ефес.

—    Да, точно в лапите на лъва — каза той раздразнено. — Най-малко един от тях ще те последва.

—    И преди са ме следили, Атретис. Знам как да се крия — каза тя и веднага разбра, че беше грешка.

Атретис подозрително присви очи.

—    Така значи — каза той със заплашителна мекота в гласа си, — ако толкова добре се криеш, тогава аз как ще те намеря? — той се изсмя. — За малко да ме убедиш. Не съм чак такъв глупак. Или си мислиш, че ще ти оставя сина си и просто ще те гледам как си тръгваш?

—    Атретис, давам ти думата си…

—    Думата ти не означава нищо за мене! — той се обърна и нервно разтри с длан врата си.

Тя въздъхна и се опита да се пребори с чувството на безсилие. Нямаше да й повярва просто защото го уверяваше в думите си. Доверието му трябваше да бъде спечелено, а нямаше време.

—    Може би има и друг изход — промълви тя почти монотонно.

—    Наистина се надявам да има.

—    Какво ще кажеш да отидеш на този пир и да се престориш, че просто прекарваш добре.

Той се обърна рязко.

Раздразнението й нарасна още повече.

—    Или пък да нахълташ там, да гледаш всички озверено, точно както гледаш мене сега, и да наругаеше този римски управник в лицето! Това ще запази гордостта ти, нали? И ще помогне на Серт да изпълни всичките си планове за тебе!

Едно мускулче трепна по лицето му.

Тя се приближи към него и отново отправи отчаяна молба.

—    Атретис, моля те, остави настрана гнева си за доброто на твоя син. Мисли, преди да направиш каквото и да било.

Атретис се изсмя цинично.

—    Може би ще кажа на Серт, че съм се отегчил да стоя тук в планината и че искам да живея в Ефес, където кипи живот и веселие — не без сарказъм каза той. — Това ще го удовлетвори.

Той се почувства като един от лъвовете, пуснати на арената. Нямаше връщане назад. Нямаше изход. По някакъв начин, Серт щеше да получи, това, което иска, и то без да го е грижа какво или кого жертва за това.

—    Нека да отида при Йоан — каза много внимателно Ризпа. — Той ще ни помогне.

Атретис не каза нищо. Тя се приближи до него и съвсем леко сложи ръка на рамото му. Мускулите му се напрегнаха и тя веднага отдръпна ръката си.

—    Моля те, ще науча каквото мога и ще изпратя да ти кажат. Кълна се в живота си!

—    Изглежда нямам кой знае какъв избор — каза той с тъжна усмивка.

—    Трябва да тръгна колкото е възможно по-скоро — каза тя и се обърна към вратата. — Ще взема толкова неща, колкото да изглежда, че си ме изхвърлил от тук.

Атретис я хвана. Уви едната си ръка около нея, а с другата я хвана за врата.

—    Знай това, жено. Ако не чуя нищо от тебе до два дена, ще дойда да те открия. Не се опитвай да избягаш с момчето, защото ако го направиш, кълна се във всички богове на света, ще използвам всички средства, дори и Серт, за да те намеря отново! А когато го сторя — той постепенно стегна хватката си, — ще се молиш никога да не си се раждала! — после я пусна така, сякаш самият допир с нея го е разгневил.

Ризпа сложи ръка на гърлото си. Дишаше колебливо, а очите й се напълниха със сълзи.

—    Знам, че сега не ми вярваш, но може би, когато минем през всичко това заедно, ще знаеш, че можеш да ми се довериш.

Той я гледаше с остър поглед как отива към вратата.

— Два дена — повтори той.

Ризпа излезе, затвори вратата след себе си, и забърза с разтуптяно сърце по коридора към спалнята си.

—    Всичко наред ли е, господарке? —попита я Хилде, когато вече беше влязла. — Изглеждаш доста бледа.

—    Нищо не е наред — отвърна Ризпа. — Трябва да напусна имението — тя взе наметалото си, уви Халев в него и го привърза здраво към раменете си.

—    Изхвърля ли те? Къде ще отидеш сега?

—    Имам приятели в града. Ще отида при тях — тя погледна към малката ракла с принадлежности и поклати глава. — Имам Халев. Това е всичко, което има значение сега.

—    Той няма да те остави да тръгнеш със сина му!

—    Халев е мой син и Атретис няма да понечи да ми отнеме това, което ми принадлежи — каза тя. Все още усещаше пръстите му по врата и гърлото си.

Когато излезе през вратата и видя Атретис в коридора, сърцето й подскочи.

О, милостиви Боже, не му позволявай да промени решението си!

Изглеждаше колеблив и необичайно уязвим.

—    Помни какво ти казах — измърмори той, докато Ризпа минаваше покрай него.

Тя се спря и се обърна, очите й бяха пълни със сълзи.

—    Ти също помни какво ти казах — тя забърза по стълбите надолу. Прекоси пустия двор и приближи портата, където Галий стоеше в изпълнение на задълженията си.

—    Къде си мислиш, че отиваш? — каза той и застана на пътя й.

—    Остави я — заповяда Атретис, който стоеше на входната врата и гледаше към тях. — Казах й да се маха оттук.

Галий я погледна със съжаление и отвори портата. Атретис се беше приближил и преди Ризпа да излезе, той протегна ръка и й подаде една кесия.

—    Вземи я — каза й той със заповеден тон. Тя се подчини и се насили да се усмихне. Кожената кесия беше прогизнала от вода. Това беше същата онази кесия, която бе захвърлила още първия ден на тяхната среща. Явно и до днес си беше стояла в шадравана. Беше пълна със златни монети. — Считай го за заплата за услугите ти до сега.

Тя усети намерението му. Кимна, обърна се и излезе навън. Забърза надолу по пътя и притисна Халев по-близо до себе си, за да го предпази от студения вятър от изток, където зимата вече беше дошла. Когато приближи терпентиновото дърво, видя няколко мъже, които седяха и говореха под сянката му. Те като че ли изобщо не се интересуваха от нея. Когато ги подмина и стигна до един от завоите тя погледна назад.

Един от мъжете я беше последвал.

следваща глава 7