Съдържание Цялата книга на една страница

5

Серт стоеше на балкона и наблюдаваше арената за тренировки. Под него загряваха двама гладиатори — единият с меч и щит, а другият с тризъбец и мрежа. Отвратен от вялото им представяне той сграбчи железния парапет.

—    Пусни ги на жаравата! — извика той към ланиста.

Той поклати глава и отстъпи назад.

—    Ако това е най-доброто, което можем да предложим, нищо чудно, че хората са отегчени — обърна се той към мъжа до него. — Какво успя да разбереш за жената, която живее в имението на Атретис?

—    Нарича се Ризпа, господарю. Вдовица е. Мъжът й е бил търговец на сребърни изделия, разорен от Кай Аталус Плаутила.

—    Племенникът на проконсула?

—    Същият. Отдал се е на винопийство и…

—    Няма значение — отвърна Серт и махна с ръка нетърпеливо. — Вече всичко знам за него. Какво научи за нея?

—    Тя е от християните, господарю.

—    А! — широка усмивка се появи на лицето на Серт — Това може да влезе в работа — той потърка брадичката си и помисли как точно би влязло в употреба това, особено ако Атретис беше влюбен в нея. — А бебето?

—    Информацията за него е противоречива, господарю. Едни източници казват, че жената е имала момиченце, което е умряло на няколко месеца, а други твърдят, че тя има син, който е жив.

—    Вероятно детето е от Атретис.

—    Не мисля така. Никой не е виждал тази жена с Атретис, господарю, но е странно. Когато разпитах за нея в бедния квартал, където е живяла, ми казаха, че една сутрин е взела бебето и е тръгнала на някъде. На следващия ден някакъв мъж отишъл и събрал нещата й. Оттогава не са я виждали в града.

—    Отваряй си очите. Имам усещането, че би трябвало да има нещо повече, отколкото ние знаем до сега.

*

Атретис бутна вратата на стаята, където спеше Ризпа и надникна вътре. Лунната светлина се процеждаше през малък прозорец високо на стената и слабо осветяваше наоколо. Леглото на детето беше празно. Ризпа спеше на чергата, свита на една страна, а синът му беше сгушен до нея на топло и сигурно.

Атретис влезе тихо, приклекна и задълго остана загледан в тях. След това се огледа наоколо из малката стая. До източната стена имаше ракла, в която бяха всички принадлежности на Ризпа. Върху нея стоеше малка, незапалена маслена лампа. С изключение на тези неща и леглото на бебето, стаята беше празна.

Помещението напомняше на килията му в лудуса — камък, студ, празнота.

Погледът му отново се върна върху Ризпа и се спусна от босите й крака нагоре по извивките на тялото й. Косата й падаше свободно и покриваше раменете й. Той се протегна и взе един кичур в дланта си. Попипа с пръсти косата й — беше копринена и плътна. Тогава тя се размърда и той отдръпна ръката си.

Ризпа отвори очи, видя някаква приклекнала фигура пред себе си. Дъхът й спря, тя сграбчи Халев и бързо се отдръпна до стената с разтуптяно сърце.

—    Не викай — каза й Атретис.

Гласът й разтреперано се процеди през гърлото й.

—    Какво се е случило? Защо си тук посред нощ?

Атретис долови вълнението в гласа й и разбра, че я е уплашил.

—    Нищо не се е случило — дрезгаво отвърна той и прокара пръсти през косата си. Изсмя се и вдигна глава. Отново го бяха събудили кошмари.

Ризпа видя лицето му, обляно в лунната светлина.

—    Нещо не е наред.

Той я погледна отново.

—    Защо точно Халев?

Въпросът дойде неочаквано за нея.

—    Съпругът ми  разказа за него.

—    Съпругът ти търгувал ли е с хора?

Тя долови някакъв гняв в тона му.

—    Не — каза тя, като изобщо не можеше да схване причините за подобно заключение.

—    Халев се е биел в Рим — каза той. — Как е могъл съпругът ти да знае нещо за него, ако не е търгувал с гладиатори?

Тогава тя разбра.

—    По света има много хора на име Халев, Атретис. Този Халев, на когото аз съм кръстила твоя син, е живял преди стотици години. Той е излязъл от Египет заедно с Моисей. Когато хората достигнали до Обетованата земя, дванайсет мъже били изпратени в Ханаан да проучат тамошните земи. Когато се върнали, Халев казал на Моисей и на останалите, че земята, която Бог им е дал е добра и те трябва да я превземат, но останалите се страхували.  Казали, че ханаанците били твърде силни и те не биха могли да ги победят. И Моисей послушал техния съвет вместо думите на Халев. Поради това, всички хора от онова поколение се скитали из пустинята. А когато краят на четиридесетте години дошъл, само Халев, Ефониевият син, и Исус, Навиевият син, могли да влязат в Обетованата земя — тя опъна крака напред и положи Халев на тях. — Халев е име на човек със силна вяра и смелост.

—    Халев е еврейско име, а синът ми е германец.

Тя вдигна поглед към него.

—    Наполовина германец.

Той се изправи толкова внезапно, че сърцето й подскочи. За момент надвисна над нея, но след това отстъпи назад и се облегна на стената под прозореца. В това положение лицето му беше скрито в сянката, докато Ризпа стоеше огрята от светлина.

—    Би трябвало да носи германско име — каза той. След това зачака, понеже очакваше спор.

—    А ти какво име би му дал, господарю?

Не беше мислил за това досега.

—    Хермун — отвърна твърдо той. — На баща ми. Той беше велик вожд на Чатите и загина достойно в битка срещу Рим.

—    Халев Хермун — тя произнесе името на глас, за да чуе добре ли се съчетава.

—    Хермун.

Ризпа понечи да протестира, но веднага сведе глава. Една свадлива жена беше по-зле и от течащ покрив, а и детето беше негово. Тя отново вдигна глава.

—    Хермун… Халев? Войн изпълнен със силна вяра и смелост…

Атретис не каза нищо, нито помръдна от сянката.

Ризпа се почувства неловко пред погледа му. Какво ли си мислеше?

—    Кой е Халев, за когото ти говореше?

—    Гладиатор от Юдея. Един от пленниците на Тит.

—    Жив ли е още?

—    Не. Бихме се и аз победих.

Тонът му беше равен и безизразен и тя внезапно почувства някакво състрадание към него.

—    Познаваше ли го добре?

—    Един гладиатор няма лукса да познава някого добре.

—    Но ако имаше приятели, би искал той да е сред тях.

—    Защо мислиш така? — каза хладно той.

—    Поради горчивината у теб и поради факта, че все още го помниш.

Той грубо се изсмя.

—    Та аз ги помня всичките! — той опря главата си назад до студената каменна стена и затвори очи. Не можеше да ги забрави. Виждаше лицата им всяка нощ. Виждаше очите им, докато кръвта им течеше по пясъка. Нямаше питие, което да ги заличи от паметта му.

—    Съжалявам — каза тя.

Той погледна недоверчиво към нея. Сълзите в очите й го раздразниха, понеже до сега сълзите бяха използвани срещу него. Оттласна се от стената, приближи се до нея, приклекна и я погледна в очите.

—    Защо ти е да съжаляваш?

Погледът му и тонът на гласа му не я уплашиха.

—    Животът ти е бил труден.

—    Оцелях.

—    Но на доста висока цена.

Той отново се изсмя и се изправи ядосано.

—    По-добре да бях умрял, така ли? Тогава детето щеше да си е твое.

—    Ако беше умрял, Халев можеше никога да не се роди. А той е дар от Бога и си струва всяка болка.

Атретис погледна през прозорчето и голите стени. Почувства се точно като в лудуса. Искаше да вика и да руши, да срине всички стени.

Ризпа усети гнева му, сякаш някакво тъмно същество стоеше в стаята с нея. Тя познаваше това присъствие и ужасната опасност от него. Какво можеше да направи, за да го успокои? Не намираше думи. Дори не можеше да си представи какъв е бил животът му, нито пък беше сигурна, че иска да си го представя. Нейният собствен живот беше достатъчно труден. Тя не беше толкова силна във вярата си, за да му помогне да носи своите товари.

Той се обърна.

—    Днес следобед не довършихме разговора си.

Ризпа видя, че Атретис иска битка и явно тя беше единственият достъпен опонент, с когото той можеше да се бие.

Силите ни не са равни, Господи. Той може да унищожи сърцето ми.

—    Колко време беше омъжена?

—    Защо ми задаваш този въпрос?

—    Достатъчно е, че го правя! — отсече той и след това добави язвително: — Каза, че не би ме излъгала.

—    И няма да го направя.

—    Тогава ми отговори.

Тя се опита да се усмихне насила.

—    Ще ме оставиш ли, ако ти отговоря?

Той не беше в настроение да се забавлява.

—    Ще си тръгна, когато поискам.

Тя въздъхна бавно, борейки се с изкушението да се впусне в битка, каквато той искаше.

—    Бях омъжена три години — Халев се размърда и тя го вдигна.

Атретис я наблюдаваше, докато тя дръпна наметалото си и го загърна около себе си и Халев.

—    Вярна ли беше?

Тя вдигна глава и го погледна.

—    Да, вярна бях.

Той почувства, че тя крие нещо и отново се сниши пред нея, присви очи и се вгледа в очите й, огрени от лунната светлина.

—    В нашето племе събличат невярната жена и я бият с камшик пред цялото село. След това я убиват!

Тайните в сърцето на Ризпа се надигаха гневно.

—    Ами мъжа?

—    Какво искаш да кажеш с това “ами мъжа”?

—    Прелюбодейството включва двама, нали?

—    Жената съблазнява.

Тя се засмя.

—    А мъжът се поддава като малоумен вол?

Ръцете му се свиха в юмруци, когато си спомни колко лесно беше станал плячка на чара на Юлия.

Тя отново положи Халев на бедрата си.

— Мъжът и жената са равни в очите на Бога — каза тя, като се опита да запази равен тон.

Той рязко се изсмя.

—    Равна!

—    Ш-ш-шт — тя сложи пръст пред устните си. — Ще го събудиш.

Това сигурно бе хвърлило в ужас сърцето на този гладиатор. Тя махна наметалото от себе си и покри бебето с него.

—    И откога жената е равна с мъжа? — просъска той през зъби.

—    Още от началото, когато Бог ги създаде и двамата. И според Моисеевия закон. Мъжът и жената, хванати в прелюбодейство са били екзекутирани — и двамата, за да се спре разпространението на греха като болест из израелския народ. Правосъдието е било еднакво за всички.

—    Аз не съм евреин!

—    Де да беше, господарю — веднага щом изговори това тя съжали. Мълчанието, което последва беше изпълнено с много напрежение. Прости ми, Отче. Накарай ме да млъкна! Слушам го и си спомням живота си преди Шимей и преди теб. И искам да се боря, дори и да знам, че няма да спечеля.

—    Съпругът ти разрешаваше ли ти да му говориш така?

Шимей. Прекрасният Шимей. Скъпите спомени изместиха всички останали. Тя се усмихна.

—    Шимей често се заканваше да ме набие.

—    Както и би трябвало да направи.

Тя повдигна брадичка.

—    Заплахите му всъщност не означаваха нищо, не бяха истински. Много от познанията си по закона на Моисей дължа на него.

—    А, така ли? — каза той с явен сарказъм. — И какво те е научил?

—    Че същината на закона е милост, но каквото Бог е дал, човек е опорочил. И въпреки това Бог изпрати своя син, Исус, и го даде в жертва за изкупление за цялото човечество, мъже и жени. Беше разпънат на кръст, погребан и възкресен от мъртвите, като по този начин изпълни всички пророчества за Месията от преди стотици години. Бог изпрати единородния си син на света, за да не погине нито един, който вярва в него, а да има вечен живот.

—    Нито един Бог не го е грижа какво става с нас.

—    Цената, платена за нашето изкупление, показва колко много ни обича Бог. Каквото и да вярваш или да не вярваш, Атретис, има само една истина и тя е в Христос.

—    Аз вярвам в отмъщението.

Тя се натъжи, като чу безмилостния му тон.

—    И в съда. Съди и ще бъдеш съден със същата мяра, с която си отсъждал.

Той грубо се изсмя.

—    Бог не е пристрастен — каза тя. — Не можеш да го подкупиш или да му надвиеш. Той не мисли така, както хората мислят. Ако се покоряваш на закона, на който и да е закон — Ефески, Римски или Германски, — ти ще бъдеш съден при нарушение и присъдата е винаги една. Смърт.

Той се изправи и злобно я погледна в очите.

—    Не  по моя вина сега съм това, което съм!

—    Но ти сам си избрал да продължаваш по този начин — тя отправи поглед към него и той отново се отдалечи в сянката до стената. Всичко в него разкриваше безмилостния му гняв и безсилие. Може би си мислеше, че мъката му и чувството на безнадеждност са достатъчно прикрити. Тя знаеше какво чувства той. Дори по-добре отколкото той можеше да си представи.

О, Господи, защо ми даде точно неговото дете? Защо ме изпрати тук при този човек да си спомням всичко, което ми е сторено? Шимей се застъпи за мен и ме доведе при теб и ти излекува раните ми. Сега гледам Атретис и чувствам как старите ми рани се отварят. Хвани ме здраво, отче. Не ме оставяй да се изплъзна и да падна. Не ми позволявай да мисля, както мислех преди и да живея, както живеех преди.

—    Животът е жесток, Атретис, но ти имаш избор. Избери опрощението и бъди свободен.

—    Опрощението! — думата дойде откъм сянката до стената като проклятие. — Има някои неща на този свят, които никога не могат да се простят.

Очите й се напълниха със сълзи.

—    Преди и аз се чувствах по същия начин, но това се връща обратно към тебе и те изяжда жив. Когато Христос ме спаси, всичко се промени. Светът не изглеждаше вече същият.

—    Светът не се променя.

—    Не, не светът, аз се промених.

За момент той не каза нищо, а след това промълви с тежък тон:

—    Ти не знаеш нищо за болката, жено.

—    Знам всичко, което ми е нужно да знам — искаше й се да може да види лицето му и да го погледне в очите, докато му говори. — Всички се нараняваме, Атретис. Някои рани са физически и явни. Други са тайни и скрити толкова дълбоко, че никой освен Бог не може да ги види.

—    Ти пък какви рани носиш? — запита той язвително.

Тя не отговори нищо. Не искаше да се поддава на неговото унижение и присмех.

Атретис се намръщи. Виждаше лицето й на лунната светлина. Мълчанието й в този момент не беше предизвикателство.

—    Какви рани? — каза той, този път с по-мек тон.

—    Тайни — настоя тя.

Нейната упоритост го разгневи.

—    Няма нищо тайно между нас. Ти си тук, защото аз трябва да понеса присъствието ти заради сина си. А сега ми кажи за какви рани говориш.

Тя поклати глава.

—    Един ден — може би, Атретис, но не защото ти си ми заповядал да го направя. Ще стане тогава, когато и двамата ще можем да се доверим един на друг.

—    Такъв ден няма да дойде.

—    Тогава никога няма да говорим за това.

Атретис излезе от сянката на стената. Ризпа усети инстинктивен страх от него. Тя знаеше, че това е погледът, който хиляди мъже са срещали, преди да умрат. Потрепери от студ и зачака.

Атретис погледна в тъмните й очи. Тя не промълви нищо. Просто седна и зачака. Както другите са чакали.

Той сви юмруци и си спомни как един млад гладиатор на име Гати стоеше пред него с протегнати ръце и чакаше последният удар да прониже сърцето му. Спомняше си и за хиляди други…

А сега Ризпа стоеше, страхуваше се, но без какъвто и да било протест.

Спокойствието в изражението й го развълнува. Изведнъж един образ изпълни съзнанието му: Халев на колене, с леко килната настрани глава и тълпа, която крещи “Вената!”

Думите на еврейския гладиатор отекваха в главата на Атретис: Освободи ме, приятелю. Когато Халев сложи ръце на бедрата на Атретис и кимна с глава, германецът беше завладян от смелостта на своя приятел и от странния мир и спокойствие, които сякаш слязоха върху Халев в миговете преди смъртта му. Атретис изпълни желанието на приятеля си. Освободи го. И когато го извърши, се изпълни с неутолима жажда за това, което правеше човек толкова силен и смел.

От къде черпиш този мир, приятелю мой? — чудеше се той сега, както се беше чудил много пъти и преди това. И винаги бе посрещан от една и съща тишина. Една и съща празнота дълбоко в душата му.

Атретис се приближи до Ризпа и видя как тя затреперва с всяка негова стъпка.

—    Халев е силно име, име на войн — каза той, а гласът му беше тих и изпълнен с чувство, което тя не можа да разбере. — Запази го.

След тези думи той вдигна одеялото от чергата, остави го до Ризпа и излезе.

*

Ризпа реши да послуша Атретис и остана зад стените на имението. Предложи да помогне на слугите, но те отвърнаха, че това не би се харесало на господаря. Чувстваше се така, сякаш беше поставена в позиция между робиня и свободна, в някакво неясно и неопределено място в домакинството. Атретис я отбягваше, а останалите, за своя собствена сигурност, правеха същото.

Тя бродеше из цялото имение, както това правеше и Атретис среднощ. Когато Халев беше буден и не се хранеше, тя го изнасяше на слънце и го полагаше в наметалото си. С усмивка го гледаше как рита с крачета, как си играе и гука.

Един следобед тя влезе в една от стаите на втория етаж. Стаята й хареса много — слънчевата светлина нахлуваше през терасата и се разстилаше навсякъде. Беше празна, нямаше никакви мебели, освен една голяма месингова купа с посята в нея палма. Ризпа остави Халев върху наметалото си да лежи на слънце. Детето започна да се люлее напред-назад по корем и да рита с яките си крачета. Тя седна да го погледа.

—    Ти си едно малко жабче — разсмя се Ризпа.

Той се разгука и започна да рита още по-бързо с крачета. Тя разбра какво го беше впечатлило. Хвана двата края на наметалото и започна да го влачи по гладката мраморна повърхност.

—    Винаги искаш това, което не можеш да достигнеш — каза тя и го плесна леко по дупето.

Халев протегна ръка към блестящите извивки на голямата месингова купа. Отново зарита и се придвижи леко напред с пръстите на крачетата си. Мъничките му ръчички докоснаха медната повърхност. Той ритна още веднъж и се протегна по-напред. Ризпа дръпна наметалото и го завъртя така, че купата остана отстрани. Той обърна глава и любопитно се загледа в бебето срещу него.

—    Това си ти, Халев.

Той се протегна и остави малките си отпечатъци върху златистата повърхност.

Неочаквано, докато гледаше как детето се протяга към собственото си отражение, я обзе самота. Винаги ли щяха да бъдат така сами, откъснати от останалите? Тя се изправи и излезе на терасата. Погледна надолу към празния двор. Двама пазачи стояха до една от портите. Разговаряха и се смееха заедно. Други слуги работеха в зеленчуковата градина.

—    Господи — прошепна Ризпа, — знаеш колко много обичам Халев. Благодаря ти с цялото си сърце за него. Не мисли, че съм неблагодарна, отче, но ми липсват Шимей, Йоан и всички останали.  Знам, че не говорех много с тях, когато имах тази възможност, но ми липсва присъствието им. Липсва ми това да стоя край реката, да пея и да слушам твоите думи.

Пътят, който водеше обратно към Ефес, беше точно зад портата, после завиваше и някъде там, където свиваше на запад, имаше едно старо терпентиново дърво. Тя можеше да види мъже и жени под него, някои спяха, други говореха, а трети пък гледаха към имението. Дали бяха уморени пътници, които си почиват на сянка? А да не би пък да бяха от онези аморати, които Атретис така презираше и които само чакаха да зърнат своя идол?

Хълмовете, позеленели от скорошния дъжд, бяха по-привлекателна гледка. Какво удоволствие би било да се качи там, да седне и да остави Халев да почувства тревата под краката си.

Тя се обърна да го погледне и видя, че е заспал. Усмихна се, влезе в стаята и приклекна до него. За дълго остана така вгледана в момченцето, замислена за това колко красиво и съвършено бе то. Докосна дланта му и то инстинктивно сграбчи пръста й. Устните му се движеха, сякаш сучеше дори и в сънищата си.

—    Какво чудо си само — промълви тя и го вдигна внимателно.

 Положи го нежно на рамото си и го целуна по бузата. Затвори очи и дълбоко вдиша от неговото ухание. Свежа невинност. Ново начало.

—    Какво правиш тук?

Този глас я стресна. Тя обърна глава назад, изправи се и видя Атретис на вратата.

—    Съжалявам, не знаех, че не ми е разрешено да влизам в тази стая.

Атретис влезе в стаята и погледна към наметалото, което все още стоеше на пода до месинговата купа.

—    Прави каквото искаш.

Тя вдигна наметалото си и го изтърси, след което го метна върху свободното си рамо. На другото й рамо се беше отпуснал Халев.

—    Това, което искам, е да изведа Халев на разходка до хълмовете.

—    Не — отсече той разгневен, че отново беше заслепен от красотата й.

—    Под стража?

—    Не — той се приближи и спря на няколко крачки от нея. Погледна я с присвити очи. — А също така няма да излизаш и на терасата, където могат да те видят отново.

Тя погледна към терасата и сбърчи вежди от недоумение.

—    Къде си бил, че си успял да ме видиш?

Атретис пристъпи към нея.

—    Със сигурност съгледвачът на Серт те е видял.

—    Съгледвач ли? Къде?

Той погледна навън и кимна към виещия се път.

—    Стои под онова дърво ей там.

—    Но те изглеждат като пътници.

—    Познавам го от лудуса.

—    О — въздъхна тя. — Може да предположи, че съм слугиня, която чисти горните стаи.

—    И си стои на терасата и гледа към хълмовете, така ли?

Тя се изчерви.

—    Сигурен ли си, че точно той е този, който ме наблюдава?

Атретис се оттласна от стената и влезе вътре.

—    Да, наредил съм да те следят. Знам къде точно се намираш и какво правиш по всяко време от деня — той спря пред нея. — И през нощта.

Тя се усмихна насила, а сърцето й затуптя лудо.

—    Благодарна съм да знам, че Халев е охраняван толкова добре.

По лицето на Атретис трепна мускулче. Погледът му щеше да я изпепели. Той отново направи крачка покрай нея. Ризпа имаше чувството, че я обикаля гладен лъв.

—    Преди това беше моята стая — каза той с равен тон.

—    Пилия ми каза.

Атретис се приближи от другата й страна и я погледна остро.

—    Нещо друго да ти е казала Пилия?

—    Каза ми, че не обичаш да влизаш тук — тя се огледа наоколо и погледът й се плъзна по мраморния под и каменните стени. — Хубава стая, слънчева…

—    Най-голямата и най-добрата в къщата — каза той, а тонът му беше някак язвителен.

Тя погледна разтревожено към него. В главата й нахлуваха въпроси, но тя стоеше мълчалива.

Той огледа с бърз поглед празната стая. Лицето му не трепна.

—    Спалня, подходяща и за царица.

—    Извинявай, че влязох там, където не трябваше. Няма да стъпя отново тук — с това извинение тя напусна стаята. Когато вървеше вече по коридора въздъхна облекчено, че е далеч от този студен син поглед.

Ризпа прекара остатъка от следобеда в атриума. Остави Халев да поцапа с крака във водата на шадраванчето, а когато той огладня, Ризпа потърси уединението на една от беседките и го накърми.

Когато Халев се унесе, тя отиде до кухнята и помоли за нещо за ядене. Готвачът сложи хляб, плодове и тънки резени месо на един поднос. След това го отнесе заедно с малка кана вино в една стая с дълга маса в средата, където се хранеха робите. Той остави храната на масата и се върна в кухнята. Ризпа седна на пейката, благодари на Бог и започна да се храни сама. Тишината беше подтискаща.

Пилия влезе с две кошници хляб. Ризпа се усмихна и я поздрави, но момичето пусна кошниците на земята и бързо се отдалечи от масата. Очите й бяха зачервени и подпухнали от плач, а когато отново погледна към Ризпа, изражението й разкриваше явно негодувание. Ризпа сбърчи вежди от объркване и недоумение, а в това време Пилия обърна гръб и излезе от стаята.

Ризпа се изправи с въздишка. Когато излезе в коридора, тя видя момичето да се връща с един поднос плодове. Пилия мина покрай нея с демонстративно пренебрежение. Раздразнена от това, Ризпа я последва обратно в помещението за хранене на прислугата.

—    Какво има, Пилия?

—    Нищо.

—    Изглеждаш доста подтисната от нещо.

—    Подтисната? — тръшна тя подноса на масата. — Какво право имам аз да съм подтисната? — тя отново напусна троснато стаята.

Ризпа взе Халев и зачака. Пилия отново влезе, този път с купчина дървени чинии. Ризпа не отделяше поглед от нея. Пилия започна да ги нарежда нервно една по една по местата им.

—    Обидила ли съм те по някакъв начин?

Пилия спря на края на масата и стисна няколкото останали чинии в ръка. Разгневените й очи се напълниха със сълзи.

—    По всичко личи, че вече няма аз да споделям леглото на Атретис.

Ризпа не знаеше за тяхната връзка и беше изненадана да го чуе по този начин.

—    Какво общо има това с мене?

—    Не се преструвай, че не знаеш — каза Пилия и продължи да нарежда останалите чинии.

—    Наистина не знам — отвърна Ризпа.

Като приключи със задълженията си, Пилия отново излезе от стаята. Ризпа вдигна Халев разтревожена, покри го с наметалото си и тръгна към стаята. Когато отвори вратата, тя намери стаята празна. Лицето й пребледня. Тръгна да търси Лагос и го намери в библиотеката да преглежда домакинските сметки.

—    Къде са нещата ми?

—    Господарят нареди да бъдат преместени в спалнята на втория етаж.

Тя веднага се сети за Пилия и кръвта й кипна.

—    Защо?

—    Не каза.

—    А къде е той?

Лагос я погледна предупредително.

—    Ако бях на твое място, нямаше да…

—    Къде е той?

—    В тренировъчното помещение, но…

Тя обърна гръб и тръгна.

Когато влезе в тренировъчната зала, намери Атретис, само с препаска през слабините, прострял ръце на една тояга през раменете си  — правеше упражнения с клякане. Погледът му веднага се спря върху нея, сякаш я беше чул да идва по коридора и я очакваше.

Ризпа си пое дълбоко въздух, за да се поуспокои, и се приближи към него. Той не прекъсна упражненията си, въпреки че тялото му беше плувнало в пот.

—    Моля те, върни нещата ми долу.

—    Каза, че стаята много ти харесва.

—    Така е, но това не означава, че искам да живея там.

Атретис захвърли тоягата назад. Тя се стовари шумно на мраморния под и звукът отекна из помещението. Стреснат в съня си, Халев измънка тихо. Ризпа намести наметалото около него и го притисна към себе си. Погали го по гърба, за да го успокои.

—    Предпочитам да съм на първия етаж, където бях до сега — каза тя с повече спокойствие, отколкото всъщност имаше в себе си.

—    Не ме интересува какво предпочиташ — Атретис взе една кърпа и изтри потта от лицето си. — Ти ще бъдеш на втория етаж в стаята до моята.

Стомахът й се сви на кълбо.

—    Ако съм в такава близост до тебе, слугите ще си помислят…

Атретис захвърли гневно кърпата на пода.

—    Не ме интересува какво мислят всички!

—    Но мене ме интересува! Моята репутация е тази, която се разклаща.

—    Тя си е такава, откакто си тук.

—    Но по причини, различни от ситуацията, която ти сега създаваш.

—    Мислиш ли, че някой го интересува какво става между нас?

Тя понечи да каже, че Пилия явно се интересува, но се въздържа. Не искаше да забърква момичето в допълнителни неприятности. Самата тя искаше да се измъкне от тях.

—    Това не е правилно.

—    Но е удобно — каза той с решителен поглед в очите.

Стана й горещо.

—    Винаги, когато искаш да видиш сина си, трябва само да щракнеш с пръсти и аз ще ти го доведа — каза тя, като се престори, че не е разбрала намека.

Той се приближи с лека усмивка. Сложи ръката си върху дланта й на гърба на детето. С разтуптяно сърце тя дръпна ръката си. Той погали Халев по гърба и я погледна в очите. Ризпа усети спокойствието на детето върху нея. Атретис вдигна ръка, уви пръсти около шията й и повдигна с палец брадичката й.

—    А ако пожелая тебе, трябва ли също само да щракна с пръсти и ти да дойдеш при мене?

Тя отстъпи назад и преглътна с усилие. Сърцето й биеше лудо. Все още усещаше топлина там, където я беше докоснал.

—    Не! — каза твърдо тя.

Устата му се изви в усмивка.

—    Така ли мислиш? — беше почувствал как препуска пулсът й. Също като неговия. Няколко нощи с нея и огънят в него щеше да изгори и да изгасне. — Мисля, че лесно мога да те убедя в обратното.

—    Не съм някоя от твоите аморати, господарю.

Той се отдалечи и грабна друга кърпа.

—    Не търся някой да ме обича — каза той. Ухили се сухо и изтри потта от гърдите си.

—    Помолих те да не си играеш с мене, Атретис, и точно такава игра имах предвид.

—     Онзи ден каза, че имам нужда от игра.

—    С твоя син, а не с мене.

—    Мисля, че ти би била по-забавна.

Ризпа реши сама да премести вещите си. Обърна се и тръгна към вратата точно с това намерение.

Атретис я хвана за ръката и я завъртя с лице към него.

—    Не ми обръщай гръб.

Халев се събуди и започна да плаче.

Атретис изскърца със зъби:

—    Не съм те викал тук — каза той. — Не съм те викал.

—    Моите извинения. Ако сега ме пуснеш, ще изляза.

Пръстите му се стегнаха болезнено около ръката й.

—    Обаче, след като вече си тук, ще си тръгнеш, когато аз ти кажа — погледът му блесна. — Щеш не щеш, местиш се в стаята на Юлия — той видя болката по лицето й и я пусна.

—     Наистина не искам — каза тя като инстинктивно притисна Халев към себе си, докато отстъпваше назад от баща му.

—    Ще стоиш там, където аз наредя. Независимо дали това съвпада или не с твоя избор. Със сигурност, обаче, оставаш! — усмивката му стана презрителна. — И няма нужда да ме гледаш така. Не съм изнасилил нито една жена през живота си, нито смятам да го правя — той я изгледа надменно от горе до долу. — Ако си толкова непорочна, колкото казваш, няма да имаш проблем, нали така?

Ризпа стисна зъби.

Той отиде до тоягата и отново я метна на раменете си. Обърна се и видя, че тя още стои насред стаята с поглед, втренчен в отсрещната стена. Усети тревогата й и причината за нея.

—    Може ли да си тръгна, господарю? — попита тя изпълнена с напрежение.

—    Не още — той отново започна с упражненията си и я остави да стои няколко минути в мълчание.

Тя стоеше и чакаше скована. Атретис се наслаждаваше да я гледа, а когато беше ядосана, насладата беше дори още по-голяма. Нека да скърца със зъби, както тя го караше да прави. Той остави този момент да се проточи колкото се може по-дълго. След това захвърли пръчката.

—    Можеш да си вървиш. Но запомни това: следващия път, когато искаш да говориш с мене, първо изпрати Лагос да поиска разрешение!

следваща глава 6