Съдържание Цялата книга на една страница

4

Серт се облегна на една врата на източната стена на имението и се усмихна вперил поглед в далечината към Атретис.

—    Поддържа кондиция — каза той, докато наблюдаваше как германецът бяга по скалистите склонове.

Галий се изсмя:

—    Не мисли, че е точно така. Атретис се поти, за да прогони всички онези демони от главата си.

—    Дано боговете да не допуснат това —каза Серт през едва забележима усмивка. — Тълпата го желае. Никой досега не я е възбуждал така, както той го прави.

—    Забрави за тези свои мисли. Той никога няма да се върне.

Йониецът отвърна със смях:

—    На него също му липсва. Може би няма да си го признае все още, дори и на себе си, но някой ден ще го направи.

Серт се надяваше това да е по-скоро. Иначе той трябваше да измисли начин да го върне, което изобщо не беше трудно, когато насреща беше някой в толкова добра форма като гладиатор, че да не е способен да се осъществи в нито една друга област. А гладиатор със страстта и харизмата на Атретис струваше цяло състояние!

Атретис прехвърли и последния хълм преди имението. Германецът се намръщи, веднага щом зърна Серт, който от своя страна изобщо не се обиди от това. Дори се усмихна.

Атретис забави ход, вдигна тежестите от себе си и ги захвърли настрани, докато минаваше покрай Серт в празния двор на къщата.

—    Какво правите тук? — каза той, без да се спира.

Атретис го последва с по-небрежна стъпка.

—    Дойдох да видя как оползотворяваш свободата си — каза той, като се опитваше да вмъкне малко хумор. Познаваше гладиатори от двадесет години и сега виждаше, че спокойният живот започваше да действа изнервящо на Атретис. Веднъж преживял на арената възбудата от жаждата за кръв, човек  не можеше да напусне този живот, без да загуби една огромна част от своята природа. Той виждаше как същата тази природа напираше в германеца, въпреки че самият Атретис все още не го осъзнаваше. Веднъж Серт беше наблюдавал как един тигър се разхожда в клетката си. Сега виждаше същата атмосфера да витае около Атретис.

Атретис влезе в баните, хвърли туниката си и се потопи във фригидариума. Серт също се вмъкна и застана на мраморната пътека покрай стената. Наблюдаваше Атретис с възхищение. Той беше въплъщение на силата и мъжествеността. Нищо чудно, че жените крещяха, когато го видеха. Атретис излезе от другата страна на басейна с едно гъвкаво изтласкване. Водата се стичаше по великолепното му тяло. Серт се гордееше с него.

—    Те все още зоват името ти, знаеш това.

Атретис наметна една кърпа и я стегна през кръста си.

—    Дните ми на битки приключиха.

Серт се усмихна. Черните му очи проблеснаха подигравателно.

—    Няма ли да предложиш вино на приятеля си?

—    Лагос — извика Атретис и направи знак.

Лагос наля вино в една сребърна чаша и я поднесе на Серт. Той я вдигна за тост.

—    За твоето завръщане на арената — каза той и отпи, без да се притеснява от присвитите устни и погледа на Атретис. После бавно свали чашата. — Дойдох с едно предложение.

—    Запази си го.

—    Първо ме чуй.

—    Казах, запази си го!

Серт леко разлюля чашата си с вино в кръг.

—    Страх те е, че можеш да промениш решението си?

—    Нищо не може да ме накара да се бия отново на арената.

—    Нищо? Предизвикваш самите богове, Атретис. Това изобщо не е мъдро. Не забравяй, че Артемида те призова в Ефес.

Атретис се изсмя подигравателно.

—    Ти плати цената на Веспасиан. Ето това ме доведе тука.

Серт се почувства оскърбен, но реши, че е по-добре да отмине подобно богохулство.

—    Може би ще ти хареса новината, че Веспасиан е мъртъв.

Атретис веднага обърна поглед към него.

—    Убит, надявам се — той щракна с пръсти. — Вино, Лагос. Напълни чашата догоре. Искам да празнувам.

Серт леко се засмя.

—    Е, може би няма да ти е приятно да чуеш, че е починал от естествена смърт. Разбира се не липсваха такива като тебе, които желаеха поне да е болен, особено от старата аристокрация, които споделяха сената с провинциалистите от Испания. Говореше се, че бащата на Веспасиан е бил испански бирник, но всъщност кой знае…

—    И на кого му пука?

—    Представям си ония в Испания. Изглежда той ги покровителствуваше. Даде римски права както и римско гражданство на всички магистрати — той се изсмя. — Нещо, което едва ли подхождаше на всички онези стари фамилии, които смятаха Веспасиан за плебей — той отново вдигна чашата си. — Въпреки родословието си, той беше велик император.

—    Велик? — Атретис изруга и изплю на плочките виното от устата си.

—    Да, велик. Може би най-великият след Юлий Цезар. Въпреки репутацията си на сребролюбец, данъчните реформи на Веспасиан спасиха Рим от финансов крах. Философията му беше първо да възстанови стабилността на разклатената държава, а след това да я накара да разцъфти. Той успя да направи доста от това. Форумът и храмът на мира стоят в Рим като паметник на неговите усилия. Жалко, че не можа да довърши колосалната арена, която беше започнал да гради върху основите на Златния дом на Нерон.

—    Да бе, колко жалко — саркастично допълни Атретис.

—    Знам, че го мразеше. И то с основание. Все пак неговият братовчед беше този, който потуши бунта в Германия.

 Атретис му хвърли тъмен поглед.

—    Бунтът не е потушен.

—    Напротив, Атретис. Доста дълго си живял далеч от родината си. Веспасиан се присъедини към Агрий Дециматис в южна Германия и прекъсна достъпа от север през Рейн при Базел. Сега германците са твърде разединени, за да бъдат някаква заплаха за Рим. Той беше военен гений. —Серт забеляза, че на Атретис въобще не му е приятно да слуша подобни изявления за сънародниците си. Те само разпалваха омразата му. Точно това целеше и Серт. Да поддържа огъня. — Може би си спомняш малкия му син — Домициан?

Атретис го помнеше твърде добре.

—    Мисля, че той уреди последната ти схватка в Рим — каза Серт небрежно, като вкара ножа още по-дълбоко. — По-големият му брат, Тит, е настоящият император.

Атретис надигна чашата си.

—    Военната му кариера е впечатляваща, каквато бе и на баща му — продължи Серт — Тит потуши бунтовете в Юдея и разруши Ерусалим. Като се изключи неуспешният му опит да се присъедини към еврейската принцеса Береника, кариерата му е придружена от попътен вятър. Pax Romana на всяка цена. Можем само да се надяваме, че талантът му се простира и в административната област.

Атретис остави празната си чаша и взе друга кърпа от полицата. Изсуши си косата и изтри горната част от тялото си.

Серт го наблюдаваше с прикрито задоволство.

—    Носи се слух, че си бил в града преди няколко нощи — каза той, сякаш говори за някаква незначителна случка.

 Не спомена, че Галий е потвърдил този слух, въпреки че той не знаеше причината за тази тайна визита. Нещо важно трябваше да е било и Серт искаше да го узнае. Можеше да се окаже в полза на връщането на Атретис към арената.

—    Отидох да се поклоня на боговете, а вместо това попаднах на тълпата— тази лъжа доста лесно се удаде на Атретис.

Серт видя в това възможност, която реши веднага да грабне:

—    Познавам проконсула много добре. Сигурен съм, че една дума е достатъчна, за да имаш около себе си легионери на разположение. Ще можеш да виждаш  града всеки път, когато пожелаеш, и да почиташ нашата богиня винаги, щом ти се прииска, без да се тревожиш дали ще оцелееш след това или не.

Серт се зарадва в себе си. Мерки като тези, които предлагаше, щяха да привлекат внимание. Веднъж щом Атретис бъде забелязан, вълнението на тълпата щеше да се разнесе като треска, а такава треска можеше да сгорещи студената кръв на Атретис. Нека чуе как тълпите викат името му. Нека види как все още го боготворят.

—    Искам тълпата изобщо да забрави, че съм съществувал някога — каза Атретис. Машинациите на Серт не го бяха подвели. —  А мерките, които ти предлагаш, просто ще възбудят техния апетит, нали? — той погледна към него и повдигна вежда.

Серт се усмихна и поклати глава.

—    Атретис, скъпи приятелю, потресен съм от това, че не ми вярваш. Нима не съм мислил винаги в твой интерес?

Атретис се изсмя студено.

—    В случаите, когато той съвпада с твоя?

Серт прикри раздразнението си. Остроумието и схватливостта на Атретис винаги бяха проблем. Успехът му на арената никога не зависеше само от физическата му мощ и от смелостта му. Атретис беше изненадващо интелигентен за германски варварин. Комбинацията от омраза и проницателност беше опасна, но го правеше много по-вълнуващ.

—    Можем да уредим нещо по-близо до твоите желания и виждания — каза Серт.

—    Желанието ми е да остана сам.

Серт не се предаде. Той познаваше Атретис по-добре, отколкото гладиаторът познаваше сам себе си. Знаеше го и като роб и като свободен.

—    Оставиха те на мира — каза той, докато Атретис свали кърпата от себе си и навлече една чиста тъкана туника. Той беше най-добре сложения мъж, когото Серт някога бе виждал. — За няколко месеца. Май усамотението ти е харесало?

Атретис препаса дебел кожен пояс с медни копчета и погледна Серт с толкова студен поглед, че той веднага разбра, че за днес беше съвсем достатъчно. Не остана разочарован от неуспеха си да накара Атретис да се съгласи с връщането си на арената. Щеше да има и други възможности. Щеше да се възползва от всяка една от тях, когато им дойдеше времето. Серт махна с ръка.

—    Много добре — каза той и се усмихна. — Ще си говорим за нещо друго.

Серт напусна час по-късно, но не и преди да покани Атретис на един от пировете преди игрите. Не пропусна да отбележи, че проконсулът на Рим няма търпение да изкаже уваженията си. Атретис усети нещо като предупреждение в себе си. Никой не пренебрегваше властимащ в Рим без някакви последствия от това, но все пак той отказа. Серт стана по-директен.

—    Трябва да си много внимателен с обидите към неподходящия човек.

—    Научил съм много неща по време на моето робство, Серт. Дори и самият Цезар се страхува от тълпата. А както и ти сам знаеш, тълпата все още ме обича.

—    Ти си също и достатъчно мъдър, за да знаеш, че тълпата е като непостоянна жена. Стой далеч от нея достатъчно дълго и тя ще те забрави. Между другото, това, което тълпата най-много иска, е да те види да се биеш отново.

Атретис не каза нищо, но Серт забеляза, че думите му го жегнаха. Добре. Докато слизаха по стълбите, той видя една млада жена с бебе в ръце да се разхожда на слънце в празния двор пред къщата. Първоначално я помисли за Юлия Валериян и доста се изненада. Неговите хора му бяха казали, че връзката им е приключила преди няколко месеца. Бяха го информирали също, че Юлия Валериян чака дете, за което се говорело, че е на Атретис. Той им беше наредил да наблюдават къщата до раждането. След това му бяха предали, че детето е захвърлено на някакви скали да умре. Жалко. Ако детето беше на Атретис и бе живо, това щеше да се окаже доста полезно.

Серт спря, обърна глава към младата жена и я загледа с открит интерес. Беше дребна и с доста красиво тяло. Тя гледаше към тях. Усмивката на лицето му се разшири. Тя се обърна и се изгуби зад ъгъла на къщата.

—    Винаги си имал усет за красотата — възхитено погледна той Атретис. — Коя е тя?

—    Слугиня.

Серт забеляза как Атретис се отдръпна раздразнено и се зачуди защо. Той отново погледна към мястото, където се разхождаше жената и попита с любопитство:

—    А детето? Твое ли е?

—    Детето е нейно.

Серт не каза нищо, но в прозорливия му ум попадна семето на размишленията и хипотезите.

*

Ризпа се обърна и видя Атретис да върви към нея. Знаеше, че е ядосан. Всичко в него издаваше лошото му настроение. Тя притисна Халев в скута си. Недоумяваше с какво не му беше угодила този път.

—    Няма да напускаш къщата, освен ако аз не съм ти казал!

—    Искаш да направиш сина си затворник ли, господарю? — каза тя, като се опитваше да запази спокойствие.

—    Искам да го пазя!

—    Както и аз, Атретис. Аз съм зад стените.

—    Ще стоиш в къщата!

—    Какво лошо може да му се случи навън? Имаш пазачи…

—    Жено, ще правиш каквото аз ти кажа!

Ризпа настръхна при заповедния му тон. Този мъж беше невъзможен! Тя никога не се чувстваше добре, когато някой й заповядваше да се подчинява. Шимей винаги се беше отнасял с нея много по-внимателно, отколкото този дебелоглав германец.

—    Ако това, което казваш, е основателно, ще се подчиня. В този случай — не е.

Очите му се присвиха застрашително.

—    Опитай да ме притиснеш и веднага ще те изхвърля през онази порта.

Тя го погледна право в очите.

—    Не, няма да го направиш.

Атретис усети горещина по лицето си.

—    Какво те кара да си толкова сигурна?

—    Това, че си толкова загрижен за доброто здраве на Халев, колкото и аз. Не знам защо си толкова ядосан, Атретис. Гледаше ме как разхождам Халев из двора вчера и онзи ден и нямаше никакви възражения за това, а днес изглеждаш като пъпеш, готов да се пръсне.

Атретис едва се сдържаше да не избухне. Тя беше права, а това само го вбесяваше още повече. Той я беше наблюдавал вчера, а също и онзи ден и това му беше доставило огромно удоволствие, а и на Серт днес — също. Ризпа беше красива и изпълнена с женствена грациозност. Сега просто беше кипнал. Ризпа знаеше, че заради сина си той нямаше да я изхвърли навън. Ръцете му силно желаеха да я удушат. Беше видял замисления поглед на Серт, преди да си тръгне.

Ризпа забеляза противоречивите емоции по лицето му. Гневът му започваше да взима връх. Трябваше да си замълчи,  да влезе във вилата и да отложи за друг път изказването на мнението си.

—    Какво се е случило, че предпочиташ да държиш Халев в къщата?

Атретис наблюдаваше как синът му си играе с туниката й и я дърпа.

—    Достатъчно е, че ти заповядах.

—    Трябва ли отново да минаваме през това? — каза тя с пресилено спокойствие. — Има ли нещо общо с приятеля ти, който беше тук?

—    Той не ми е никакъв приятел! Името му е Серт и е организатор на Ефеските игри.

—    О, дошъл е да говорите за нови битки, нали?

—    Да.

Тя сбърчи вежди.

—    Склони ли те?

—    Не.

Ризпа усети, че зад гнева му има нещо много сериозно, нещо различно от обикновената мъжка гордост.

—    Трябва да ми кажеш къде се крие опасността. Явно съм допуснала грешка, но не знам точно с какво.

Той не виждаше друг начин да убеди тази ината жена, освен да й каже истината.

—    Ако Серт намери начин насила да ме накара да се бия отново, ще го направи. Той ме попита коя си ти. Аз му казах, че си една от прислужниците. Тогава той попита за него — той кимна към сина си.

Сърцето й се разтуптя и тя усети опасността.

—    И?

—    Казах му, че детето е твое.

Тя ахна и устните й се извиха в усмивка.

—    Това сигурно те е задавило.

—    Мислиш, че всичко това е забавно? — каза той през зъби.

Ризпа въздъхна. В друга ситуация той не би могъл да мисли трезво през зачервената мъгла на надигащия се в него гняв.

—    Не — каза спокойно тя. — Не мисля, че е забавно. Мисля, че е много сериозно и ще направя каквото кажеш.

Нейното отстъпване просто подкоси краката му. Останал без думи и напълно объркан, Атретис остана да я гледа как се отдалечава. Тя се скри зад ъгъла на къщата. Все още жаден за една добра битка, той я последва. Настигна я, когато влизаше през задната врата. Тя го чу и се обърна назад.

—    Искаш ли да поиграеш малко със сина си?

Атретис тъкмо прекрачи прага и замръзна.

—    Да играя? — каза той и отстъпи назад.

—    Да, да играеш.

—    Нямам време.

—    Всичко, което имаш е време — каза тя и влезе в помещението, където се намираха баните.

—    Какво ми каза?

Тя се обърна към него.

—    Казах, че всичко, с което разполагаш, е време. Би се забавлявал повече, ако играеше със Халев, отколкото ако бягаш по хълмовете, ако скачаш по скалите или прекарваш часове във вдигане на тежести и в това да издевателстваш над пазачите си.

Гореща вълна обля лицето на Атретис.

—    Ето — каза Ризпа и преди той да успее да измисли достатъчно язвителен отговор, тя бутна бебето в ръцете му.

В душата му се надигна вълна от гняв.

— Къде отиваш?

—    Трябва да намеря малко чист лен. Халев е прогизнал в тези пелени — тя успя да прикрие усмивката си и изчезна от погледа му.

Атретис направи отвратена гримаса. Веднага усети влагата, проникваща през току-що облеченият му чист халат. Когато синът му започна да смуче гърдите му, Атретис го дръпна настрани.

—    Гладен е! — извика той след Ризпа.

Ризпа спря под арката.

—    Спокойно, Атретис. Не е чак толкова гладен — тя се изсмя и гласът й отекна като музика в мраморните плочи из помещението. — Пък и не вярвам да пуснеш много кръв, поне докато няма много зъби.

Сам със своя син, Атретис вървеше нервно нагоре-надолу из стаята. Халев започна да се върти и изглеждаше готов да заплаче. Затова Атретис отново го притисна до себе си и по гърба му изби студена пот. Каква ирония, уж беше срещал смъртта стотици пъти, но никога не беше изпитвал този панически страх, който усещаше при контакта с това бебе — неговото бебе.

С крехките си  мънички пръстчета Халев сграбчи плочката от слонова кост, която висеше на златната верижка около врата на Атретис, и напъха единия й край в устата си.

Доволен Атретис дръпна от устата на сина си златната верижка с плочката, удостоверяваща свободата му. Пъхна я бързо в туниката си извън погледа на детето и изръмжа нещо за жените, които зарязват бебетата си. Устните на Халев се нацупиха.

—    Не започвай да ми плачеш сега — смъмри го той.

Детето отвори широко уста.

—    В името на боговете, не — простена Атретис. Той изтръпна при пронизителния писък, който се разнесе в следващия момент. Как беше възможно толкова мъничко същество да вдига такъв голям шум. — Много добре. Ето, яж го! — каза той и измъкна верижката от халата си, като я размаха съблазнително пред него. Все още разреван, Халев грабна плочката и тутакси я задъвка.

Атретис занесе сина си до една маса за масаж и го остави върху нея.

—    Ризпа!

Името й отекна в камъните и гравираните стени. Халев се стресна, изпусна плочката и отново закрещя. Атретис стисна зъби и пое дълбоко въздух. Разви пелените на детето и ги захвърли в една купчина до стената.

—    Имаш нужда от баня, синко. Вониш.

Той го вдигна и го занесе до басейна. Веднага щом усети топлата вода на тепидариума да обгръща тялото му, Халев спря да вика. Започна да гука щастливо, сграбчи отново златната верижка с плочката и заудря с нея гърдите на Атретис, пръскайки вода навсякъде.

Атретис го хвана под мишниците и започна да го потапя във водата и да го издига навън. Халев се чувстваше много щастлив при този свой първи контакт с водата. Изражението на Атретис омекна и той се усмихна. Започна да разглежда Халев, докато детето пляскаше във водата. Имаше очите и косата на Юлия. Той сбърчи вежди и се зачуди колко ли още от нея беше наследил.

Ризпа застана на входа на помещението с ленени пелени в ръка.

—    Извика ли ме, господарю? — попита тя. След това се приближи към басейна и видя как той мие Халев. Засмя се. — Това е бебе, Атретис, не са военни доспехи.

—    Имаше нужда от баня — отвърна той.

Ризпа пламна от притеснение, когато Атретис изкачи стъпалата на басейна — мокрият ленен халат беше прилепнал по тялото му. Въпреки, че той ни най-малко не изглеждаше притеснен от това, че разкрива нещо от себе си, тя се почувства неловко. Веднага обърна поглед към изпъстрените със фрески стени и ги заразглежда, въпреки че не схващаше нищо от тях.

За разлика от топлата вода, студеният въздух не се хареса на Халев и той отново започна да недоволства.

—    Вземи го — каза Атретис и подаде детето в ръцете й.

Ризпа преметна пелените през рамо и взе бебето с облекчение, че намери с какво да се занимава. Тя целуна Халев по мократа буза.

—    Изкъпа ли се хубавичко? — попита тя и се засмя, после го подхвърли леко няколко пъти, докато вървеше към масата за масаж.

Атретис стоеше и я наблюдаваше. Беше забелязал как Ризпа се притесни, когато той излезе от водата, и как погледът й веднага се стрелна встрани. Спомни си и как се беше притеснила в деня, когато трябваше да накърми бебето в негово присъствие. У тази жена изглежда имаше странно съчетание от противоположности: тя бе огнена и бунтовна, не се страхуваше да го предизвика, а в същото време изпадаше в болезнено притеснение при вида на мъжкото тяло.

Гласът й беше мек и приятен. Тя се смееше, навеждаше се напред и оставяше Халев да хваща пръстите й. Целуваше го по гърдичките и духаше с издути бузи пъпа му. Бебето отново започна да издава онези странни радостни звуци. Атретис леко се усмихна и се приближи да гледа как сина му рита във въздуха и маха щастливо с ръчички. Ризпа не обърна внимание на присъствието му и продължи да говори на детето през цялото време, докато го повиваше, но когато го вдигна, тя погледна към Атретис. Изражението й издаваше някаква предпазливост.

Пулсът му се ускори, а с него нарасна и подозрението му. Беше виждал красиви тъмни очи като нейните преди.

Ризпа се притесни от настоятелността на погледа му, който докосваше някаква нейна дълбоко скрита инстинктивност. Но погледът му се плъзна надолу по нея, тя цялата се обля в топлина. Отстъпи назад и притисна Халев като щит пред себе си.

—    Ще ме извиниш ли, господарю? — каза тя нетърпелива да отведе Халев и да избяга от този настойчив поглед.

—    Не, няма.

Тя запримигва с очи.

—    Господарю.

—    Заведи го в триклиниума.

—    Защо?

—    Има ли нужда да ти обяснявам?

Тя се поколеба несигурна в мотивите му и уплашена от емоциите, бушуващи в нея.

—    Има ли нужда? — повтори той и присви очи.

—    Не, господарю.

—    Тогава прави каквото ти се казва.

Защо трябваше да й държи такъв тон?

—    Халев е готов да бъде нахранен и сложен да спи — каза тя, като се опитваше да запази спокоен тон.

—    И двете неща могат да станат в триклиниума.

Като видя, че Атретис не възнамерява да отстъпи, Ризпа отведе Халев извън баните. Вътрешният коридор беше освежаващо хладен. Тя влезе в претрупания с мебели триклиниум и седна на един от диваните. Халев заспа, докато сучеше. Тя го зави с наметалото си и сложи няколко възглавници около него. Зачака така, а ръцете й се разтрепериха в скута й.

Влезе Лагос.

—    Ризпа! — каза изненадан той. След като беше част от домакинството, Ризпа трябваше да се храни в слугинските помещения. Какво правеше тя в господарската трапезария?

—    Атретис ми заповяда да дойда тук — каза Ризпа, когато видя въпросителното му изражение.

—    О…

Нервите й се опънаха и сякаш Духът в нея я предупреди за наближаваща битка.

—    Защо го казваш с този тон, Лагос?

—    Без особена причина.

—    Той просто иска да прекарва повече време със сина си.

Лагос изобщо не си представяше Атретис да полюшва бебе на коленете си, но все пак каза: “Да, разбира се”, за да не я тревожи. Той беше виждал Атретис да стои на балкона и да гледа към двора, където Ризпа извеждаше детето на въздух. Сила и Галий също го бяха забелязали.  Бяха се обзаложили колко време ще мине, преди Ризпа да стопли леглото на Атретис.

Ризпа го наблюдаваше как подрежда възглавниците.

—    Кажи ми нещо, Лагос.

—    Какво искаш да ти кажа?

—    Ти го познаваш по-добре от мене.

—    Всъщност, едва го познавам, но това, което знам е, че той е непредсказуем и опасен. И използва жените само по един единствен начин.

—    Говориш така, сякаш е животно.

—    Ами то е почти така — тъжно отвърна слугата.

—    Той е мъж, Лагос. Като тебе. Като всеки друг.

Лагос се изсмя раздразнително.

—    Със сигурност не като мене. И не като който и да е мъж, когото съм срещал. Той е варварин гладиатор и повярвай ми, Ризпа, това е много по-близо до животно, отколкото можеш да си представиш.

Стъпките на Атретис се чуха да приближават. Ризпа положи ръка върху Халев, сякаш да го предпази. Лагос се приближи до арката и поздрави господаря си.

—    Желаеш ли да ти бъде сервирано, господарю?

Атретис погледна към нея.

—    Гладна ли си? — попита студено той.

—    Не много.

Всъщност, тя не беше гладна изобщо. Думите на Лагос бяха прогонили и малкото апетит, който имаше.

—    Донеси вино — каза Атретис и направи знак на прислужника си.

Ризпа усещаше погледа му върху себе си. Тя взе Халев в скута си и го притисна към себе си. Топлината на малкото му телце я поуспокои.

 Атретис се вгледа в сина си, когото Ризпа беше положила нежно върху бедрата си.

—    Струва ми се, че знам доста малко за тебе — каза той, като седна на дивана срещу нея и се втренчи в лицето й.

Ризпа долавяше, че дори  когато той си почиваше, около него се усещаше някакво безпокойство.

—    Какво се е случило със съпруга ти?

Смаяна и поразена от въпроса му, тя отвърна:

—    Умря.

—    Знам, че е умрял — студено се изсмя той. — Нямаше да си вдовица, ако не беше умрял. Интересува ме как е станало.

Ризпа погледна към Халев, който й действаше успокоително и потушаваше болката, нарастваща в нея. Защо трябваше да разпитва за такива неща?

—    Блъсна го една колесница.

—    Ти видя ли как точно стана?

—    Не. Станало е, когато е отивал на работа. Негови приятели го донесоха у дома.

—    Не е умрял на място, така ли?

—    Не. Почина след няколко дни — споменът за тези дни все още се таеше болезнено в сърцето й.

Атретис се вгледа в бледия й профил и за момент замълча. Беше ясно, че тези спомени я нараняваха. А може би се преструваше?

Лагос донесе кана вино.

—    Остави ни! — отсече Атретис.

 Лагос остави каната и бързо се оттегли. Атретис продължи да гледа Ризпа. Беше почувствал, че бърка в отворени рани.

— Успя ли някога да разбереш кой е управлявал колесницата?

—    Да, разбрах още на същия ден. Бил е някакъв римски чиновник.

—    Обзалагам се, че дори не е спрял.

—    Не, не е.

Атретис се усмихна.

—    Май и двамата споделяме една и съща омраза към римляните.

Начинът, по който той разтълкува думите й, я накараха да се разкая.

—    Аз не мразя никого.

—    Така ли?

Тя пребледня от недоумение. Не беше ли надвила чувствата си относно това, което се беше случило? Нима  още таеше гняв и ненавист към оня, който с лека ръка отне живота на любимия й човек? Боже, ако е така, очисти ме от това. Виж сърцето ми и го промени, Отче.

—    Не е волята на Господ да мразя когото и да било.

—    Господ?

—    Исус, Помазаника, Син на живия Бог.

—    Богът на Адаса.

—    Да.

—    Сега няма да говорим за него — той стана на крака, с което искаше за минало, настояще и бъдеще да сложи точка по този въпрос. Наля си вино в една сребърна чаша. На подноса имаше още една, но той не й предложи нищо.

—    Това е единственото, за което желая да разговаряме — тихо каза тя.

Той стовари каната върху масата толкова силно, че Ризпа подскочи. Халев се разбуди и започна да плаче.

—    Успокой го!

Ризпа вдигна детето на рамо и го погали по гръбчето. То започна да плаче още по-силно.

—    Накарай го да спре!

Тя се изправи и попита с измъчено изражение:

—    Би ли да ми позволил да изляза?

—    Не!

—    Той ще заспи отново, ако го накърмя.

—    Тогава го накърми!

—    Не мога! Не и когато ме гледаш!

Той я изгледа от другия край на помещението.

—    Но ти разголи гръдта си заради него преди четири нощи.

В главата й нахлу кръв.

—  Тогава обстоятелствата бяха други — веднага отвърна тя. А и тогава  беше покрита с шал и му беше обърнала гръб.

—    Как така? Тогава крещеше, крещи и сега!

—    Престани да ми викаш! — тя веднага съжали за изблика си. Този нещастник успя да накара най-лошото у нея да изплува на повърхността. Извинението заседна на гърлото й. Тя отиде в другия край на стаята. Беше толкова ядосана, че със сигурност знаеше, че няма да може да накърми детето. Халев закрещя по-силно.

Атретис се отдалечи в другия край на стаята и я погледна изпод вежди.

—    За бога, жено! Седни и му дай, това, което иска!

Разтреперана и объркана Ризпа приседна на един от диваните. Обърна гръб на Атретис и намести бебето пред себе си. Наметалото беше увито около Халев и тя почувства нужда да покрие раменете си с него, затова го разви с треперещи ръце и се покри.

Въздъхна и започна да кърми бебето. Стаята се изпълни с тишина. Тя чу шума от допир на метал и разбра, че Атретис си налива още вино. Дали възнамеряваше да се напие? И в трезво състояние беше достатъчно противен. Дори не искаше и да помисля какво би последвало, ако погълнеше прекалено много  вино.

Образът на собствения й баща се надигна като демон и обзе съзнанието й с гняв и страх. Тя си спомни цялото насилие. След това се отърси от тези мисли и ги прокуди.

Не съдете, за да не бъдете съдени. Прощавайте и ще ви бъде простено. Искайте и ще ви се даде. Когато усети, че губи контрол, тя опита да се съвземе и отново да се овладее. Господи, бъди с мене през долината. Говори ми. Отвори ушите и сърцето ми и тогава ще мога да чуя.

—    Какво си мърмориш? — изрева Атретис.

—    Моля се за помощ — отвърна тя, а сърцето й още препускаше ускорено. С изненада забеляза, че Халев не беше усетил напрежението й.

—    Заспа ли вече? — попита Атретис зад гърба й.

—    Почти.

 Клепачите на Халев изглеждаха натежали. Устата му за момент спря да почине и след минутка започна отново да суче. Накрая, той напълно се отпусна.

—    Слава на боговете — въздъхна Атретис с облекчение и погледна към Ризпа, докато тя оправяше дрехите си. След това тя намести детето на раменете си и отново започна да го повива с наметалото.

—     Какво стана с твоето собствено дете?

Ръцете й замръзнаха на място, а по бузите й се появи червенина, която не убягна на Атретис. Мина доста време, преди Ризпа да проговори.

—    Разболя се от треска и умря, докато беше още на три месеца — каза тя с треперещ глас. Тя погали Халев по бузата, завъртя се към Атретис и го погледна с насълзени очи. — Защо ми задаваш тези въпроси?

—    Бих искал да знам малко повече за жената, която кърми сина ми.

—    Така ли? А какво знаеше за жената, която беше довел, освен това, че е германка?

—    Вероятно интересът ми към теб се е променил.

Студената му цинична усмивка я стъписа. Тялото й потръпна при този негов поглед. Тя бе споделяла брачното ложе със съпруга си и познаваше мъжките нужди. Спомни си и това, за което Лагос й беше споменал точно преди Атретис да влезе. Някои неща трябваше да бъдат изяснени още сега.

—    Можеш да си играеш със Халев когато поискаш, господарю, но не мисли, че можеше да си играеш и с мене.

Той повдигна вежди.

—    Защо не?

—    Защото това ще усложни едни вече едва крепящи се взаимоотношения, а аз вече ти казах не.

Атретис се изсмя.

—    Говоря съвсем искрено, господарю.

—    Да, така изглежда — отвърна той, — но искреността е нещо почти липсващо у жените. До сега съм познавал само три жени, които са я притежавали: майка ми, Ания и Адаса — той отново се изсмя. — И трите обаче са мъртви.

Ризпа усети някакъв полъх на състрадание към него.

Атретис видя как тъмнокафявите й очи омекват и се изпълват със светлина. Сърцето му отвърна, колкото и да се съпротивляваше ума му.

—    Можеш да се прибираш в стаята си — той кимна грубо с глава в знак, че я освобождава.

Ризпа пое Халев в скута си и се изправи. Нямаше търпение да напусне стаята. Усещаше погледа на Атретис зад гърба си. Спря се под арката и обърна поглед към него. Въпреки вида му на свиреп и коравосърдечен човек, тя видя в него мъж, изпълнен с ужасна болка.

—    Давам ти моята клетва, Атретис, аз никога няма да те излъжа.

—    Никога? — каза той с подигравателен тон.

Тя погледна право в красивите му празни сини очи.

—    Никога. Без значение на каква цена. Дори и това да ми коства живота.

Тя се обърна и го остави сам.

следваща глава 5