Съдържание Цялата книга на една страница

29

Стигнаха до една отвесна скала с изглед към Рейн и Атретис вдигна юмрук и изрева с все сила така, че по гърба на Ризпа полазиха тръпки. Теофил се засмя, споделяйки радостта на Атретис.

Те тръгнаха на север по скалата и не след дълго свиха към вътрешността, за да избегнат териториите на вангионите, тривоките, немитите и убите, които живееха край реката. Спряха да лагеруват край един топъл извор и Ризпа се изкъпа на спокойствие с Халев, докато мъжете отидоха да ловуват. Когато се върнаха, Атретис носеше на гърба си един сръндак, одран и готов за печене.

В горите на Германия нощта падаше бързо. Вълците започваха да вият, прокрадваха се сенки. Шумовете бяха непознати. Ризпа не можеше да се отърве от мъчителните си предчувствия, дори и след изгрев слънце. Земята изобилстваше от гори и тя се чувстваше затворена в този потискащ сумрак. Сякаш някой непрекъснато ги наблюдаваше и се движеше с тях сред дърветата.

Един гарван изграчи над тях и Ризпа неволно се почувства като във времето на поверията и преданията. Голямата птица беше лоша поличба, нали? Налагаше се да си повтаря, че гарванът, който ги гледа, е сътворен от Бога, както планините, които стояха между нея и познатия  й свят, и горите, из които сега бродеше. Дори самият въздух, който дишаше, беше сътворен от ръката на Господ.

О, Боже, земята и всичко що е в нея са твое творение. Ти владееш над всичко, което виждам и дори което не виждам. От какво мога да се страхувам?

—    Какво има? — Атретис забеляза напрежението в нея.

—    Не знам — отвърна тя и погледна към Теофил. — Усещам сянката на смъртта около нас.

Атретис се намръщи и се огледа наоколо. Той беше възпитан да вярва, че жените имат пророчески сили и добра интуиция. Не искаше да пренебрегне инстинктите на Ризпа, само защото е ефесянка.

Нищо не помръдваше. Това спокойствие караше стомахът на Ризпа да се свива на кълбо, а пулсът й да препуска силно.

Нито птича песен, нито движение на животно. Всичко беше притихнало. Единадесет години бяха минали, откакто се би с римските войски, но този спомен го накара да осъзнае нещо съвсем реално. Тишината беше предупреждение за нещо предстоящо. Той извади гладията си и понечи да извика на германски и да каже кой е, но вече беше твърде късно. Разнесе се ужасяващ барут, който отекна навсякъде около тях и над главите им.

Косата на Ризпа настръхна.

—    Какво беше това?

Дивият пулсиращ рев се надигна като монотонно песнопение от ада. Ставаше все по-силен, докато воините държаха щитовете си пред лицата, викаха в тях и тракаха свирепо по тях. Звукът от всичко това беше потресаващ. Ужасяващ. Злокобен.

Докато слушаше надигащия се шум, Атретис осъзна, че е допуснал грешка. Фатална грешка. Стояха в тясна долчинка без никаква защита отникъде.

—    Ей там, бързо! — извика той на Ризпа и я бутна силно към едно паднало дърво. — Стой под него и не мърдай! — той се изправи срещу бойния рев на германците, вдигна ръце с гладията в едната и извика силно: — Аз съм гот!

—    Нищо няма да помогне — каза Теофил и извади меча си. Бойните викове събуждаха у него спомени от стари битки. Той знаеше какво да очаква и душата му посърна. Съревнованието нямаше да трае дълго и ако изобщо оцелееха, то щеше да е само по божия милост.

Изведнъж ревът спря. Чуваше се само тропотът на тежки стъпки.

—    Идват — каза Атретис.

Теофил се заслуша.

Войните нахлуха по пътеката от двете им страни. Полетяха стрели и копия. Едва избегнал една фрамея, Атретис намушка първия изпречил се пред него мъж. Той се хвърли с боен вик върху него на земята. Халев крещеше. Атретис връхлетя срещу двама и дори не усети как преди да ги посече острието на един от мечовете одраска бузата му.

Теофил се отбраняваше от ударите им. Използва дръжката на гладията си и повали на земята един от германците. Наведе се рязко, точно преди един меч да успее да отнесе главата му, и веднага заби юмрука си в слънчевия сплит на младия войн.

Атретис грабна една фрамея от земята, запрати я и тя мина през друг от нападателите, който приближаваше Теофил откъм гърба му. Мъжът извика силно и се строполи на земята.

Нападението замря толкова внезапно, колкото и започна. Германците се стопиха сред дърветата и отново се спусна тишина.

Атретис дишаше тежко, кръвта му гореше. Той изкрещя присмехулно.

Един от войните, които Теофил беше повалил, изпъшка, идвайки в съзнание.

Атретис тръгна към него с почервеняло от гняв, напрегнато и потно лице, и със съвсем ясно намерение. Теофил застана на пътя му.

—    Стига толкова смърт.

—    Махни се от пътя ми!

Теофил блокира гладията му със своята.

—    Казах — не! — извика той в лицето му.

—    Те са матианци — той изруга и блъсна Теофил с рамо. Теофил отново го спря и го удари странично по главата с железния си юмрук.

—    Веднъж ти разцепих главата — каза той, докато Атретис се олюляваше. — И Бог ми е свидетел, че пак ще го сторя — Теофил го сграбчи за гърлото. — Не съм дошъл в Германия да убивам — той бутна Атретис назад, — или да гледам как ти убиваш!

Горещата кръв, която пулсираше в главата на Атретис, утихна и се охлади. Все още дишаше тежко от битката и дробовете му горяха. Той погледна римлянина в очите.

—    Трябваше да те убия, когато видях Рейн — процеди Атретис през зъби. След това пристъпи напред. — По-добре да те убия сега!

Теофил го сръга силно в гърдите и го отблъсна назад, след което зае бойна стойка.

—    Хайде, давай. Опитай, щом мислиш, че трябва. Хайде!

Крясъкът на Халев проникна зад гнева на Атретис. Той се намръщи, отстъпи и отпусна оръжието си.

—    Къде е Ризпа?

—    Нали й извика да се скрие под онова дърво.

Атретис се запъти натам, замислен защо тя не се грижи за детето. Дали се беше свила зад дървото от страх? Или пък беше хукнала в гората и бе забравила детето в паниката?

—    Ризпа!

Атретис се подпря с ръка на дървото и се преметна. Приземи се стабилно, без да трепне.

Халев лежеше в скута на Ризпа. Беше целия в кръв и крещеше. Сърцето му трепна.

—    Много ли е зле? — попита дрезгаво той, когато видя Ризпа да докосва лицето на детето, опитвайки се да го успокои. — Къде е ранен? — той пристъпи и вдигна сина си от скута й.

Тогава видя стрелата, която стърчеше от гърдите й и осъзна, че кръвта е нейна, а не на Халев. Детето не беше наранено.

Теофил дочу гърления стон на Атретис и остави двамата матианци да лежат на земята. Той се втурна през малката полянка към падналото дърво, където Атретис беше коленичил и галеше Ризпа по бузата. Лицето му беше пребледняло. Говореше й нещо на германски. Теофил се приближи и видя раната. Нямаше съмнение, че беше смъртоносна.

—    О, Господи — прошепна той.

Атретис притисна с едната си ръка гръдния й кош, а с другата дръпна стрелата и я захвърли. Ризпа беше в шок и почти не издаде звук. От раната бликна кръв. Той се опита да я спре с длан, но това не помогна. Тогава зарови кървавата си ръка в косите й и започна да я умолява:

—    Не умирай. Чуваш ли ме? Не умирай!

Тя се бореше за въздух. От ъгълчето на устата й потече тънка струйка кръв.

—    Господи! О, Исусе!

—    Ризпа — продължи Атретис, докато я галеше по лицето. — Liebchen, недей. . . — погледът й се промени. — Не! — обзе го страх, какъвто никога не беше чувствал. Щеше да я изгуби. Какво щеше да прави тогава? — Извикай към бога си! — изрева той. По страните му се стичаха сълзи. — Призови го сега! — беше виждал твърде много смърт през живота си, за да не разбере, че сега тя идва и за нея.

Дишането й се промени. Забързаните опити за глътка въздух се забавиха и успокоиха.

—    Имам нужда от теб — каза дрезгаво той.

Ръката й се полюшна, сякаш искаше да го докосне, но нямаше сили. Тя въздъхна дълбоко и притихна. Тялото й се отпусна и тя застина.

—    Не! — простена Атретис и сложи длан на врата й. Нямаше никакъв пулс. — Не! — каза той в агония.

От устата му започнаха да текат думи, чувства, които беше крил, чувства, с които се беше борил. Той хвана лицето й в шепи. Очите й бяха отворени, неподвижни и невиждащи, а устните й леко отворени. Кръвта престана да тече от устата й. От раната на гърдите й — също.

Атретис се изправи, вдигна ръце с длани, покрити с нейната кръв и изля мъката си с пълен глас. Не преставаше да вика отново и отново, а синът му крещеше забравен и изоставен.

Теофил се доближи до Ризпа и положи ръце върху нея. Атретис продължаваше да преживява мъката и отчаянието си, а Теофил започна да издига вярата си в молитва пред Христос.

Нищо не е невъзможно за Бога. Нищо.

От устата му не излизаха думи, нито имаше ясна мисъл в главата си, но душата му викаше към Бога Ризпа да се върне при тях. Заради детето. Заради човека, все още изгубен в тъмнината.

Атретис се олюля. Не можеше да си поеме дъх. Имаше усещането, че някой го задушава. Съзнанието му се изпълни с образи на всички ония, чиито живот беше отнел, които някога са били обичани, но той бе погубил. Строполи се на земята, прегъна се и заплака.

Теофил продължаваше да се моли.

Халев се надигна тромаво и тръгна несигурно към мъртвата си майка. Строполи се на земята, облегна главата си на скута й и засмука пръста си.

Когато Халев спря да плаче, Атретис надигна глава и се огледа за него. Видя къде се е сгушил и стисна очи. Как щеше да го отгледа сам? Теофил стоеше на колене, покрил с ръце раната на Ризпа. Какво си мислеше, че може да направи сега този стотник? Каква полза от молитвите му?

—    Остави я на мира. Мъртва е.

Теофил не помръдна от мястото си.

—    Казвам ти, мъртва е — извика той и скочи на крака. — Да не мислиш, че не познавам, когато дойде смъртта?

Думите му увиснаха във въздуха. Ненадейно над гората се спусна тишина. За миг сякаш цялото творение застина. После дойде тих ветрец. Атретис се огледа неспокойно и целия настръхна, докато ветрецът продължаваше да шепти около него. . . Той започна да трепери. Изпълни го страх от непознатите сили наоколо.

Едно издихание привлече силно вниманието му. Невярващите му очи се разшириха, когато видя как Ризпа поема дълбоко дъх и поглежда някъде зад Теофил.

—    Исусе — каза тихо тя и в същото време краката на Атретис се подкосиха. Той падна по лице на земята и започна силно да се тресе.

Теофил бавно погали Ризпа по бузата с трепереща ръка.

—    Да бъде слава на Господа — той отново я докосна с удивление.

—    Той беше с мене — каза Ризпа, а очите й светеха. — Почувствах как ме докосна.

Каквито и сили да бяха съборили Атретис, те се вдигнаха толкова бързо, колкото и бяха дошли, и той бавно се изправи на крака. Приближи се с разтуптяно сърце, изпълнен със страхопочитание.

—    Но. . . тя беше мъртва — прошепна той.

С вик на победа Теофил стана на крака и направи няколко крачки. От него струеше силна възбуда. Той сграбчи ръката на Атретис със смях и насълзени очи.

— Кажи ми сега, че Христос няма никаква сила! Кажи ми, че не е жив! Той беше в началото, сега е и винаги ще бъде! Нашият бог владее над всичко! — той пусна Атретис и вдигна радостно ръце към небето. — Ел Елион, Бог Всевишен! — гласът му се издигна и се разпростря из тъмната гора, която разнесе ехото му навсякъде.

Целият разтреперан Атретис падна на колене пред Ризпа. Не можеше да повярва на очите си. Преглътна с усилие и протегна ръка да я докосне, но се дръпна назад. Почувства как косата му настръхва, когато видя лицето й светнало, а очите й пълни с блясък по начин, по който никога не ги беше виждал. Тя беше жива, по-жива от всякога. Всичко около нея изглеждаше по-светло.

Очите й срещнаха  неговите.

—    Той беше тука с нас.

—    Вярвам ти.

—    Не се страхувай — каза тя и се протегна към него. — Няма нищо, от което да се страхуваш — тя нежно докосна бузата му с длан. — Бог те обича.

Чувствата го задавиха и той не можа да каже нищо. Грабна ръката й и целуна дланта й. Докосна лицето й. Тогава забеляза, че цялата й туника е пропита с кръв. Реши да провери дали кървенето все още продължава. Извади с треперещи ръце камата си от ножницата и внимателно разряза вълнения плат. Когато го отметна, видя гладката й кожа. Намръщи се и затърси раната.

Докосна поразен кожата й и отново го побиха тръпки. Единственото доказателство, че е имало някаква рана, беше малък белег отдясно малко над гърдите й близо до сърцето. Никой не можеше да оцелее след такава рана.

Ризпа наистина беше мъртва. Беше уверен в това, както беше уверен, че сега е жива. Знаеше също, че не Теофил беше извършил това чудо. Нито Тиваз. Само един можеше да го извърши. Богът на Адаса. Богът на Ризпа. Богът, когото той толкова упорито смяташе за слаб и беззащитен, направи невъзможното.

Атретис се изправи на крака. Не разбираше как работи този Бог, но не можеше да отрече силата, която почувства и видя. И гласът му беше изпълнен с увереност, когато каза:

—    Вашият Бог е Бог на боговете и Господар на всички господари!

Теофил се обърна.

—    Единственият Бог! Единственият!

Атретис го погледна. След всичко, което се случи, цялата враждебност към римлянина си беше отишла.

—    Давам му меча си!

Теофил знаеше, че с такава клетва германците обвързват честта и живота си.

—    Както и аз му дадох своя, когато дойдох в неговото царство — той протегна ръка.

Атретис я пое.

—    Кръсти  ме — каза той. Това не беше молба. Звучеше като заповед. — Кръсти ме, за да му принадлежа.

Теофил го тупна по рамото.

—    Ами, да започваме.

следваща глава Растежът - 30