Съдържание Цялата книга на една страница

28

Дъхът на Ризпа излизаше на малки кълбета, докато тя с мъка стъпваше в снега по тесния планински път. Халев най-после беше престанал да плаче, след като го беше повила и пъхнала под дебелата си туника и го топлеше със собственото си тяло. Всички мускули я боляха. Дробовете й изгаряха. Краката й се бяха вдървили. Вече бяха минали билото и от два дни слизаха надолу, но беше доста трудно. Всеки ден ставаше по-трудно от предния и  физическото натоварване беше все по-голямо.

Долината под тях изглеждаше като рай. Тя погълна тази гледка —кристалночисто езеро с вечнозелени поляни наоколо.

—    Утре е Шабат* — каза Теофил. — Ден за почивка.

“Слава Богу” — помисли си тя. И седмица не би стигнала. Това пътуване изпи силите й. Тя спря да премести Халев. Той растеше с дни и прибавяше на плещите й от товара си. Атретис също спря и погледна назад към нея. Тя се усмихна и тръгна отново, като се молеше да може да се справи със слизането до долу.

—    Това Германия ли е?

—    Не още — отвърна Теофил, а дъхът му излезе на бели кълбета. — След два дни трябва да сме при Рейн. А след още два ще стигнем до един военен гарнизон.

Атретис веднага погледна Ризпа и тя прочете какво казваха очите му:

Видя ли, и аз трябва да се доверя на този римлянин?

—    Може би фодератите ще могат да ни кажат нещо за готите.

—    Фодерати! — процеди през зъби Атретис, който не вярваше, че може да има германци, които доброволно ще се присъединят към римската армия. — По-скоро германски роби.

—    Някои германци не виждат Рим като техен враг.

—    Ja! Онези, които са глупаци и предатели.

—    От единайсет години не си бил у дома. Много се е променило от тогава.

—    Не толкова много.

—    Въстанието беше потушено.

—    Рим може да построи хиляди гарнизони, но тази земя никога няма да принадлежи на Империята.

—    Съгласен съм — отвърна Теофил, без да се поддава на гнева на Атретис.

Германецът го погледна недоверчиво.

—    Съгласен си — измърмори той. — Ти — един римски стотник, който се е клел във вярност на Рим.

—    Галия беше покорена и погълната, но германците са все още feri — той умишлено вмъкна тази дума, която загатваше за свободолюбието им. — Ще бъдат тихи за известно време, може би доста време, но не са завладени. Надеждата ми е да ги завладея за Господ. Ако се обърнат, цялата им сила ще бъде за него.

Атретис се изсмя презрително.

—    Готите няма да приемат бог, който е оставил сина си да умре. Каква полза има от един слаб и безпомощен бог? — Той махна с ръка напред към горите. — Тази земя принадлежи на Тиваз.

—    Но е създадена от Всемогъщия — отвърна Теофил.

—    Тогава нека се опита да си я вземе обратно — той обърна гръб и продължи надолу по пътя.

Спряха да лагеруват до планинското езеро. Атретис и Теофил отидоха до брега да опитат да хванат малко риба, докато Ризпа събираше борови шишарки. Тя отделяше ядките им и в същото време наблюдаваше Халев, който пълзеше навсякъде из лагера им. Харесваше му всичко наоколо. Олюляваше се и залиташе ту към скала, ту към дърво, ту към някоя пряспа.

Когато свърши, тя използва шишарките да подсили малкия огън, който Теофил беше наклал. Стотникът се върна с три големи риби и ги стовари на земята до нея. Тя веднага набучи едната на шиш и я сложи да се пече над огъня.

Слънцето се сниши и хиляди цветове се разпръснаха в грандиозна гледка над тихата водна повърхност. Тя никога не беше виждала нещо по-красиво от това.

Атретис се появи — тъмна фигура на фона на колоритния залез. Той изкачваше брега с празни ръце. Ризпа дръпна третата риба от шиша, докато Атретис влизаше в лагера, а Теофил коленичи за молитва.

—    Господи, благодарим ти за храната, която ни даде. Нека тя да обнови силите в телата ни и да отвори сърцата ни за твоето постоянно присъствие и милост към нас. Благослови ръцете, които приготвиха тази храна. Молим се в името на благословения ти син, Исус. Амин.

Лицето на Атретис трепна, когато се присъедини към тях да се храни. Това, че рибата беше хванал Теофил, а не той нараняваше гордостта му. Той отдели кожата на рибата и захапа парче от сочното месо. В устата му то имаше вкус на пясък и той знаеше, че това, което преглъща, е собствената си гордост.

Теофил гребна малко овесена каша и сипа в една купичка, след което поръси с ядки и я сложи пред мълчаливия варварин.

—    Ще ми разкажеш ли за твоя бог, Атретис? — той взе своята купа и се облегна на вързопа зад себе си в очакване на отговора.

Атретис се замисли без да каже нищо. Мисълта за Тиваз го изпълваше със съмнения. Ризпа държеше Халев в скута си и му даваше малки парченца риба. Изглеждаше толкова спокойна. Но колко ли спокойна щеше да бъде, когато се срещне със Съществото? Тя усети, че я гледа, вдигна глава и му се усмихна. Мекият й поглед успокои ума му, но и събуди сетивата му. Можеше ли да понесе да я загуби?

—    Ще ни разкажеш ли за Тиваз? — попита тя и го погледна въпросително. После гребна от кашата и даде на сина му.

—    Тиваз е върховният небесен бог — започна той и хвърли рибената кост в огъня. — Негова жена е Телус Матер, Майката Земя. Той е бог на битките и царува над Съществото.

Теофил сбърчи вежди.

—    Съществото?

—    Целият мой народ. Мъжете се събират да разискват и създават законите. Никой не може да бъде бит, затворен или пък умъртвен, без изричното съгласие на свещениците на Тиваз, който царува над битките. Тиваз е богът на вълците и гарваните, богът на мъртвите и върховен господар на магията.

Описанието на Атретис изпълни Ризпа с лоши предчувствия.

—    Той е и бог на храбростта. Тиваз е единственият бог, достатъчно доблестен да се изправи лице в лице с вълка Фенрир. Подмамил звяра с храна от собствената си ръка, за да го хване. Няма друг бог в Рим или където и да е с повече смелост от него.

—    Ако е така, защо твоят бог е позволил да се потуши въстанието срещу Рим? — попита Теофил.

Атретис се поколеба, но реши да отвърне искрено.

—    Тиваз е познат също и като Хитрия измамник — през последните години в Рим и Ефес той го възприемаше по-скоро по този начин. Тиваз беше бойният му вик в Германия и Рим надви победоносно. Всъщност всеки път, когато извикаше към Тиваз — в радост или болка — следваше някакво бедствие. — Той отсъжда победа или поражение с безразличието и надменността на някой земен тиранин или който и да е друг бог.

—    Тогава защо му се покланяш? — попита го Ризпа.

Атретис я погледна мрачно.

—    Не се покланям. Вече не. Но ще му отдам чест, когато се прибера. Той е повече бог от вашия. Тиваз може да е своенравен, но е мощен. Той никога няма да позволи синът му да умре на римски кръст или да остави вярващите си да станат храна за зверовете.

—    Той те е оставил да бъдеш роб на Рим десет години — каза тя и видя, че го раздразва. — Тиваз не ти помага, Атретис.

—    Забравяш врага — обади се Теофил за изненада и на двамата. — Божият противник има много имена, но целта му е една — да затваря очите на хората и да ги отклонява от пътя им с Христос.

Атретис захвърли празната си купа настрани.

—    Защо някой ще иска да следва мъртвец или бог, който убива собствения си син?

—    Христос е жив — отвърна разпалено Ризпа.

—    Твоят Исус Христос беше разпънат на кръст!

—    Да, но възкръсна.

—    Така казват някои, жено, но аз никога не съм го виждал. Нито пък ти, ако трябва да сме честни.

—    Не във физическия смисъл, но съм уверена, че той живее. Усещам присъствието му във въздуха, който дишам.

—    Исус умря, за да можем всички ние да живеем, Атретис — каза Теофил. — Той се покори на Отец и беше разпънат, за да изкупи греховете ни. Когато възкръсна от гробницата, той премахна всяка бариера между Бога и хората, включително страха от смъртта. Вярата ни в Исус Христос ни прави свободни от всичко, което човек може да ни причини. Исус е Пътят, Истината и Животът. В него няма смърт. Чрез Христос, във Христос, ние побеждаваме света.

—    Значи — Атретис се ухили надменно, — ако сега стана и ето-тука, точно сега те убия, ти вярваш, че все още ще живееш чрез силата на този твой бог?

—    Да.

На Атретис му стана забавно. Той небрежно извади гладията си и огледа острието й.

—    Вероятно ще трябва да изпитам вярата ти.

—    Може и да се стигне дотам — отвърна Теофил, наясно, че Атретис все още му няма доверие и го мрази достатъчно, за да го убие.

—    Защо го предизвикваш така? — каза разтревожено Ризпа, уплашена, че той може да приеме това предизвикателство.

Тя погледна студеното лице на Атретис и сърцето й се разтуптя лудо. Обърна Халев с лице към себе си, да не би да стане свидетел на това как баща му извършва убийство.

 — Ако убиеш Теофил, ще взема сина си и ще се върна в Рим — каза тя с треперещ глас.

—    Той е мой син, а ти никога няма да видиш другата страна на планината — отвърна той. Стискаше оръжието си толкова силно, че пръстите му бяха побелели.

—    И мене ли искаш да убиеш? — попита тя, разгневена от коравосърдечността му, но не и изненадана от нея. — Давай, щом ти доставя удоволствие.

—    Успокой се, Ризпа — каза тихо Теофил. — Атретис не иска да те нарани. Има намерение да те остави със себе си — той обърна поглед към него. — Мисли си, че има основателни подозрения срещу мене.

Атретис се изненада, че той я защити по такъв начин.

—    Не мисля, а знам.

—    Да, защото съм римлянин.

—    Затова, но има и други причини.

—    Мисли си, че докладваш във всеки военен гарнизон, където спрем — каза в отчаянието си Ризпа и си спечели изпепеляващ поглед от Атретис.

—    Ако беше така, Атретис, ти отдавна щеше да си арестуван — каза Теофил, като гледаше Атретис право в очите, понеже нямаше какво да крие от него.

—    Не и ако намерението ти е да научиш за силата и слабостите на готите — отвърна Ризпа.

—    Жено, твърде много бръщолевиш!

—    Може би ти трябва да говориш повече — каза Теофил. — Можех да събера необходимите сведения от друго място и да не събуждам съмнения и подозрения от твоя страна. Съжалявам, че не си ме разбрал правилно. Има една единствена причина да ти покажа пътя до родината ти, Атретис, и тя е, че искам да занеса на твоите хора Евангелието. Призован съм от Бога да го направя, без значение препятствията. Ако това ще те успокои, повече няма да спираме в нито един римски гарнизон.

Странно — Атретис му повярва и това го обърка още повече.

—    Ами провизиите? — попита Ризпа. — Почти нямаме овес.

—    Горите са пълни с дивеч — отвърна Теофил и отново се облегна назад. — А и пролетта идва. На пътя ще намерим много хранителни растения. Атретис го изгледа. Рейн беше на около един ден път оттук и териториите на готите бяха още твърде далече. Пъхна гладията си обратно в ножницата, облегна се назад и се втренчи в огъня. Щеше да изчака с убийството на Теофил.

В края на краищата каква по-добра жертва можеше да принесе на Тиваз за своето завръщане от един римски стотник?



* Събота — иврит (бел.пр.)

следваща глава 29