Съдържание Цялата книга на една страница

27

Магаретата, които Теофил купи от войниците, правеха пътуването в планината много по-лесно. Едното носеше багажа от плещите на Атретис и Теофил, а на другото Ризпа беше подредила специално седло за Халев с вързопи, одеяла и кожени ремъци. Тя вървеше отстрани, държеше поводите и си помагаше с една тояга. На Халев му харесваше подрусването на животното, а и с толкова лек товар на гърба си магарето нямаше нужда от дърпане.

Зимата беше към своя край и пролетта заемаше мястото й. Реките преливаха от топящите се снегове. Стръмните пътеки ставаха по-трудни за изкачване, въздухът се сгъстяваше и ставаше все по-студен. Буковете и брезите оставаха назад и докато напредваха нагоре по римския път ги посрещаха все повече смърчове, борове и елхи.

Ризпа с благодарност изпълни дробовете си с ароматния въздух. Възхищаваше се на великолепието на планината около нея, въпреки страховитите хребети и стръмните пропасти. Пътят беше опасен. Правилата за строене на римски пътища изискваха те да са най-пряката връзка между градовете и териториите, което не означаваше, че задължително са лесни и безопасни. До пладне краката вече я боляха, а до вечерта всичките мускули й трепереха от изтощение.

В Оста бяха разположени на лагер голям брой войници. Според Теофил числеността им можеше да означава, че нататък ги очакват неприятности, и отиде до военния гарнизон, за да разбере нещо за условията, на които можеха да се натъкнат, докато пресичат Алпите. Ризпа остана да го чака заедно с Атретис и Халев.

Планините край тях бяха стръмни и побелели, въздухът бе свеж и студен.

—    Никога не съм си представяла толкова красиво и в същото време толкова сурово място — Ризпа погледна към Атретис, който седеше от другата страна на огъня, и като че ли почувства, че започва да го разбира.

—    От тези планини се спускаме право в горите на моята родина — каза той, без да вдига поглед към нея. — Въздухът не е толкова рядък и няма такива планини.

—    Спомняш си всичко това още от преди да те доведат в Рим?

Той впери поглед нагоре към планината. Да, помнеше.

—    Оттук ще слезем до река Рона. Ще я следваме до Рейн. Оттам мога сам да се справя.

Нещо в начина, по който го каза, накара Ризпа да изтръпне.

—    Теофил ни е приятел, Атретис.

—    Той е римлянин.

—    Цялото това време, целият този път — и ти още му нямаш доверие?

—    Защо да му се доверявам? Каква причина може да има един римски стотник да отиде в Германия?

—    Иска да сподели добрата вест с твоя народ.

Той подигравателно се изсмя.

—    Един войник иска да разбере силата и слабостите на врага си и след това да ги докладва на началниците си.

—    Теофил вече не е в римската армия.

—    Така казва той — Атретис изви брадичката си встрани. — Той беше при Тит, преди да напуснем Рим. И не минаваме град, без той да отиде до гарнизона, нали?

—    Грешиш, като го подозираш, Атретис. Теофил ходи там, за да разбере какво ни очаква по пътя. Прави го за наше добро.

—    Ти си жена. Какво разбираш от война?

—    Прав си, Атретис. Нищо не знам за  войната, но познавам Теофил. Доверявам му се с живота си. И с този на Халев — тя чу стъпки и видя Теофил да се приближава към тях.

—    Мародери — тъжно им съобщи той и се наведе до огъня. — Един римски чиновник е бил ограбен и убит преди няколко дни.

—    Трябва ли да изчакаме, преди да продължим? — попита Ризпа, притеснена за Халев.

Атретис хвърли една пръчка в огъня.

—    Ние продължаваме.

Нищо не беше в състояние да го спре. Нито римляни, нито мародери, нито дори боговете. Само когато прекосяха планините и слезеха в родните му гори, щеше да почувства, че наистина е свободен. И веднъж стигнал там, щеше да реши какво да стори с Теофил. Той се наведе, взе мяха с вино и се изгуби в тъмнината.

Теофил видя притеснението на Ризпа и се опита да я утеши, доколкото можеше.

—    Ще има допълнителни патрули по пътя.

—    Колкото повече напредваме, толкова по-трудно става. Понякога си мисля, че колкото по-близо отиваме до Германия, толкова повече се отдалечаваме от Бога.

—    Бог винаги е с нас, Ризпа.

—    Толкова е студено — тя уви наметалото от Атретис около себе си. — Той все още ти няма доверие.

—    Знам.

—    Той знае пътя от Рейн нататък.

Теофил кимна.

—    И двамата знаем, че ако е божията воля да достигнем Германия заедно, ще я достигнем заедно.

Ризпа горещо се помоли очите на Атретис да се отворят за истината.

Тръгнаха на зазоряване.

следваща глава 28