Съдържание Цялата книга на една страница

26

—    Ще взема на заем един кон от крепостта и ще тръгна на север по пътя — каза Теофил. — Атретис знае достатъчно, за да продължи сам. Ти остани тук и чакай, в случай че промени решението си и реши да се върне.

—    И ако наистина се върне?

—    Тръгнете. Установете се край някой километричен камък. Аз ще ви намеря — той й остави достатъчно пари, за да плати двете денонощия в странноприемницата.

Ризпа не можеше да стои на едно място. Не спираше да се моли Атретис да се върне, но беше убедена, че това няма да се случи.

Господи, ти си моята канара и моя закрила. Моя постоянна помощ във време на напаст. О, Боже. Халев. Халев!

Гърдите й се бяха напълнили с мляко и чувстваше болка от тежестта. С физическата болка дойде и съмнение, което заби ноктите си в сърцето й.

“Отбий го. И то веднага.”

О, Боже.

“Аз не прощавам нищо”

Господи, моля те.

Тя седна в тъмнината и заплака, скръсти ръце върху гърдите си и ги притисна, за да облекчи болката.

—    Както ти решиш, Господи. Дай ми сърце да приема това, което ти решиш.

Тя запали лампата. Закрачи отново из стаята и започна да шепне стиховете, на които я беше научил Шимей. Държеше се уверено за тях и се бореше срещу съмненията, които я притискаха.

—    Ти си приготвил план за мене. План за моето благоденствие, а не гибел. Ти ще ми дадеш бъдеще и надежда. Господи, ти ме намери и ме възвърна към живот. Ти ме прегърна и ме притисна към гърдите си. Измъкна ме от калната яма — сълзи се стекоха по бузите й. — Господи, твоята воля… твоята воля… Господи…

Вратата се отвори.

Тя се обърна, и видя как Атретис влиза с Халев на ръце.

—    Събудила си се — каза той и се усмихна. После смъкна една тежка торба от рамото си и я пусна на пода.

Ризпа се втренчи в него.

Атретис също я погледна, а усмивката му бавно се стопи в недоумение.

—    Какво има?

—    Какво има ? — едва доловимо повтори тя.

—    Изглеждаш. . . — той сви рамене в търсене на точната дума — . . .разстроена.

—    Какво има?! — кръвта й закипя. — Вземаш Халев и изчезваш без една дума и питаш какво има!

—    Ти беше заспала, а все някой трябваше да го гледа — отвърна той с желязна логика. — Ето — той остави детето в ръцете й — гладен е —Атретис отиде до масата, — аз също.

Тя стоеше със зяпнала уста.

—    Тука няма нищо — каза той и погледът му попадна на парче стар хляб. После се обърна към нея.

—    Теофил взе хляба, който беше останал.

—    И няма нищо друго?

—    Аз нямах апетит — каза тя през зъби, уверена, че в този момент може да го убие с голи ръце. Трепереща от гняв, тя се обърна с гръб към него, седна на дивана и разтвори дрехите си, за да нахрани Халев.

—    Да не си болна?

—    Не.

Атретис сбърчи вежди. Тя не се държеше както обикновено и това го изнервяше.

—    Ще взема нещо за ядене — каза той и излезе.

Отначало Ризпа не се разтревожи къде отива, но след това се уплаши, че наистина може да не се върне. Когато Атретис все пак се прибра и донесе хляб, грозде, две печени пилета и два мяха с вино, съвсем разбуди гнева й с веселото си настроение.

—    Къде е Теофил? — попита той. — Да не би да е пак на баня или във форта с проклетите си другари от там?

—    Нито едното, нито другото. Замина да те търси. Отново!

—    И къде си мисли, че съм тръгнал?

—    На север.

—    На север? — засмя се той. Смехът му се засили, когато си представи как римлянинът се опитва да го догони. — На север, значи — повтори си той и разкъса пилето на две. Колко ли щеше да отнеме на римлянина да разбере, че той изобщо не е напускал Гросето? Ухили се и откъсна едно голямо парче месо със зъби.

Халев се нахрани и заспа в скута на Ризпа. Тя го сложи на нейното легло и  го зави с наметалото на Атретис. Когато се изправи, тя погледна ядосано към Атретис. Доброто му настроение я подразни.

—    Как можеш да се смееш?

—    Ще трябва доста да повърви, докато ме намери.

—    Щеше да вземе един кон.

—    Ще язди, значи. Ха! Още по-добре. Обичам да има достатъчно разстояние между нас — той се изсмя още веднъж и пак откъсна парче от пилето. Направи й знак с нагризания кокал в ръката му да дойде и да се нахрани и тя.

Ризпа се приближи, седна срещу него и взе другата половина от пилето с желанието да го удари с него по главата. Вместо това откъсна бутчето.

—    Можеше да ни предупредиш — каза тя.

—    Казах ти, че бяхте заспали.

—    Не трябваше да излизаш.

Атретис присви очи.

—    Нямам намерение да ти отговарям, жено. И кълна се в Хадес, никога няма да отговарям пред него.

—    Но той ти показва пътя към дома.

—    Всеки друг може да ме упъти — отвърна Атретис и сви рамене.

—    Ако непреклонната ти гордост ти позволи да попиташ.

Той замръзна до момент, а после захвърли кокала в платото. Настроението му се изпари.

—    Моята гордост?

—    А какво трябваше да си помисля аз? — попита тя. Гневът й започна да се надига. — Каза ми: “Отбий го” и “Аз не прощавам нищо” — тя захвърли пилешкото бутче към лицето му. Рефлексите му както винаги бяха добри и тя не улучи. Никога не го беше виждала толкова изненадан. — Помислих, че си си тръгнал и си взел Халев със себе си — тя избухна в сълзи. Унижена от това, че не може да се въздържи, тя стана бързо от масата.

Настъпи дълга тишина.

—    Завих те с наметалото си — каза той след известно време, сякаш това обясняваше всичко.

Тя се обърна към него. Не го разбираше. Атретис я погледна така, сякаш й бяха поникнали рога. А може би бяха.

Атретис се почувства неудобно. Защо го гледаше по този начин? Присви устни и отново взе пилето си.

—    Ела, седни и яж. Може би ще мислиш по-добре, когато имаш храна в стомаха си.

Ризпа се върна на масата и седна.

Завих те с наметалото си.

Тя го чакаше да я погледне, но той сякаш беше вглъбен в яденето си и като че ли не забелязваше, че и тя е в стаята.

—    Помислих, че пак си го забравил — каза тихо тя.

—    Не го забравих — той хвърли кокалите в платото, вместо на пода. Маниерите му се подобряваха.

—    Извинявай, че запратих пилето по тебе.

Как тази жена можеше в един миг да бъде разгневена до краен предел, а в следващия да е безоблачно спокойна?

—    Радвай се, че не ме улучи — той се протегна за чепка грозде.

—    Не трябваше да  мисля, че. . .

—    Яж!

Тя се усмихна и откъсна едно крило от пилето. Хранеха се в тишина — за него напрегната, а за нея спокойна. Атретис приключи пръв и изтри ръцете си в една кърпа. Сякаш искаше да се дръпне по-далеч от масата и от нея, колкото е възможно по-скоро.

—    Какво ти каза Теофил?

—    Да тръгнем на север и да спрем до някой километричен камък. Той ще ни открие там.

Атретис се приближи до вързопа, който беше оставил на пода. Развърза връзките и го разстели. След това подхвърли една тежка топка дрехи към нея. Когато падна и се разпусна в ръцете й, тя видя, че това е дебела вълнена туника.

—    Тази, която е на тебе, можеш да носиш отдолу.

Той й подхвърли един подплатен с вълна ботуш, подобен на онези, които носеха войниците през зимата. Веднага щом Ризпа го хвана, той й хвърли и другия. Подметките им бяха направени от дебела кожа и подковани с кабари.

—    Краката ти ще са на сухо и топло. Накарах да ги намажат с пчелен восък — той извади едно тежко вълнено наметало и се изправи. — Това ще те пази от измръзване в снега. А там, където отиваме, има много сняг.

Тя пусна обувките на земята, зарови лицето си във вълнената туника и заплака.

Атретис стоеше смълчан и объркан. Слушаше риданието й и искаше да я успокои, но знаеше, че не може. Детето спеше, Теофил беше далече и те стояха сами в тази спалня. Това, което чувстваше беше твърде силно. А и беше уверен, че и тя също го чувства. Докоснеше ли я можеше изобщо да не се вслуша в протестите й. Що се отнасяше до нея, не се доверяваше на себе си. Първичните инстинкти твърде дълго управляваха в живота му. Не искаше да съжалява повече за нищо. Достатъчно му беше дотук.

—    Ако облечеш тези неща сега, Ризпа, ще можем да минем няколко мили, преди да се е стъмнило.

Ризпа се изправи, като продължаваше да подсмърча, и отпусна пояса си. След това преметна тежката туника над главата си. Тя удобно се отпусна по тялото й чак до глезените. Ризпа стегна отново пояса и седна да обуе ботушите. След това се изправи и благодари на Бога за това, че нямаше да се наложи да върви с износените си сандали.

—    Благодаря ти — просто каза тя и се опита да не плаче повече. — Точно по мярка са ми. Откъде знаеше?

Той се приближи и я загърна с наметалото.

—    Взех единия от сандалите ти — той се вгледа в очите й и пулсът му се ускори. Обзе го пламенна нежност и желание да я закриля, но това, което тя го караше да чувства не му хареса, и той я пусна. — Когато стигнем Германия, няма да казваш на никого това, което ми разказа за себе си — каза той, докато оправяше багажа и наместваше нещата в него.

Тя не отвърна нищо и когато привърши, Атретис се обърна към нея и я погледна в очите:

— Дай ми думата си.

—    Не мога. Знаеш, че не мога.

Не можеше да повярва, че тя му отказва.

—    Казах ти какво ще ти сторят. Хора от моето племе не дават втора възможност — имаше време, когато и той не би дал, но тя го караше да се чувства слаб.

—    Не бих излъгала.

Той се втренчи в нея.

—    Те ще те убият, ако разберат.

—    Няма значение.

“Цената няма значение” — беше му казала тя и държеше на думата си. Нямаше намерение да прави компромиси. Част от него се радваше за това. Част от него се чувстваше сигурна, защото знаеше, че може да й се довери. Тя вече означаваше за него много повече, отколкото смееше да си признае, а готите не притежаваха никаква милост.

—    Добре. Да бъде, както ти желаеш. Не лъжи. Просто не казвай нищо — той преметна вързопа на гърба си.

—    Както не казах нищо на тебе. Трябваше да ти кажа всичко, когато ме пита за първи път, вместо да ти казвам малко по малко.

Той се приближи до нея и се наведе, за да говори право в лицето й.

—    Ако ми беше казала всичко това в деня, в който пристигна при мене, сега нямаше да си жива! Щях да те убия, без да ми мигне окото, и да се радвам за това — той се изправи. — И нямаше да прекарам всички тези месеци с тебе и да разбера каква си сега.

—    Да не би сега да съм добра, Атретис? Та аз току-що запратих един кокал по главата ти.

Той се усмихна.

—    Но не улучи.

—    Все още се боря с много неща. Ежедневно, понякога ежечасно.

—    А да не мислиш, че аз не се боря? — каза той и погледът му се спусна надолу по нея. Тя се изчерви и й стана горещо.

—    Това. . . аз. . . Нямах това предвид.

—    Вземи момчето и да тръгваме — той трябваше да излезе от тази стая веднага.

Тя стори точно така. Слязоха долу и минаха през вътрешния двор. Навсякъде имаше войници и повечето от тях спряха погледите си на Ризпа. Без да им обръща внимание, Атретис я стисна здраво за ръката и я поведе право към уличната порта — нямаше търпение да се махне от това място.

—    Нараняваш ме — каза Ризпа и въздъхна с облекчение, когато той я пусна. — Не мога да вървя в крачка с тебе, Атретис — каза тя, въпреки че мразеше да се оплаква.

Атретис забави ход.

—    Оттук — каза той и сви по главния път, който водеше на север.

Излязоха през портите, минаха по един мост и потънаха в падащия мрак. Минаха един километричен камък, след това още един. Небето започна да се обсипва със звезди. Скоро подминаха още един километричен камък. Ръцете й вече тежаха болезнено. Тя премести Халев от едната в другата.

Когато стигнаха до четвъртия камък, тя спря до него.

—    Вече почти се стъмни.

—    Можем да минем още една миля.

—    Мислех, че предпочиташ да си на по-голямо разстояние от Теофил — каза тя и кривна встрани от пътя.

Отпусна се уморено върху един дънер. Халев още спеше. Денят му, прекаран с Атретис, трябва да е бил изтощителен. Тя го остави на тревата и се сви около него, за да го топли. Атретис стовари багажа на земята явно раздразнен от това, че тя го спира.

— Утре ще опитам да се справя по-добре, Атретис — каза тя.

Той направи нервно няколко крачки напред-назад, а след това седна наблизо, сви крака и облегна лакти на коленете си. Погледна небето.

—    Можехме да минем още една миля.

*

Тръгнаха още при изгрев слънце, след като Ризпа накърми Халев. Докато минаваха през едно село, Атретис купи хляб и ябълки. Ризпа даваше на Халев и от двете. Детето беше доволно, че тя го носи на хълбока си. Ризпа му даваше и да пие от един мях с разредено вино.

Наближаваше пладне, когато видяха отряд войници да идва точно срещу тях. Ризпа разпозна Теофил сред мъжете и му извика. Те спряха, римлянинът слезе и развърза багажа си от коня. Метна го на рамо и каза нещо весело на останалите, преди да тръгне към Ризпа и Атретис. Един от войниците грабна поводите на коня му и го поведе по пътя заедно с останалите.

Теофил огледа Ризпа от горе до долу и забеляза новите й дрехи.

—    Ето къде си бил, значи — обърна се той към Атретис.

Германецът го погледна с присвити очи и тръгна по пътя.

Теофил тръгна с Ризпа зад него.

—    Вие двамата добре ли си прекарахте без мене? — попита с усмивка той.

—    Достатъчно добре — отговори Атретис вместо нея без да се обръща.

—    Е, поне ти се радваш да ме видиш — обърна се той към Ризпа.

През следващите няколко дни напреднаха доста. Минаха през Кампелия Маритима, Сесина, Ливорно, Пиза и Виареджио. Всяка нощ лагеруваха край пътя. Теофил купи повече неща в Ла Специя. Атретис настоя да минат по по-прекия път през планините край морето, а не по този, който минаваше през вътрешността.

Когато достигнаха до Генова, Теофил отново намери къде да отседнат — този път в странноприемница, която не се посещаваше от войници и беше доста по-далече от баните. Сега Атретис влезе да се изкъпе без възражения. Когато Ризпа го помоли да я пусне сама, той го направи, без да се подвоуми. Тя взе Халев със себе си в помещението за майки, а Атретис последва Теофил в общата баня.

Тук голите хора бяха доста по-малко. Атретис си помисли как колкото повече човек се отдалечава от Рим, толкова по-провинциални ставаха нравите и морала. Той усети как се отпуска и дори се чувстваше приятно. Прекара доста време така, а Теофил пазеше парите и докато го чакаше, приказваше с някакви мъже, които ако се съдеше по телосложението им, явно бяха войници.

—    Пътищата през планините са безопасни — каза Теофил, когато Атретис се върна за дрехите си.

—    Добре. Този път ще се справим по-добре — той се облече и взе кесията.

Теофил се чудеше дали Атретис осъзнава колко по-силен става германският му акцент с напредването им на север.

—    Няма да можем да поддържаме същото темпо — отвърна Теофил, докато събличаше туниката си. — Изкачването на Нови ще е доста трудно. След това ще можем да позабързаме през Алесандрия и Верчели. Оттам до Остра ще изкачваме Дора Балта и това ще е най-трудното. Пътят до Нови ще е труден за Ризпа, но не е нищо в сравнение с това, което следва нататък. Налага ни се да пресечем и Граянските и Пенинските Алпи.

—    Можем да купим две магарета. Едното може да носи багажа, а другото — Ризпа и Халев.

—    Да. Всъщност мога да ги взема на доста добра цена във военния гарнизон.

Атретис направи недоволна гримаса.

—    Твоята компания ми е достатъчна и без да търгуваш с римски войници!

Теофил не се обиди от думите му.

—    Едно армейско магаре е съвсем същото като онези на пазара, но е по-евтино — той хвърли туниката си на каменната пейка и скочи във водата.

Когато излезе на повърхността, Атретис го нямаше. Теофил поклати глава и помоли Бог да си справи с Атретис. Каквото и да кажеше или да направеше, не можеше да промени мнението на германеца. Единственото, което Атретис виждаше, бе неговият враг — Рим, който стоеше изправен на пътя му. Оставаше сляп и глух за всичко останало.

“Господи, ако не мога да достигна сърцето му с твоето евангелие сега, как ще го направя с останалите готи?” — помисли си Теофил.

За едно нещо беше сигурен. Германското у Атретис щеше да надвие над нетърпимата му гордост. Парите им не бяха неизчерпаеми, а ги чакаше много дълъг път. Магаретата от казармите щяха да свършат добра работа.

следваща глава 27