Съдържание Цялата книга на една страница

24

Те пропътуваха пътя до древния етруски град Тарквиния — със своите изписани гробници, а след това продължиха към Орбетело, който беше в близост до полите на хълма Аргентарий. Прекосиха моста над Албеня и продължиха на север към река Умбро и Гросето. Не минаваха повече от дванадесет мили на ден, защото Ризпа не можеше да издържи на натоварването.

Времето стана студено и влажно.

—    Ще стигнем до Гросето до не повече от час — каза Теофил, а в същото време отряд войници мина покрай тях и се отправи на юг.

Ризпа погледна напред в далечината. Въпреки че не каза нищо, Атретис разбра, че се чувства напълно изтощена. Облаците натежаха и изсипаха проливен дъжд върху земята. Много преди да стигнат до портите на града, тя вече беше мокра до кости, а долният край на туниката й се влачеше в калта.

—    Оттук — каза Теофил и ги поведе из улиците на града покрай един пазар, където някои търговци все още продаваха по сергиите си.

Атретис стоеше все по-напрегнат, като виждаше и други войници пред себе си.

—    Къде ни водиш?

—    Знам една страноприемница близо до едно укрепление — отвърна Теофил. — Изминаха десет години, откакто не съм идвал в този град, но ако все още е там, ще намерим добра храна и подслон.

Страноприемницата беше собственост на няколко бивши римски войници и вече бе доста по-голяма от времето, когато Теофил я видя за последен път. Таксата за едно денонощие също беше набъбнала, но той с радост плати, за да спаси Ризпа и детето от студения дъжд.

Атретис беше напрегнат и докато стояха във вътрешния двор непрекъснато се оглеждаше. Навсякъде около него минаваха легионери. Много от тях имаха леки жени за компания.

Халев се раздразни, когато един от войниците мина с някаква жена и се протегна към него. Легионерът се усмихна на детето и посегна да го погали лекичко под брадичката.

—    Тази нощ май е доста мокро за пътуване, а, мъник? — каза той и замълча, когато Ризпа вдигна очи и го погледна. Веждите му се надигнаха леко от приятната изненада. — Господарке — измърмори провлачено той и леко се поклони, което пък раздразни спътницата му.

Атретис се приближи и надигна качулката от главата си.

—    Върви си по пътя.

Жената се втренчи в него с отворена уста. Погледът й го обходи с неприкрито възхищение. Тя се усмихна и очите й заблестяха.

Войникът се изпъчи леко раздразнен от факта, че цивилен се опитва да го командва. Той огледа германеца от горе до долу и се спря на студения му поглед.

Атретис хвана Ризпа за лакътя. Не каза нищо повече, но посланието беше съвсем ясно. И войникът го разбра. Хвана ръката на компаньонката си и се отправи към стълбите. Докато се отдалечаваха, тя му прошепна нещо. Двамата се присъединиха към останалите от тяхната група. Поговориха малко и двама други се обърнаха да погледнат.

—    Нямаше да ми направи нищо лошо — прошепна Ризпа. — Хората често обръщат внимание на децата.

—    Той, обаче, гледаше тебе.

Теофил се върна при тях. Тъкмо беше платил на собственика.

—    Няма да оставаме тука — каза Атретис и Теофил забеляза колко гневен беше погледът в очите му и накъде насочен.

—    Успокой се. Те си тръгват — беше забравил за другите удоволствия, с които се славеше заведението. — Дадоха ни стая в дъното на коридора. Уредих да ни донесат храна.

Влязоха във вътрешния двор, в средата на който имаше мраморен фонтан. Минаха през портика. Дъждът капеше ситно. Ризпа трепереше. Беше премръзнала от проникналата през дрехите й вода. Стаята им беше голяма — с няколко дивана и малки масички. Един прислужник влезе и изсипа в огнището няколко въглена от една кофа, за да го разпали.

Атретис захвърли прогизналото си покривало, взе Халев и го остави на земята. след това взе наметалото от раменете на Ризпа и също го захвърли на пода.

—    Стопли се — кимна той с глава към камината.

Тя тръгна след Халев, но Атретис я хвана за лакътя и я бутна назад. След това вдигна Халев, махна пелените му и ги захвърли небрежно, също както беше направил и с техните дрехи. Сложи детето на един от диваните и го подсуши с едно от вълнените одеяла. Халев плачеше през цялото време, докато Атретис грубо се грижеше за него, и не се успокои, докато не се намери повит и сух в скута на баща си.

Теофил се беше справил по-добре в дъжда с дебелото си вълнено покривало, със своята кожена кираса* и туниката си. Той взе едно одеяло от друг диван и го уви около раменете на Ризпа. Тя му благодари, като все още трепереше, и се наведе да вдигне наметалото си от пода. Изтърси го и го преметна върху дървения край на облегалката на един от диваните с надеждата да изсъхне до сутринта.

После се загърна с одеялото и застана колкото бе възможно по-близо до огъня. От вълната започна да се издига пара. Атретис се приближи. Все още, в ръцете на баща си, Халев надникна изпод одеялото, с което беше завит. Главата му вече беше започнала да се покрива с черна косичка. Ризпа се засмя и го боцна с пръст по нослето, благодарна, че е сух и е на топло.

—    Днес ще си починем — каза Теофил. — Никой няма да ни притеснява.

—    Може би дъждовете ще намалеят — каза Ризпа, но искрено се надяваше да не стане така. Отчаяно се нуждаеше от един ден почивка.

Един от прислужниците донесе табла с вкусна храна. Теофил разчупи пилето, сготвено в мед с кориандър и лук. Имаше и варени яйца с хайвер, подредени върху листа от маруля и нарязани гъби. Кюфтета в пикантен червен сос също ги очакваха в платото, заедно с хляб и узрели зимни ябълки.

—    Манна от небето — каза Ризпа и накъса малко от пилето на ситни парченца за Халев. Той, обаче, предпочете яйцата.

Докато тя се занимаваше с Халев, Атретис напълни една чаша със силно вино и я постави пред нея. Туниката й все още беше мокра от дъжда, а кожата й не беше възвърнала цвета си. Виното щеше да я стопли и да й осигури дълбок сън. Той огледа калните дрехи и износените й сандали. Нямаше да издържи на студа в планините на север.

—    Чудесна храна, топло място за спане — проговори Ризпа и се огледа наоколо. — Всичко, от което имам нужда сега, е топла баня и ще се почувствам като в рая.

—    Баните не са далече от тука — отвърна Теофил. — Можеш спокойно да отидеш и да се изкъпеш.

—    Твърде е изморена — каза Атретис с пълна с фазаново месо уста.

—    Бих искала да се изкъпя.

Атретис захвърли на пода копана, който гризеше.

—    Нали снощи се изкъпа на потока.

—    Измих лицето си.

Атретис присви очи.

—    Ами детето?

—    Ще го взема със себе си, разбира се.

—    Ще отидем с нея — Теофил едва скри любопитството си относно поведението на Атретис.

—    А златото? Кой ще го пази?

—    Ще се редуваме. Ще го взема у мене, докато ти се къпеш, а след това ти можеш да го вземеш.

—    Надявам се да можем да изперем и дрехите си — каза Ризпа.

—    На същото място трябва да има и перачка — каза Теофил.

Той стана, прекоси стаята, затършува в багажа си и извади тривките за баня и шишенце с ароматизирано масло.

—    Боя се, че забравих моите в Ефес — каза Ризпа. — Нямахме време. . .

—    Там можем да купим всичко, от което се нуждаеш — отвърна Теофил.

Атретис гледаше ту единия, ту другия. Явно, каквито и възражения да имаше, щяха да бъдат пренебрегнати. Нямаше намерение да казва на нито един от тях, че никога не е ходил в обществени бани, но е чувал доста за тях. Той изпи до дъно чашата си с вино и се изправи, примирен с това, което го очакваше.

—    Да свършваме и с това.

Теофил им показа пътя до там. Баните не бяха далеч от странноприемницата, което я правеше доста посещавана и беше добре дошло за собственика й. Отпред имаше опашка от посетители. Атретис се нареди заедно с Ризпа и Теофил, който плати няколко медни монети за всички, и влязоха.

Атретис пристъпи в кънтящото преддверие с неохота и лоши предчувствия. Мразеше тълпите, а това място гъмжеше от мъже и жени.

Ризпа погледна към Атретис. Изглеждаше притеснен и раздразнителен. Той мина през вратата към съблекалните, застана до входа и надникна към тепидариума. Няколко полуголи жени минаха покрай него и влязоха в огромното помещение.

Ризпа тръгна към женските съблекални и усети как ръката на Атретис се стоварва върху нея.

—    Не — спря я грубо той.

—    Не? — объркана повтори тя. — Не те разбирам.

Той тръгна към баните, като я влачеше до себе си.

 — Атретис! — каза тя притеснена и смутена. Хората се обръщаха към тях. — Какво правиш?

Теофил тръгна след тях. Той подозираше какъв може да е проблемът. Трябваше да се сети по-рано.

Влязоха в огромното помещение с тепидариума. Атретис спря и се втренчи. Басейнът беше пълен с хора, повечето голи, а някои — с къси туники. Няколко жени се излежаваха на пейките край басейна, небрежно метнали кърпи върху себе си. Двама напълно голи мъже седяха на ръба на басейна и разговаряха с тях. Замъгленото помещение миришеше на ароматни масла и тамян. Атретис огледа всичко това с погнуса. В голямата си част, мъжете, жените и децата сякаш бяха изгубили всякакво благоприличие. Няколко момчета минаха бегом покрай тях и скочиха във водата. Атретис забрави, че държи Ризпа за ръка, веднага щом видя как една млада жена с изящно тяло излиза от водата по стълбите — сякаш бе Венера от морето. Тя изцеди косата си и тръгна право срещу него, като му се усмихна. После взе една кърпа от полицата наблизо, а погледът й го обходи целия. Напомни му за Юлия.

Ризпа забеляза, че вниманието му е привлечено от младата жена. Сърцето й се сви.

—    Моля те, Атретис, пусни ръката ми.

Той я пусна мълчаливо.

Теофил й даде няколко монети.

—    В преддверието имаше пакети за баня — каза той. — Избери си който ти хареса.

—    Благодаря ти — каза тя, докато група младежи с хавлии през кръста минаха покрай тях. Те разговаряха и се смееха. Двама от тях се обърнаха и погледнаха към Ризпа. Атретис отново я сграбчи за ръката.

—    Ти оставаш с мене.

—    Предпочитам да бъда само с Халев.

—    Сама? На това място? Не ме разсмивай.

—    Никога преди не си бил в обществени бани, нали? — попита го Теофил, докато две жени с небрежно прехвърлени през раменете кърпи минаха покрай тях и се спряха да поговорят с двама мъже, седнали на ръба на басейна. Няколко голи момичета потичаха наоколо,и после се гмурнаха в тепидариума и започнаха да се пръскат една друга. — Виж, никой няма да я притеснява.

—    Ако някой се доближи до нея, ще го убия.

Ризпа настръхна. Ни най-малко не се съмняваше, че той казва точно това, което има предвид.

—    В местата като това има неписани правила за поведение — каза Теофил.

—    Мисля, че ще е по-добре да се върна — каза Ризпа. — Вие двамата останете. Ще се върна малко по-късно, когато има по-малко хора.

Още една жена мина покрай Атретис и го огледа с открит интерес.

—    Няма да се къпя с тълпа зяпащи жени наоколо — каза Атретис, достатъчно силно, за да го чуят. Жената се изчерви и отмести погледа си. — Достатъчно ми беше това на арената — други около него го зяпнаха с любопитство.

—    Ще изпратим Ризпа обратно до странноприемницата, а след това ще отидем до форта. В баните там ще бъдеш само в мъжка компания.

—    Ха! Да се къпя с римски войници? Предпочитам кожата ми да окапе от костите! — гласът му този път стигна по-далече и привлече още мъжки погледи.

—    Дори и когато миришеш на чакал? — каза Ризпа и тръгна към изхода.

—    На чакал? — повтори Атретис и тръгна след нея.

—    О, извинявай — каза тя, без да се обръща. — На козел! Врякащ, мучащ, злонрав козел — тя пъхна Халев в ръцете му и без да обръща внимание на протестите му, отиде да купи два комплекта за баня. Обърна се и видя, че Атретис е дошъл в преддверието при нея.

—    Повече не го прави — изръмжа той.

Ризпа затъкна едната тривка в пояса му и остави другата, заедно с шишенцето масло, да висят. След това взе Халев от ръцете му.

—    Няма да ти навреди да се поизкъпеш. Не се тревожи за всички тези жени. Сигурна съм, че Теофил ще се погрижи да не те задяват.

Теофил едва сдържа усмивката си при смаяния вид на Атретис, който гледаше как Ризпа се отдалечава с детето.

—    Къде отиваш? — викна той след нея, а гласът му отекна в помещението.

—    Връщам се в странноприемницата — тя се скри в тълпата от хора, които постоянно влизаха и излизаха.

—    Имам странното чувство, че няма да мога да поплувам на спокойствие — обади се Теофил откъм гърба му. — Ти ли искаш да се изкъпеш първи или аз да вляза?

Атретис изруга под носа си и издърпа тривката от пояса си. Стисна я между зъбите си и тръгна към тепидариума, като по пътя сваляше пояса си.

—    Атретис, почакай малко — тръгна след него Теофил. Атретис заби пояса и кесиите със злато в корема му. — Съблекалнята е. . .

Атретис съблече туниката си и също му я връчи. Направи няколко крачки и се гмурна във водата. След малко излезе на повърхността около средата на басейна и преметна косата си назад. Помещението утихна. Той замахна с ръце и преплува разстоянието до другия край. Когато стигна дотам, хвана се с ръце за ръба на басейна и се изтласка нагоре. Мъжете  и жените оставиха разговорите, в които се бяха залисали, за да го проследят как минава през портика. Той влезе в калидариума.

За човек, който мрази да е център на внимание, той определено знаеше как да го привлече. Теофил седна с удивление на една от пейките и се облегна назад. Нямаше да му се наложи да чака дълго.

Вече в калидариума, Атретис отвори шишенцето и изля от ароматното масло в шепата си. След това го втри обилно в цялото си тяло. Искаше по-скоро да напусне това място.

Един мъж се приближи към него.

—    Искаш  ли да те масажирам. . . — Атретис вдигна глава, погледна го и думите увиснаха във въздуха. Мъжът вдигна мирно ръка и бързо се оттегли.

Атретис мърмореше нещо под носа си, докато изстъргваше маслото от кожата си. Веднага щом свърши, той се оправи към фригидариума и се гмурна в студената вода.

Теофил го видя да се приближава със стегната около кръста хавлия. Грабна туниката си от пейката и я наметна.

—    Готово — каза Атретис и взе пояса си. Веднага щом го стегна около кръста си, той взе кесиите със златото и ги втъкна в него. След това направи знак с глава. — Можеш да отиваш и ти.

Той тръгна да излиза.

Теофил го последва със смях на улицата и го настигна.

—    Никога не съм виждал човек, който толкова да претупва удоволствието от това да си вземе една отморяваща баня.

—    Отиди и се отмори и ти, римлянино. Аз мога и сам да намеря пътя до странноприемницата — изръмжа Атретис, без да забавя ход.

—    И аз като тебе се притеснявам да се къпя, когато има жени наоколо. Ще се изкъпя във военния гарнизон. Пък и онова старо магаре Мариус прави доста добър масаж — така наричаха легионерите заради снаряжението, което трябваше да носят.

Те вървяха по каменния път. Между големите черни павета имаше наредени малки бели камъчета, които когато отразяваха лунната светлина, показваха накъде се извива пътят нататък.

—    Колко още има до планините? — попита грубо Атретис.

—    Има планини по целия път. Дори и крайбрежният път до Генова може да се окаже доста труден за човек, несвикнал да пътува в сурови условия.

—    Тя не се е оплакала.

—    Няма и да го направи.

Атретис се загледа в изрисуваните табели над магазините по улицата. Някои бяха наистина впечатляващи.

—    Ще останем да си починем два дни, вместо един.

Теофил повдигна леко вежди, но кимна с глава:

—    Така да бъде.

Каквото и да имаше предвид Атретис, Ризпа определено се нуждаеше от почивка. А и щеше да има повече време да разпита из военния гарнизон за евентуалните неприятности, които можеха да ги очакват по пътя. Последното, което чу, беше, че по пътищата през Грайанските Алпи има бандити. Вероятно имаше друг, по-безопасен път — по море до Рейн или нещо друго. Трябваше да открие нещо.

—    Тука те оставям — каза Теофил. — Странноприемницата е на края на улицата. Аз ще отделя малко време за себе си. Може би моето отсъствие ще ви даде възможност да изгладите нещата помежду си. Каквото и да се е случило онази нощ, то прояжда и двама ви. Решете този проблем.

Атретис остана да гледа с присвити очи как стотникът се отдалечава към западната порта на поделението. Имаше пазач и Теофил се спря да говори с него.

Когато Атретис влезе в стаята, Ризпа вдигна учудено глава. Тя стоеше на пода и играеше с Халев.

—    Не ти отне много време — каза тя и се огледа около него. — Къде е Теофил?

Внезапна ревност обзе Атретис.

—    Отиде до баните в крепостта. — Той захвърли наметалото си на дивана и я погледна строго. Халев се беше вкопчил в туниката й и се опитваше да стои сам на крачета. Ризпа изглеждаше учудена.

—    Няма да те питам дали ти е харесала банята — каза тя. — Не се забави много… — тя хвана Халев, преди да е паднал на земята, и му помогна да запази равновесие.

—    Започва да става твърде тежък, за да го носиш.

—    На дълги разстояния — да.

—    Отсега нататък аз ще го нося.

—    Това означава ли, че аз ще нося багажа?

—    Не — отвърна той, без дори да се усмихне. — Няма да издържиш и миля.

—    Няма нужда да добавяш и Халев към товара си на гърба.

—    Ти си слаба.

Думите му прозвучаха толкова студено, че тя започна да се съмнява дали това наистина е проява на загриженост към нея.

—    По-слаба от тебе — да, но не твърде слаба, за да нося това, което ми се полага. А Халев — тя целуна бебето по вратлето — е това, което ми се полага — вдигна го и се изправи. — Може би докато стигнем родината ти, аз ще бъда не по-малко силна от една германка.

Докато тя носеше Халев до дивана, Атретис забеляза, че е боса. Краката й бяха мръсни и наранени от дългото вървене. Забеляза и друго.

—    Как скъса туниката си?

—    Снощи я закачих на един храст, когато се връщах от потока.

 Тя седна на дивана. Изглеждаше по-уморена от преди минута. Беше мръсна и се срамуваше от това как изглежда. А и защо той я гледаше така? Тя сложи Халев на коленете си.

— Ще отида да се изкъпя малко по-късно, когато вече няма толкова хора и е по-тихо.

—    Само през трупа ми.

—    Щом настояваш.

Погледът му, обаче, беше лишен от всякакво настроение и хумор.

—    Атретис, имам нужда да се изкъпя. Халев също. Ще бъда с туника, ако това те успокоява. Трябва да я изпера, докато се къпя.

Той видя колко настоятелна беше Ризпа, огледа я още веднъж от главата до петите и реши, че може би е права.

—    Кога се разотива тълпата?

—    Повечето хора ще са си тръгнали до около два часа. А има и малко помещение за кърмещи майки. Аз щях да отида там.

—    Трябваше да ми кажеш.

—    Ти не ми даде възможност. Би ли седнал, моля те? Изнервяш ме, като ходиш така напред-назад.

Той спря да си налее малко вино. Сърцето му биеше забързано. Беше нервен, въпреки че не можеше да си обясни защо. Искаше му се Теофил да се беше върнал с него. Каквото и да чувстваше към римлянина, присъствието му го разсейваше от чувствата му към Ризпа. Сега, когато беше сам с нея, неволно си спомни какво е направил в хипогеума. Дали и тя си спомняше?

—    Германците не се ли къпят?

Той се обърна и я изгледа злостно.

—    Да, германците се къпят, но не на тълпи, не мъже и жени заедно. Германците имат чувство за благоприличие.

Тя реши, че ще е най-добре да смени темата.

—    Какво представляваше Аниа?

—    Аниа?

Нямаше намерение да разпитва, но вече беше задала въпроса, без да се замисля, така че продължи нататък:

—    Съпругата ти. Каза, че името й било Аниа.

—    Защо искаш да знаеш?

—    Искам да разбера какъв си бил, преди Рим да те превърне в гладиатор.

—    Беше млада.

—    Просто млада? Само това ли помниш?

—    Помня! Помня всичко за нея. Беше красива. Руса. Бяла кожа. Сини очи.

Тя се изчерви от съсредоточения му поглед. Никога преди не беше усещала толкова осезаемо черната си коса, маслинената си кожа и тъмните си очи.

—    Умря при раждането — каза той и пресуши чашата си. — С нея умря и синът ми — каната беше празна. Той я тръшна на масата.

Ризпа стисна очи. Не трябваше да започва с тези въпроси. Спомни си за Шимей и Рахил. Болка от загубата им все още измъчваше сърцето й. Тя отвори очите си и го погледна.

—    Съжалявам. Не трябваше да те разпитвам.

Състраданието в погледа й малко го успокои.

—    Това беше доста отдавна.

Истината беше, че я излъга. Не можеше да си спомни лицето на Аниа. И дори по-лошо — болката от това, че вече я няма, си беше отишла. Не изпитваше дори и угризения. Те бяха заедно в друго време и в един друг свят — далече, далече от Рим. Той наведе главата си към Ризпа.

—    Разкажи ми за твоя съпруг.

Устата и се изви в лека усмивка. Тя погали Халев по косата и го пусна да ходи по земята.

—    Беше мил. Също като Йоан и Теофил.

Атретис стисна зъби. Отпусна се на дивана и се опита да не изглежда напрегнат.

—    Просто мил? Само това ли помниш?

—    С моите камъни в моята градина.

—    Може и така да е. Все пак ти никога не си говорила за него. Бих искал да разбера каква си била, преди да станеш майка на сина ми.

Той се почувства странно. Беше в тъжно настроение. Ризпа отново съжали, че не си е мълчала, защото усещаше, че чувствата помежду им, могат да я завлекат.

—    Беше майстор зидар и доста добре си разбираше от работата. Работеше упорито и всичко, което вършеше, го вършеше пред Бога.

—    Предполагам, че е бил красив и с фигура на Аполон.

—    Не беше красив. Поне не според представите на повечето хора. Беше нисък и набит, и беше започнал да оплешивява. Но имаше красиви очи. Това беше едно от нещата, които ме порази, когато ме заговори за пръв път. Случвало ли ти се е някой да те гледа, а в погледа му да няма нищо? Да те гледа и изобщо да не те вижда?

Беше му се случвало. Много пъти.

—    Шимей беше различен. Когато ме гледаше, чувствах, че ме обича такава, каквато съм.

Нещо в начина, по който Ризпа каза това, събуди интереса му.

—    Каква си била, че хората не са те виждали такава, каквато си?

Тя сведе поглед и Атретис сбърчи вежди. Каквато и да е била преди да се омъжи, не беше готова да го сподели с него.

—    Може би трябва да попитам къде си била?

—    Бях сама.

Той присви очи. Какво криеше от него?

—    Безопасен отговор, който не казва нищо.

—    Може би ще бъде по-добре, ако говорим за нещо друго — отвърна тя с разтуптяно сърце.

“О, Господи, не сега. Той изобщо няма да разбере. Не и докато е в това настроение.”

Атретис се изправи. Изглеждаше раздразнен.

—    Ти се закле, че никога не си ме лъгала.

—    Не съм те лъгала.

—    Тогава ми кажи истината.

Измина дълго време преди тя да се реши да каже нещо.

—    Колко от истината искаш, Атретис?

—    Цялата.

Ризпа се вгледа в него. Толкова се изкушаваше да се върне към старите начини на самосъхранение, но ако го стореше, нямаше ли в същото време да се отвърне и от Бога?

“О, Боже, нека той да се задоволи с малка част от истината и да не ме кара да му казвам всичко.”

—    Баща ми пиеше — започна бавно тя. — Много. Понякога не знаеше какво прави. Изпадаше в гняв като тебе и трошеше и блъскаше всичко, ставаше нападателен. Често се нахвърляше върху майка ми — тя си пое треперейки дъх, докато си спомняше миналото. Разказваше й се за баща й точно толкова, колкото и Атретис искаше да говори за арената. Тя вплете ръцете си и се постара да не трепери повече. После погледна към Халев, който сега обикаляше около краката на дивана, от който Атретис току-що беше станал. — Избягах от къщи малко след като тя умря — не искаше да си спомня какво последва.

—    На колко години беше тогава?

—    На единадесет.

Той се озадачи.

—    Къде живееше?

—    Където можех. Под мостове, в празни контейнери на пристанището, в изоставени общежития, навсякъде където можех да намеря подслон, там беше и домът ми.

—    А храна?

—    Крадях каквото ми попаднеше и, когато ме хванеха лъжех. Станах доста добра и в двете. Оцелях също като плъховете, които живеят от каквото им попадне. Единственото, което не правех, беше да прося — тя си спомни за отчаянието, в което живееше, и се изсмя мрачно. — Бях твърде гневна и горделива, за да го направя.

Той не каза нищо за известно време.

—    А някога. . .

Ръцете й побеляха. Тя погледна към него в другия край на стаята. Тъмните й очи се напълниха със сълзи и болка. Знаеше какво иска да знае той. Дори и след Шимей, след изкуплението и спасението, споменът за това, което беше вършила, все още  изпълваше със срам и мъка.

—    Дали някога съм се продавала? — попита тя вместо него. — Да. Когато бях гладна, умирах от студ и мислех, че няма да преживея нощта.

Догади му се.

—    Колко пъти?

—    Два.

—    Шимей?

Тя поклати глава.

—    Той ме намери в безсъзнание пред общежитието, в което живееше. Заведе ме при Клавдия, старица с много силна вяра, която живееше сама. Тя ме хранеше и се грижеше за мене, докато се оправих. Шимей идваше често. Той ме научи да чета. И двамата ме обичаха. Никой до тогава не ме е обичал така. Заведоха ме в събранието от вярващи в Христос. И те също ме обикнаха — просто такава, каквато си бях, окаяна и отчаяна. Съсипана. Мислех, че целият ми живот ще бъде такъв. Когато Исус ме изкупи и стана мой Спасител, Шимей ми предложи да се оженим.

—    И това те е направило добродетелна според техните представи — студено каза той.

—    Каквито и добродетели да имам, те са от Господ, Атретис, аз нямам никаква заслуга за това. Когато помолих Исус да живее в сърцето ми, той ме изми и ме направи чиста.

—    В реката — каза той почти презрително.

—    Бог ме направи отново цяла. Чувствах се възкресена. — Ризпа забеляза каква битка измъчваше душата му, докато я слушаше как се разкрива пред него. Не искаше да й повярва. На нея също й се искаше не всичко да е истина.

— Не съм лъгала, нито съм крала, нито пък съм се продавала, откакто влязох в дома на Клавдия. И няма да го направя отново, Атретис, в живота си пред Бога.

Той й вярваше, но какво значение имаше това?

—    Надявах се никога да не ми задаваш подобни въпроси — каза тя със сподавен в сълзи глас. Потърси лицето му. — Съжалявам, че истината ти причини болка.

Терзанието преобърна всичко в него. Изпълни го гняв, въпреки че не знаеше точно към какво или към кого. Не знаеше какво всъщност чувства, мислеше само, че не може да се примири със себе си и с това, което тя току-що му беше казала. Някои неща обаче бяха пределно ясни.

—    Знаеш ли какво правят с жени като тебе в Германия? — попита дрезгаво той. — Обръсват им косата и ги хвърлят в тресавището. Това е бързият начин. В повечето случаи бащата или мъжът на момичето отрязва носа й и я налага с бич. Ако оцелее, я изгонват от селото и я оставят на произвола на съдбата.

Ризпа не отвърна нищо. Халев допълзя до нея и седна до краката й.

—    Мама. . . мама. . .

Тя се наведе да го вдигне.

—    Не го докосвай!

Тя се стресна и бавно се надигна назад. Уви ръце около себе си и затвори очи. Халев започна да плаче.

Атретис го взе, натрупа на пода няколко възглавнички от дивана и го сложи сред тях. Халев се заигра и се успокои.

—    Колко души знаят за миналото ти? — заповедно попита Атретис, като пак започна да ходи из стаята.

—    Всички в църквата в Ефес.

Той се спря и я погледна.

—    Да не си се гордяла с него, че си го разказала на толкова много хора?

—    Не! — отвърна тя. Очите й се напълниха със сълзи. — Споделих свидетелството си, когато приех Христос за мой спасител, а също и по-късно, когато се налагаше.

—    Защо?

—    За да помогна на други като мене да се измъкнат от калната тъмнина, в която живеят.

В него се надигна ярост.

—    А защо каза на мене? Защо, в името на боговете, ми го каза сега?

—    Ти попита. Казах ти, че никога няма да те излъжа — отвърна тя съвсем тихо.

—    По-добре да ме беше излъгала.

—    По-добре за кого?

—    Какво трябва да направя сега?

“Господи, дотук ли трябваше да се стигне?” — тя погледна сините очи на Атретис и видя как през тях я гледа самата смърт.

—    Какво очакваш да направя сега, когато знам всичко за тебе?

“Господи, успокой треперещото ми сърце. Той е наранен и ядосан, и е в правото си да отнеме живота ми. Знам, че ще се грижиш за Халев. Само, Господи, моля те. . .”

—    Кажи ми!

—    Ще направиш това, което чувстваш, че трябва да направиш.

Нима го предизвикваше? Смееше ли да го направи? Атретис извади ножа от пояса си и прекоси стаята.

—    Каквото трябва.

Очите й проблеснаха, а след това се успокоиха примирено. Пръстите му се впиха в нея, но тя не вдигна ръце да се защити.

—    Каквото трябва — усещаше препускащия й пулс под пръстите си, но тя не каза нищо.

Неволно в съзнанието му изплува споменът за последната му среща с Юлия — беше изпаднала в истерия, протягаше ръце към него и се кълнеше, че бебето, което носи е негово. Ако не беше бременна, щеше да я убие за изневярата й. По-късно каза на Адаса, че дори  Юлия да остави бебето в краката му, той пак ще се обърне и ще си отиде, дори и да знае, че детето е негово.

“Лъжи, лъжи,. . . Юлия, Рим, всички останали, само лъжи.”

Той погледна  черните очи на  Ризпа и осъзна, че му е казала цялата истина. “Никога няма да те излъжа — му беше обещала малко след пристигането си в имението му в Ефес — без значение каква е цената”.

Той не видя никакъв страх в очите й. В тях се четеше само тъга. Стоеше пред него, животът й беше в ръцете му и не проронваше нито дума.

“Давам ти клетва, Атретис, никога няма да те излъжа.”

Сърцето му затуптя бързо. Един замах с ножа и с всичко щеше да свърши.

Ръката му се изпоти.

—    Би трябвало да те убия — в стаята беше тихо, не се чуваше нищо, освен туптенето на собственото му сърце.

—    Заслужавам смърт. Знам това. Хиляди пъти я заслужавам.

Когато чу тези нейни думи и видя изпълнения й с тъга поглед, нещо в душата му натежа. Съзнанието му се изпълни с образите на хората, които беше убил.

—    Поради божията милост моят живот е различен.

Той я пусна. Стисна зъби, поклати глава и се опита да се отърси от всичко, което му беше казала.

—    Толкова съжалявам, Атретис, — каза тя, като се опита да не се разплаче и да не направи нещата по-лоши, — никога не съм мислила, че изборът, който направих, ще има някакво значение. Майка ми беше мъртва. Баща ми. . . — тя сведе глава. — Не ме беше грижа за него. Беше достатъчно болезнено да остана жива и без да се замислям точно как, но сгреших. И то много.

Тя сложи ръката си върху неговата. Атретис рязко се дръпна и тя се стресна в очакване да избухне. Той присви очи и се отдръпна назад със стиснат юмрук.

Каквото и да беше решил да  направи, тя трябваше да довърши.

—    Исус проля кръвта си на кръста, за да мога да бъда очистена от всичко, което съм правила преди. Той даде собствения си живот за всеки един от нас и ни прости всички грехове. Проправи нов път за всички, които искат да тръгнат по него. И аз тръгнах. И ще продължавам да вървя, независимо от цената. Уповавам на Христос с цялото си сърце и няма да се откажа.

Атретис си спомни Адаса, която стоеше в коридора на тъмницата: “Дори и да ме убие. . .”

—    Той ти предлага нов живот, Атретис. Само го приеми.

Сякаш се тревожеше единствено за него, а не за самата себе си.

—    Значи и аз като този твой невидим бог трябва да забравя какво си правила? Трябва да простя?

—    Няма да можеш да забравиш повече от мене — отвърна тя. — Когато си спомня каква съм била, каква съм допуснала да стана, съм още по-благодарна за това, което Исус направи с мене.

—    Ами радвам се за тебе — подигравателно каза той. — Но не очаквай от мене нищо — той затъкна камата обратно в пояса си. — Аз не прощавам нищо.

Тя не отговори. Нито се възпротиви, нито започна да го умолява, както очакваше Атретис.

—    Трябва да обмисля какво да правя сега — безизразно каза той.

—    Ами Халев? — попита тя с леко разтреперан глас.

—    Ще го отбиеш. Още сега.

Тя стисна очи и Атретис усети, че тези негови думи бяха по-жестоки от какъвто и да е изблик на гняв.

Той се приближи до вратата.

—    Не напускай тази стая. Ясен ли съм? Ако го направиш, кълна се в Тиваз, ще те преследвам като куче и когато те открия, ще те убия.

*

Теофил се върна и намери Ризпа на пода с Халев, който спеше в скута й. Стана му ясно, че отношенията им с Атретис не са се изгладили.

—    Къде е той?

—    Преди малко беше тук, но излезе.

—    Каза ли накъде отива?

Тя поклати глава.

Предвид характера на Атретис, германецът можеше да се забърка в куп неприятности. Да се напие. Да се сбие с римски войници или да направи нещо още по-лошо. Да си намери проститутка и да прекара нощта с нея.

—    Аз ще те заведа до баните.

—    Атретис каза да стоя тука — гласът й се сподави и тя го погледна. — Разказах му за миналото си. Казах му всичко — очите й се насълзиха. — Всичко.

—    Бог да ни е на помощ — той коленичи до нея и я прегърна. Тялото й трепереше и тя не спираше да хлипа.



* броня, ризница. — (бел. пр.)

следваща глава 25