Съдържание Цялата книга на една страница

23

Когато се върнаха, Теофил вече беше готов да продължи. Атретис нарами товара си и те извървяха още шест мили, след което спряха да лагеруват до друг малък поток. Ризпа се приближи до водата и натопи уморените си крака. След това реши да изкъпе Халев. Водата беше студена, но на детето му харесваше и то шляпаше и бърбореше с удоволствие. Ризпа се радваше заедно с него.

—    Стига толкова — каза накрая тя и го дръпна навън.

Занесе Халев по-настрани и той започна да се върти и да иска да се освободи от нея. Тя се наведе и го остави на земята, като го придържаше за ръцете, за да може да ходи. Наболите стръкчета трева гъделичкаха крачетата му и той постоянно ги свиваше нагоре. Ризпа се засмя и го пусна да пълзи по земята, като остана близо до него, за да не  сложи нещо в устата си. Той сякаш искаше да вкуси всичко от света около него.

Теофил наблюдаваше как Ризпа следва Халев. Смехът й го накара да се усмихне.

—    Тя е добра майка.

Атретис не отвърна нищо. Стоеше облегнат на един дъб. Той се обърна и задълго остана втренчен в нея, а след това облегна назад глава и обърна поглед на север с тъжно изражение. Теофил предположи, че Атретис започва да осъзнава огромния товар, който беше хвърлил върху една жена с дете на ръце — дете, което постоянно растеше, ставаше все по-енергично и изискваше своето.

Слънцето залезе и Теофил накладе огън. Двамата с Ризпа започнаха да се молят и да пеят химни. Атретис се почувства неудобно и стана. Потърси уединение в една отдалечена горичка. Когато по-късно се върна, завари Ризпа да храни Халев от своята овесена каша. Когато се нахрани, детето поиска да си играе. Привлечено от искрящия огън, то тръгна да пълзи към него.

—    Не, не — нежно каза Ризпа.

Халев постоянно се опитваше да стигне дотам, но тя ставаше и го връщаше. Той се разплака неудовлетворен и Ризпа го погледна, готова да заплаче с него.

Това подразни Атретис и той се изправи и се приближи до огъня.

—    Дай го в мене.

—    Скоро ще се успокои.

Той се наведе и грабна детето. След това се върна обратно от другата страна на огъня. Приклекна и го пусна на земята.

—    Твърде близо е до огъня, Атретис.

—    Ще се научи да стои далече от него.

Когато Халев тръгна право натам, тя се изправи.

—    Седни!

—    Ще се изгори!

—    Трябва да се научи къде са границите — Атретис не направи никакво движение, за да го спре. — Не, Халев — строго каза той, наведе се напред и леко шляпна малката ръчичка, протегната към светещите въглени в края на една съчка.

Халев се стресна, дръпна се назад и се поколеба, но обаянието на огъня надделя над покорството. Той отново протегна ръчичка.

— Не — Атретис го плесна малко по-силно. Устните на детето се разтрепериха, но след кратко колебание изкушението взе превес.

Ризпа скочи към него, но вече беше твърде късно. Учуденото изражение на Халев се смени с израз на изненада от болката. Теофил я хвана за ръката и я дръпна назад. Атретис хвана детето и го вдигна от земята.

—    Как можа да го направиш? — извика тя.

—    От няколко мехурчета няма да му стане нищо — отговори Атретис, — но поне ще се научи на покорство — той намести сина си върху ръката си. — Следващия път да знаеш, ja*?

—    Дай ми го, преди да му се е случило нещо по-лошо.

Атретис не обърна внимание на думите й. Продължи да говори нежно на сина си, като преглеждаше опърлените пръстчета. Започна да ги целува и плачът на детето притихна. Когато то напълно спря да плаче, Атретис отново разгледа пръстите му.

—    Нищо сериозно.

Ризпа го гледаше гневно и мълчаливо през сълзи. Халев дръпна устната на баща си, доволен, че е център на неговото внимание. Атретис изръмжа игриво и плесна малките пръстчета. Това накара детето да започне да се смее на глас. Атретис захапа леко пръстите му и целуна онези, които бяха опърлени. След това го остави отново на земята.

Халев погледна огъня.

—    О, Господи! — каза Ризпа, но ръката на Теофил стисна нейната още по-силно и не й позволи да стане. — Атретис недей да. . .

—    Той е момче, а не глезльо!

—    Той е дете!

Халев се клатеше напред-назад все още привлечен от огъня и се чудеше какво да направи.

Атретис се облегна назад и се загледа в него.

—    Твърдоглав е като тебе — каза Ризпа. — Ако го оставиш да се нарани още веднъж, повярвай ми, ще. . .

Халев тръгна да пълзи към красивата трепкаща светлина.

—    Не! — каза строго Атретис.

Халев тупна на дупето си и плесна силно с ръчички, демонстрирайки неудовлетвореността си. Теофил се засмя и пусна ръката на Ризпа.

Ризпа въздъхна с облекчение, но продължи да наблюдава Халев, в случай че отново му хрумне да върши глупости. Той обаче тръгна към един от вързопите и се заигра с вързалките му.

—    Твърдоглав е, да, — повтори думите й Атретис и се ухили самодоволно, — но не е глупав.

Това не я успокои, нито й се стори забавно.

—    Слава Богу, че не беше на някоя скала.

Лицето на Атретис трепна. Погледът в сините му очи стана студен и подигравателен.

—    Мислиш, че можеш да гледаш сина ми по-добре от мене, така ли? Едно ще ти кажа: един болезнен урок се учи трудно, но никога не се забравя — той я погледна право в очите. — Болката учи мъжа да не повтаря една грешка два пъти.

Ризпа разбра, че току-що той съвсем съзнателно разруши моста, който беше подновен между тях този следобед. И това стана по нейна вина.

“Господи, кога ще се науча да държа езика си зад зъбите?”

Тя го погледна и усети стените, които беше издигнал около себе си. След цялото това време, прекарано заедно, той все още я смяташе за подобие на Рим и на Юлия Валериян. Би се радвал да я притежава като своя наложница, но опазил я Господ от близостта дори на едно приятелство!

“О, Татко небесни. . .”

Ризпа обърна глава с надежда той да не разбере колко лесно може да премине през стените, които тя самата бе издигнала. Почти се беше успокоила, когато Теофил сложи ръце върху нейните. Този внимателен жест напълно стопи желанието й за отбрана.

—    Извини ме — сподавено му каза тя и стана.

Щом тя се скри в мрака, Атретис се изправи на крака.

—    Седни, Атретис.

—    Стой настрани от това.

—    Победата е твоя. Наслаждавай й се, щом искаш, но я остави да се оттегли с чест.

—    Гледай си своята работа, римлянино.

—    Така да бъде, но ако ще ходиш да я гониш, вземи и Халев със себе си — той се опъна удобно на одеялото си. — Аз смятам да поспя.

Атретис стисна гневно юмруци и остана на мястото си. Ризпа се спусна към брега и се изгуби от погледа му. Искаше да я последва, но знаеше, че ако го направи ще извърши нещо, за което щеше да съжалява още повече. Вече познаваше въздействието на думите си върху нея.

Той се стовари на земята и грабна един дебел клон. Счупи го на две и го запрати в огъня. Хиляди искри се пръснаха и се разлетяха навсякъде.

—    Утре ще се опитаме да стигнем до Сивита Кастелана, а след това ще се отправим на запад към Тиринейско море — промърмори Теофил, без да отваря очи.

*

Ризпа седна на брега на реката и притисна колене към гърдите си.

—    О, Господи, имам нужда от тебе — прошепна тя съкрушена. — Нима ще се боря с този човек до края на живота си? Липсва ми Шимей. Липсва ми сигурността, която усещах, докато бях с него. Защо не може да продължа по същия начин?

Тя облегна брадичка на коленете си. Помисли си дали не е редно да се върне и да се погрижи за Халев, но Атретис доказа, че е способен да го върши и сам. Отражението на луната игриво проблясваше и разпръскваше скъпоценни камъчета по повърхността на потока. Тя въздъхна дълбоко и се вкопчи във вярата си.

—    Ти си Богът на сътворението, който ни даде Исус Христос. Как мога да седя тука и да роптая, че не разбираш? Кой друг би ме разбрал по-добре от тебе, Господи? — тя стана и протегна ръце с обърнати към небето длани. — Татко, благодаря ти за благословенията, които си излял върху мене. Ти ме измъкна от тъмнината, в която живях, и ми даде Шимей. Той беше толкова чист и добър човек! Никога не допускаше грешките, които аз правя. Заслужаваше жена, по-добра от мене. Някои хора се раждат покорни на волята ти, Господи, и Шимей беше един от тях — гласът й се сподави от сълзи. — Помогни ми да помня, че си ме създал такава, каквато съм, с определена цел. Не искам да знам защо трябваше да загубя Шимей или защо Рахил трябваше да умре. Знам, че ти си с мене, Господи, и ме подкрепяш. В моята скръб ти ми даде Халев и много радост с него.

Ризпа свали ръцете си надолу.

А сега в живота й дойде Атретис.

Тя поклати глава, затвори очи и вдигна лицето си към нощното небе.

—    Толкова е тихо и красиво тук, Господи — промълви Ризпа. — Когато съм сама, както сега, си мисля, че ще ме подкрепяш през каквото и да мина, но, татко, не мога да се преборя с чувствата си към него. Знаеш що за жена съм. Познаваш ме твърде добре. Да можеше да ме създадеш малко по-различна! Не ми позволявай да изпадам в изкушения. Боже, знам, че съм слаба. Атретис казва нещо и аз го вземам присърце. Поглежда ме и аз цялата се разтапям. Докосва ме и аз изгарям за него.

Тих ветрец погали листата на дърветата покрай потока. Шумът беше успокояващ.

—    Господи, нека словото ти се всели в сърцето ми и твоята любов да бъде мой копнеж. Отвори ума ми и сърцето ми да приема словото, което Теофил всяка сутрин ми говори. Дай ми сили за твоите цели. Помогни ми да забравя за всички мисли като “само ако” или “какво би било ако”, когато Атретис ме погледне. Спомням си какво е да си обичана от мъж и понякога копнея и жадувам за такава любов. Помогни ми да го погледна с твоите очи, Господи, а не с очите на жена от плът и кръв. Освободи го, Отче. Измъкни го от тази кална яма и постави краката му на канара.”

Обгърна я осезаемо чувство на мир и тя притихна. Чувстваше се твърде превъзбудена, за да продължи да говори.

“Музика, Господи. Навсякъде около себе си чувам музиката на твоето творение.”

 Тя се заслуша в шума и звуците около нея, които се вплитаха в чудна хармония, и се замисли за многото пъти, когато Господ я бе подкрепял и й беше помагал. Сърцето й запрелива от радост и вълнение.

 “О, Боже, ти си винаги с мене. Наистина  мога да си почивам в твоите обещания. Ще оставя моята увереност да бъде изцяло в тебе.”

Необезпокоявана от никого, тя дръпна туниката си нагоре, върза я и нагази във водата. Обърна се бавно нагоре с протегнати ръце и погледна към луната. След това се наведе, гребна от водата и я разпръсна нагоре към небето като жертва от искрящи скъпоценни камъчета към онзи, който беше утолил жаждата й с жива вода.

Душата й запя щастливо.

*

Атретис седеше навъсен край огъня и чакаше. Сякаш бяха минали безкрайни часове, преди Ризпа да се върне от потока. Той наведе глава, за да не може тя да разбере, че се е взирал в тъмнината и я е чакал да се върне. Когато Ризпа приближи, той забеляза мокрите кичури, които се спускаха около лицето й. Да не би да се беше къпала в този студен поток? Тя погледна първо към Халев, който още играеше край вързопите с багажа, а след това и към Теофил, който пък хъркаше на тревата. Усмихна се и нещо в гърдите на Атретис се сви.

Тя го погледна срамежливо и седна уморена на своята постелка от другата страна на огъня. Защо стоеше така смълчана? Изглеждаше толкова красива! Искаше да я попита какво я е накарало да се забави толкова много.

—    Мама — каза Халев и запълзя към нея. Ризпа го сложи в скута си и той разтърка очички с юмручетата си. Тя го целуна по челото и погали косичката му. Детето потърка лицето си в гърдите й. Клепачите му бяха натежали. Тя го сложи да легне по-удобно и го притисна до себе си, за да го стопли. Наметна шала си, за да се покрие, преди да се разкопчее и да го накърми.

Атретис се вгледа настоятелно в нея и зачака и тя да го погледне. Когато очите им се срещнаха, мекотата на погледа й сгорещи кръвта му. Никоя жена досега не го беше гледала по този начин. Лицето й изглеждаше като от чисто злато пред огнените езичета, които съвсем беше забравил да поддържа, докато чакаше тя да се върне.

—    Лека нощ, Атретис — каза му Ризпа и затвори клепачи.

Дълбок копнеж прободе сърцето му. Той се огледа, хвърли няколко клона в огъня, а след това погледът му отново се върна върху нея. Тя вече спеше. Дразнеше го, че тя можеше да бъде изпълнена с такъв мир, докато той толкова се измъчваше и терзаеше. Онзи неин Христос ли й даваше този мир?

Атретис погледна Халев.

Как можеше този бог да има такава власт, а в същото време да позволи синът му…, собственият му син, да умре от ръцете на своите врагове?

Той отново погледна лицето на Ризпа и стисна юмруци. Искаше му се да я събуди. . . И после какво? Да признае собствените си съмнения, въпросите си или интереса си към нейния проклет бог? Да й сподели за копнежа си и за прояждащата празнота, която го пробождаше всеки път, когато видеше мира и спокойствието у нея или у Теофил?

Глупак! Глупак! Утре щяха да пропътуват мили наред, а вместо да си почине и да се подготви за дългия път, той седеше и зяпаше през огъня една жена и на всичко отгоре в главата му не минаваше никаква умна мисъл.

Той дълго остана така. Наблюдаваше я как спи. Вгледа се във всяка гънка и линия на тялото й. Как беше възможно една жена да става все по-красива всеки ден? Простря се на земята и впери поглед в мастиленосиньото небе.

Затвори насила очи и се опита да заспи. Дори и когато се унасяше, думите й звучаха в главата му: “Колкото и да се опитваш да предпазиш сърцето си, вече е твърде късно, нали?”



* Да? (Ясно ли е?) — нем. (бел. пр.)

следваща глава 24