Съдържание Цялата книга на една страница

20

Атретис се събуди върху дървените греди на един друсащ се фургон. Слънцето жулеше лицето му.

—    Слава Богу — чу той тихия глас на Ризпа и усети хладната й и мека ръка върху челото си. Изгубил ориентация, той осъзна, че главата му е в скута й. Когато се опита да стане, веригите около ръцете и краката му попречиха. — Не се опитвай да мърдаш. Само ще се нараниш.

Той изруга и се опита да стане отново. Силно срита оковите и задърпа веригите. Болка взриви главата му и лицето на Ризпа над него се раздвои. Всичко му се завъртя и това отслаби силата му. Той изстена и се отпусна назад.

—    Почивай — прошепна тя и попи нежно потта от челото му. — Опитай да се отпуснеш.

Да си почива? Той стисна зъби и се опита да се пребори със замайването. Да се отпусне? Спомни си как Теофил и войниците му го отведоха и знаеше, че всеки метър, който тази кола извървяваше, го приближаваше към смъртта, а заедно с него и Ризпа. Тя изобщо не подозираше какво ги очаква. Иначе нямаше да стои толкова спокойно и да бърше потта от челото му.

Трябваше да напусне приема още щом видя Калист, вместо да се отдава на проклетата си гордост и на гнева си. Ланистът на лудуса в Капуа му беше казал, че гневът му ще му донесе само смърт. Бато също му повтаряше това в школата на Колизеума. Гневът му даваше сила на арената. Поддържаше го жив. Неведнъж си беше мислил какво би причинил гневът му на невинните хора.

Всяко подрусване на каруцата караше болката да пронизва главата му. Трябваше да намери начин да избягат, но вместо това тъжни картини изпълваха съзнанието му. Почувства страх за първи път от доста години, страх, който го разяждаше отвътре. Не искаше да мисли за това какво можеха да направят Домициан и Калист на Ризпа и сина му, но образите се натрапваха. По-добре да отнеме живота й още сега, отколкото да ги остави да я мъчат и да преживее ужаса на арената.

А какво щеше да стане със сина му? Ако не го убиеха, най-вероятно щяха да го направят роб.

По-добре и той да умре сега.

Той стисна силно очи.

—    Къде е детето?

—    Халев е с нас. Спи в една кошница.

Той пробва веригите отново и стисна зъби срещу болката.

—    Не мърдай, Атретис.

—    Трябва да се освободя! — той се изви силно и се опита да седне. Отново му причерня и прилоша. Стисна зъби и се опита да се пребори с това.

—    Не можеш — тя сложи ръка на гърдите му. — Легни. Моля те.

Тъмнината пред погледа му постепенно се разсея. Знаеше, че не може да избяга или да се бие, но все още можеше да направи това, което беше необходимо. И то трябваше да се свърши веднага, преди да са стигнали където и да е и да са му я отнели.

“Част от тебе все още иска да се бие” — горещи сълзи изгаряха очите му и горчивина заседна в гърлото му. Тази част от него го накара да чака дотолкова, че да позволи тя и Халев да бъдат убити. Той преглътна с усилие и пое дълбоко въздух. Пребори се с виенето на свят, докато изправяше главата си.

—    Можеш ли да разхлабиш оковите?

—    Не. Опитах няколко пъти, но веригите са закачени за халки по стените на фургона. Теофил ги провери, преди да напуснем странноприемницата.

—    Никой ли не се опита да го спре?

Ризпа прехапа устни. Спомни си виковете на тълпата. Страхуваше се, че ще избухне бунт, когато изнесат Атретис навън, но Теофил обяви на всеослушание, че великият Атретис отново ще се бие на арената. След това никой не се опита да попречи.

—    Не — отвърна тя.

Той много добре разбираше. Тълпата беше получила своето.

—    Помогни ми да се изправя.

—    Защо?

—    Не задавай въпроси, а просто го направи — каза той през зъби.

—    Защо винаги трябва да си толкова твърдоглав? — отвърна Ризпа и обви ръката си около него, за да му помогне да се надигне. Силните му пръсти се впиха в рамото й, а тежките вериги, с които бяха оковани ръцете му, се стовариха болезнено върху нея. Тя потръпна. Докато се изправяше, той се хвана за една от страничните греди на фургона и притисна Ризпа назад. Сърцето й подскочи, когато усети как ръката му бавно се придвижва към гърлото й и го обхваща.

—    Той ни връща обратно в лудуса — каза Атретис с осезаемо вълнение в гласа. Погледът му се замъгли и той се опита да се пребори с болката. Трябваше да остане в съзнание. Времето беше много малко. — Нямаш и най-малка представа какво те чака там. Не мога да ги оставя да… — да й счупи врата щеше да е по-бързо и по-безболезнено, отколкото да я удуши. Той придвижи бавно ръката си и усети пулса й. — Ризпа — тежко каза той, — аз…

Направи го, просто го направи и да се свършва с това!

Когато погледна сините му очи, тя видя мъката в тях и осъзна какво възнамеряваше да направи. Вместо да се уплаши, тя се изпълни със състрадание към него. Докосна нежно лицето му. Той стисна очи, сякаш това докосване му причиняваше болка.

—    Той не ни води в лудуса, Атретисе. Аз също си помислих така в началото, но няма как да отиваме нататък.

—    Къде другаде може да ни заведе? — палецът му напипа пулса на врата й. Топлина. Живот. Защо той трябваше да е този, който да го отнеме?

—    Минахме през градските порти.

—    През портите?

—    Вече не сме в Рим. Извън стените на града сме.

Ръката му отпусна хватката си.

—    Не е възможно… Лудусът… — фургонът се разтърси силно и разля пронизваща болка в главата му. Той простена и се опита да се хване здраво за гредите, докато се бореше с обгръщащата го тъмнина.

Ризпа му помогна, доколкото й беше възможно. Не го беше виждала с толкова пребледняло лице и това я изпълваше със страх.

—    Теофил не те връща в лудуса, Атретис.

—    Тогава къде ме води?

—    Не знам — тя сложи ръка на бузата му. — Трябва да се успокоиш и да се отпуснеш.

Погледът му отново се замъгли.

—    Капуа — изръмжа от болка той и се облегна назад. Беше твърде тежък за нея и я завлече със себе си. Главата му се удари о пода на фургона и той изстена от болка. — Връща ме в Капуа —спомни си дупката, онази мизерна килия, в която го бяха заключили. Нямаше място дори да се изправи или да опъне краката си. Стоя там с часове, докато накрая си помисли, че ще полудее. — По-добре да съм мъртъв.

Тя го повдигна и отново сложи главата му в скута си.

—    Не се движим на юг. Отиваме на изток.

На изток?

Къде всъщност ги водеше Теофил?

Ризпа попи капките пот от челото на Атретис. Само да можеше толкова лесно да отмахне и болката му!

—    Не се бой, Атретис. Ние сме в божиите ръце.

Той се изсмя силно и отново се сви от болка.

—    Мислиш, че твоят бог ще ни измъкне от това?

—    Бог има прекрасен план за нас. Той ще ни даде надежда и бъдеще.

—    Надежда — горчиво повтори след нея той. — Каква надежда може да има, докато сме в тази  каруца?

—    Всичко съдейства за доброто на тези, които вярват.

—    Аз не вярвам в нищо.

—    Аз пък вярвам. И независимо дали ти вярваш или не, и двамата сме призвани да изпълним неговата цел.

Упоритата вяра на тази жена противоречеше на всякаква логика.

—    Виж, аз отново съм във вериги, а ти си с мене и то заедно с детето. Аз виждам в това само една цел.

Тя прокара пръст по веждата му и се усмихна.

—    Бог ме е измъквал от много по-неблагоприятни ситуации от тази.

Той отвори очи и погледна нагоре към нея. Дали не говореше за вечерта, когато напуснаха имението в Ефес? Или за битката на александрийския кораб?

—    От никъде не те е измъкнал. Аз те измъкнах — той стисна очите си пред пронизващия й поглед. Чудеше се как можеше да бъде толкова спокойна в ситуация като тази. Какво можеше да й дава сили? — И аз ще те измъкна и оттук. Някак си…

—    Ти не си ни измъкнал от никъде. Непрекъснато ни въвличаш в неприятности, вместо да ни измъкваш от тях.

Той я погледна засегнат от думите й.

—    Мислиш си, че твоят бог е този, който те пази, така ли?

—    Не си мисля. Знам го.

Той се изсмя.

—    Кой те спаси от Серт? Кой те измъкна от македонеца?

—    Сама се измъкнах.

Той сбърчи чело, когато в главата му се върна спомена как Теофил блокира един удар с меч. Тогавашните му усилия, обаче, бяха съвсем противоположни на това, което сега вършеше.

—    Никога ли не е имало някой, който да е стоял между тебе и смъртта?

—    Когато отговаря на целите и нуждите му. . .

Колко ли щеше да получи римлянинът, когато достави плячката си на Домициан?

—    Бог отново ще ни измъкне?

—    Престани да се надяваш на някакъв бог, когото не можеш да видиш и който оставя сина си да бъде разпънат на кръст. Какво добро донесе той на Адаса?

—    Точно заради неговия син имам надежда. Всичките ми надежди са в него — тя отметна назад косата от челото му. — Даже и надеждата ми за тебе.

Главата го болеше твърде много, за да спори или да се замисля по-дълбоко върху това, което тя току-що му каза.

Атретис чу тропот на коне, който приближаваше зад тях. Звукът от копитата им заехтя в пръскащата му се от болка глава. Знаеше, че това са римски войници. Познаваше звъна на медта по коланите им.

—    Зад нас няма никого — обади се някой.

—    Оттук — чу той гласа на Теофил и в същия момент фургонът рязко смени посоката си и излезе от пътя. Атретис изстена от болка и пред стиснатите му очи изригнаха цветни петна. Жадуваше за тъмнината, за забравата, където нямаше болка или мъчителни мисли за това какво предстои да се случи. Нищо подобно не се случи.

Пътуваха дълго по по-мека земя. Той беше напълно уверен, че вече са доста далече от главния път.

Теофил казваше по нещо от време на време, но той не можеше да разбере думите му. Когато спряха, римлянинът се приближи.

—    Наблюдавайте наоколо, докато го измъкна от фургона.

Атретис чу как веригите падат и усети как ги издърпват от глезените му.

—    Намираме се при хипогеума на Годентий Севера Новациан. Пра-правнучка му, Алвина, е християнка — каза Теофил, като захвърли веригите и махна белезниците. — Съжалявам, че те ударих толкова силно, приятелю — той хвана Атретис за ръката и с лекота го вдигна нагоре. — Нямах никакво време за обяснения — Теофил преметна ръката му през рамото си. — А и ти едва ли щеше да ме изслушаш.

Докато римлянинът го носеше на гръб, Атретис промърмори нещо под носа си и Теофил се усмихна.

—    Вместо да проклинаш на германски, можеш да кажеш  просто “благодаря” на гръцки.

—    Помислихме си, че го връщаш обратно в лудуса — обади се Ризпа. Чувстваше се малко засрамена от това, че не му беше повярвала.

—    А заедно с вас и всички останали в странноприемницата — отвърна Теофил и помогна на Атретис да седне на една снижена платформа в задната част на фургона. — Точно затова и нямаше бунт. Всички в Рим биха били доволни да видят този твърдоглав глупак отново на арената.

Тя взе кошницата, в която спеше Халев. Двама мъже излязоха на бегом от нещо като мавзолей. Теофил остави Атретис на техните грижи и се върна при хората си.

—    Апулей, приятелю, благодаря ти — те си стиснаха ръцете. — Не давай на Домициан възможност да те пита каквото и да било. Не се връщай в преторията — той извади малък свитък изпод нагръдника си. — Вземи това и язди до Тарент. Дай го на Юстин Минор. На никого другиго — Теофил го тупна по рамото. — А сега тръгвай.

Войникът каза нещо тихо и Теофил му даде една кесия, преди да се качи на коня. Той протегна ръка за поздрав.

—    Бог да те пази, господарю — другите тръгнаха след него.

—    Вас също, приятели мои. И да е с вас през цялото време.

Апулей завъртя коня си и препусна към главния път. Останалите го последваха.

Ризпа остави Халев отново в кошницата и отиде при Теофил. Тя коленичи на земята със сълзи на очи и сложи ръце на краката му.

—    Прости ми — проплака тя. —Не трябваше да се съмнявам ни най-малко.

Теофил я хвана и я изправи. Повдигна брадичката й и се усмихна.

—    Ти си простена, Ризпа. — Той изтри нежна сълзите от бузите й и след това добави малко по-остро: — Не мисли повече за това. Ако твоята реакция в странноприемницата не беше естествена, бягството ви можеше и да не бъде успешно. Съмнението ти послужи за добро.

Халев се раздвижи. Теофил пристъпи покрай нея и го вдигна от кошницата. Детето се разплака силно.

—    Изглежда само майка му може да го успокои — засмя се той и го подаде в ръцете й. — Аз ще взема кошницата — Халев се гушна в нея и погледна обратно към него. Вече беше на сигурно място в скута й. Той изписка и се наведе към Теофил, който го погъделичка игриво под брадичката.

—    Цяло щастие е, че ни намери точно навреме — каза тя, докато вървяха заедно.

—    Бързо разбрах къде да ви търся. Казах ти, че Атретис ще се справи лесно — той поклати глава. — Този човек има повече кураж, отколкото разсъдък.

—    Какви ли неприятности ще ти донесе това, което стори, Теофиле? Ти все още служиш на Императора.

—    От два дни вече не. Задължителната ми двадесетгодишна служба вече изтече преди пет години. Сега поисках от Тит разрешение да се оттегля и той ми го даде. притежавам официален документ с неговия печат, който гласи, че мога да притежавам земя, в която и провинция да си избера. Той ми предложи няколко, където има сивитати, основани от пенсионирани военни. Галия и Британия, например — той се усмихна накриво. — Не спомена нищо за Германия, нито пък аз.

Те наближиха тесния каменен вход на катакомбите.

Теофил тръгна пред нея надолу по стъпалата, изсечени в мекия варовик. Държеше ръката й , за да я подкрепя.

—    Не се стряскай от това как изглежда това място. Вашите традиции в Йония са малко различни. Тези тунели стоят тука от няколко поколения. Гундерий Севера Новициан е бил първият, когото са погребали. Неговият пра-правнук Тиберий чул апостол Павел да говори пред Цезар и повярвал в Христос още същия ден. Преди да умре от треска, той казал на сестра си да използва това място като гробница за техните близки.

Стъпалата свършиха и преминаха в тесен тунел в пръстта, който водеше до едно подземно помещение. Наричаха го кубикула. То представляваше ядрото на фамилната гробница. Осветяваше се от отвор в тавана, който служеше и за изваждане на пръстта по време на изкопаването.

Помещението беше хладно. Един естествен извор преливаше в облепената с керамични плочки рефригерия, която се използваше за погребални възлияния. Стените на кубикулата бяха измазани и изрисувани с цветя, птици и животни.

Два аркозолиума стояха пред нея. Тези клетки за мъртъвци бяха вдълбани във варовика, измазани и запечатани с плочи за капаци, над които се извиваха две арки. На извивката на едната беше гравиран Херкулес, който връща Алцезия на съпруга й Адмет, за когото тя се е пожертвала. Легендарната сцена символизираше съпружеската любов. На другата извивка беше изобразен отново Херкулес, който убива  Хидра.

Ризпа забеляза в дясно още една кубикула. В нея имаше само един аркозолиум. Върху арката беше изобразен орант — мъж или жена с протегнати в молитва ръце. Имаше и табелка с името Тиберий.

—    Оттук — каза Теофил, дълбокият му глас се разнесе в тишината.

Ризпа го последва през отвора вляво. Дъхът й секна, когато видя тунела, който се откри пред нея. Катакомбата миришеше на влажна земя, сладки подправки и тамян. Във варовиковите стени бяха издълбали четвъртити ниши, наричани локули. Те бяха затворени с по една тухла или вратичка от мраморна плочка. Ризпа знаеше, че във всеки локул имаше по едно тяло. Малки лампи от теракота, пълни с ароматизирано масло, стояха над повечето от тях и изпълваха мрачната галерия с блещукащи светлинки и с аромата на парфюм, който се смесваше с миризмата от разлагане.

Тя притисна Халев до себе си и се заоглежда от двете си страни, докато вървеше по коридора. Върху всеки от гробовете имаше и име: Памфилий, Констанция, Претекстат, Хонорий, Комодила, Марселиний, Гай. На една от плочките тя видя изсечена една котва, на друга имаше паун като символ на вечен живот, а на трети видя две риби и самун хляб.

Теофил сви зад един ъгъл и тя го последва в още един аркозолиум с живописен стенопис, изобразяващ Добрия пастир с едно изгубено агне на рамото си.

—    Всички мъртви тук християни ли са? — попита тя, а гласът й прозвуча странно дори в собствените й уши.

—    Осемдесет и седем от тях са християни, повечето са погребани тук, в новата гробница, където в момента се намираме. Гробниците по-нагоре са по-стари и там са членовете на фамилията Новациан. Приятели на семейството също са имали възможност да погребват своите близки тука. Сред локулите има и няколко поколения избити роби.

Някъде напред Ризпа чу гласове. Теофил я поведе по стъпалата от пръст, които ги отведоха по тесен коридор в още една кубикула. Отгоре се спусна светлина. Атретис се опря о стената с пребледняло лице.

В помещението имаше няколко души и всички те сновяха насам-натам около него и приказваха едновременно. Но в тази привидна суматоха Ризпа забеляза една дребна старица. Побелялата й къдрава коса беше вплетена и прихваната с игла в елегантна прическа. Тя носеше синя ленена пала от много високо качество и няколко скъпоценни камъни. Тя подаде на единия от мъжете сребърна чаша вино, която веднага беше занесена на Атретис. Жената се обърна. Набразденото й лице излъчваше красота и спокойствие.

—    Теофиле — обърна се тя към стотника с явна привързаност и обич. Протегна ръце към него и се усмихна.

—    Задължени сме ти, господарке Алфина — каза той и пое ръцете й. Поклони се с уважение и ги целуна.

—    Не сте задължени на мене, а на Бога — отвърна тя. — Молитвите ни бяха чути, не е ли така? — погледът й светна и тя го помилва по бузата, сякаш беше малко момченце, а не закален и опитен войник.

Той се засмя.

—    Така е. Наистина.

—    А това сладко момиче трябва да е Ризпа — каза тя и протегна ръката си. — Добре дошла, скъпа.

—    Благодаря, господарке — отвърна Ризпа покорена от топлотата на тази жена.

—    Моля те, наричай ме Алфина. Ние всички сме едно в Христа — тя обърна поглед към Атретис. — Трябва да призная, че с нетърпение очаквах да видя великия Атретис.

—    Изглеждал е и по-добре — отвърна Теофил.

—    Точно както ми го описа Руфий: с телосложение на Марс и лице на Аполон — отвърна тя. — Руфий е синът ми — обясни тя веднага на Ризпа. — Отиде в странноприемницата онзи ден, но не успял да се доближи до Атретис, за да го заговори. Каза, че аморатите се били залепили за него като корумпираните политици в сената. Надявахме се да успеем да ви доведем няколко дни по-рано.

—    Атретис нямаше да дойде — каза Ризпа.

—    Имахме нужда от повече злато — обади се Атретис от мястото си и след това я погледна. — Сега, обаче, трябва да имаме достатъчно. Къде е?

Ризпа усети как кръвта й се смразява, а след това сякаш кипна и зачерви цялото й лице.

—    О, Господи. . .

—    Да не си го забравила? — попита ужасен Атретис. Болката в главата му почти го заслепи. Той изруга.

—    Апелий подсигури вземането на всичко, което имате — отвърна Теофил и развърза една тежка кожена кесия, след което му я подхвърли в краката. — Включително и златото ти — той се усмихна печално. — Ризпа е мислела  за тебе.

Атретис придвижи поглед от кесията със злато до Теофил. Неспокоен, той облегна главата си назад на глинената стена.

—    Трябва да се връщам, за да се приготвя за довечера — каза Алфина. — Домициан ще дава пир, за да отпразнува нещо, което предстои — тя веднага забеляза острия поглед, отправен към нея и се усмихна. — Е, сега, след като вече си избягал, ще се наложи да си измисли нов повод. Руфий каза, че се говорело за това, че искал да те заведе и да те покаже на гостите на пира.

—    Сигурна ли си, че е разумно да се появяваш там? — попита Теофил.

—    Ще е неразумно да не отида. Между другото, загрижена съм за младата племенница на Домициан — Домицила. Сърцето й е отворено за Господ и аз искам да се възползвам от всяка възможност, която ми се предоставя, за да говоря с нея.

Тя сложи ръка на рамото на Ризпа.

—    Не трябва да оставаш тука, Ризпа. Ако искаш, можеш да отидеш по онзи коридор до криптопортика. Там е приятно и е точно под имението. Халев ще си играе на плочките на пода и двамата ще бъдете на сигурно и безопасно място.

—    Тя остава с мене — обади се Атретис.

Алфина го погледна.

—    Можеш да разчиташ на всичките ми слуги.

Той я изгледа студено и отсече:

—    Тя остава.

Очите на Алфина се изпълниха с разбиране и съжаление.

—    Както желаеш, Атретис. Предполагам, че ти е доста трудно да се довериш на римляни, било то и такива, които ти желаят само доброто.

—    Особено ако имаш глава, по-твърда и от камък — каза Теофил и вдигна глава. — Ще те изпратя до имението ти.

Той тръгна с Алфина по дългия, осветен от факли коридор, докато накрая влязоха в криптопортика. Мястото бе изпълнено със спокойствие, лъхащо от красивите мраморни арки, богатите стенописи и фрески и малкия басейн с фонтан. От специално направени в купола отвори струеше светлина. Подземието бе убежище от напрегнатото ежедневие, място на утеха, превърнало се в гробница за всички онези, които са споделяли вярата си в Христос.

—    Надявам се утре сутрин Атретис да се присъедини към нас и да чуе какво е написал апостол Павел.

—    Ще имам нужда от окови, вериги и четирима яки мъже, за да го доведа.

Алфина се обърна към него и го погледна.

—    Въпреки думите ти, Теофиле, усещам колко му се възхищаваш.

—    Няма как да не се възхищавам на човек, оцелял десет години на арената — той поклати глава, — но просто не знам как да стигна до него. Когато ме погледне, той не вижда човек. Вижда Рим.

—    В това няма нищо за чудене — отвърна тя и изгледа Теофил от главата до петите. — Римската армия е унищожила народа му и го е отвела в плен. Оттогава е бил постоянно под стража. Предполагам, че дори и през малкото му време на свобода, е бил охраняван от войници. Вероятно е точно както ти казваш. Той вижда само външното — тя се усмихна. — Бог вижда в сърцата, Теофиле, и той неслучайно те е поставил редом с този човек. Нека Господ да те води в това.

Тя се усмихна отново, погали нежно ръката му и се отдалечи. Теофил дълго стоя в това изпълнено със спокойствие помещение. Той махна шлема от главата си и прокара ръка по лъскавия метал. Потърка червените пера на върха, въздъхна и погледна нагоре.

Теофил тренираше и се готвеше да стане войник още от дете, твърдо решен да върви по стъпките на баща си. Веднага щом навърши необходимата възраст, той се присъедини към римската армия. Дълго време служи при Клавдий, преди неговият покварен и своенравен племенник — Нерон — да бъде провъзгласен за император. След това съсипващо управление дойдоха дори още по-лоши времена. В Рим избухна  гражданска война, след като няколко амбициозни, но некадърни политици се опитаха да свалят императора. Галба, Ото, Вителий — всички се бореха за власт и всеки от тях беше убит от своя приемник. Теофил не стана свидетел на най-кървавото събитие във Вечния град, понеже по това време беше изпратен да потушава германските бунтове и да се бие срещу Сивилис и обединените племена, включително и с народа на Атретис и с Готите.

Когато Веспасиан взе властта, Теофил наистина почувства, че има достоен военен командир. Рим имаше нужда от стабилност. По време на десетте години на Веспасиановата власт той служи в Преторианските части, в Александрия, командва също и войските в Ефес.

Бог го беше призовал да бъде войн и той му служи вярно, без да подценява останалите си задължения. Не веднъж се беше изправял пред избора между Бога и Императора и знаеше, че това често е било въпрос на божествена намеса.

Сега Господ му беше поставил друга мисия: да отведе Атретис обратно в Германия. По време на първата си среща с Йоан, апостолът му каза съвсем малко, но той вече беше убеден в призванието си. Въпреки че знаеше какво може да го очаква в Германия сред готите, той беше уверен, че следва божия глас. “Защитавай този човек и го придружи до дома му”. Бог имаше план за Атретис и той беше част от този план, независимо дали му харесваше или не.

Армията беше неговият живот, но сега Бог го насочваше по друг път. Изборът му беше прост: да се покори или не, собствената му воля или божията. Той се усмихна тъжно. Бог отдавна управляваше живота му и през всичките години в армията го подготвяше за този момент. Там се беше научил да се подчинява на властта, да се самодисциплинира и да преминава през трудности, да бъде верен на тези над него, да побеждава страха при среща със смъртта.

Свали старото и облечи новото.

Не беше лесно. Обичаше живота си в армията — дисциплината, рутината, уважението. Беше вложил двадесет и пет години от живота си в тази кариера и това, което носеше, доказваше постиженията му.

Свали старото. Облечи новото.

Той остави лъскавия шлем на мраморната скамейка. Отмахна червеното наметало, сгъна го внимателно и го остави на земята. Откачи военните си нашивки и за момент ги стисна в ръка. След това ги захвърли на червеното легло и напусна криптопортика.

—    Твоята воля да бъде, Отче — каза той.

Обърна се и закрачи по тесния коридор към хипогеума, където чакаха Ризпа и Атретис.

следваща глава 21