Съдържание Цялата книга на една страница

2

Лагос чу вратата да се затръшва и разбра, че господарят му се е върнал. Самият той се беше прибрал преди няколко часа, като преди това беше прекарал следобеда, вечерта и голяма част от нощта в обикаляне на пазарите за роби да търси дойка от Германия. Най-накрая беше открил една и беше убеден, че Атретис ще е доволен от нея. Беше едра и яка и имаше коса с неговия цвят.

Той отиде в антрето с уверена стъпка и видя Атретис с потъмняло от отока око и в още по-мрачно настроение. Дълбоките белези все още кървяха по врата му и напояваха разкъсаната му туника. Германецът гледаше така, сякаш беше готов да убие някого. Който и да е.

—    Намери ли дойка?

С разтуптяно сърце Лагос отправи благодарност към боговете, че е намерил.

—    Да, господарю — веднага отвърна той и по челото му избиха капки пот. — Тя вече е тук — беше уверен, че при един евентуален провал сега щеше да се прости с живота си. — Би ли желал да я видиш, господарю?

—    Не! — Атретис тръгна към вътрешния двор. Наведе се и пъхна главата си под водите на фонтана.

Лагос се запита дали този човек не искаше да се удави. След това, Атретис се изправи, отърси глава като куче и разпръсна вода навсякъде. Лагос никога до сега не беше виждал своя господар да се държи толкова нецивилизовано.

—    Можеш ли да пишеш? — заповедно и студено изрече Атретис с не по-малко свирепо изражение.

—    Само на гръцки, господарю.

Атретис прокара ръка по лицето си и отърси водата от ръката си.

—    Тогава напиши това — заповяда той. — „Съгласен съм с твоето предложение. Доведи сина ми при мене, колкото е възможно по-скоро.“ Напиши името ми отдолу и занеси съобщението на апостол Йоан. Кажи му как да дойде до тук! — той му даде напътствия за малката къща близо до един поток извън стените на града. — Ако го няма там, потърси го на реката.

Атретис се обърна и влезе в къщата.

Лагос въздъхна и отново благодари на боговете, че все още е жив.

*

Тежката тояга се строши в ръцете на Сила, когато Атретис стовари своята отгоре. Слугата рязко се огъна назад, за да избегне удара, и залитна, като едва успя да се задържи на крака. Атретис прокле и отстъпи назад. С усмивка на уста Сила отново възвърна равновесието си и захвърли ненужното оръжие настрани.

—    Отново! — каза Атретис и направи нетърпелив жест с ръка.

Галий измъкна друга тояга от едно буре и я подхвърли. Сила я сграбчи и отново зае позиция за бой. Този мъж не се предаваше лесно.

Галий беше застанал близо до арката, която водеше към баните, и гледаше със скрита съпричастност. Сила не преставаше да ругае, а лицето му се беше зачервило от напрягане. Господарят им, обаче, дишаше толкова леко, колкото и в началото на тренировките.

Тряс!

—    Отбий атаката! — извика Атретис.

Тряс!

Сила отново успя да блокира удара, но по всичко личеше, че губи сили.

Тряс!

—    Бих го направил, … — Тряс! — … ако можех — задъха се Сила.

Той завъртя тоягата, но не успя изобщо да отбие удара. Тогава почувства ужасна болка зад колената си. За миг под него имаше само въздух, а след това гърбът му се удари в мраморния под. Изпъшка и се отпусна безпомощен, като се опитваше да си поеме дъх, докато Атретис стоеше върху него. Когато видя дървото да приближава към гърлото му, той реши, че това е последния миг от живота му. Атретис спря на милиметри от него и направи гримаса на отвращение:

—    Как изобщо си успял да оцелееш на арената! — той захвърли тоягата на пода и тя се одари в стената и отскочи настрани.

Сила с усилие направи объркана гримаса. Погледна Атретис враждебно с мисълта дали съдбата ще му отреди още една схватка с него.

Атретис изруга на германски, срита коша с тоягите за тренировка и те се разпиляха навсякъде по пода. Нададе рев, от който полазват тръпки по гърба, и изреди нещо неразбираемо на майчиния си език.

Като възвърна дъха си, Сила бавно се надигна, но веднага се сви от болка. Той отправи молитва към Артемида Атретис вече да се е изморил да чупи тояги в коляното му и да не пречупи него вместо това. А когато Лагос нервно влезе в помещението, Сила видя в него изход за своето унижение:

—    Ето, глиганът се завръща.

Атретис се обърна със свирепо изражение:

—    Защо се забави толкова?!

—    Ами, то…

—    Остави оправданията. Намери ли го?

—    Да, господарю. Късно снощи.

—    И?

—    Съобщението ти е предадено, господарю.

—    А той какво каза?

—    Каза, че ще стане както искаш.

—    Уведоми ме веднага, щом пристигне — Атретис направи знак с глава и го освободи. Грабна една кърпа от полицата до вратата и изтри потта от лицето и врата си. Захвърли я на пода и погледна Сила и Галий. Двамата зачакаха заповедта му. — Достатъчно за днес — каза той безизразно. — Вървете!

Останал сам в салона, Атретис седна на една пейка. Прокара объркан пръсти през косата си. Щеше да даде на Йоан няколко дни да спази думата си и ако това не станеше, щеше да открие този човек и да му счупи врата.

Той се изправи и гневно закрачи към изхода, мина през баните и влезе в един коридор, който водеше към тежка врата в задната част на вилата. Блъсна я и премина през натрупалата се мръсотия към още една врата в стената. Тя беше отворена. Един пазач пристъпи през нея и кимна.

—    Чисто е, господарю каза той, след като вече беше проверил за аморати, които можеха да чакат притаени в очакване Атретис да се появи. Хората често идваха с надежда да го видят.

Атретис се затича към хълма и бяга докато цялото му тяло плувна в пот. След това закрачи бързо, докато не стигна хребета на един от западните хълмове. В далечината се виждаше Ефес —  великият град, който се беше разпрострял като болест по северните, южните и източните хълмове. От мястото, на което стоеше Атретис, се виждаше Артемидона, комплексът от библиотеки близо до пристанището. Когато съвсем леко извърна поглед встрани, той  видя и арената.

Атретис сбърчи вежди. Странно как винаги се връщаше на това място и гледаше назад. Като гладиатор животът му имаше цел — да оцелее. Сега той беше безсмислен. Запълваше дните си в тренировки, но с каква цел?

Спомни си Пугна, бивш гладиатор, притежател на странноприемница в Рим, който му казваше: “Никога няма да си толкова жив, както когато срещаш смъртта всеки ден”. Тогава Атретис го мислеше за глупак, а сега се чудеше на себе си. Често се улавяше да копнее за възбудата от битката до смърт. Оцеляване.

Сега той просто съществуваше. Ядеше, пиеше, тренираше. Спеше. Понякога се отдаваше на удоволствието с някоя жена. Все пак, всичко на всичко, дните се нижеха един след друг празни и незначителни.

Синът му беше някъде в този противен град и той беше единствената причина Атретис да остане в Йония. Някъде отвъд небесносиния простор беше Италия, а на север беше неговата родина. Копнежът му да се върне в Германия беше толкова силен, че на гърлото му застана буца. Получи свободата си. Пари също не му липсваха. Щом веднъж вземеше сина си в свои ръце, нямаше да има нищо, което да го спре. Щеше да продаде къщата и да тръгне с първия отплавал на запад кораб.

И когато пристигнеше в родината си, щеше да учи своите хора на по-добри начини на борба с римската военна машина.

Той се върна във вилата, но реши да пропусне вечерното вино в триклиниума. Пилия беше донесла купа с плодове. Наблюдава я как я поставя на мраморната маса пред него. Очите й срещнаха неговите.

—    Би ли искал една праскова, господарю?

Юлия държеше на красотата във всичко около себе си, включително и на робите, които й слугуваха. Всичките й слуги, освен Адаса, бяха с приятна външност — като тази робиня. Погледът му бавно се спусна по тялото на Пилия. Кръвта му живна. Беше я купил за Юлия, но сега тя служеше на него.

Спомни си за жените, с които е бил в килията си в лудоса и реши да предостави избор на Пилия.

—    Имаш ли желание да ми служиш? — каза той като леко повдигна вежда.

—    Да, господарю.

—    Погледни ме, Пилия — той леко се усмихна. — Не копнея за праскова.

Тя остави прасковата в подноса. Ръката й леко трепна, но очите й говореха. Когато той хвана ръката й, тя се приближи към него без принуждение.

Той приятно се изненада от нейното желание и готовност.

—    И на последния си господар ли служи толкова добре? — попита той доста по-късно.

Тя се усмихна лукаво.

—    Точно затова жена му ме продаде.

Изражението на Атретис стана сериозно и той се дръпна настрани от нея.

Пилия се намръщи объркана.

—    С нещо не ти угодих ли, господарю?

Атретис се обърна и я погледна хладно.

—    Всичко беше прекрасно — сухо каза той.

Тя се надигна несигурно.

—    Да те придружа ли до покоите ти?

—    Не.

Тя примигна изненадано.

—    Не ли, господарю? — тя пробва една от своите прелъстителни усмивки.

Той я погледна право в очите.

—    Свободна си.

Тя пребледня при неговата хладина и погледът й избяга от неговия.

—    Да, господарю — каза тя и бързо напусна стаята.

Атретис изтри с ръка устата си, сякаш да премахне усещането за нея. Взе мяха с вино и отпи няколко големи глътки. След това излезе от триклиниума. Стъпките му меко отекваха в мрамора, докато минаваше през антрето. Обгърна го самота и го притисна толкова, че сърцето го заболя. И за какво? За уличница като Юлия?

Качи се по стълбите горе и влезе в спалнята си. Седна на края на леглото и отново сграбчи мяха за вино. Искаше да се напие — да се напие толкова, че да го обгърне забрава и да спи, без да сънува каквото и да било.

Пусна мяха на земята и легна по гръб на леглото. Погледът му беше замъглен, а главата си усещаше много лека. Беше хубаво усещане, познато усещане. Утре нямаше да е толкова хубаво, но за сега беше идеално. Той затвори очи и се замисли за горите на Германия и реките, в които се къпеше. И после нямаше нищо.

Събуди се в тъмнина, беше му горещо и неудобно. Изстена и се надигна да седне. Не беше свикнал с мекотата на матрака. Дръпна една от кожите, легна на пода и въздъхна. Студения мрамор беше като каменния нар, на който спеше в лудуса.

Лагос го намери там на сутринта. Ако можеше да избира, щеше да си излезе, само че това не можеше да стане, без по-късно да си навлече гнева на господаря си, а вероятно и някои по-тежки последствия.

—    Господарю — каза той, но Атретис хъркаше силно. Запазвайки спокойствие, Лагос опита отново: — Господарю!

Атретис отвори едното си око и бавно фокусира обутия в сандал крак до главата си. Измърмори някаква ругатня и покри глава с кожата.

—    Изчезвай.

—    Каза да те уведомя веднага щом апостолът пристигне.

Атретис пак изруга и отметна кожата настрани.

—    Той е тук?

—    Не, господарю, но Сила прати да кажат, че някаква жена стои на портата. Името й е Ризпа и казва, че я очакваш.

Атретис отметна кожата и присви очи на слънчевата светлина, която нахлуваше през балкона. Изправи се веднага.

—    Тя държи бебе в ръцете си, господарю.

Атретис нетърпеливо направи знак с ръка:

—    Кажи на Сила да вземе детето от нея.

—    Господарю?

—    Чу ме! — той се наведе и изви от болка. — Детето е мое, а не нейно. Дай й сто динарии и я отпрати по пътя й, а след това занеси детето на дойката — каза той, а когато Лагос просто не помръдна, а остана втренчен в него, Атретис изкрещя: — Хайде! Размърдай се! — и отново се присви от болка.

—    Ще бъде както заповядаш, господарю.

Сърцето му биеше в главата, устата му беше пресъхнала и той потърси нещо за пиене. Срита празния мях за вино и се запъти към елегантно гравираната маса. Бутна настрани сребърната чаша и отпи от каната. Постави я отново на масата и изтри с ръка лицето си. Тогава усети наболата си от няколко дена брада. Върна се до леглото си и се просна върху него с намерение да спи, докато не се събуди сам.

—    Господарю?

Атретис се надигна съвсем леко, колкото да попита:

—    Сторено ли е вече?

Лагос се изкашля нервно, за да прочисти гласа си.

—    Жената каза, че детето е нейно.

—    Казах ти, че е мое — изрева той, а в отпуснатата си върху кожата глава все още усещаше пулса на сърцето си.

—    Да, господарю, но тя няма намерение да го предава, а Сила не е убеден, че трябва да използва насилие. Тя казва, че е дошла да говори с тебе за сина си.

Нейния син? Атретис се завлече до ръба на леглото и се изправи. Усети как гневът в него започва да се надига.

—    А нещо друго не каза ли? — саркастично попита той.

Лагос преглътна.

—    Да, господарю, каза.

—    Ти май съвсем не изгаряш от желание да ми предадеш думите й. Хайде казвай! — изръмжа той.

—    Каза да ти върна динариите обратно и да ти предам да ги изядеш — той извади кесията със злополучните пари.

Лицето на Атретис почервеня от гняв. Той стана, приближи се до Лагос, сграбчи кесията и  го изгледа свирепо.

—    Ами поканете я тогава! — просъска той през зъби.

Ако тази жена искаше битка, той щеше да й предостави пълна възможност.

Сила погледна Лагос, докато той минаваше през двора. Можеше да се досети от кривата усмивка на гърка, че разговорът с Атретис не е минал добре.

—    Господарят ще говори с тебе, господарке — каза Лагос и направи подканващ знак с ръка. — Моля, последвай ме.

Ризпа почувства леко облекчение, когато той изрече тези думи. Отправи тиха молитва на благодарност към Господ и последва слугата. Тя съжали за думите си относно монетите веднага щом ги изрече, но вече нямаше възможност да си ги върне обратно. Надяваше се слугата да е постъпил по-мъдро от нея и да не е предал думите й по обидния начин, по който ги беше изговорила.

Тя се огледа наоколо и изпита странно чувство. Въпреки грандиозността на самата къща, наоколо нямаше никакви градини. Цялата площ около постройката беше оголена. Имаше усещането, че е влязла през портите на крепост, а не на дом.

Докато се изкачваше  по стълбите, тя се опита да успокои топката в стомаха си. Малкото, което знаеше за Атретис, беше научила от Йоан, а той можеше само да й каже, че това е пленник от Германия, който е обучен за гладиатор и е спечелил свободата си, когато е участвал в битка до смърт по време на ефеските игри и е оцелял. Много скръб и насилие имаше в тези игри. Варварин, дошъл от земи извън империята, човек обучен да убива хора.

—    Той християнин ли е? — беше попитала тя Йоан, като се държеше за тази малка надежда срещу планината от отчаяние. Христос може да преобрази човек, а преобразеният човек можеше да се смили над нея.

—    Не — беше казал той тъжно, — но е баща на Халев.

—    Кой баща би заповядал синът му да умре на някаква скала?!

—    Направила го е майката , Ризпа. Той казва, че не е знаел.

—    И ти вярваш на това?

—    Адаса го е изпратила да търси сина си — при тези думи на Йоан тя заплака.

—    Не мога да го върна обратно. Не мога. Не съм ли изгубила достатъчно. О, Йоан, не мога да го предам. Сега той е моят живот. Целият ми живот…

—    Успокой се, сестро — Йоан беше продължил да говори с нея цяла нощ, като я успокояваше и се молеше с нея. — Аз ще занеса детето на баща му — каза той призори.

—    Не. Аз ще отида — надяваше се Атретис да се смили и да  й позволи да задържи бебето.

—    Искаш ли да те придружа?

—    Не — сълзи заседнаха на гърлото й. — Ще отида сама.

Когато Йоан си тръгна, през ума й мина една мисъл. Можеше да вземе Халев и да избяга някъде, където никой нямаше да ги открие.

А би ли могла да се скриеш и от мене, възлюбена?

Въпросът дойде толкова ясно, че тя нямаше как да се престори, че не е разбрала желанието на Бога. Опря чело на вратата и сълзи потекоха по лицето й. Знаеше, че ако продължи да чака, щеше да се поддаде на изкушението и никога да не отиде.

Халев винаги се събуждаше гладен. Преди да тръгне да се срещне с баща му, тя го беше взела от креватчето му и го беше накърмила. През целия път се молеше Бог да смекчи сърцето на Атретис и Халев да остане под нейната грижа.

Сега, когато пресичаше оголения двор и притихналата къща, тя усети студената неприветливост на това място. Дали това беше отражение и на самия човек?

Боже, помогни ми. Помогни ми!

Тя последва слугата през входната врата и влезе в просторния атриум, който беше предназначен за посрещане на гости. През отвора отгоре нахлуваше слънчева светлина, която играеше с пръските на фонтана. Мека мъгла се издигаше от падащите води и охлаждаше помещението. Това й подейства като освежаване след дългите часове по прашните пътища.

—    Почакай тук, господарке — каза слугата. Ризпа проследи мъжа, докато той мина под една арка и се скри зад ъгъла.

Тя крачеше нервно и галеше гръбчето на Халев. Той се разшава и скоро щеше да огладнее.

Чуха се стъпки и сърцето й трепна. Затвори очи и горещо се помоли Атретис да постави нуждите на сина си над всичко останало.

Господи, помогни ми. Отче, как да предам моя син? Как можеш да го поискаш от мене? Не е ли достатъчно, че вече изгубих Шимей и Рахил. Ти ми даде Халев. Уверена съм, че не даваш, за да вземеш обратно.

—    Господарката Ризпа, господарю — каза слугата и тя отвори очи.

 Обзе я силна тревога, когато видя застаналия пред нея мъж. Висок и силен човек с дълга руса и несресана коса, който я гледаше втренчено,  сините му очи излъчваха ярост. Тя никога не беше виждала толкова яростно излъчване. Почувства силата на гнева му да се разпростира в помещението.

—    Остави ни — каза Атретис и слугата се оттегли със страхопочитание, което още повече я разтревожи.

Страхът й нарасна още повече, когато се намери сама с господаря на дома. Единственият звук идваше от падащите води на фонтана. Сърцето й заби лудо, когато Атретис тръгна бавно да се приближава към нея с присвити очи, които я оглеждаха от горе до долу. Погледът му се върна върху лицето й и тя усети яростта в него. Можеше да почувства тъмната сила, която бликаше от Атретис.

Този човек беше бащата на нейния малък и сладък Халев! Как можеше да е вярно това?

Тя прегърна детето и го притисна по-силно до себе си.

Атретис почувства как гневът в душата му се надига с всяка една стъпка към нея. Жената, която държеше сина му толкова собственически, му напомняше за Юлия. Беше дребна и плетения шал, с който беше покрила косата си не можеше да скрие факта, че тя е особено красива. Къдрави черни кичури оформяха гладкото й овално лице. Устните й бяха пълни и меки като на Юлия. Очите й бяха кафяви — като на Юлия. Тялото й идеално — като на Юлия.

Ако момчето не беше увито в нейния шал, щеше да го грабне от ръцете й.

Той захвърли кесията с монети в краката й.

—    Двеста динарии — изръмжа Атретис.

При тази показност Ризпа отвори уста от изненада. Тя отстъпи назад. Никога не беше виждала толкова каменно, студено и неумолимо лице.

—    Какво, не е ли достатъчно? — студено попита той.

—     Мислиш да откупиш сина си от мен, така ли?

—    Не! Плащам ти за това, за което си се погрижила.

Болезнените думи надигнаха гняв в нея.

—    Пари? Каква компенсация може да бъде това за отнемането на детето, което една жена обича с цялото си сърце? Едва ли можеш да разбереш това. Аз обичам Халев.

—    Халев? — той си спомни за един гладиатор евреин преди много време в Рим, мъж, когото той уважаваше — и когото уби.

—    Това е името му.

—    Не и името, което аз съм му дал.

—    Ти дори не си бил там, за да го кръстиш!

—    Казаха ми, че е мъртъв — каза сурово Атретис и се прокле, че въобще даде някакво обяснение. Това нея не я интересуваше. — Детето е мое, жено. Отвий го и ми го дай.

Ризпа се опита да задържи сълзите си, но те й надвиха.

—    Не.

—    Не?

—    Моля те. Трябва да поговорим.

Атретис се раздразни. Юлия използваше сълзите си, за да получи всичко, което искаше.

—    Нищо няма да можеш да промениш с думите си.

—    Вероятно е станала грешка. Халев има тъмни коси и очи… — гласът й заглъхна, когато погледът му потъмня от гняв, който тя не можеше да разбере.

—    Майка му имаше тъмна коса и тъмни очи — той се приближи към нея и тя направи крачка назад. — Въпреки че мога с пълно право да се съмнявам в думите на майка му — каза цинично той, — нямам никаква причина да подлагам на съмнение думите на нейната прислужница Адаса. Детето е мое!

—    Говориш за него сякаш е някаква принадлежност. Той не е кон, за да бъде продаден или имение, което да смени собственика си — тя се огледа. — Това не е дом. Това е някаква крепост. Какъв живот можеш да му предложиш ти?

—    Това не те засяга.

—    Напротив! Засяга ме и то много. Той е мой син.

—    Никога не е бил твой син, жено. Просто защото едно дете е оставено в ръцете ти, това не го прави твое.

—    Той стана част от мен от момента, когато Йоан го положи в скута ми.

—    Всички жени имат сърце на уличница и аз няма да оставя сина си в ръцете на такава.

Очите й отново се напълниха със сълзи.

—    Нямаш право да съдиш всички жени поради това, което една ти е причинила.

—    Твоето мнение почти не тежи спрямо законното ми право над него — той кимна над бебето и в този момент по гърба й полазиха тръпки.

—    Говориш за законни права. Ами любовта? Къде беше ти, когато майка му е заповядала да го оставят? Защо не го е изпратила на тебе? Ти също не си го искал, нали? Обърнал си му гръб. А говориш за жените! Къде щеше да бъде сега Халев, ако Адаса не го беше намерила? Защо го искаш сега, след като преди изобщо не те е интересувал?

Прииска му се да й извие врата за всички тези въпроси, които събуждаха вина и болка в него.

—    Той е плът от моята  плът!

—    Това че просто защото си прекарал няколко часа в леглото на една жена, не те прави негов баща!

Един мускул трепна на лицето му.

—    Ти дори не си го погледнал — каза тя, като се опитваше да скрие гнева и огорчението си. — Защо го искаш, Атретис? Какво възнамеряваш да правиш с него?

—    Ще го взема с мен в Германия.

—    Германия! Как ти, един сам мъж, ще се грижиш за четиримесечно сукалче през едно толкова дълго и трудно пътуване? Не си ли се замислял малко и за него? Той няма да оцелее!

—    Ще оцелее — каза той със свирепа решителност. — А сега ми го дай!

—    Той е твърде малък…

—    Дай ми го или в името на боговете ще си го взема със сила!

Халев се събуди и започна да плаче. Ризпа усети малките му юмручета да се притискат в нея. С насълзени очи тя погледна към Атретис и разбра, че ще направи точно това, което каза. Не можеше да рискува Халев да бъде наранен. Отпусна наметалото си и протегна детето към него. То заплака по-силно, а ръчичките му махаха във въздуха.

—    Той е гладен.

Атретис се поколеба. Синът му изглеждаше малък и крехък. Той погледна Ризпа и видя мъката й. Сълзи се стичаха безмълвно по бузите й. Без да променя изражението си, той се приближи и взе сина си. Бебето се разплака още по-силно.

Ризпа кръстоса ръце и ги притисна към себе си. Отправи поглед към него и каза:

—    Моля те, Атретис,  не го прави. — Атретис никога не беше виждал толкова мъка в лицето на една жена.

—    Махай се! — каза дрезгаво той.

—    Моля те…

—    Махай се! — извика той и бебето започна да крещи.

Ризпа се обърна и тръгна.

—    И не забравяй това — каза той и ритна кесията с пари към нея.

Тя взе кесията и я захвърли във фонтана, като го изгледа гневно през сълзи.

—    Нека Бог да ти прости, понеже аз не мога!

Тя хвърли един последен поглед към детето и тръгна хлипайки.

Атретис се приближи до вратата и я видя как бяга надолу по стълбите и след това минава през двора. Затвори вратата с крак, още преди тя да е стигнала до портата.

Той погледна неловко към почервенялото лице на сина си и за миг усети някакво съмнение. Погали тъмните коси и гладките бузи. Бебето в ръцете му беше напрегнало мускулите си и плачеше с все сила.

—    Викай колкото си щеш. Ти си мой — каза дрезгаво той. — Не неин. Мой си.

            Той притисна сина си до себе си и го раздруса, но детето не спря да плаче.

—    Лагос!

Слугата се появи почти незабавно.

—    Да, господарю.

Атретис се усъмни, че е  бил скрит зад ъгъла и подслушвал целия разговор.

—    Извикай дойката.

—    Да, господарю — Лагос никога не беше виждал господаря си в някакво неловко положение, но сега с това крещящо бебе в ръце той изглеждаше почти комично.

Когато слугата доведе жената в атриума, Атретис вече изгаряше от нетърпение да й връчи детето.

—    Вземи го. Жената каза, че е гладно — тя го изнесе от стаята и Атретис въздъхна облекчено, докато крясъците заглъхваха.

Лагос видя кесията с монети във водата.

—    Май не ги е взела, господарю?

—    Очевидно не.

Лагос понечи да извади кесията, но бързо сви ръката си, когато Атретис изрева:

—    Остави я! — слугата знаеше по мрачното изражение на Атретис, когато той се обърна и тръгна, че господарят му ще прекара деня в гимнастическия салон.

следваща глава 3