Съдържание Цялата книга на една страница

19

Бато дойде на следващата нощ. Той разпъна една карта на масата и Атретис запали фенера над нея.

—    Това е Рим — каза Бато и почука с пръста си върху картата. — А всичко това е Германия — той плъзна нагоре пръста си и загради с него доста голяма част от свитъка. — Надявам се да знаеш къде точно отиваш.

Атретис свали лампата, разпъна картата и се вгледа, без да разбира нищо.

Това, което Ризпа му беше казала, го тормозеше през последните два часа. Тя беше права и това го притесняваше. Битката на борда на александрийския кораб върна горещата тръпка, която винаги беше усещал на арената. Не беше осъзнавал колко му липсва или колко харесва това усещане понякога. Чувстваше го тук, в тази страноприемница, където се срещаше с тълпите и чакаше.

Но какво чакаше? Да го заключат отново в някоя килия и да го изкарват само за тренировки, наблюдения и битки на арената?

Той отърси мислите от главата си. В момента беше изправен дори пред по-неприятни въпроси. Гледаше картата на масата обзет от една ужасна мисъл. Бяха изминали десет години, откакто го отведоха във вериги през планините надолу към ботуша на Италия, през Рим до Капуа. Пътуването беше отнело месеци, дълги и тежки месеци, през които той се опитваше да избяга и се бореше диво за живота си. Изобщо не си беше дал труд да запомни пейзажи или градове.

Докато гледаше свитъка, осъзна каква голяма територия обхваща. Колко реки и планини стояха между него и дома?

Ризпа стоеше и го гледаше с Халев в ръце. Въпросът в ума му беше изписан и в погледа му. Щеше ли да може да намери пътя до своя народ?

—    Все още ли си решен да продължиш? — попита Бато с ясното съзнание каква тежка задача стои пред Атретис, ако избере да продължи.

—    Да.

—    Можеш да кажеш цената си за арената — каза той и Атретис го изгледа свирепо. — Както искаш, приятелю, но ти предлагам да тръгваш колкото е възможно по-скоро. Домициан знае, че си тук. Изпрати да ме повикат вчера и ми каза да ти направя предложение.

—    Запази си го.

Бато му пожела всичко хубаво и тръгна.

—    Ще тръгнем призори — каза Атретис и видя облекчението по лицето на Ризпа.

—    Слава Богу — измърмори тя.

—    Пугна ми дължи пари за последните два дни. Ще стигнат за пътуването — той излезе от стаята, за да си ги вземе.

Когато той влезе в залата за пирове, около него се надигна вълнение. Хората го поздравяваха, някои го зяпаха в възхищение, а други неоправдано фамилиарничеха с него, докато минаваше покрай тях. В другия край на богато украсената зала видя Пугна. Говореше с някакъв човек, облечен във фина бяла тога с червени златисти орнаменти по нея.

—    Може ли да поговорим за малко, Пугна — каза Атретис и направи знак с глава.

Гостът на Пугна се обърна към Атретис и той го позна веднага. Не се беше променил много през последните няколко години и Атретис много добре знаеше за какво беше дошъл.

—    Ефорб Тималк Калист — каза Пугна с уважение, подобаващо за високия му чин и многото власт. Атретис пренебрегна предупредителния му поглед, както и предложената му чаша вино.

—    Атретис — каза Калист с котешка усмивка. Той вдигна чашата си в мним поздрав. — Срещали сме се веднъж преди, но се съмнявам, че си запомнил лицето ми.

Помнеше и още как! Сенаторският син беше дошъл в лудуса на една от онези нашумели  тренировки със схватки с гладиатори. Бато се опита да предупреди Калист да стои далеч от Атретис, но надменното аристократче настояваше. Оставен без избор, Бато изясни правилата на Атретис. И той ги следваше до едно време, след което ги захвърли на вятъра. Играеше си с арогантния младеж с намерението накрая да го убие. Щеше да му достави огромно удоволствие да посече този надут римски аристократ, който мислеше, че е повече от един германски роб. Ако Бато не се беше намесил,  сега Калист нямаше да е тук само с една драскотина на лицето и с още една, скрита под скъпата му тога. Щеше да си стои в гробницата покрай апийския път.

Атретис се усмихна студено.

—   Още ли ходиш в лудуса да тренираш с гладиаторите?

Калист присви очи срещу предизвикателството на Атретис.

—   Да, ходя. И вече имам тринайсет победи след двубоя ми с тебе.

Атретис извика дълбоко в себе си.

—   Двубой? — каза той пренебрежително. — Така ли го наричаш? Представям си как всички са получили една и съща заповед: “Не проливайте кръвта на момчето!”

Изражението на Калист се промени. Очите му огледаха смълчаните хора в помещението, а след това чу и шушуканията им, след като думите на Атретис се бяха разнесли наоколо. Атретис се усмихна, като видя как белегът на младежа, оставен му от самия него, побелява.

—    Може би си забравил последиците от последната ти обида — тихо прошепна Калист.

—    Последици ли? — язвително каза Атретис. — Знам какво се надяваше да видиш. Мене, и то разпънат на кръст. Казаха ми, че Веспасиан е съжалил за това, че се пръскат толкова много пари за обучението и поддържането ми. И затова ме изпрати на арената по-рано от предвиденото. Е, както виждаш, оцелях. И извоювах свободата си.

—    Само глупак би говорил по подобен начин с мене.

—    Или някой, който знае кой си и какво представляваш — презрително отвърна Атретис.

Пугна го хвана предупредително за ръката.

—    Достатъчно — тихо каза той.

—    Просиш си смъртта — каза Калист, разтреперан от гняв.

Атретис го погледна право в очите и се изсмя надменно.

—    Наистина ли мислиш, че точно ти можеш да ме убиеш? — той пристъпи напред и видя страха, изпълнил погледа на мъжа. — Мислиш ли, че ще излезеш жив от схватка с мене? Знаеш ли какво мисля? Мисля, че ти все още си същото разглезено момченце, което подви опашка и дотича при Домициан.

Няколко души от онези, които гледаха, притаиха дъх и се отдръпнаха да си шушукат нещо помежду си.

 Калист се обърна с почервеняло лице.

—    Наслаждавай се на свободата си, докато можеш, варварино, защото краят й наближава!

Атретис понечи да се приближи, но Пугна застана на пътя му. Той се опита да го избута, но двама мъже от охраната му се притекоха на помощ на бившия гладиатор.

—    Пак ли ще изтичаш при Домициан, страхливецо? — провикна се Атретис.

—    Да не си се побъркал? — каза Пугна, докато се бореше с него.

—    Искаш бой ли, Калист? Ще си го получиш. По всяко време. Където и да е.

—    Млъквай!

Атретис се измъкна от хватката му и бутна единия от пазачите, но Калист беше вече далече. Хората се отдръпнаха от него, като че ли беше полудял. Та кой нормален човек би предизвиквал сенатор, близък на Домициан, собственият брат на императора Тит?

Атретис стоеше насред помещението и усещаше тежестта на погледите им. Огледа се, погледът му мина от лице на лице и видя какво искаха те, на какво се надяваха и какво желаеха да се случи. И той беше уверен, че ако останеше, то наистина щеше да се случи.

*

Ризпа подскочи, когато вратата шумно се отвори и се блъсна в стената. Атретис влезе. Халев се стресна и заплака. Тя го вдигна от пода, където допреди малко играеше с него и се изправи.

—    Какво се е случило? — попита тя, но не получи никакъв отговор.

Атретис крачеше като животно в клетка. Спря се само колкото да грабне чашата за вино и да я запрати в стената заедно с тежки проклятия на германски.

Пугна влезе и хвърли една кесия със златни монети на масата.

—    Взимай ги и изчезвай, докато все още можеш.

Атретис замахна и помете кесията на пода.

—    Няма да подвия опашка и да побягна от това малко…

—    Тогава ще се озовеш обратно в лудуса не по-късно от утре вечер! Тъкмо колкото да се наспиш една нощ добре, преди да започнат игрите!

Атретис изруга силно и преобърна масата с крак. Ризпа се стресна и се отдръпна назад.

—    Ти знаеше какво правиш! — обвини го Пугна. — Това задоволи ли проклетата ти гордост? И ще ти свърши ли работа, когато си вече във вериги? О,богове, може и мене да ме приберат!

—    Напомни на Калист, че си ме удържал да не му счупя врата!

—    Ами тя? — каза Пугна и кимна към Ризпа, която стоеше в другия край на стаята и се опитваше да успокои крещящия Халев.

Атретис спря и се обърна, изражението му беше страшно.

—    Какво тя?

—    Забравил ли си какво става обикновено? Домициан и Калист ще я направят част от това, което са планирали да направят с тебе. И то изобщо няма да е приятно.

Атретис погледна пребледнялото й лице и си спомни какви неща правеха с жените на арената. Неща, твърде долни и мръсни, за да си помисли, че могат да се случат на някой непознат, а още по-малко на нея. По-скоро би дал собствения си живот, отколкото да види Ризпа, наранена по такъв начин. Това, че го осъзна, го потресе.

—    Дай я на мене — каза Пугна.

Атретис се обърна към него.

—    Разкарай се!

—    Съдбата й ще тежи на твоята глава.

Когато Пугна излезе, Ризпа се приближи  до него и сложи ръка на рамото му.

—    Съдбата ми е в ръцете на Господ, Атретис. Не в твоите ръце, дори не и в моите.

Атретис погледна надолу към нея. Само да можеше да повярва в нещо толкова силно, колко тя вярваше в нейния Христос! Какво имаше около този Христос, какво правеше поклонниците му толкова уверени в него? Атретис поклати глава. Вярата в каквото и да било на този свят беше прогонена от него преди доста дълго време.

—    Вземи златото и отиди при приятелите си. Там ще си на сигурно място.

—    Моето място е до тебе. Бог ме е поставил тук.

Атретис я стисна за ръката и пръстите му се впиха в плътта й.

—    Недей да спориш, жено! Прави каквото ти казвам!

Той я бутна към малката стаичка, точно когато някой близо до вратата извика:

—    Един стотник и четирима войници току-що влязоха.

Това беше гласът на единия от гардовете.

—    Размърдай се — кресна й Атретис, но тя остана на мястото си. Очите й не издаваха никакъв страх.

—    Ако бог иска да отидем в Германия, той ще ни изведе оттук.

Атретис се обърна при познатия звук на подковани сандали и звъна на месингови колани. Войниците бяха навън в коридора.

—    Прибирай се отзад — каза той и й показа вратата на малката стаичка. — И гледай детето да мълчи.

—    Няма да те оставя.

—    Прави, каквото ти казвам!

Тя не помръдна.

У нея имаше някаква непоклатимост, която той усещаше, че няма да се пречупи.

—    Само ще ми пречиш — преди още да може да я накара да му се подчини, вратата се отвори със сила и двама легионери заеха позиции от двете й страни. Тогава се появи трети в червено наметало на римски стотник.

—    Ти! — каза Атретис побеснял.

—    Отвеждам те под стража, Атретис — каза Теофил с непоколебим тон. — Дай ми меча си.

—    Къде го искаш? — той издърпа оръжието си.

Теофил щракна с пръсти, двама войници минаха от двете страни на Атретис и той се заоглежда в двете посоки. В това време влязоха още двама и застанаха зад Теофил.

—    Ще бъда ясен. Арестуваме те, независимо дали си съгласен или не.

—    Не прави това, Теофиле — каза Ризпа и сърцето й се сви, когато видя отпуснатия камшик в ръката на единия и оковите и веригите, които държеше другия.

—    Налага се — тъжно отвърна Теофил. — Той не ми остави друг избор.

—    Какво ти казах за доверието в един римлянин? — каза Атретис, изплю се на пода пред краката на стотника и се приготви за схватка.

—    Отдръпни се, Ризпа — каза Теофил.

—    Не трябва така — думите едва се отрониха от устата й. Тя пристъпи напред и застана почти между двамата.

—    Внимателно, Атретис, или Ризпа ще пострада.

—    Не прави това — каза тя. — Моля те.

—    Недей да се молиш! — Атретис побесня, като я чу да проси милост заради него. Хвана ръката й и я дръпна настрани. Това го разсея и в същото време освободи мястото, необходимо на Теофил.

—    Сега! — двамата войници реагираха веднага, а другите двама нахлуха в стаята.

—     Не! — извика Ризпа.

Атретис усети как камшикът се впива в ръката, с която държеше меча си. Дългите тренировки му помогнаха да се овладее. Той обърна меча с острието нагоре и преряза въжето, но не успя да избегне юмрука на Теофил.

Атретис залитна назад от зашеметяващия удар и усети още един плясък на камшик около глезените си. Веригите увиха китките му и му попречиха да замахне с меча към главата на Теофил. Римлянинът отново го удари, този път по-силно. Разтърсен от удара, той почувства как някой дръпна краката му напред. Главата му силно удари пода. Когато се опита да стане, някой го ритна назад и един тежък крак настъпи ръката му. Но той не се предаде.

Извика силно и започна да се бие с четиримата войници, които го държаха на пода, докато дръжката на меча на Теофил не срещна слепоочието му. Почувства остра пронизваща болка, след което настъпи мрак. А Ризпа продължаваше да вика.

Теофил прибра меча си и погледна към другия край на стаята, където тя стоеше, с детето в ръце. По лицето й се стичаха сълзи. Тя се опита да отиде до Атретис, но единият от войниците препречи пътя й. Тогава погледна Теофил. В погледа й се преплитаха болка, обвинение и недоверие.

Той се усмихна тъжно.

—    Той е доста твърдоглав, Ризпа — войниците сложиха оковите на ръцете и краката му. — Ще оцелее.

следваща глава 20