Съдържание Цялата книга на една страница

18

Пугна беше надебелял и забогатял за последните три години, откакто Атретис не го беше виждал. Гъстата му коса беше посивяла отстрани, а бръчките по лицето му се бяха задълбочили. Атретис огледа богатата обстановка с ясното съзнание, че тази разточителност се дължи на стенописа пред страноприемницата, който обрисуваше самия него в битка. Не можеше да прочете надписа, но беше наясно какво гласи.

—    Значи си спечелил свободата си? — каза Пугна с поглед към плочката от слонова кост, която висеше на златния синджир на врата му. Той погледна с възхищение към Ризпа и добави ухилено: — И имаш да покажеш повече от мене.

На Атретис не му хареса начина, по който Пугна зяпаше Ризпа.

—    Трябва да спечеля достатъчно пари, за да стигна до Германия.

Пугна се изсмя силно.

—    Напразно се надяваш, Атретис. Не можеш да се върнеш там. Ти вече не си германец, нито аз съм гал.

—    Говори за себе си.

—    Мислиш, че греша? Независимо дали ти харесва или не, ти не си онзи, когото римляните хванаха преди десет години. Рим те е променил.

—    Може и да е така, но аз все още съм чати.

—    Какъвто и да си бил, твоите хора ще видят разликата, дори ти да не я виждаш — той махна с ръка. — Но пък какво значение има това? Чатите отдавна са измрели.

—    Аз съм жив. А сигурен съм — и други.

—    Да, разпръснати навсякъде — Пугна усети тишината в помещението и забеляза как посетителите му са вперили поглед в Атретис и нещо си шушукат.

Атретис също забеляза, но това му харесваше далеч по-малко отколкото на Пугна.

—    Колко ще ми платиш, за да остана тук?

Пугна се изсмя.

—    У тебе няма никаква изтънченост.

—    Участвах в достатъчно игри на арената.

—    Фило, донеси на мене и на Атретис най-доброто вино — каза той достатъчно силно, за да го чуе всеки в залата. Ризпа потръпна, когато видя вълнението между посетителите.

—    Това наистина е той — каза някой, докато минаваха покрай хората.

—    О, богове, бих дал половината от това, което имам, за да го видя да се бие отново! — чу се друг.

Доволен от суматохата, която е създал, Пугна направи великодушен жест.

—    Ела, приятелю. Седни и пийни вино. Ще си поговорим за старите времена.

Мъжете зяпаха Атретис и Ризпа, които минаха хванати за ръка и отидоха до една маса, запазена за по-лични посетители. Атретис се отпусна на мекия диван, който Пугна му предложи, и направи жест на Ризпа да седне до него. Тя се сви. Халев се беше отпуснал удобно на гърдите й и спеше. Ризпа се чувстваше неудобно в центъра на толкова голямо внимание.

—    Не са те забравили — каза Пугна с нотка на завист.

—    Факт, който ще ти донесе печалба. Помисли колко много хора ще дойдат и ще купят от виното ти, когато знаят, че аз съм тука — сухо отвърна Атретис.

—    Ще носят дарове и ще легнат в краката на своя идол.

Атретис присви очи.

—    Подиграваш ли ми се, Пугна?

—    Не повече, отколкото на себе си. Светлината на славата не огрява дълго никого. Възползвай се от нея, докато можеш.

—    Единственото, от което имам нужда, е достатъчно злато, за да стигна до вкъщи.

Пугна незабележимо се усмихна.

—    Един двубой в игрите през следващата седмица и го имаш. Ще назовеш цената си и Тит ще ти я осигури.

Ризпа погледна Атретис разтревожена, че може да приеме предложението. Изражението му не издаваше нищо.

Атретис се усмихна студено.

—    Предпочитам ти да платиш — отвърна той. — Моите условия са прости: равен дял от печалбата, докато съм тука — когато Пугна започна да протестира, той добави: — Ако предпочиташ, мога да отида при конкурента ти малко пó надолу и да му направя същото предложение.

—    Няма нужда да го правиш. Съгласен съм с условията ти.

—    Сто динарии…

—    Сто динарии!

—    … предварително и стража, за да не се повтори случката от последното ми посещение. Не искам полудели жени да разкъсват дрехите ми — той пренебрегна повдигнатите вежди на Ризпа. — И се погрижи жената и детето да са на сигурно и удобно място — добави той и кимна към нея, сякаш му беше хрумнало в последния момент.

Пугна се възползва от това, за да поразгледа жената още веднъж.

—    В страноприемницата или някъде другаде? — той отправи към него позната усмивка. — Можеш да решиш да занимаваш почитателите си.

Атретис разбра какво искаше да каже и това много го подразни.

—    Искам я близо до мене, но не чак в леглото ми — Ризпа се изчерви и му хвърли раздразнен поглед. — Освен ако не пожелая да е там — добави той.

—    Смятай, че е уредено — каза Пугна и се изправи, за да се разпореди за необходимото.

Атретис погледна към Ризпа със задоволство.

—    Изглеждаш притеснена, мила моя. Да не би да съм казал нещо?

—    Много добре знаеш какво каза и какво имаше предвид пред приятеля си.

—    Той не ми е приятел. И най-добре беше да знае, че ти ми принадлежиш.

—    Фактът, че съм тук с тебе беше достатъчно красноречив.

—    Не. Трябваше да го кажа.

Тя усещаше как хората ги гледат и това я караше да се чувства ужасно неудобно.

—    Сигурен ли си, че тук сме в безопасност? — тя се оглеждаше навсякъде. — Никога не съм предполагала, колко добре те познават тука.

Той бавно завъртя глава. Предизвикателният му поглед накара повечето от гостите да се отдалечат и да не гледат към тях.

—    Има и някои предимства да те познават — студено каза той. Задоволството вече беше изчезнало от погледа му.

—    Какви предимства? Бато ни предупреди за Домициан. Ти оставяш живота си в ръцете на Пугна, който без съмнение ще наеме викачи, да разгласят из града, че си тук.

—    Нямам намерение да се задържам дълго.

—    Може и завинаги да останеш тук, щом братът на императора те иска окован във вериги.

Очите му проблеснаха.

—    Жено, защо постоянно трябва да изпитваш търпението ми? — той се надигна леко и се приведе към нея.

Невъзможен човек!

—    Защо трябва да се ядосваш на всичко, което ти се казва? Ти своеволно се излагаш на опасност тук, а заедно със себе си и Халев. Не очаквай от мене да се радвам на това.

Лицето му трепна.

—    Не ме интересува дали се радваш или не. Важното е, че ми трябват пари, за да стигнем там, накъдето сме тръгнали. Това е най-почтеният и бърз начин, по който се сещам да ги спечеля.

—    Най-почтеният?

—    Без съмнение, ти би предпочела да съм на арената.

Това, което тя предпочиташе, е да беше се доверил на Теофил, но знаеше, че ако му го каже, ще събуди най-лошите му настроения. Вече беше разбрала, че Атретис не може да прави нещата по лесния начин, особено ако това включваше и пречупване на великата му гордост.

—   Не, ни най-малко не искам да излизаш на арената. Искам те жив и здрав и в мир със себе си и с Бога.

—   Значи мислиш, че щеше да е така, ако се бях съгласил с оня твой проклет стотник?

—   Теофил спаси живота ти два пъти, Атретис. Той каза…

Атретис изръмжа грубо.

—   Арената щеше да е най-бързият начин. Или щях да спечеля златото и да си ида у дома, или щях да умра. И в двата случая аз печеля.

Тя го погледна ужасена от думите му.

—   Ако моят непокорен език те е накарал да мислиш така, прости ми. Атретис, моля те — каза тя и докосна с ръка бузата му, —  имаш много неща, заради които да живееш, за да си позволиш да мислиш по този начин.

Нейното докосване разпръсна хиляди тръпки по цялото му тяло и събуди силно физическо желание, както и дълбок копнеж, на който сега не искаше да обръща внимание. Той погледна право в очите й. Те се разшириха и тя дръпна ръката си.

—   Защо трябва винаги да ме разбираш погрешно? — каза тя и погледна встрани. Той обърна лицето й отново към себе си.

—   Може и да имам нещо, за което да живея, но се съмнявам, че причините, за които аз се сещам сега, имат нещо общо с твоите — харесваше му розовия цвят, който бликваше по бузите й и топлината на кожата й при допира на пръстите му.

Тя се отдръпна назад.

—   Хората ни гледат — притеснена каза тя.

—   Много добре. Тъкмо ще знаят, че трябва да стоят далеч от тебе.

Пугна ги заведе горе и им показа една врата, която водеше към обширна спалня. Ризпа не влезе, докато Атретис не я хвана за ръката и не я дръпна в стаята вътре.

—   Оттук, господарке — каза Пугна.

Той въведе Ризпа в една по-малка стая, свързана със спалнята и предназначена за слуги или компаньонки.

—   Достатъчно близо ли е? — чу го тя след малко да пита Атретис. — Или искаш по-голямо уединение и отделна стая за нея?

—   Така е добре.

—   А ако искаш други жени?

Атретис прошепна нещо и го освободи.

Пугна направи точно това, от което се опасяваше Ризпа.

—   Атретис се завърна в Рим! — извика един викач точно под техния прозорец. — Можете да го видите в странноприемницата на Пугна. Гладиатор от великия Circus Maximus!

След час-два хората започнаха да пристигат. Пугна сложи такса на входа, която се увеличаваше заедно с броя на посетителите. Въпреки че Атретис се съгласи да прекара няколко часа в залата за пирове, той не направи никакъв опит да забавлява някого с истории и подвизи от арената. Всъщност дори не проговори на ония, които го доближиха. Жените бяха примамени от сдържаността му, а мъжете се възмущаваха.

Ризпа остана горе в стаята, далеч от любопитните погледи и от смущаващите предположения. Атретис се връщаше в своята стая уморен, напрегнат и раздразнен. И с всеки изминал ден ставаше все по-лошо.

Халев постоянно нервничеше. Тя се боеше, че се е разболял, докато не усети леко боцкане в кожата си, докато го кърми. Тогава разбра какво всъщност става. Тя пипна с пръст възпалените му венци. Детето продължи да плаче и тя го сложи на одеялото. То изпълзя до средата на стаята и се приближи до дивана. Когато се опита да дъвче единия от краката му, тя го взе и го занесе отново на одеялото. Халев яростно се разкрещя.

Убедена, че плачът му се чува из цялата странноприемница, Ризпа грабна една от възглавничките и я хвърли върху него.

—   Халев — каза му тя и го плесна с пискюла на възглавницата по нослето.

Той спря и се протегна да го хване. Тя се облегна и се загледа в него, докато той дъвчеше възглавницата. Но вниманието му не се задържа дълго върху нея.

Когато Атретис влезе в стаята, тя беше изтощена. Той захвърли една кесия с монети на леглото и за момент се вгледа мълчаливо в нея.

—   Поканиха ме на празненство — накрая каза той.

Ризпа беше уверена, че това не е първата и единствена покана през последните няколко дни. Само веднъж се беше осмелила да слезе долу и да погледне как се държат неговите обожателки. Само минута й беше достатъчна да види всички изкушения, с които го посрещаха. Беше заобиколен от жени — красиви и дръзки жени, които го желаеха.

—   Ще отидеш ли?

Той я погледна в очите. Нима тя искаше той да не е при нея? Толкова ли подтискащо беше присъствието му?

— На благородната Пермена не й липсва чар — каза той, за да види как ще реагира Ризпа.

Тя се въздържа от силното си желание да скочи, да му зашлеви една плесница и да му се разкрещи така, както Халев крещеше цял следобед. Вместо това се изправи от пода и взе Халев с цялото достойнство, което беше способна да покаже.

— Прави каквото ти е угодно, господарю, с благородната Пермена или с който и друг да иска да целува краката ти — тя отнесе бебето в малката стаичка за прислугата.

Халев отново започна да плаче. Тя се опита да го притисне и да го успокои, но той се разкрещя още по-силно и я бутна с ръце.

—    О, Халев — прошепна тя съкрушено със сълзи на очи.

—    Защо не го накърмиш? — попита Атретис, застанал на вратата с лека усмивка на уста.

—    Докато стоиш там и гледаш? Мисля, че няма да стане.

Той стисна зъби.

—    Долу има доста повече за гледане.

—    Тогава слез долу.

—    Дай му да суче, жено, или ще ни пропищят ушите от виковете му.

Тя се раздразни.

—    Това няма да свърши работа. Той не е гладен.

Атретис се намръщи и се изправи. Пристъпи в малкото помещение и коленичи пред нея.

—    Защо не си ми казала, че му има нещо?

—    Нищо му няма. Просто му растат зъби. Боли го и аз не мога да направя нищо, за да го успокоя…

—    Дай го на мене.

—    Мислех, че ще ходиш на пир тази вечер.

Той я погледна с леко повдигнати вежди.

През лицето й премина горещина и тя се засрами. Държеше се като натякваща съпруга, а тя не му беше никаква. Той взе Халев от нея и тя сведе очи. Когато Атретис се изправи, тя почувства, че я гледа и че иска и тя да го погледне. Тя затвори очи и се опита да се пребори с объркващите я чувства. Ако той не тръгнеше скоро, тя щеше съвсем да се унижи и да избухне в сълзи. Той излезе от малката стаичка и тя си пое дълбоко въздух с облекчение, че не беше казал нищо, за да й се подиграе.

Тя знаеше какъв е проблемът. О, Господи, знаеше го, но се молеше Атретис да не го знае. Тя беше влюбена в този невъзможен мъж и ревнуваше от всички натруфени богати жени, които се въртяха и се умилкваха около него. Преди обичаше Шимей, но това беше сладка любов, изпълнена с нежност и близост до Бога. Никога не беше чувствала  дивите, плашещи и каращи кръвта да кипи страсти, които Атретис възпламеняваше в нея. Това съвсем не й се нравеше, караше я да се чувства уязвима. Когато я докоснеше, тя потръпваше. Когато я погледнеше, всичко в нея се стапяше. Тя зарови лице в ръцете си.

Атретис се опъна на леглото и зачака Ризпа да дойде. Искаше му се да дойде. Сложи сина си на гърдите си и го остави да дъвче плочката му от слонова кост. Когато детето започна да утихва, той дръпна плочката, като знаеше, че плачът му ще привлече Ризпа по-бързо от всяка заповед, която той би изрекъл. Точно както си мислеше, след малко тя се появи в спалнята и той веднага върна плочката на Халев, за да го успокои. Тя се обърна, за да се върне обратно.

—    Преброй парите и ми кажи колко има — каза той раздразнено. Тя се приближи до леглото, взе кесията и изсипа златните монети в ръката си, след което му каза колко са събрани.

—    Това е повече отколкото парите, с които тръгна от Ефес.

—    Но не е достатъчно, за да стигнем до Германия.

Тя  върна монетите обратно.

Погледът й беше загрижен.

—    Имаш нещо да ми кажеш? — попита той с предизвикателен тон.

Тя вдигна глава. Красивите й тъмни очи срещнаха неговите.

—    А ти би ли ме изслушал? — тихо попита тя.

—    Ако говориш с мярка.

—    Сега имаш достатъчно, Атретис — каза тя, без да се поддава на провокацията му. — Господ ти даде необходимото за пътя до вкъщи.

—    Има и други неща, за които трябва да се помисли — хладно отвърна той.

—    Какви неща? — лицето му трепна, но той не отговори. Тя се приближи до нощната масичка и остави кесията върху нея. — Понякога се чудя дали не си толкова свързан с битката за живота си, че да се чувстваш удобно само когато животът ти е в опасност.

—    Не говори като глупачка.

—    Глупаво ли е това? Колкото повече стоим, толкова по-голям става рискът. И ти го знаеш — тя се наведе да вземе Халев. — Мисля, че парите са последното, за което сме тук — каза тя и се изправи.

В погледа му проблесна нещо.

— Тогава, защо мислиш, че сме тук?

Тя се поколеба малко, но после му каза, това, което я измъчваше.

—    Една част от тебе иска да се бие отново.

следваща глава 19