Съдържание Цялата книга на една страница

17

Александрийският кораб влезе в имперското пристанище на Остия на петнайсети март. Пристанището, което беше построено при устието на река Тибър от Анк Марций преди седемстотин години, се беше превърнало в търговски център с огромни складове, както и в място за поправка и ремонт на плавателните съдове, които отиваха в Портус. Голям брой римски галери бяха подредени край един адмиралтейски шлеп, украсен и приготвен за пищно празненство.

Теофил събра християните заедно, докато влачеха кораба им в пристанището.

—    Няма да мога да се срещна с вас, докато не предам даровете на императора и не бъда освободен от задълженията си. Когато слезете от кораба, хванете главния път, който излиза от Остия. Той ще ви изведе право пред портите на Рим. Потърсете храма на Марс. Наблизо има пазар. Когато намерите продавачите на плодове и зеленчуци, попитайте за човек на име Тропий. Той има сергия там. Той е един от нас и може да му имате доверие. Ще ви каже къде можете да отседнете безопасно.

Ризпа отиде при Атретис да му предаде думите на Теофил, но той имаше други планове.

—    Тръгваме сами — каза той и вдигна навитите постелки заедно с това, което беше останало от провизиите им.

—    Дали е разумно? — попита Ризпа, изпълнена със страх при мисълта да напусне останалите. Тя видя предупредителните гневни отблясъци в погледа му. С привързани на гърба торби Атретис взе Халев от нея и се отправи към опашката от слизащи. Изпълнена с лоши предчувствия, тя забърза след него. — Дай да го държа, Атретис.

—    Ще ти го дам, когато слезем от този кораб.

Безпомощна  да го спре, тя се обърна назад и погледна към другите. Всички бяха заети с това да опаковат багажа си, а и той така или иначе нямаше да ги послуша. Петър се затича към Атретис, преди той да е слязъл.

—    Къде отиваш? Няма ли да останеш с нас?

—    Не — отвърна той с поглед, в който се четеше нетърпение.

—    Теофил ни каза къде да отидем.

—    Връщай се при майка си.

—    Но…

—    Бягай!

Очите на Петър се насълзиха, но той се обърна и се върна назад.

Ризпа проследи момчето и се обърна към Атретис.

—    Защо си толкова жесток с момчето? То те обича.

—    Мълчи! — той стъпи на мостчето и тръгна надолу.

Ризпа нямаше друг избор, освен да го последва. Когато слязоха на кея, трябваше да притичва, за да върви заедно с него. Той бързаше да се отдалечи. Начинът, по който вървеше, караше хората да му правят път отдалеч, докато той крачеше към складовете в края на кея. Няколко войника, които стояха с един човек и преглеждаха някаква митническа декларация, го забелязаха. Единият се вгледа в него дълго и съсредоточено, а след това каза нещо на другите.

—    Хей, ти там! — извика той и сърцето на Ризпа веднага запулсира лудо.

Атретис изруга под носа си, обърна въпросително глава и изгледа с пренебрежение двамата войници, които го приближаваха. Хората по пътя се обърнаха от любопитство.

—    Как се казваш? — попита заповедно единият, докато другият каза:

—    Атретис! Казах ти, Анций. Кълна се, че е той — той погледна Атретис почти със страхопочитание. — Гледах те как се би с Целерий. Никога няма да го забравя. Това беше най-грандиозната битка, която съм наблюдавал.

—    Радвам се, че ти е харесала — отвърна Атретис с равен тон.

—    Значи наистина си Атретис? — попита Анций с нотка на недоверие в гласа и огледа селската роба на Атретис и тюрбана на главата му, с който беше прикрил дългата си руса коса.

—    Да — каза той и Ризпа го погледна с изненада, че така бързо разкри самоличността си. Тя забеляза усиления пулс на врата му. Студена вълна мина по цялото й тяло.

—    Синът ти? — каза Анций и протегна ръка да погали детето по бузата.

Атретис отдръпна тялото си назад. Това беше може би с по-малко от половин сантиметър, но самото отдръпване на бебето от ръката на войника беше послание, по-силно от тромпет, надут за битка. Анций присви очи. Настъпи хладна тишина. Ризпа усещаше сърцето си да бие в главата й. Тя неистово се молеше Бог да направи нещо и да им помогне.

—    Упилий, след като си експерт по гладиаторите, може би ще ми кажеш не беше ли Атретис продаден и изпратен в Ефес?

—    Преди три години — отвърна Упилий. — Но тълпата още не го е забравила. Толкова са прехласнати по него, че търговците все още продават статуите му пред…

—    Тогава, значи той все още е роб — грубо го прекъсна Анций.

—    Аз спечелих свободата си — каза Атретис,издърпа изпод туниката и грубото наметало над нея сребърната верижка с плочката от слонова кост и им я показа с подигравателна гримаса.

—    Жалко, — каза Анций, — но в такъв случай, нещата могат да се променят, в определени ситуации и при определени обстоятелства.

Атретис подаде Халев на Ризпа, без да я поглежда.

Анций сложи ръката си на меча. Упилий пристъпи напред с протегната между тях ръка.

—    Хей, не ставай глупав.

—    Проблем ли има тука? — чу се рязък глас.

Упилий се обърна.

—    Стотник! — каза той стреснат, но с облекчение. Удари бронения си нагръдник като формално отдаване на чест. Веднага след това поздрави и Анций.

—    Зададох въпрос, войнико — обърна се Теофил към Анций с цялото достойнство и власт на ранга си.

Лицето на Анций почервеня.

—    Този човек е роб от имперския лудус.

—    Той вече не е роб, войнико. Или не си забелязал плочката на врата му? — Теофил се обърна към Атретис и кимна с уважение. — Нямах възможност да се сбогувам и да ти изкажа благодарност за помощта ти на борда. Сега съм тук за това. Императорът ще е доволен да научи, че си взел участие в сразяването на илирийските пирати.

Лицето на Атретис трепна. Устните му побеляха.

Теофил погледна към Анций.

—    Бяхме атакувани от хора, доста повече на брой от нас. Без този човек илирийците щяха да превземат кораба заедно с даровете, които нося за император Тит.

—    Стотнико, този човек е Атретис!

Погледът на Теофил потъмня.

—    Затова ли го задържате? Да се умилквате около него като двойка аморати? Връщайте се към задълженията си. Веднага! — веднага щом войниците се отдалечиха достатъчно, Теофил се обърна към Атретис. — За съжаление хората те разпознават много лесно.

—    Нямам намерение да се задържам в Рим повече от необходимото.

—    Ще е по-сигурно, ако изобщо останеш извън града. Ще уредя да останете в предградията на Остия и ще ви посрещна, когато се освободя от задълженията си към императора.

—    Аз имам собствени планове.

—    Престани да бъдеш толкова твърдоглав и прояви малко здрав разум!

—    Мога ли да помоля за разрешението ти да се оттегля, господарю? Или възнамеряваш да ме задържиш?

Погледът на Теофил пламна.

—    Свободен си да ходиш където искаш, до самия Хадес, ако щеш — той отстъпи назад и наведе глава. — Но внимавай да не завлечеш сина си и Ризпа заедно със себе си.

Кръвта на Атретис кипеше. Цялото му тяло беше горещо. Той стисна зъби.

—    Познавам един човек в Рим, който ще ни помогне.

—    Бивш гладиатор? — каза Теофил, като се бореше със собствения си гняв и с нетърпението си спрямо този инат и твърдоглав германец.

—    На гладиаторите може да се има повече доверие, отколкото на римляните.

—    Както можеше да се има доверие на Галий — обади се Ризпа и получи изпепеляващ поглед.

—    Върви и се остави в ръцете на този бивш гладиатор — каза ядосан Теофил. — С повече късмет няма да се озовеш отново в лудуса. Предупреждавам те, отсега няма да ми е лесно да те измъквам оттам.

—    Мога и сам да се грижа за себе си.

—    На арената, да, съгласен съм.

—    Навсякъде.

—    Той просто се опитва да ни помогне — каза Ризпа.

—    Не искам помощта му, жено, нито съм го молил за нея.

—    Защо не го послушаш? Той познава Рим. Познава императора. Познава…

Атретис грабна Халев от ръцете й и тръгна. Тя погледна уплашена и объркана след него, а след това се обърна към Теофил.

—    Какво ще правя сега?

—    Върви с него. Аз ще ви открия — той се усмихна, но усмивката му беше тъжна. — Това поне няма да ми е трудно.

Ризпа настигна Атретис. Халев крещеше в ръцете му.

—    Плашиш го.

Той бутна бебето в ръцете й, без да забавя хода си. Ризпа направи всичко възможно, за да успокои Халев, докато притичваше до Атретис. Тя правеше три крачки, които бяха колкото една негова и това я задъхваше.

—    Не мога да ти насмогна! — въздъхна тя и забави леко хода си, но той я сграбчи за ръката, за да я придържа към себе си.

—     Знаеш ли къде отиваш? — попита тя, като се чувстваше все по-малко сигурна с увеличаването на разстоянието между тях и Теофил.

Атретис стисна зъби.

—    Теофил знае къде отива…

Атретис спря, обърна я към себе си и я погледна с каменно изражение.

—    Млъкни! Не споменавай вече това име пред мене! Ясно ли ти е? Издържах присъствието му на борда на кораба, защото нямах друг избор. Сега обаче имам!

Те вървяха с часове и се сляха с тълпата пътуващи към Рим. Движеха се встрани от главния път, където многобройни коли минаваха и в двете посоки. Четириколесни реди, теглени от по четири коня, возеха многочленни семейства. Един двуколесен цизиум с два коня отпред мина бързо с някакъв богат млад аристократ, без да се съобразява с пешеходците. Минаваха и коли, теглени от волове, които пренасяха стоки, други извозваха боклук, а трети носеха богати поклонници или хора, тръгнали да осъществяват мечтите си в Рим. Пешеходците бяха стотици. Атретис, Ризпа и Халев в ръцете й бяха едни от тях.

Те спряха за малко до един от километричните камъни, които се слагаха на всеки сто крачки и върху тях бе изписано името на най-близкия град и името на императора, под чието управление е бил построен пътя. Пътните ремонти също бяха означени върху тези камъни, заедно с името на съответния император. Атретис не можеше да прочете нищо от надписите, а Ризпа — само част от тях, доколкото се беше научила да чете от съпруга си Шимей.

Атретис отвори кесията на пояса си и даде на Ризпа шепа сушено зърно. Подхвърли малка част и в устата си. Отвори меха с вино и го пусна в ръцете й.

—    Почти нищо не е останало — каза тя, след като пийна малко и му го върна.

—    Ще вземем още — отвърна Атретис и преметна меха отново на рамо. — Нахрани детето по пътя.

Влязоха в града по залез слънце. Пред портите стояха недоволстващи търговци — бяха ги накарали да чакат до сутринта, за да влязат в града. Никакви превозни средства не се допускаха в Рим след залез слънце.

—    Колко още? — попита Ризпа. Чувстваше се изтощена.

—    Много — отвърна той.

В далечината се виждаше императорският дворец и Атретис знаеше, че имаха да вървят още часове, преди да стигнат до тази част на града, която той познаваше добре. Веднъж щом намереха лудуса, беше убеден, че лесно щяха да открият пътя за странноприемницата на Пугна. В противен случай щеше да намери някой, който да прати съобщение на Бато — ланиста на Лудус Магнус. Но това беше твърде далеч, за да стигнат до там тази вечер. Той щеше да се справи, но Ризпа беше твърде изтощена.

Наблизо видяха парк.

—    Ще спим там тази нощ.

Ризпа забеляза една група дрипави скитници, които се мотаеха наоколо, но не се възпротиви. Ако ги нападнеха, Атретис трябваше да се справи с тях.

Спусна се студ и започнаха да се събират тъмни облаци. Атретис поведе Ризпа по една павирана алея с дървета от двете страни. В дъното имаше езически фанум, обрасъл в лози. Тя спря и погледна нататък изпълнена с лоши предчувствия.

—    Мислиш си за последния път, когато бяхме в един такъв фанум? — каза той  подигравателно.

—    Аз ще спя ей там — каза тя и посочи към един храсталак.

—    Не мисля така.

—    Не ме интересува какво мислиш! Изморена съм и съм гладна. И нямам намерение да споря с тебе!

Той дочу в гласа й нотка, която му подсказа, че не е далеч от сълзите.

—    Студено е, Ризпа.

—    Само не ми предлагай да ме стоплиш! — тя грабна одеялото от торбата на рамото му, обърна се и го остави да стои сам на алеята.

Той стисна зъби и влезе в параклиса. Остави нещата на земята и си приготви място за спане. Чуваше плача на Халев в разстилащия се навън мрак. Облаци покриха луната и се спуснаха над градинката около фанума. Плачът на сина му разстройваше съзнанието му. Чу се гръм и започна да вали. Водата се стичаше по извития свод над него.

Той стана и отиде да търси Ризпа. Плачът на детето го улесняваше. Застана до един от по-големите храсти и я видя свита под мокрото одеяло.

—    Остави ме! — каза Ризпа и той разбра по гласа й, че и тя плаче заедно с бебето.

—    Жено, май аз не съм единственият твърдоглав и инат — дъждът се стичаше по главата му и влизаше по врата му под вълненото одеяло. — Помисли за бебето.

Тя се изправи с тракащи от студ зъби и го последва във фанума. Изтръска мократа вълнена постелка и легна долу на мраморните плочи. Той седна на пейката, без да каже нищо. Тялото й трепереше. Чуваше я как говори нещо тихо на детето. Когато Халев заплака още по-силно, тя се завъртя, размести дрехите си и започна да го кърми.

Атретис се облегна на мраморната колона и наблюдаваше как тялото й се отпуска, поддавайки се на изтощението. Когато се убеди, че вече е заспала, той легна зад нея и покри нея и детето със собственото си одеяло. Тялото й беше студено. Той се притисна присвит до нея, за да може да й даде от своята топлина. Чувстваше се добре до нея. Миризмата на плътта й го възбуди. Насили се да мисли за други неща, които да охладят страстите му. Галий, например.

Напомнянето на Ризпа имаше ефект. Той се беше срещал с Пугна само веднъж и то по работа. Бато беше с него. Атретис знаеше, че нямаше да доживее до сутринта, ако ланистът не беше там. Странноприемницата беше долнопробна дупка в сравнение с другите заведения, в които го водеха след това. Пугна нямаше какво да покаже за годините си на арената. Атретис се усмихна горчиво. А какво имаше да покаже той самият за десетте си години битки на живот и смърт? Всичко, което беше спечелил, беше пръснал за онова огромно имение с натруфени мебели в Ефес. И за какво? Юлия. Красивата, простовата, развратена Юлия.

Ризпа се приближи към него в съня си и той притаи дъх. Надигна глава и погледна сина си над нея. Дори и докато спеше, тя притискаше детето към себе си, изпълнена с любов, закриляше го. Той отметна внимателно къдриците от бузата й и усети гладката й и мека кожа. Отново отпусна глава и се насили да заспи.

Сънува, че е прикован във вериги в една малка и тъмна килия без врата и прозорец. Нямаше и решетка над него, през която надзирателите да го следят. Само стените го притискаха във все по-гъстия мрак. Той отвори уста да извика, но не излезе никакъв звук. Не можеше  да диша и започна да се бори.

—    Атретис — каза някой и той усети нежно докосване по лицето си. — Няма страшно. Ш-ш-шт.

Той отново се унесе. В по-тихи води.

Когато се събуди, видя Ризпа да спи под мраморната пейка. Раздразнен, той я побутна.

—    Съмна се.

Атретис похарчи последните пари за храна по пътя към сърцето на Империята. Когато той попита за пътя до арената, Ризпа проговори за първи път тази сутрин:

—    Защо отиваме там? — той толкова твърдо я избягваше в Ефес, а сега искаше да отиде точно там и то в Рим. Защо?

—    Лудус Магнус е наблизо. Познавам един човек там, който може да ми помогне.

Точно зад оживената колосална постройка на флавийския амфитеатър се намираше лудусът, където той беше прекарал най-мрачните години от живота си.

—    Не можем да отидем там, Атретис.

—    Няма къде другаде да отидем. Права беше за Галий — тъжно каза той, — но има един човек, само един, на когото мога да имам доверие, и той е в лудуса.

—    Как можеш да имаш доверие на някого там?

—    Бато е спасявал живота ми неведнъж.

—    Да, един гладиатор струва повече жив, отколкото мъртъв.

Атретис я дръпна за ръката, завъртя я и я бутна в посоката, в която възнамеряваше да тръгнат.

—    Губим си времето.

Той погледна дебелите стени и надникна през тежката желязна порта. Четирима войници бяха на стража и пазеха да не влизат никакви аморати. Само посетители, които плащаха, можеха да влязат и да наблюдават тренировките на гладиаторите или да участват в тях. Тук, на балкона за посетители, за първи път бе видял Юлия. Беше дошла с поредния си приятел, за да види как се бие.

—    Нека да си тръгваме от това място, докато още можем — каза Ризпа.

Пръстите му я стиснаха и това беше знак да замълчи.

—    Бато още ли е ланист? — попита той един от войниците.

—    Той и никой друг — отвърна стражът, като погледът му щъкаше между двамата. Той се спря на Ризпа и се ухили с открито възхищение.

—    Покрий лицето си — заповяда й бързо Атретис и застана пред нея. — Кажи на Бато, че при портата има един германец, който иска да говори с него — каза на войника той с доста нелюбезен тон.

—    А той трябва ли да е впечатлен от това? — попита пазачът.

Другият го изгледа отгоре до долу с любопитство.

—    Този ми изглежда познат.

—    Просто му предай съобщението — настоя Атретис.

Пазачът, с когото говореше Атретис, изсвири пронизително с уста и стресна Халев, който веднага заплака в ръцете на Ризпа. Тутакси дотича един вестител.

—    Предай на Бато, че някакъв варварин иска да бъде приет и изслушан.

Атретис зачака. След малко той видя Бато да излиза на терасата над тренировъчната арена и да поглежда към него. Той махна тюрбана от главата си. Стражите се вгледаха в дългата му руса коса.

—    О, богове! — каза единият под носа си. — Знам кой е този човек.

Бато се прибра вътре. Дотича един слуга, изпратен със съобщение.

—    Приемете го и го придружете до Бато незабавно.

Когато портата се отвори, Ризпа инстинктивно се отдръпна. Атретис я прегърна през раменете и влезе вътре с нея. Ръката му се спусна до кръста й, като я подтикваше напред.

Пресякоха двора и влязоха в сградата. Двама стражи ги придружиха по дългия коридор и след това по мраморните стълби до втория етаж. Минаха през една галерия с колони, която гледаше към оголен двор. Там около двадесет мъже, облечени само в препаски през кръста, правеха серии от бойни упражнения. Треньорът им издаваше резки заповеди и крачеше напред-назад, като  наблюдаваше как се справят. До една от стените Ризпа видя човек, вързан към стълб. По гърба му личаха белези от скорошен побой с камшик.

Атретис стисна ръката й и я приближи към себе си.

—    Не казвай нищо.

Двамата стражи спряха пред една отворена врата и Атретис влезе вътре. Той пусна ръката й, веднага щом прекрачиха прага на помещението. Един черен мъж стоеше в средата на стаята. Той беше висок и не по-малко мускулест от Атретис. Въпреки че хвърли само един бърз поглед на Ризпа, тя усети в него проницателност, интелигентност и достойнство.

Без да каже и дума, Атретис извади златната верижка и пусна плочката слонова кост на гърдите си. Африканецът я погледна и се усмихна.

—    Това отговаря на първия ми въпрос — каза той на гръцки, но с много изразен акцент. Едно леко вдигане на погледа му беше достатъчно за стражите да се оттеглят. Ризпа още чуваше виковете на треньора във вътрешния двор. Изплющя камшик и мъжът повтори една от командите си. — Малко вино?

—    И храна — отвърна Атретис.

Бато кимна на един слуга и той веднага се зае с това задължение. Той се вгледа в Атретис, а след това погледът му се премести върху Ризпа и се задържа там. Тя беше много красива и очевидно обезпокоена от това, че е на това място. На гърдите й имаше бебе, увито в шал, и когато той го заразглежда, тя го притисна още по-силно към себе си. Камшикът се чу отново, но този път заедно с вик от болка. Тя трепна и погледна към вратата с пребледняло лице.

Атретис затвори вратата и леко я побутна към средата на стаята.

—    Седни там — каза той й с тон, който не позволяваше уговорки. Тя се подчини на думите му.

Бато наля вино.

—    Какво те води отново в Рим, Атретис?

—    Имам нужда от пари, подслон и карта, която да ми покаже пътя обратно до Германия.

—    О, само това ли?

Без да обръща внимание на сарказма на ланиста, Атретис взе предложената му чаша. Бато наля още една и я занесе на жената — имаше красиви тъмни очи като Юлия Валериан, но не беше тя.

—    Серт ми изпрати новини за тебе преди около шест месеца — каза той вгледан в детето. То имаше нейния цвят. — Казаха ми, че си спечелил свободата си в битки по елиминационната система и че сега имаш имение, по-голямо от това на проконсула — Ризпа взе чашата от ръката му и го погледна. Бато леко се усмихна. Много добре разбираше, че тя му няма доверие.

—    Така е — отвърна Атретис. Той не каза нищо за Ризпа, въпреки че Бато постоянно я гледаше с открит интерес и въпросително изражение. Колкото по-малко знаеше за нея, толкова по-добре. Жените не се ценяха много на това място.

—    Какво се случи? — Бато отново върна погледа си върху Атретис.

—    Трябваше спешно да напусна Ефес.

—    Да не си убил Серт?

Атретис се изсмя грубо и изпи чашата до дъно.

—    Ако имах времето и възможността за това, за мене щеше да е удоволствие.

Ризпа го погледна и разбра, че не се шегува.

—    И защо толкова си бързал?

—    Беше намерил начин насила да ме върне на арената — погледът му се стрелна към жената и детето.

—    И си мислиш, че тука ще е различно?

Сърцето на Ризпа започна да бие лудо.

—    Какво искаш да кажеш? — студено попита Атретис и остави чашата на масата.

—    Искам да кажа, че не си отсъствал достатъчно дълго, за да могат някои хора да те забравят. Домициан, например. Или си забравил брата на императора?

—    Аз спечелих свободата си.

—    Свободата лесно се отнема, Атретис. Ти своеволно унижи един от неговите близки приятели по време на онази тренировка.

—    Това беше много отдавна и Домициан си отмъсти като ме накара да се бия с човек от моите племена.

—    Твърде слабо отмъщение за неговите представи, Атретис. Домициан няма да смята това за решение, докато не те види мъртъв. За твое щастие не си отсъствал достатъчно дълго, за да те забрави и тълпата.

—    Надявам се, че това не означава Атретис да се бие отново.

Бато се изненада, че тя проговори. Когато влезе тук, тя изглеждаше малко и беззащитно същество, но сега не беше сигурен в това. В очите й имаше огън.

—    Може и да няма друг избор.

Тя стана от кушетката и се изправи пред Атретис.

—    Нека да си тръгваме оттука веднага. Моля те.

Атретис беше като глух за всичко, което тя се опитваше да му каже.

—    Ако Домициан разбере, че си отново тука, може и да не се измъкнеш жив — откровено продължи Бато.

—    А ти имаш ли намерение да му кажеш? — попита Атретис с присвити очи.

—    Не, но той има приятели сред стражата. Единият беше при портите, когато ти пристигна — той погледна недвусмислено към жената и детето. — Това трябва да е последното място, където можеш да ги заведеш.

Погледът на Атретис потъмня.

—    Ако на Пугна може да се има доверие, ще отседна при него.

—    Така да бъде. Твоето присъствие там ще му докара допълнителни приходи. Кажи му да ти заплати добре за това. Помниш ли как да стигнеш дотам?

—    Не. Беше среднощ, когато ти ме заведе. Помниш ли?

Бато се засмя.

—    Помня тази нощ много добре.

Слугата влезе и сложи подноса на масата. Бато го освободи веднага с едно махване с ръка.

—    Яжте, докато аз ви обясня всичко — каза той на Атретис и Ризпа.

Тя нямаше апетит. Слушаше внимателно инструкциите и разглеждаше ланиста. Можеха ли да му се доверят? Или беше още един като Галий, който се прави на загрижен приятел, а в същото време крои планове как да се възползва от Атретис?

Атретис погълна доста голямо количество месо, хляб и плодове и пресуши още две чаши вино, преди да утоли глада и жаждата си.

—    Ще минем през тунелите — продължи Бато. — Стражите няма да видят, че заминавате и ще са с впечатлението, че сте още тука.

Той ги поведе през галерията с колоните. Гладиаторите продължаваха упражненията си с бой с дървени мечове. Атретис не се спря, не обърна глава натам дори за миг. Сега, когато Ризпа имаше макар и бегла представа за жестокия живот в лудуса, сърцето й се сви от болка за него.

Те слязоха по стълбите към баните и продължиха още по-надолу по други стълби. Бато дръпна една факла, закачена на стената, и отвори тежка желязна порта.

—    Оттук.

Ризпа си представи мъжете, които са минавали през този тунел, за да срещнат смъртта си в другия му край. Бато и Атретис не казваха нищо, докато вървяха пред нея. Това беше почтителна тишина, който пазеше тъжната история между тях. В отсрещния край имаше врата, която водеше към други коридори, предназначени за килиите под арената. Те тръгнаха нагоре по гранитните стъпала и излязоха в обширно помещение с каменни пейки покрай стените. Ризпа видя арената през желязната решетка.

Атретис се спря и обърна поглед към обширната арена със скоро заравнен пясък и към каменните скамейки, където хиляди хора стояха и наблюдаваха по време на Луди Мегаленски. Имаше моменти като този, когато чуваше в ушите си бесните викове на тълпата и усещаше как сърцето му раздвижва и разкипява кръвта му.

Колко пъти беше стоял в това помещение с излъскана броня, с наострен меч, с железни наколенници и ботуши, готови да пристъпят навън, за да посрещне смъртта и нетърпеливата тълпа, която нестихващо вика името му. Той мразеше всички тях. Понякога мразеше и самия себе си.

Защо тогава му липсваше?

Обърна се и видя Бато да стои до друга порта.

—    Започваш да разбираш — каза замислено ланистът.

—    Не ми отнеха само свободата. Отнеха душата ми.

Ризпа се изпълни със състрадание, когато чу празнотата в гласа му. Приближи се до него. Той обърна поглед към нея и тя го хвана за ръка.

—    Не са отнели душата ти, Атретис — каза тя. — Тя е в тебе. Бог ти я е дал.

Бато не му даде съвет или утеха. Атретис беше човек, който не би приел нито едно от двете. И все пак когато тази жена хвана ръката на Атретис и я сложи върху спящото дете, Бато видя как погледът му омекна — не когато докосна бебето, а когато погледна жената. Той имаше усещането, че тя е много по-подходяща от Юлия Валериан.

—    Оттук — каза Бато и тръгна по друг коридор, който водеше към голяма стая с желязна решетка, която гледаше към градината.

—    Какво е това място? — попита Ризпа с притихнал глас. Духът й беше подтиснат.

—    От тук изнасят мъртвите — отвърна Атретис.

—    Това е най-добрият изход — каза Бато и ги поведе по коридора, по който изнасяха телата до чакащите коли и ги извозваха извън стените на града.

Ризпа пусна ръката на Атретис. Тя едва дишаше при гледката на този дълъг и тъмен коридор. Атретис я прегърна през раменете и я поведе напред със себе си. Сърцето й биеше лудо през цялото време.

Бато остави факлата в една стойка на стената към края на каменния коридор. Извади няколко монети от пояса си и ги подаде на Ризпа.

—    Когато напуснеш това място, апетитът ти ще се възвърне.

Тя взе монетите и му благодари за вниманието.

—    Нека нейният Бог да ви закриля, каза той на Атретис, докато отваряше тежката врата. Зад нея имаше улица, обляна в слънчева светлина.

следваща глава 18