Съдържание Цялата книга на една страница

15

Натовариха кораба, още преди да се е развиделило. Този път имаше повече пътници — общо сто петдесет и девет и мястото на палубата беше скъпоценно. Няколко богати пасажери бяха изпратили слугите си напред и те им бяха приготвили доста големи места за спане и почивка, като бяха оставили малко място за онези, които пътуваха със семейства и деца.

Малки лодки, с по шест гребци всяка, хвърлиха въжета и изтеглиха кораба в по-дълбоките води на Коринтския залив. Стояха там два часа, след което излезе вятър. Платната заплющяха и се изпълниха. Корабът тръгна към широкия проход към Средиземно море.

Камела тихо наблюдаваше как дъщеря й разговаря с Рода.

—    Много се обичат — каза Ризпа, която също ги беше забелязала.

—    Рода никога не е правила нещо, с което да нарани Лидия. Всичките и атаки са отправени само към мене.

—    Както и твоите към нея.

Камела хвърли рязък поглед към Ризпа и видя добронамерения укор в очите й.

—    Тя обаче успява да ме нарани.

—    Ти също. И двете сте много способни в това отношение. Болезнено е да ви слуша човек, а още повече да ви гледа.

Камела се намръщи и уви одеялото около себе си. Облегна се назад и се вгледа нагоре в платното.

—    Не знам защо казваме нещата, които казваме — продума тя с тревожен поглед. — Дори не помня как се започна. Понякога само заради начина, по който ме гледа, ми се иска да й ударя една плесница — тя погледна към Ризпа. — Направих грешка. Знам го. Нямам нужда да ми се напомня постоянно. Тя постоянно ме наблюдава и чака да направя поредната грешка.

—    Както и ти чакаш тя да направи грешка.

—    Не е честно!

—    Така е — внимателно каза Ризпа. — Една от вас трябва да спре.

Камела отново погледна встрани.

—    Ако знаех как, щях да го направя.

—    Ти си слушала Божието слово и си го чула толкова ясно, колкото и аз, Камела. Моли се за нея.

—    По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — каза тя изпълнена с толкова голямо възмущение, че нямаше място за нищо друго.

—    Освободи се, Камела. Покорството към Бог никога не е било лесно, но винаги е носило благословение — тя вдигна Халев от дрямката му и стана да се разходи из палубата. Беше студено. Определено предпочиташе топлината и завета на палатката, но в момента Камела имаше нужда да остане сама с мислите си.

—    Ела при нас, Ризпа — каза Рода, когато я видя. Ризпа забеляза как погледът й се стрелна към мястото, където беше снаха й.

—    Имам нужда от малко разходка — отвърна Ризпа. Реши да се съобрази с чувствата на Камела и не искаше нито тя, нито Рода да си мислят, че застава на нечия страна.

Агаба и Тибелий стояха близо до носа и говореха с някакви пътници. Пармена и Евникия бяха с Теофил, докато трите им деца стояха на палубата и играеха на клечки. Нигер и Вартимей бяха застанали близо до мачтата и си говореха. Няколко войника бяха насядали край входа за трюма и играеха на хазарт. Тимон и Патриция се мъчеха заедно да изправят палатката си, която беше паднала. Мария, Вениамин и Варнава също бяха наблизо и играеха край някакви въжета.

Ризпа забеляза Атретис да седи опрял гръб на фалшборта и скръстил ръце пред себе си. Беше вперил поглед в южните хълмове и сякаш изобщо не чуваше и дума от това, което Петър му говореше. Тя се поколеба дали да отиде при тях или не, но накрая реши, че не е добра идея.

Имаше и други, които се разхождаха. Един мургав македонец мина покрай нея и начинът, по който я премери с поглед, я изпълни с безпокойство.

Вятърът постоянно духаше, но тук в Коринтския залив той беше още доста слаб. Слънцето изгря и залезе няколко пъти, докато стигнат до Патре и Аракс, които лежаха на гръцките брегове. Когато излязоха от залива, те се отправиха на запад, минавайки покрай южните предели на Каталония. По-нататък се простираше Йонийско море.

Ден след ден се точеха мъчително бавно, докато изведнъж не срещнаха кораб.

—    Това е хемиолия! — извика един от офицерите на капитана и предизвика силно безпокойство у всички, които знаеха, че това са кораби, притежавани от пирати. — Идва право към нас!

Корабът, когото понякога наричаха “кораб и половина” заради големината му, се задвижваше както от гребци, така и от платната си. Той се плъзгаше пъргаво по вълните, докато техният александрийски товарен кораб плаваше тромаво и бавно под натиска на всичко, с което беше натоварен.

—    Илирийски е, капитане, и се приближава доста бързо!

Пътниците започнаха да изпадат в паника. Теофил извика за ред и заповяда жените и децата да се свалят долу.

—    Няма място!

—    Направете тогава!

—    На мене ми казаха, че римската флота патрулирала из тези води — обади се един от по-богатите пасажери. — Къде е тя? Защо не е тук да ни защити?

—    Има един ескадрон от Брундизия, но той не може да е навсякъде. А сега се размърдайте!

Атретис наблюдаваше как пътниците се разпръснаха и побягнаха. Някои се струпаха пред стълбата за надолу. Теофил нареждаше заповеди. Мъжете проклинаха. Жените и децата пищяха. По заповед на господаря си двама роби понесоха един малък, но очевидно тежък сандък.

—    Пригответе катапултите! — извика Теофил, докато гледаше как греблата на хемиолията се надигаха и се спускаха прецизно и бързо, като застрашително придвижваха кораба към тях.

Атретис изруга и се огледа за Ризпа.

—    Петре! Къде е Петър? — проплака Патриция, докато Тимон я буташе заедно с децата си към  входа на товарните помещения.

Атретис погледна надолу към момчето до себе си.

—    Бягай при баща си! — каза му той.

—    Искам да остана с тебе!

Атретис бутна момчето към баща му и хукна да търси Ризпа, която стоеше неподвижна пред палатката си и ужасена гледаше приближаващия се кораб. Атретис я сграбчи болезнено за ръката и я задърпа към вратата на кабината на собственика на кораба. Хемиолията беше толкова близо, че виждаха въоръжените мъже на главната палуба.

—    Влез вътре и залости вратата! — каза той с нисък и настървен глас.

Знаеше, че ножът му няма да свърши никаква работа при битка от такъв мащаб и се заоглежда за някакво по-добро оръжие.

—    Атретис! — извика Теофил и му подхвърли едно копие.

Един сноп стрели изсвистяха над стесняващото се разстояние между корабите и една едва не улучи главата му. Други намериха целта си в пътници, които все още се опитваха да се спуснат долу. Викове от болка и ужас огласяха палубата. Капитанът нареждаше заповеди на екипажа си.

Греблата от едната страна на хемиолията изведнъж се вдигнаха и се прибраха. Корабът рязко се завъртя настрани.

Сърцето на Атретис се сви при това, което видя.

—    Те имат въжени куки, центурионе! — извика един от войниците.

Теофил вече беше забелязал, как развиват преносимите въжени стълби край малката мачта при носа на хемиолията. Видя и острите куки по краищата. Ако ги хвърлеха към александрийския кораб, щяха да го впримчат много здраво.

—    Огън! — извика той. Катапултите бяха освободени и моряците захвърлиха множество гюлета, пълни с масло. Те се пръснаха по палубата на пиратския кораб и в същото време войниците изпратиха снопове стрели с подпалени глави.

Хемиолията се завъртя и силно удари кораба им. Ударът разтърси Атретис и в същото време запрати крещящите пътници долу в трюма. Куките се стовариха с трясък и илирийците тръгнаха с бойни викове по въжетата.

Вместо да хвърли копието, Атретис го използва като прът за борба. Той скочи със своя боен вик и силно заби единия край на копието в главата на един от илирийците, след което се завъртя и преряза гърлото на още един. Отбягна удара на един меч и заби рамо в нападателя си — той отхвръкна назад като с това помете и тези, които бяха зад него.

Ударите на остриетата звъняха по цялата палуба. Викове на умиращи мъже пронизваха въздуха. Атретис скочи на горната палуба и в същия момент усети силно пробождане в дясното си рамо. Беше стрела. Той хвърли гневно копието си, промуши стрелеца, който го беше улучил, и го забоде за бурето зад него.

Веднага щом копието излетя от ръката му, той разбра, че направи грешка. Стоеше там открит и незащитен. Някой го бутна назад, докато трима илирийци се качваха по стълбите.

Теофил нанесе удар по рамото на първия, а след това ритна падналия на земята меч към Атретис, докато отбиваше ударите на втория. Ритна мъжа пред него и той се свлече по стълбите, като повлече със себе си и другите двама.

Атретис грабна меча и понечи да го използва срещу човека, който току-що беше спасил живота му. Стисна зъби и се изправи. Когато Теофил се обърна, той вече беше стъпил здраво на крака. При вида на бойната му стойка, Теофил се усмихна тъжно.

—    Предизвикателно, нали? — той свали меча си.

Атретис го блъсна встрани и скочи долу на главната палуба, където битката беше най-ожесточена. Изливаше гнева си върху всеки, осмелил се да го приближи.

*

Ризпа чуваше рева на битката от кабината. По вратата се чуха два тъпи удара. Някой извика и след това се чу още един удар, този път по-силен. Гредата се пропука. Ризпа отвори една ракла и изкара половината дрехи от там. Сложи Халев вътре и бързо затвори капака.

Тя се обърна и в същия момент вратата се стовари с трясък в помещението. На входа застана един от македонските пътници. Той влезе със сабя в ръка.

—    Искам наградата — каза мъжът и очите му светнаха. — Добра цена ще вземем за нея — той отстъпи встрани и вътре влязоха други двама. — Отведете я — с тази заповед мъжът излезе.

Ризпа застина сякаш вцепенена от ужас, докато те не се приближиха до нея. Тогава започна да използва всичко, което беше научила по улиците на Ефес, за да ги задържи далеч от себе си. Удряше, риташе, хапеше,  драскаше и викаше силно.

*

Атретис видя македонеца да влиза в кабината, но беше в центъра на ожесточен бой и не можеше да направи нищо. Промуши в корема мъжа пред себе си, а друг, който беше зад него, ритна силно назад. Заби рамо в трети, докато си проправяше път през бъркотията. Видя двамата илирийци да влизат в кабината, когато македонецът излезе оттам и поведе други към плячката долу.

Атретис тръгна да си проправя път със сабята, когато видя двамата пирати да излизат от кабината и да влачат Ризпа след себе си. Тя се бореше със всяка измината крачка. Един от тях я удари с юмрук и това вля гняв във вените на Атретис. Той изрева и скочи преди илириецът да успее да я метне на рамо. Когато видяха Атретис, и двамата се отдръпнаха от нея, но не достатъчно бързо, за да спасят живота си.

—    Римски галери!

Много от пиратите успяха да пуснат плячката си и да преминат по два от въжените мостове, но Атретис грабна един меч и скочи пред третия, за да прегради пътя им.

—    Атретис, — викна Теофил, — остави ги да минат!

С боен вик, Атретис започна да раздава удари във всички посоки. Болка прониза дясното му рамо и той залитна напред. Загуби равновесие и падна стремглаво във водата. Морето го посрещна със силен удар и той потъна в студените Йонийски води. Около него се изсипаха стрели, но нито една не можа да го улучи. Не можа да помръдне и лявото си рамо и се изтласка нагоре с крака. Когато излезе на повърхността, видя, че пиратите вече прибират въжетата си. Греблата на хемиолията се показаха навън със силен шум и когато изплющяха във водата, едно от тях улучи главата му.

Теофил видя от палубата на кораба всичко, което се случва. Захвърли шлема и ризницата си, извика някаква заповед към войниците и скочи във водата. Гмурна се и бързо стигна до Атретис, който потъваше към дъното. Грабна германеца за дългата му коса и го издърпа на повърхността. Тогава бързо се хвана за въжето, което вече бяха спуснали. Атретис беше в безсъзнание. Челото му беше пукнато и кървеше. Теофил го завърза за въжето, докато се опитваше сам той да стои на повърхността.

—    Вдигайте го!

—    Внимавай това да не те удари — хвърлиха му второ въже и той го грабна. Опря крака си на корпуса на кораба и се заизкачва, докато войниците го дърпаха от горе.

Атретис лежеше по лице на палубата, от рамото му стърчеше счупена стрела.

—    Затиснете го, в случай че дойде в съзнание — каза Теофил, след което застана на едно коляно и хвана стрелата. Със силно и рязко дръпване той я извади от тялото му. Атретис изрева и надигна глава, след което се успокои отново. — Раната трябва да се обгори — каза Теофил и изпрати един от хората си да види дали има запален мангал, и ако няма, да запали.

*

Пронизващата болка извади Атретис от тъмнината, която го беше обгърнала. Той се опита да се изправи и да избяга от огъня, но една силна ръка го върна отново на земята.

—    Обгорихме рамото ти, за да спрем кървенето и да те предпазим от инфекции.

Атретис разпозна гласа на Теофил и се напрегна да стане.

—    Махни ръцете си е от мене — той успя да се изправи, но не беше стабилен от загубата на кръв. Един войник го хвана за ръката да не падне, а Атретис го блъсна. — Само ме докосни, римлянино, и си мъртъв — войникът смирено дръпна ръката си и сви рамене към Теофил, преди да се обърне.

Атретис се завъртя и се огледа из палубата.

—    Къде е Ризпа?

—    Тя е добре — отвърна Теофил. — В кабината е със сина ти.

Тогава се чу силен пукот, който се разнесе по морската шир една — от римските галери удари странично хемиолията като натроши греблата и отвори голям процеп. Атретис сипеше ругатни на германски срещу илирийците, докато в далечината се чуваха писъците на робите, приковани до греблата си. Морската вода започна да нахлува през корпуса, а римските войници хвърлиха въжените мостове и започнаха да избиват пиратите.

Теофил стоеше умълчан и тъжно наблюдаваше сцената. Втората галера се приближи от другата страна на химиолията в готовност да помогне на другарите си в случай, че има нужда.

Но нужда нямаше.

Стотникът се обърна назад и огледа мъртвите тела по палубата. Стисна очи, коленичи и наведе глава.

—    Господи, слава тебе за нашето освобождение — гласът му беше изпълнен с мъка. Каква отговорност трябваше да носи като войник! И каква беше цената на човешката алчност!

Атретис прескачаше мъртвите тела, докато си проправяше път към кабината. Когато влезе, завари Ризпа да седи на леглото и да успокоява Халев. Тя го погледна и той видя подутината на челюстта й, където илириецът я беше ударил. Кръвта му отново кипна, сърцето му затуптя силно и бързо.

—    Атретис — нежно каза тя, а по лицето й се изписа и успокоение, и загриженост. Кръвта течеше от отворената рана на челото му. Тя бързо стана и остави Халев в раклата, преди да се приближи до него. — Ти кървиш. Седни.

В него се завихриха емоции, които въстанаха в битка една срещу друга. Той се засмя и я хвана.

—    Няма страшно. И преди са ме ранявали.

—    Сядай!

Изненадан, той се подчини. Гледаше я удивено как снове из стаята и рови из дрехите. Намери една, която й се стори подходяща, и я разпори през средата.

—    Чудя се какво ли би казал собственикът за това, че късаш такава фина роба.

—    Изобщо не ме интересува. Да казва каквото ще — Ризпа отвори една амфора с вино и плисна върху друга скъпа на вид дреха.

Той се усмихна накриво.

—    Спри да плачеш, Ризпа. Ще оживея.

—    Още една дума и ще стегна това около врата ти, вместо да превържа главата ти!

Тя сложи напоения с вино плат върху раната и Атретис трепна. Цялото й тяло трепереше силно. А също и неговото, както винаги след битка. Кръвта му все още кипеше. Беше забравил какво е усещането да си жив.

Близостта на Ризпа събуди и други инстинкти, дълго подхранвани от старателно обучение чрез системата от наказания и награди. Той я грабна за бедрата и я притисна силно към себе си.

—    Винаги, когато се справях добре на арената, знаех, че ще има красиво момиче, което да ме чака в килията при завръщането ми в лудуса.

—    Пусни ме, Атретис…

—    Не искам да те пускам. Искам да… о-ох! —Ризпа го плесна по раната с винената превръзка и Атретис рязко я пусна. Той изруга диво на германски и едва се сдържа да не я удари.

—    Само защото са се отнасяли с тебе като с животно, не значи, че си се превърнал в такова.

Той направи гримаса и я погледна свирепо.

—    Трябваше да оставя илирийците да те вземат!

С пребледняло лице тя довърши превръзката на раната му, въпреки неговите протести. После сложи леко ръце на раменете му и се усмихна тъжно.

—    Радвам се, че не ги остави.

Той я отмести встрани и стана. Когато се наведе над раклата да вземе сина си, Ризпа видя и другата рана.

—    Рамото ти!

—    Дори не си помисляй! Ще намеря по-нежна ръка от твоята да се погрижи за него — без да й обръща внимание, той сложи Халев на леглото. Махна дрешките му и прокара ръката си по телцето му. — Изглежда не е наранен.

—    Беше скрит тук в раклата. Дори не го докоснаха.

Атретис се наведе и долепи ръце до сина си. Потърка лицето си в него и вдиша аромата на живот и невинност. Когато се отдръпна, забеляза, че несъзнателно е нацапал Халев с кръв. Видът му отвори отдавна скрити, но за момент забравени рани.

—    Измий го — дрезгаво каза той и излезе.

Ризпа се погрижи за детето. После чу виковете на ранените отвън, уви Халев и го сложи в шала си, като го прикрепи да стои на гърдите й. На главната палуба имаха нужда от нейната помощ. Не можеше просто да стои тук и да остави другите да помагат на ранените. Тя пристъпи прага на кабината, напълно неподготвена за гледката, която се откри пред нея.

Ранени и умиращи лежаха сред мъртвите тела, докато онези от екипажа и пътниците, които бяха добре, вдигаха трупове и ги хвърляха през борда без внимание, почит или някаква церемония. Недалеч, римската галера се отдръпваше от победения враг. Илирийският кораб бавно потъваше и пламъците облизваха мачтите и платната. Мъжете скачаха през перилата и се изгубваха във водите.

Един остър женски вик накара Ризпа рязко да се обърне. Рода беше паднала на колене и държеше Прокорус в ръцете си. Тя люлееше напред-назад безжизненото му тяло с изкривено от болка лице. Камела стоеше безпомощно наблизо и плачеше прегърнала Лидия.

Някакъв мъж лежеше недалеч и тихо плачеше за майка си. Ризпа се приближи до него със сълзи на очи, коленичи и го хвана за ръката. Мъжът я стисна толкова силно, че тя си помисли, че ще счупи костите й. Зеещата рана в корема му беше смъртоносна и малкото успокоителни думи, които Ризпа успя да каже, преди той да отпусне ръката й, не успяха да стигнат до него.

*

Атретис прекрачваше телата по палубата и оглеждаше неподвижните им лица. Откри Агаба сред тях. Коленичи и се вгледа в мъртвия младеж. Той лежеше с широко отворени очи, сякаш бе вгледан в небето. Изражението му беше напълно спокойно. За разлика от много други, по него нямаше следи от битка, от болка или страх. Ако не беше смъртоносната рана в гърдите му, човек би го помислил за жив.

Озадачен, Атретис го огледа. Спомни си само още едно лице, което гледаше по същия начин след срещата с жестоката смърт — Халев —  евреинът, когото беше убил на арената.

С някакво неразбираемо вълнение Атретис промърмори:

— Може би има нещо в това, което говореше — той протегна ръка и внимателно затвори очите на момчето. Вдигна тялото на християнина и го отнесе до перилата, далеч от презрените илирийци. — Твоят Христос те приема — каза той с уважение и пусна тялото тихо да падне във водата. То се понесе по вълните с разперени встрани ръце, полюля се нагоре и надолу по вълните, а след това бавно започна да потъва в синята бездна.

—    Добре, че стотникът те спаси от удавяне, че иначе и ти щеше да станеш храна за рибите заедно с всички останали — каза едни моряк, докато примъкваше някакво тяло, за да го изхвърли.

Атретис рязко завъртя глава към него.

—    Какво каза?

—    Когато падна от въжения мост, — продължи морякът, а след това се освободи от тялото в морето и изпъшка. — Едно гребло те удари. Той хвърли шлема и бронята си и скочи след тебе.

Атретис се обърна и видя Теофил да стои сред убитите с шлем под мишница — изглежда се молеше.

На Атретис му призля при мисълта, че дължи живота си на проклетия римлянин. И то не веднъж, а два пъти! Ако стотникът не беше ритнал оръжието към него, той щеше да бъде посечен доста преди да е започнала самата битка. А сега осъзна, че изобщо нямаше да се върне в съзнание във водата. Това го ядоса много, но все пак разумът надделя.

Какво щеше да стане със сина му и с Ризпа, ако беше умрял? Благодарение на каквито и да бяха там богове, съдбата му не беше да оцелее десет години на арената, само за да умре в ръцете на илирийски пирати на борда на някакъв александрийски кораб, който носи ценни товари за Рим! Каква жестока ирония щеше да бъде това! Смъртта му щеше да дойде, но когато и да се случеше това, той възнамеряваше тя да има смисъл и цел. Беше голяма чест да умреш в битка, но поне да беше битка с Рим! Ако беше умрял днес, това щеше да е смърт в защита на търговски кораб, служещ на императора. О, богове, каква гротескна шега! Дори не му беше хрумвало до сега.

Сякаш почувствал погледа му, Теофил обърна лице в неговата посока. Погледите им се срещнаха и се задържаха. Атретис стисна зъби, гордост схвана врата му. Стотникът беше спасил живота му и честта изискваше той да признае това и да му отдаде дължимото. Теофил стоеше неподвижен и тайнствен, и без съмнение очакваше възможност за злорадство. Атретис преглътна гордостта си и кимна бавно.

Теофил се усмихна, но това не беше усмивка на триумф или подигравка, а само тъжно разбиране.

следваща глава 16