Съдържание Цялата книга на една страница

13

Корабът пристигна в Коринт без никакви произшествия. Теофил и другите войници махнаха сандъка, който беше предназначен за императора, докато робите, които гребяха от Ефес до Коринт, разтоварваха чергите, ароматните подправки и амфорите с вино и ги товареха на коли, които щяха да ги откарат до провлака. Сбурариите разтовариха чувалите с пясък, предназначен за коринтската арена. Той щеше да бъде разменен от другата страна на хълма за зърно, предназначено за Рим.

Веднъж разтоварен, корабът можеше да се изтегли на сушата. Щеше да отнеме дни тази корбита да бъде завлече няколко мили до Саванския залив, където щеше да бъде спусната отново на вода, за да продължи пътуването си към Рим. Нерон беше започнал да прокарва канал през вече рушащия  се варовик на провлака, но работата приключи заедно със смъртта му и това разстояние все още трябваше да се извървява пеша.

Робите дърпаха с всички сили въжетата на един кораб. Потта блестеше по загорелите им тела, докато теглеха съда нагоре по рампата. С това пресичане по суша щеше да се спести седмици наред плаване на юг, а след това и на запад през Средиземно море. Септември вече беше отминал, а всички знаеха колко опасно е това море през октомври. Да се пресече ветровитото плато щеше да е много трудно, но много беше по-сигурно от това да се предизвикват природните стихии.

Атретис изобщо не се интересуваше от товаренето и разтоварването на корабите. Едва го свърташе на борда по време на това пътуване. Сега го дразнеше цялата тази суматоха на пристанището и по улиците на града. Коринт твърде много приличаше на Ефес. Амбулантни търговци и глашатаи високо предлагаха стоки и награди за изгубени роби. Пристанището беше препълнено с прекупвачи, а капитаните на корабите разменяха подправки за мед, лекарства и парфюми, които да занесат в Рим.

Докато всички събираха багажа си, Вартимей, Нигер, Тибелий и Агаба съобщиха на останалите, че имат да занесат писма от Йоан до църквата в Коринт. Мнасон тръгна с тях.

—    Атретис те чака — каза Камела, докато вървяха заедно.

Ризпа вдигна глава и го видя далеч напред. Неговото отношение към нея малко се беше променило и я караше да бъде внимателна. Тя знаеше, че ще се срещне със собствените си изкушения. Можеше ли да бъде мъдра в избора си и да се вслуша в тихия глас на Бог? Или щеше да бъде като Евникия, копнееща за греха?

Вятърът издуваше дрехите на Атретис и играеше с косата му. За един миг, който й се стори безкраен, той остана вгледан в нея. След това се обърна и продължи напред. Дори и от това разстояние тя можеше да почувства раздразнението му. Дали очакваше от нея да се затича и да го настигне? Изпълни я тъга затова, че той толкова упорито се делеше от останалите, но в същото време беше и благодарна. Не мислеше, че той е дочул тъжните новини за църквата в Коринт или че знае с какво се бори Евникия. Или поне се надяваше да е така. Веднага щеше да осъди жената като невярваща. Евникия беше слаба и наивна жена, която си играеше с греха, без дори да го осъзнава.

Атретис отново се спря.

—    Мисля, че е по-добре да вървиш — каза й Камела.

—    Не мога да насмогна на хода му.

Камела се засмя.

—    По-добре стигнете до някакво разбирателство сега, преди да сте стигнали до Германия.

Ризпа намести Халев в скута си.

—    Не мога да си позволя да се тревожа за утрешния ден, Камела. Днешният носи повече от достатъчно грижи.

—    Е, все пак изглежда, че някой харесва компанията му — каза тя и те видяха Петър да бяга нагоре по хълма.

Момчето привлече вниманието на Атретис. То викаше след него и реши да го настигне. Той се заслуша в думите, след това се спря да се обърне за малко и пак продължи напред.

Патриция се ужаси.

—    Петре! Стой далеч от този човек — синът й махна с ръка да покаже, че я е чул и хукна отново да настигне Атретис. — Направи нещо, Тимоне!

—    Аз ще го доведа — каза Варнава и се затича по хълма след по-големия си брат. Когато стигна до него, той забави леко ход и двамата се опитаха да влязат в крачка с Атретис.

—    Мисля, че нищо няма да им стане — каза Тимон и се върна към разговора си с Прокорус. Патриция хвана здраво ръката на Вениамин, който се опита да изтича след Петър и Варнава.

—    Лидия, би ли поносила Мария вместо мене?

—    Да, разбира се — Лидия нямаше търпение да помогне.

Камела се усмихна.

—    Е, поне децата не се страхуват от него.

Ризпа погледна как двете момчета се опитват да крачат заедно с Атретис. Държаха се като радостни кученца. Той не забави хода си, не се съобрази с тях, а вместо това продължи напред с изправени рамена и издигната глава. След известно време момчетата забавиха крачките си, понеже не можеха да му насмогнат. Варнава се върна при Патриция и Тимон, но Петър продължи да следва Атретис. С изправени рамена и вдигната глава.

—    Петре! — извика накрая Тимон и направи знак на момчето да се връща. То искаше да продължи, но се покори на баща си. Скоро Атретис се изгуби от погледа им.

Теофил се върна от гарнизона, където той и войниците щяха да останат през нощта. Беше уредил място за спане и на останалите и им показа пътя до странноприемницата, която гледаше към пристанището и залива. Заведението предлагаше услугите си на пътниците, които чакаха корабите им да бъдат прекарани през провлака.

—    Починете си тук — каза им Теофил. — Храната е много и е добра. Собственикът се казва Арий. Не е вярващ, но приема повечето ни идеи. Аз ще изпратя да ви кажат, когато свалят кораба на вода и капитанът е готов да приема пътници.

Всички влязоха, само Ризпа изостана.

—    Атретис е долу на пристанището — каза Теофил.

—    Ти говори ли с него? — с надежда попита тя.

—    Не. Ако бяхме далеч от всички останали, може би щях да опитам, но виждам, че той предпочита боя пред думите. Изобщо не е в негов интерес да го прави в такава близост до гарнизона. Ще се намери обратно в лудуса. Или дори по-зле, може да го разпънат на кръст.

Ризпа потръпна от тези думи.

—    Ти няма да позволиш да се сбиете, нали, Теофиле?

—    Може и да се стигне дотам.

—    Но той ще те убие.

—    Ако Бог реши.

—    Той е обучен да се бие.

Теофил се усмихна мрачно.

—    Аз също — той направи няколко крачки назад и след това се обърна. — Сега ти имаш повече влияние върху Атретис от всеки друг. Използвай го.

Влияние? На Ризпа й се искаше да се изсмее с пълен глас на налудничавата идея, че може да промени мисленето на Атретис. Тя влезе в страноприемницата. Нахрани Халев, смени прашните му пелени и го пусна да играе на килима, докато тя изпра дрехите му и ги сложи да съхнат. Беше в едно помещение с Камела и Лидия.

Лидия седна на килима и се заигра с Халев.

Младежите се върнаха от своето поръчение късно същия следобед. Агаба каза, че Мнасон срещнал един стар приятел и решил да остане в Коринт.

—    Човекът има една трупа, но един от основните хипокрити е починал от стомашна язва преди няколко дни. Работил е с Мнасон в Антиохия и беше много доволен да го види в Коринт — допълни Тибелий.

—    Мнасон игра същата роля в Ефес преди не повече от месец и все още помни репликите — намеси се и Нигер.

—    Да, и започна да ги рецитира точно там, пред баните — разсмя се Тибелий. — Всички, които го чуха, се впечатлиха много.

—    Той определено е решен да остане тук, вместо да продължава към Рим — отново се обади Агаба. — И каза да предадем обичта му на всички ви. Ще се моли за нас.

—    Може би и ние ще трябва да си помислим дали да не останем в Коринт — каза Евникия.

Забележката й изобщо не се хареса на съпруга й, който я изгледа остро.

—    Продължаваме към Рим!

—    Но там ще ни преследват по-жестоко, отколкото в Ефес. А тук църквата се събира свободно и открито.

—    Защото са примесили евангелието с учения, които да се харесват на хората — поясни Нигер тъжно. — Вчера бяхме на една служба и се ужасихме от това, което чухме.

—    Двама николаити проповядваха тяхната философия — каза Агаба.

—    Да, и то с одобрението на старейшините.

—    Имаше и обяви за посещение на уроци — продължи Нигер след допълненията на другите. — Единият се води от някаква самозвана пророчица, която учи, че свободата, която имаме в Христос, означава, че можем да се отдаваме на удоволствия от всякакъв характер.

—    Вие не се ли обадихте? — попита Тимон.

Тибелий се засмя мрачно.

—    Говорихме с някои от дяконите. Двама от тях се съгласиха с нас, но половин дузина други бяха открито враждебни. Казаха ни да не им се бъркаме в нещата.

—    Единият каза, че съм имал много тесногръда представа за Христовата любов — обади се Нигер. — Каза ми, че Христос ни е заръчал да живеем в мир с всички и това означавало, че не можем да съдим това, което останалите вършат. Някои от тези християни са обърнали свободата в Христос в разрешение да вършат всякакво зло.

—    Тези, които имат уши, ще чуят какво говори Духът — каза Тимон.

—    Е, тези, които срещнах бяха глухи.

—    Видял си се с тях едва за ден. Защо бързаш да ги съдиш? — не се стърпя да ги защити Евникия.

—    Понякога един ден е достатъчен да различиш истината от лъжата, Евникия — тъжно я погледна Тибелий. — Светият Дух ни го казва. Евангелието, което се проповядва в тази църква изобщо не прилича на Христовото евангелие, и ти казвам, че един ден в тази църква ни беше достатъчно да разберем защо могат да се събират свободно без никой да ги притеснява. Няма никаква разлика между тях и света.

—    Ние преживяхме доста трудности в Ефес — обади се Прокорус.

—    Вярно е, но Йоан беше с нас да издига истината на Христос и да ни поправя.

—    Хората тук, в Коринт, не четат ли писмата, които Павел им изпрати? — попита Прокорус.

—    Нито един.

—    Единият от двамата старейшини, които бяха на нашето мнение каза, че последния път, когато са чели едно от Павловите писма пред събранието, всички се почувствали много неловко и неудобно.

—    Разпознали са собствените си грехове и не им е било приятно да им се напомня — каза Нигер. — Много от тях даже са протестирали.

—    По-добре малко неудобство, което води до покаяние и промяна, отколкото временно удобство и вечен съд — каза Тимон.

—    За съжаление те изглежда са избрали второто.

—    Ами ако църквата в Рим е същата като тази? — разтревожено попита Патриция.

Тимон я прегърна.

—    Ще разберем, когато стигнем там.

—    Ами ако все пак е?

—    Ще се държим за истината. Преписали сме си писмата на Павел до Ефес, а имаме и Йоановите.

—    Църквата в Коринт още не е мъртва — продължи Тибелий. — Все още има двама старейшини, които се държат за чистото евангелие. Мисля, че Йоан на тях е писал за фалшивите учители.

—    Какво могат да сторят толкова малко хора срещу цяло събрание?

—    Не забравяй кой е на тяхна страна — усмихна  се Тибелий. — Христос е победил света и светът никога няма да надделее.

—    Ами Мнасон? — попита Евникия. — Трябва да го предупредим и да го убедим да продължи с нас.

Пармена се намръщи.

—    Твърде много мислиш за Мнасон.

—    Той е наш брат.

—    И този наш брат е решил да остане в Коринт. Ние няма да го възпираме.

Сред групата настана неловка тишина. След известно време те започнаха да говорят за други неща. Евникия прехапа устни. Капео, Филимон и Антония се сгушиха около нея. Тя погледна към входната врата и в този момент Пармена извика децата при себе си. Те веднага станаха и оставиха майка си сама извън групата. Тя уви ръце около себе си. Беше отчаяна и объркана.

—    Мисля, че скоро ще срещне своята присъда — каза Камела.

—    Моля се да не е така — отвърна Ризпа. Тя беше забелязала нарастващото увлечение на Евникия по Мнасон. Той също го беше забелязал. Беше в негов интерес да се отдръпне от пътя на изкушението. Но щеше ли Евникия да се откаже сама от това? И щеше ли съпругът й да и прости така или иначе?

Ризпа тихо се помоли за тях.

Халев кихна и това разсмя Лидия. Ризпа се усмихна. Момичето й харесваше.

—    Искаш ли да погледаш Халев за малко?

—    О, може ли? — възхити се Лидия. Камела кимна, за да увери Ризпа, че тя също ще е наблизо.

Когато прекоси двора и наближи портата, я застигна Петър.

—    С Атретис ли отиваш да говориш?

—    Мисля да опитам.

—    Може ли да дойда с тебе?

—    Не мисля, че майка ти ще се съгласи, Петре.

—    Мамо! — извика той през двора. — Може ли да отида с Ризпа?

Твърде заета с Вениамин и малката Мария, Патриция махна с ръка в знак на одобрение.

—    Видя ли.

—    Но аз дори и не знам къде е Атретис. Ще трябва да го потърся из пристанището.

—    Аз ще ти помогна да го откриеш — той хукна напред и излезе през портата.

Ризпа сложи шала на главата си и тръгна след него. Улицата беше препълнена с хора, пътуващи от пристанището или към него. Носеха  стоки и в двете посоки.

—    Ето го! — извика Петър и се стрелна напред.

Ризпа видя Атретис да стои в един фанум и да гледа право към нея с лице студено като мрамора около него.

Атретис прикри раздразнението си, когато видя момчето да бяга към него. В момента не беше в настроение за неговите брътвежи.

—    Търсихме те, Атретис  — каза момчето и влезе в параклиса.

—    Сериозно? — той хвърли един поглед към момчето и отново върна вниманието си върху Ризпа, която вървеше към него. Имаше съвършено тяло. Слаба, но без да й липсва нищо. Черната й коса беше прилично покрита, но отстрани падаха кичури, които оформяха красивото й лице. Мъжете се обръщаха след нея, въпреки че тя не обръщаше внимание на прехласнатите им погледи.

Тя спря точно пред фанума. Черните й очи срещнаха погледа му.

—    Има място и за тебе в странноприемницата — каза тя.

Погледът му мина по цялото й тяло.

—    Така ли? — той се чудеше дали Ризпа осъзнава въздействието, което имаше върху него.

Когато тя не отвърна нищо, Петър я погледна.

—    Защо лицето ти е толкова червено?

Атретис се засмя и разроши косата му.

—    Връщай се при майка си и баща си, момче!

—    Но…

—    Връщай се — този път тонът му беше заповеден.

—    Ще се загубя — все още настояваше Петър.

—    Тръгни по пътя нагоре по хълма. Освен ако не си бебе да имаш нужда някой да те държи за ръка.

Петър се подчини.

—    Има една барака до нашата — каза той, докато се отдалечаваше. — Можеш да спиш там.

—    Това беше ли необходимо? — попита Ризпа, когато момчето се отдалечи достатъчно.

—    Предпочиташ да не го бях отпратил, така ли? — каза той, като се престори на глупав. Очите му светнаха. — Ще го извикам, ако се чувстваш по-сигурна, когато е наоколо.

—    Ти нарочно ме дразниш.

—    Това, което казах или това, което е в ума ти, те дразни? —Ризпа сбърчи вежди за миг, а той вдигна глава с предизвикателна усмивка. Почти очакваше тя да му обърне гръб и да се върне в странноприемницата при приятелите си. Вместо това тя остана, въпреки че го направи насила, но вече имаше нещо предвид.

—    Трябва да поговорим.

—    Ако искаш да говорим, влез и седни. — Направи му впечатление, че тя влиза в параклиса като в клетка на лъв. Тя седна на мраморната пейка срещу него и скръсти ръце в скута си.

—    Трябва да стигнем до някакво разбирателство, преди да сме продължили нататък.

—    Но ние все още никъде не сме стигнали — усмихна се той.

—    Моля те, погледни сериозно на това.

—    О, аз съм сериозен. Напълно сериозен съм — хладно отвърна той без желание да се запитва защо чувствата му бяха толкова объркани. Знаеше от какво разбиране има нужда, но се съмняваше, че тя ще се съгласи. В интерес на истината щеше да се разочарова от нея, ако се съгласеше толкова бързо.

—    Какви ще бъдат взаимоотношенията ни, когато стигнем до Германия?

—    Какви ще бъдат? — той вдигна вежда.

Тя стисна напрегнато ръцете си. Само ако лицето му не беше толкова безизразно и тонът му толкова подигравателен!

—    Не съм съвсем прислужница, нито съм… — тя направи гримаса, докато търсеше точната дума.

—    Съпруга — каза той вместо нея. Тя наистина беше красива. Представяше си я по-красива от Юлия.

Лицето й почервеня. Дори Шимей не я беше гледал с такъв първичен глад. Тялото й реагира на неговият поглед и я обля топла вълна. Тогава се сепна.

—    Създала съм грешно впечатление у теб — каза тя и стана.

—    Къде отиваш?

—    Връщам се в странноприемницата — отвърна тя с желание час по-скоро да напусне това място. Преди да успее, той я хвана за китката.

—    Защо?

Дъхът й спря.

—    Пусни ме, Атретис. Това не е подходящото време и място да говорим за каквото и да било.

—    Защото не държиш детето в ръцете си? — той се изправи. — Уязвима ли се чувстваш без естествения си щит?

—    Халев не е щит, но поне когато го държа, гледаш на мене като на майка, а не като на… на…

—    На жена? — той леко прокара пръста си по гладката копринена кожа на китката й и се замисли за усещането, което би предизвикала у него кожата на други места от тялото й. Собственият му пулс щеше да изхвърли сърцето му навън и това го вбесяваше. — Ти ми зададе този въпрос. Какво ще кажеш за такъв отговор? Когато стигнем до Германия, Халев вече няма да има нужда от дойка.

—    Но все още ще се нуждае от майка.

—    Грижовна майка от собствения му род.

Костите на китката й изглеждаха крехки като на птица, но не по-крехки от това, което виждаше в тъмните й очи. Беше я наранил дълбоко с острите си думи. Повече, отколкото я беше изплашил. Тогава я пусна.

Ризпа отново седна на мраморната пейка. Краката не я държаха. Опита се да се пребори със сълзите.

Атретис се прокле наум. Искаше да й се извини, но думите заседнаха на гърлото му. Защо трябваше да я наранява така? Да си отмъсти за това, което другите му бяха сторили? Или за това, което почувства, когато я видя да върви по улицата към него?

Тя вдигна поглед към него с потънали в сълзи очи.

—    Аз оставих моята страна зад гърба си, Атретис. Нима го направих, за да ми вземеш Халев, когато стигнем до твоята?

Всъщност Атретис не можеше да си представи друга жена да се грижи за сина му.

—    Не — каза той. — Никога няма да го отнема от тебе. Кълна се в меча си.

Тя импулсивно се протегна и взе ръката му в своите ръце.

—    Вярвам ти и без да се кълнеш.

Той се отпусна назад на една мраморна колона и я погледна. Погледът му беше студен, а тялото му гореше. Когато Ризпа пусна ръката му, той се разочарова, но беше и благодарен. Тя го караше да се чувства уязвим, а това не му харесваше.

Тя стана отново, смутена от загадъчния му поглед.

—    Върни се с мене в странноприемницата, Атретис. Все пак ти си с нас.

—    Мисля, че не съм.

—    Теофил е в гарнизона с войниците — каза Ризпа, като мислеше, че това може да е причината за неговото колебание. — Моля те — тя протегна ръка към него. — Не стой на студа навън, когато си добре дошъл край огъня.

Той пое ръката й, а тя се усмихна и се обърна да излезе от параклиса. Той я стисна с пръсти и я задържа.

—    Не още.

Тя го погледна въпросително, а след това очите й се отвориха широко, предчувствайки какво ще направи, преди още да го е направил. Тя настръхна и понечи да се възпротиви, но той сложи ръка на тила й и притисна устните й със своите, като освободи цялата си подтискана досега страст. Притисна тялото й по-близо до себе си и усети как тя го притиска с ръце, за да се освободи. Той почувства топлината на тялото й и лудия ритъм на сърцето й до своето.

Доволен, че и тя беше не по-малко развълнувана от него, той я пусна.

—    Все още ли искаш да се върна с тебе?

Ризпа отстъпи разтреперана. Опитваше се да си поеме дъх.

—    Отношенията ни са каквито бяха на кораба — отвърна тя вкопчила ръце в туниката си и с желание да успокои препускащото си сърце.

—    Ами какво стана с гостоприемния огън? — той нежно я погали по пламналата буза.

Тя плесна ръката му.

—    Щом не можеш да се държиш подобаващо, тогава може би е по-добре да останеш тука — тя се завъртя и го остави сам сред мрамора.

Атретис се засмя и я застигна.

—    Но аз се държах подобаващо — той изравни хода си с нейния. — За един варварин. Или предпочиташ да се държа като дивак. Защото и така са ме наричали.

—    Не искам изобщо да ме държиш.

—    Защо? Защото ти хареса прекалено много?

Тя се спря и го погледна повече отчаяна, отколкото ядосана.

—    Защото за тебе това не означава нищо.

—    А за тебе означава ли?

С пламнало лице тя го остави да стои на пътя. Той я настигна отново, но повече не коментира. Тя усещаше по погледа му, че се забавлява и това я караше да мисли, че това е най-безчувственият човек, когото е срещала.

Петър стоеше близо до портата. Варнава също беше с него. Те се затичаха да ги посрещнат и застанаха от страната на Атретис, като оставиха Ризпа да се отдалечи. Атретис тръгна след нея, но изруга, когато Тибелий и Нигер се приближиха да го поздравят. Почти беше повярвал, че се е отървал от тях.

—    Ние ще спим ей там, Атретис — присъедини се Агаба към тях.

Атретис погледна над главата на младежа, за да види къде отива Ризпа. Тя се прибра при Камела и дъщеря й в другия край на двора. Махна шала си, коленичи на сламата и вдигна Халев. Той вдигна пухкавите си крачета във въздуха от радост, че я вижда. Тя погледна в посока към Атретис и той почти видя облекчението в изражението й. Облекчение, че е далеч от него. Извън обсега му. И отново с щита пред себе си.

Но не за дълго, Ризпа. Аз прескочих веднъж стените ти. Следващия път ще ги срутя.

—    Защо така ти се смее — тихо попита Камела, като гледаше ту Атретис, ту Ризпа, която беше видимо смутена.

—    За да е по-неприятен.

—    Вие двамата скарахте ли се?

—    Не точно — тя обърна отново глава и го видя да се отдалечава с Тибелий и другите към тяхното място за почивка. Петър бягаше напред, за да е сигурен, че и за него ще има място.

Атретис се обърна да я погледне и тя веднага почувства горещо объркване в тялото си. Защо той се държа така? И което е по-лошо — защо тя се показа като глупачка? Ако можеше да предположи и част от това, което той направи, изобщо нямаше да влезе в онзи параклис.

—    Приемате ли компания, жени? — попита Прокорус и Камела го поздрави любезно.

Той остана за известно време при сестра си. Начинът, по който гледаше как племенницата му играеше с Халев, издаваше, че му е любимка. Скоро към тях се присъедини и Рода, но в нейно присъствие разговорът стана малко скован. Ризпа видя, че привързаността на тази жена към Лидия е истинска и при това споделена, но тя се отнасяше към Камела с вгорчена учтивост, докато етърва й стоеше дръпната и потънала в мълчание.

*

Атретис наблюдаваше Ризпа от другия край на двора. Младите мъже около него учеха наизуст пасажи от Светото писание. Тибелий имаше един препис от евангелието, написано от Марк, както и писмата на Павел до ефесяните. В момента всички учеха части от тези писма.

—    Най-после, братя, заяквайте в Господа и в силата на неговото могъщество. Облечете се в божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола — зачете Тибелий, а останалите повтаряха. — Още веднъж, Нигер. Забрави “в силата на неговото могъщество” — Тибелий отново прочете текста и Нигер го повтори пред него.

Те четяха заедно пасаж след пасаж и запомняха дума по дума.

—    Стойте. . . препасани през кръста. . . правдата за бронен нагръдник. . . обути с готовност чрез благовестието на мира. . . вземете също за шлем спасението и меча на Духа, който е божието слово.

Атретис съжаляваше, че не е  останал цяла нощ в параклиса.

Тибелий започна отново да чете, но този път Атретис го прекъсна.

—    Ама вие наистина ли мислите, че това, което правите, ще спаси живота ви?

Тибелий остана твърде изненадан, за да отговори.

—    Какво ще ви ползва истината срещу меча на Рим? — въпросът му прозвуча печално. — Какво ползват думите на мир срещу една империя, основана на пролята кръв? Ето това ми кажете!

Те се спогледаха и всеки се надяваше другият да приеме това предизвикателство.

—    Щит на вяра! — презрително изрече Атретис. Той се изправи. Не можеше повече да седи там и да ги слуша. — Шлем на спасение! Един меч може да мине и през двете и да ви остави мъртви зад себе си.

Нигер се отдръпна назад от гнева на Атретис.

—    Тялото, да, Атретис, но не и душата — обади се Агаба и Атретис заби погледа си в него.

—    Там е работата, обаче, — просъска Атретис, — че аз нямам душа.

Нито имаше нещо общо с тези мъже, синчета на търговци и занаятчии. Беше обучаван да бъде войн още от момче. Десетте години като гладиатор го бяха направили още по-твърд от преди. Нима някое от тези момченца знаеше какво е да срещнеш смъртта лице в лице?

—    Ти имаш душа, Атретис — каза Вартимей.

—    И тя вика към Бога — събра смелост някой друг.

Атретис погледна Тибелий.

—    Ако имам душа, тя вика за отмъщение.

—    Отмъщението ще ти донесе само смърт — той доби още малко кураж от другите двама.

—    Може би, но заедно с това  носи и удовлетворение.

—    Ние имаме добра вест за тебе, Атретис — каза Нигер. — Има спасител, който вече е дошъл.

—    Спасител? — каза Атретис с отвращение и студено огледа всички. — И какво? Вие сте спасени, така ли?

—    Да — отвърна Вартимей. — И ти също можеш да бъдеш спасен.

—    Чувал съм за вашия Исус и за благата му вест. Една робиня ми разказа някои неща, докато чакаше да излезе на арената и да се срещне с лъвовете. А сега и всички вие ми говорите същото. По цял ден не спирате да бръщолевите всички тези глупости. Говорите ми за живот, а смъртта кръжи над вас като ястреб.

—    Смъртта няма сила над нас — обади се Агаба.

—    Така ли? — гласът на Атретис беше студен и предизвикателен, а погледът му преливаше от презрение. — Тогава защо всички така упорито бягате от нея?

*

Ризпа дочу Атретис да говори високо и гневно. Тя погледна през двора и го видя да стои изправен над четиримата младежи. Те също станаха и Вартимей пристъпи крачка пред останалите. Позата му беше пó скоро умолителна, отколкото предизвикателна. Атретис го грабна за дрехите и го вдигна пред лицето си. Момчето вдигна ръце нагоре, за да покаже, че се предава и Атретис го бутна назад с отвращение. След това каза нещо, изплю се на земята и се отдалечи.

Петър и Варнава го последваха и Патриция викна след тях. Варнава се спря и запротестира, но Петър не й обърна внимание. Тя извика още веднъж, този път по-строго, и по-малкото момче се подчини. Атретис се намести до огъня и Петър приклекна до него. Атретис каза нещо и го изгледа намръщено. Петър също му каза нещо и той рязко обърна главата си на другата страна. Момчето се надигна обезсърчено и тръгна. Майка му го посрещна. Хвърли нервно поглед към Атретис, прегърна сина си през раменете и го поведе към тяхното място. Атретис ги погледна и след това отново обърна глава в обратна посока.

Сърцето на Ризпа се сви. Тя почти не слушаше за какво си говорят Прокорус, Камела и Рода. Мислеше какво е настроило Атретис срещу младите мъже. Нощта вече се беше спуснала, той стоеше вгледан в огъня, а лицето му беше като излято от бронз. Изглеждаше толкова сам и откъснат от всички.

Без да се замисля, Ризпа грабна Халев от одеялото и стана.

—    Извинявайте — каза тя и мина покрай тях.

—    Няма да излезеш при него, нали? — каза Рода. — Не и докато е в това настроение.

—    Защо да не излезе? — възрази Камела.

Рода я изгледа раздразнено.

—    Защото може да влоши нещата — отвърна Рода с притихнал глас. — А човек като него е непредсказуем.

—    Страхуваш се от него също като Патриция.

—    А защо да не се страхувам. Забрави ли какво направи?

—    Това е, нали? Не можеш да забравиш миналото на някого и да му позволиш да започне отначало.

—    Не съм сигурна, че той иска да започне отначало. Той просто иска да си отиде у дома.

Лидия се сви в ъгъла и опря чело на коленете си.

Рода погледна Камела.

—    Между другото, не говорех за тебе.

—    А, така ли?

—    Пък и не мисля, че трябва да ти  обяснявам каквото и да било.

—    Изобщо. Ясна си ми като бял ден. Постоянно гледаш как да се заядеш с мене.

—    Камела — прекъсна я Прокорус, но сестра му не му обърна внимание.

—    Всеки път, когато имаш възможност, ти…

—    Не е вярно. Твоята вина те кара постоянно да се засягаш, каквото и да кажа.

—    С брат ми си приказвахме много приятно, преди да дойдеш. Защо не си тръгнеш?

—    Достатъчно! — каза Прокорус натъжен от това, което чува.

Очите на Камела бързо се напълниха със сълзи.

—    Омръзна ми тя да ме критикува и заклеймява!

—    От мене ти е омръзнало, така ли? Чуваш ли я какво говори? Виждаш ли как се отнася с мене? — каза Рода и се изправи. — Сега вече вярваш ли ми? — гневни сълзи напълниха очите й и тя погледна съпруга си за подкрепа. Той седеше умълчан и изглеждаше разочарован. — Идваш ли Прокорус?

—    Не.

Лицето на Рода пребледня.

—    Не ли? — очите й отново се напълниха със сълзи.

—    Ще дойда след малко — отвърна той, но беше твърде късно.

—    Аз съм твоя съпруга, а ти винаги заставаш на нейна страна.

—    На ничия страна не заставам.

—    На ничия? Отлично, тогава! Стой си! Не ме интересува. Моите чувства и без това нямат значение, нали? — сълзите й вече потекоха по бузите. Тя погледна Камела. — Взехме те в дома си, а ти не направи нищо друго, освен да се опиташ да ни разделиш — устните й се разтрепериха. — Е, най-накрая спечели, нали, Камела? Надявам се да си доволна — тя избухна в сълзи и се обърна.

Прокорус проследи с поглед жена си, докато тя се прибра. После погледна Камела и облегна глава на кирпичената стена.

—    Господи! — въздъхна той и затвори очи.

—    Съжалявам — тихо измънка Камела.

—    Да, ти винаги съжаляваш — той бавно се надигна. Изглеждаше стар и изхабен, — само че това май не помогна много.

—    Може би просто трябва да си остана тук, в Коринт.

—    Това са глупости, а те също не помагат.

—    Кой е глупав? Може би ти, задето реши, че от всичко това ще излезе нещо! Трябваше да си остана в Ефес.

—    И как щеше да живееш?

—    Не знам. Щях да измисля нещо.

—    Аз нося отговорност за тебе.

—    Това ли съм всичко за тебе? Отговорност? Аз съм твоя сестра.

—    А Рода е моя жена — повиши тон той. — И това, което никоя от вас не иска да разбере е, че обичам и двете ви. Моля се на Бог да се обикнете и вие. Не е ли това, което Бог очаква да правим?

—    Опитах, Прокорус. Наистина опитах.

—    И как точно опита днес, Камела? Та нали точно ти започна.

Камела го погледна така, сякаш я беше ударил с нещо. Ризпа прехапа устни. Чувстваше се много неловко, че трябва да става свидетел на този спор, но в същото време нямаше как да го избегне.

—    Ти винаги се поддаваш на емоциите си. Това е, което ти докарва неприятности на първо място.

—    Сега и ти ли започваш да хвърляш миналото в лицето ми?

—    Няма нужда да го правя. Ти самата не можеш да го забравиш. Цялата си потънала в него — той забеляза Ризпа. — Съжалявам — каза Прокорус след това явно засрамен. — Съжалявам — повтори той и излезе.

Камела погледна към нея.

—    И ти мислиш, че съм грешна, нали? Давай. Обвини ме. Нали всички го правят.

Ризпа излезе и Камела забеляза дъщеря си, която плачеше тихо в ъгъла.

—    О, Лидия — изстена тя с набръчкано от мъка лице.

Сърцето на Ризпа тъжеше за всички тях.

Какво става с нас, Господи? Бяхме толкова сплотени в Ефес. Дали е от напрежението от това пътуване? Или така добре прикриваме греховете си, че само си мислим, че се познаваме едни други? Ако продължаваме така, скоро изобщо няма да сме ти нужни.

Тя се приближи откъм гърба на Атретис. Стоеше толкова неподвижен, че Ризпа си мислеше, че не я е чул, докато той не проговори.

—    Е, вече си с щита пред себе си.

В този момент Халев се дръпна от нея, завъртя се и протегна ръце към Атретис.

—    Иска да играе с тебе — каза тя и се усмихна.

Атретис стана и го взе. Мина покрай нея и се отдалечи. Ризпа го последва до едно празно заграждение в задната част на двора. Мястото беше изолирано от другите. Отпред гореше факла. Ризпа се поколеба. Не знаеше какво щяха да си помислят останалите, ако влезеше с него вътре.

Атретис седна на сламата и остави Халев до себе си. Той от своя страна веднага се обърна и посегна да изяде шепа суха трева.

—    Не, не — каза тя и бързо престъпи напред. Коленичи, изправи го и измъкна парченцата от устата му. Махна си шала, разпъна го и остави Халев върху него. Той изпищя силно и плесна с ръце като птица, която иска да избяга и отново да полети.

Атретис тихичко се изсмя.

—    Приятно е да зная, че синът ми няма да лежи по гръб и да остави една жена да му казва какво да прави.

—    Не искам да яде слама — отвърна тя раздразнена и седна до Халев, за да го наглежда да не би пак да пъхне слама в устата си. Той се изпъчи и се залюля на корема си, издавайки смешни звуци. След това сви крачета и се опита да се изправи с ръце. — Скоро ще започне да пълзи — каза тя.

Атретис се вгледа в нея. След срещата им в параклиса тя беше издигнала стена между тях.

—    Ако бях някой цивилизован човек, предполагам бих се извинил за…

—    Вече забравих за това, Атретис.

Той се усмихна.

—    Да, виждам колко си забравила — каза той, докато се любуваше на червенината, която се появи по бузите й. Страстният му поглед я обезсилваше, но вместо да отстъпи, тя реши да говори за това, което беше в ума й.

—    Защо се ядоса на Агаба и останалите?

Лицето му трепна. Той се облегна на преградата.

—    Те са глупци.

Въпреки че на пръв поглед изглеждаше спокоен, тя усещаше обтегнатото напрежение и гняв, които се надигаха у него. Чувстваха се като някакво постоянно присъствие под повърхността. И най-слабият вятър беше в състояние да предизвика огромна вълна. Той обърна глава и я погледна. Сините му очи бяха колкото красиви, толкова и плашещи.

—    При всичките им грандиозни изявления, те имат не повече вяра в твоя бог, отколкото имам и аз — каза той. — Никаква!

Ризпа се разтревожи много от това, което той бе забелязал.

—    Борят се със спънките на този живот, както и всички ние.

—    Те не вярват в това, което говорят, и на мене ми дойде до гуша да ги слушам как бръщолевят за този ваш бог. Разправят, че смъртта нямала власт над тях — изсмя се надменно той. — Само трябваше да хвана един, за да им покажа каква власт има.

—    Агаба вдигна ръце, защото не искаше да се бие с тебе.

—    Вдигна ръце, защото го достраша да не го убия. Исках да му покажа, че неговата вяра не е никакъв щит срещу нищо.

—    Вярата е всичко, което имаме.

—    Ако е така, какво е опазило мене жив? Аз нямам вяра.

—    Ти живееш с вяра, точно като нас, Атретис.

—    Не вярвам вече в онези стари богове. Нито ще повярвам във вашия!

Тя реши да не се плаши от гнева му.

—    Ние всички живеем чрез вяра на този свят, вяра в нещо. Твоята вяра е в теб самия. Не виждаш ли? Мислиш, че защото си оцелял десет години на арената, можеш да продължиш да оцеляваш по същия начин — с бруталност и меч. Агаба и другите са избрали да вярват в сила, по-голяма от тяхната. Дори и да е слаба вярата ни, Бог е силен.

Той небрежно се изсмя и погледна през двора, където другите се бяха събрали да разговарят. Той беше свободен, но все още се чувстваше някак притиснат до стената. Ризпа се вгледа в каменното му лице и дълбоко се натъжи.

Защо не мога да стигна до него, Господи? Защо постоянно отказва да ме слуша?

—    Атретис, един ден няма да имаш полза от нищо от това, което си научил.

—    А да не би да си мислиш, че те ще имат някаква полза от онези думи, които учат наизуст?

—    Божиите думи винаги са истинни, независимо кой ги подлага на съмнение.

Атретис видя у нея това, което беше видял и у Адаса онази нощ в мрачните подземия на тъмницата. Тя имаше много повече огън от робинята, но и двете бяха изпълнени с един и същи мир в себе си. Независимо от обстоятелствата. Това беше спокойствието, което той търсеше и което знаеше, че никога няма да има.

—    Ти поне вярваш на думите си.

—    Те също, Атретис, но са още млади и нямат опит.

—    О, ще бъдат опитани — тежко отвърна той. — Опитани и разпънати на кръст.

Тя остана мълчалива за известно време. Думите му кънтяха тежко в съзнанието й.

—    Може и да си прав. Могат да умрат като стотици други преди тях. Ти обаче не разбираш нещата в пълнота, не ги приемаш по правилния начин. Каквото и да стане, те няма да бъдат изгубени.

Той присви очи.

—    А мислиш, че аз съм.

Тя го погледна право в очите.

—    Да.

Нейната откровеност винаги го изненадваше. Той се усмихна кисело, а очите му останаха студени.

—    Географски.

Заплетен в шала на Ризпа, Халев се разплака силно. Тя го взе, положи го в скута си и разви плата. Когато крачетата му отново бяха свободни, той зарита от желание пак да го сложат долу. Тя разпъна отново шала, целуна Халев по вратлето и го сложи долу по корем. Той се надигна и изгука смешно. Докато наблюдаваше сина си, Атретис се усмихна.

—    Ние толкова приличаме на него — каза Ризпа. — Ти и аз, и всички по света. Искаме да ходим изправени, искаме да бягаме, но се вплитаме в собствените си желания. Позволяваме на греховете да ни вплитат като този шал около сина ни. И не правим ли същите неща като него? Викаме за помощ, всеки по своя собствен начин. Борим се, проваляме се, борба със себе си, борба поради себе си.

Лицето му беше толкова неподвижно и загадъчно, че Ризпа се чудеше дали той някога ще разбере това, което толкова отчаяно искаше да му каже.

—    Бог ни привдига от калта, Атретис. Без значение колко пъти се спъваме и падаме поради собствената си глупост или инат, Исус е до нас с протегната за помощ ръка. Ако поемем тази ръка, той измива греха и ни поставя отново на здрава канара. Той е канарата. И постепенно, чрез неговата милост, той ни прави като него самия и ни привежда в тронната зала на Бог.

Изражението му не разкриваше нищо. Нито искаше да каже нещо. Без да й обръща внимание, той наблюдаваше как синът му играе. Дори не я погледна. Тя беше толкова объркана, че искаше да скочи върху него и да набие думите в дебелата му глава.

Той се изтегна на сламата и сложи едната си ръка под главата.

—    Вземи го и върви.

Ризпа въздъхна. След това стана, взе детето и се обърна.

*

Нощта беше спуснала пипалата си навсякъде. Атретис стоеше вгледан в небесните светлинки. Знаеше, че мълчанието му я разстройва, а това му носеше някакво удовлетворение. И все пак думите й продължаваха да го глождят. И той знаеше защо.

Преди година един сън го тормозеше нощ след нощ в пещерите на хълмовете край Ефес. Той потъва в някакво блато и точно преди тинята да го погълне, се появява един мъж в ослепително бели дрехи. Атретис — казва мъжът и протяга ръцете си да го спаси.

И двете му ръце кървяха.

следваща глава 14