Съдържание Цялата книга на една страница

11

Атретис лесно настигна Ризпа. Когато хвана ръката й, тя извика и се опита да се отскубне.

—    О, Боже — заплака тя. — Господи! Господи…!

Той я обърна към себе си и я хвана за раменете.

—    Казах ти да вървиш напред и да не се обръщаш.

—    Ти го уби. Ти…

Той запуши устата й с ръка. Ризпа започна да се бори и събуди Халев, който беше завързан и притиснат до гърдите й. Приближаваха коне и Атретис нямаше време за нежности. Той я удари. Ризпа се присви и тогава той я сграбчи в ръце и бързо сви в сенките, далеч от пътя. В началото беше леко замаяна, но скоро се опомни и отново започна да се бори.

—    Млъкни, ако не искаш да избият всички ни — изсъска той в ухото й. Оттогава тя не издаде нито звук. Халев също се успокои в нея. Атретис обаче продължаваше да усеща как тя трепери в ръцете му.

Група римски войници мина по пътя. Проклятие! Беше забравил, че римляните патрулираха по този път. След няколко минути щяха да стигнат до тялото на Галий.

—    Трябва да тръгваме. Сега — каза той и я дръпна нагоре. Тя трепереше много силно, но не му се възпротиви.

Атретис продължи да я държи за ръката, за да я поддържа и в същото време да я държи близо до себе си, докато върви по пътя. Искаше да увеличи колкото се може повече разстоянието между себе си и войниците.

Ризпа се препъна. Той осъзна, че ходът му беше непосилен за нея. Две нейни крачки едва се равняваха на една негова.

Той стисна зъби и забави крачките си, така че тя да може да си поеме малко въздух.

—     Връщат се — сепна се тя, когато чу приближаващия звук от копита.

—    Ако спрат, не казвай нищо. Аз ще говоря с тях.

—    Моля те. Не убивай…

Той впи пръсти в ръката й.

—    Какво мислиш, че трябваше да направя? Да го оставя да предупреди Серт, че напускам Ефес? Какво щеше да стане, тогава? Днес убих двама души. Колко още мислиш, че ще трябва да убия, за да върна свободата си? —Ризпа вдигна глава и той видя тънките струи сълзи по лицето й. — Дръж главата си наведена, за да не ти виждат лицето.

Той отново закрачи, като се стараеше да изглежда, че не бързат за никъде. Сърцето му затуптя по-силно и по-бързо с наближаването на конския тропот. Той докосна дръжката на камата и се успокои, че беше достатъчно удобна и готова. След това се обърна назад с необходимото уважение и любопитство.

Когато наближиха, Атретис се отмести встрани и зачака. Само двама. Другите не се виждаха.

—    Атретис, моля те, недей… — той я погледна и тя веднага млъкна.

—    Късно е вече да сте на пътя — каза единият от войниците, като ги приближи.

Атретис погледна нагоре към него.

—    От сутринта вървим. Надявахме се да успеем, преди да се смрачи съвсем, но…

Халев се разплака.

Конят започна да стъпва нервно от крак на крак.

—    Пътуването с дете винаги е по-бавно — каза войникът. — Нещо да ви се е случило по пътя?

—    Никой не ни притесни, но имаше един човек, който лежи мъртъв около миля назад.

—    Да, знаем.

—    Видът му много разтрои жена ми.

—    Срещнахте ли някой, който изглежда подозрително? — каза войникът, като се приближи и се вгледа в него.

—    Не съм се спирал много-много да оглеждам наоколо. Разбирате, че единственото, което е в ума ми, е да заведа жена си и детето си на сигурно място.

—    Ще ви придружим до портите на града.

Атретис се поколеба за миг.

—    Сигурен съм, че жена ми ще оцени това — каза той с тон, който ни най-малко не издаде чувствата му. Той я погледна и студеното му, ухилено изражение я смрази.

Войниците яздеха от двете им страни. Ризпа се притесняваше дали този до нея забелязва как трепери. Атретис пусна ръката си надолу и хвана нейната. Силата, с която я стисна, беше явен знак да мълчи. Войникът, който яздеше до него, попита откъде идват и Атретис каза името на някакво село недалеч от Ефес.

—    Идваме да се поклоним на богинята Артемида.

Градските порти започнаха да се мержелеят в далечината.

—    Оттук нататък няма нищо страшно — каза войникът.

—    Приемете нашите благодарности — отвърна Атретис и се поклони дълбоко. Подигравката остана напълно скрита за тях. Войниците обърнаха конете си и тръгнаха отново на изток. — Римска измет! — каза той с отвращение и се изплю на земята.

Когато влязоха в града, Атретис сви встрани и поведе Ризпа по неосветените и тесни улички. Тя не задаваше никакви въпроси, твърде обременена от собствените си ужасни мисли. Имаше и по-пряк път да се стигне до пристанището, но тя изобщо не бързаше да се качи на този кораб заедно с Атретис. Беше ли наистина божията воля  за нея да бъде с този мъж където и да било?

Когато най-после достигнаха до доковете, тя вече се чувстваше съвсем изтощена.

—    Кой е корабът? — бяха първите думи, които Атретис изрече, след като часове не си бяха разменили и дума.

—    Трябва да е с Посейдон на носа.

Те тръгнаха през доковете сред тълпата от товарещи и разтоварващи работници да го търсят.

—    Ето там — каза Атретис и посочи с пръст. Приличаше много на кораба, с който го бяха довели до Ефес.

—    Ето го и Йоан — каза Ризпа с толкова голямо облекчение, че й се прииска да се затича към него. Атретис я хвана за ръката и я спря.

—    Не казвай нищо за това, което се случи. Просто го забрави.

—    Да го забравя?! И как?

—    Казах ти да продължаваш напред. Помниш ли? Не бях предвидил да гледаш всичко това.

—    И да не бях видяла нищо, нещата нямаше да се променят — тя се опита да се отскубне, но той стисна пръстите си. — Пусни ме.

—    Не и преди да ми се закълнеш.

—    Не се кълна в нищо и на никого — тя отвърна лице, а проснатото на пътя тяло на Галий постоянно изплуваше в съзнанието й. — Иска ми се да не се бях обръщала — тя го погледна с гневен пламък в очите. — Иска ми се да не бях видяла какво си способен да причиниш на друго човешко същество.

—    Ти всъщност почти нищо не си видяла — каза той през зъби.

Тя потръпна. В един момент Галий стоеше жив на пътя. В следващия — лежеше мъртъв в прахта. Нямаше велика битка. Нямаше викове. Нямаше ругатни. Нямаше обвинения или защити.

—    Никога през живота си не съм виждала нещо, което да смразява кръвта ми повече от това, дори когато живеех на улицата. У теб няма и капка милост!

—    Нямам милост? — нещо се разпали в погледа му и след това отново изгасна. — Можех да му счупя всяка кост поотделно и след това да го изпратя в Хадес, където му е мястото. А всъщност, го умъртвих по възможно най-бързия начин, който познавам. — Два къси и бързи удара. Едва ли е усетил нещо.

—    И сега е изгубен.

—    Изгубен? Напротив, намери си мястото. Жено,          той заслужаваше да умре.

—    Изгубен за цяла вечност.

—    Като хиляди други. Като тебе, мене и Халев, ако го бях оставил да изпее всичко.

—    Не така, както той — отвърна тя. — Ти дори не знаеш за какво говоря. Дори не осъзнаваш какво си сторил.

Лицето му се изкриви в гримаса на отвращение.

—    Сега ще ревеш за него, така ли?

—    Душата му не беше спасена, а сега е мъртъв. Да, плача за него. Ти го уби без дори да му дадеш един последен шанс.

—    Шанс за какво? Да ме предаде? Не го убих. Аз го екзекутирах. Ако го бях оставил жив, щях да се сбогувам със свободата си, а също и с тази на сина си. Трябваше ли да го оставя да живее? Нека да си гние там!

—    Можехме да тръгнем и без той да знае.

—    Той вече беше предал информацията на Гай. Колко далеч мислиш, че щяхме да стигнем при условие, че Серт вече знае каквото му трябва? Къде мислиш, че щеше да е Халев в този момент?

Кръвта й се смрази и лицето й пребледня, когато осъзна за какво беше излязъл по-рано вечерта и какво беше направил. Не един, а двама бяха мъртви заради нейните думи.

—    Боже, прости ми. Не трябваше да казвам нищо.

 Атретис я хвана ядосан за китките и свали ръцете й долу.

—    За какво да ти прости? За това, че предпази сина си от робство? За това, че предпази мене?

—    Че ти дадох извинение да убиваш отново!

—    Говори по-тихо — каза той през зъби, изгледа свирепо един мъж, който ги гледаше и  я дръпна зад някакви сандъци. — Ти ме предупреди за нещо, което бях твърде глупав, за да видя сам. Спаси всички ни от арената.

—    И това оправя нещата, така ли? — каза тя със сподавен от сълзи глас. — Двама души са мъртви заради мене. По-добре да бях пазила подозренията си за себе си.

—    Къде предполагаш, че щеше да е синът ми точно в този момент, ако си беше мълчала?

—    Където е и сега, но без да има кръв по бащините му ръце.

Атретис изруга в чувството си на безсилие.

—    Ти си голяма глупачка, жено. Не знаеш нищо за нещата тук. И тримата щяхме да сме в лудуса.

—    И двамата сме свободни…

—    Да не мислиш, че Серт го е грижа за твоите или моите права? Той има високопоставени приятели. Приятели, които имат повече политическа власт от твоя апостол и от всичките му последователи взети заедно. Една дума където трябва и свободата ти заминава ей така — той щракна с пръсти пред лицето й. — Знаеш ли какво се случва с жените, които работят в лудуса? Изпращат ги на гладиаторите, които постигат някаква победа. Може би и моят ред щеше да дойде да съм с тебе. По някое време.

Тя се опита да се измъкне.

—    Това те шокира, нали? — каза Атретис и я дръпна отново назад. — Не знаеше ли, че това получава гладиаторът, когато се е представил добре? — лицето му се изкриви в сардонична усмивка. — Жена, с която да си поиграе, докато стражите гледат през решетките. Не е много приятна перспектива за жена с твоята чувствителност, а? Обаче не си мисли, че в същото това време Серт ще го е грижа.

Тя отчаяно искаше да спре по някакъв начин думите от устата му и ужасните перспективи, които рисуваха в съзнанието й.

—    Дори всичко, което казваш да е вярно, това ни най-малко не оправдава действията ти.

Той се изпълни с гняв.

—    Убих двама тази вечер. Направих го за добро и изобщо не съжалявам. Колко още щеше да се наложи да убия, за да си върна сина, ако бях отишъл отново на арената? А ако след това ме бяха убили, каква полза щеше да има Серт от едно дете? Халев щеше просто да свърши в едно от ония тъмни и студени помещения под пейките на арената. Искаш ли да ти разкажа и за тях или това ти е достатъчно?

—    Не, не искам — едва промълви тя. Вече едва понасяше да слуша.

—    Тогава запази съжалението си за онези, които наистина го заслужават — той я пусна с презрителна гримаса на лицето.

—    Бог щеше да ни покаже друг път, Атретис. Сигурна съм, че щеше да го направи.

—    Защо ще му е на твоя бог да ми показва нещо?

—    Защото те обича, също както обича и Галий, и другия, когото ти уби тази вечер.

Той я хвана за брадичката.

—    Кажи ми, жено, сърцето ти раздира ли се толкова и когато мислиш за онзи човек, който предаде твоя Христос?

Думите му я пронизаха и я изпълниха със съмнение.

—    Аз също нося вина за това, което ти направи.

Атретис я пусна рязко.

—    Тогава този грях ти се опрощава— цинично каза той. — Кръвта на Гай и Галий е на моята глава, а не на твоята. Както и кръвта на много други по-добри мъже, които съм убил преди — той отново я обърна към кея.

Докато минаваха покрай работещите на пристанището хора, Ризпа усети, че Атретис забавя ход. Тя го погледна и видя как е вторачил поглед в апостола.

Господи, какво да кажа на този човек, за да разбере? Отче, изведи го от тази яма, защото чувствам, че иначе той ще ме дръпне в нея.

—    Нищо не казвай — каза Атретис с мрачен тон.

—    Нищо не може да остане скрито.

—    Както искаш. Кажи му и виж какво ще последва.

Ризпа го погледна така, сякаш изглеждаше особено уязвим.

—    Аз говорех за Бог, Атретис, а не за Йоан.

Йоан дойде да ги посрещне. Той стисна ръцете й и я целуна по бузата.

—    Другите вече се качиха на борда. Приготвили са ви място за спане, както и провизии за пътуването. Имахте ли неприятности по пътя?

—    Не — избърза с отговора Атретис.

Йоан им даде документите за пътуване.

Ризпа стисна в ръка книжата, които показваха, че пътуването им е платено, и се опита да се пребори със сълзите. Никога не беше напускала Ефес, а сега трябваше да отиде до Рим и след това да продължи до Германия. С един убиец.

Йоан я погали по бузата. Тя затвори очи и притисна ръка към неговата. Нямаше да го види повече, а в момента бъдещите й перспективи бяха доста мрачни.

—    Господ ще бъде с тебе, където и да отидеш, възлюбена — нежно каза той.

—    Дай ми момчето — каза Атретис и протегна ръце.

Ризпа искаше да притисне бебето до себе си, но му го подаде, за да запази спокойствието на Атретис.

С детето в ръце Атретис се обърна към апостола.

—    Моите благодарности — дрезгаво каза той. — Никога не съм очаквал да получа помощ от тебе.

Йоан се усмихна.

—    Господ използва неочаквани начини, за да помогне на хората си.

—    Но пък аз не съм от хората му, нали? — той стрелна Ризпа с поглед, след това пристъпи към мостчето към кораба и ги остави сами на дока.

—    Мисля, че се надява да остана тук — каза Ризпа. — И може би наистина трябва да го направя.

—    Напротив. Той взе Халев, за да е сигурен, че няма да останеш.

Ризпа погледна към апостола. Всичките й страхове и опасения бяха изписани на лицето й.

—    О, Йоане, не знам дали това начинание е божията воля или тази на Атретис. Никога не съм срещала човек с по-мрачна душа — беше на езика й да каже какво беше сторил Атретис същата вечер, но запази мълчание. Не беше нейно право да разкрива чужди тайни. Кръвта им е на моята глава,… както и кръвта на много други по-добри мъже, които съм убил преди тях. Гневните му думи бяха изпълнени с болка и терзание.

От сърцето й се откъсна отчаяна, безмълвна молитва, защото тя осъзна, че я боли повече за него, отколкото за онези двама мъже, които бе убил. Да не би вече да затъваше в калта? Нямаше ли нарастващата й привързаност към Атретис да се превърне в разрушител на вярата в Христос?

—    Стой твърда, възлюбена — каза Йоан. — Преди и ние бяхме заблудени. Не бяхме по-различни от това, което е той сега. Живеехме в бунт и бяхме изпълнени с омраза. Стой непоклатима във вярата. Христос ни е освободил от всяко беззаконие и ни е очистил за неговата превъзходна цел.

—    Но Атретис…

—    Има ли нещо прекалено трудно за Бог?

—    Не — каза тя, защото знаеше, че това е очакваният отговор.

—    Нека Христовата светлина да свети у тебе толкова силно, че Атретис да види твоите добри дела и да прослави Исус Христос. Старай се във всичко, което вършиш, да си му за пример. За чистите, Ризпа, всичко е чисто. Тъй както ти си чиста в Христос. Говори му за тези неща. За нещата, които ще проправят пътя му и ще го изведат от мрака.

—    Ще се опитам.

—    Не се опитвай. Направи го — той се усмихна пълен с увереност. — Обичай го, както Христос те обича. Носи товарите на Атретис. Господ ще завърши делото, което е почнал в теб — когато видя сълзите в очите й, той обгърна лицето й с шепи. — Помни, че присъствието на Светия Дух е неотменно с тебе. Предавай се в неговите ръце. Той ще ти открие пътя —Йоан целуна челото й. — А аз ще се моля за тебе.

Тя плахо се усмихна.

—    Ще имам нужда и ще съм благодарна за всяка една твоя молитва — тя го прегърна и се вкопчи в него. Объркана и притеснена от отслабналата си вяра, тя взе ръката му и я целуна, после се обърна

Докато изкачваше мостчето, видя Атретис да стои и да я чака горе. Откога ли стоеше там и чакаше? С Халев в едната си ръка той й подаде другата, за да й помогне. Тя я пое колебливо. Пръстите му се вплетоха в нейните и той й помогна да слезе по стълбите до палубата. Изражението му беше напрегнато , устните му — свити.

—    Нищо не съм му казала. Каквото се е случило е между тебе, мене и Господ — тя с изненада усети как ръката му се отпусна, сякаш думите й успокоиха изтормозеното му съзнание. Мускулите на лицето му също се отпуснаха и го направиха да изглежда не толкова предпазлив и отдалечен.

—    Искаш ли да го вземеш в себе си?— попита Атретис и се наведе, за да може тя да вземе детето от ръцете му.

Ризпа разпозна в тези думи предложение за мир и също даде своето:

—    Изглежда доволен в ръцете на баща си.

Тогава Атретис я погледна в очите. Това беше поглед, който накара сърцето й да се разтупти и горещина да плъзне по цялото й тяло. Смутена тя извърна поглед встрани.

Йоан беше долу на кея. Ризпа някак се успокои от това, че той е там. Апостолът винаги беше извор на сигурност и божия мъдрост. Сега обаче той си тръгваше като си проправяше път през работниците на пристанището към ефеските улици. Като гледаше как Йоан бавно се стопява в тълпата, тя се почувства съвсем сама и се уплаши.

—    Ако се науча да ти вярвам, може би и ти ще се научиш да ми имаш доверие — каза й Атретис.

Един от корабните служители се приближи и им поиска документите за пътуване.

—    Ризпа — за нейно успокоение тя чу гласа на Патриция. — Толкова се страхувах, че няма да пристигнете навреме. Корабът трябва да отплава до няколко часа.

Ризпа я прегърна, а след това й представи Атретис. Патриция го погледна и му се усмихна.

—    За нас е удоволствие да си тук — каза тя, но думите и усмивката й замръзнаха. Атретис я гледаше напълно безизразно, а сините му очи дори не премигваха. Ризпа усети нарастващото опасение у жената. — Има само петдесет и седем пътници на кораба, така че ще имаме достатъчно място — продължи тя, когато другите приближиха към тях.

Всички бяха особено любопитни да видят Атретис отблизо и да говорят с него, но той по никакъв начин не откликваше на това. Стоеше там със сина си в ръце, умълчан, сериозен и неприветлив. Огледа се веднъж, сякаш искаше да избяга — дали от кораба или от хората, Ризпа не можеше да разбере.

—    Нямахме време да приготвим нищо — каза тя.

—    Йоан и Клеопа ни дадоха постелки и завивки, както и провизии за вас — каза Пармена.

—    Има ли много пътници освен нас?

—    Около двадесет и пет-тридесет. Няколко илирианци и останалите са македонци — обади се Мнасон. — Корабът е натоварен със скъп товар, предназначен за Коринт. Ароматите от Сава дори могат да се подушат. Сандъците, които мъжете товарят сега, са пълни с виолетови платове от Килмад и фини бродирани ленени платове от Арам.

—    Има и черги от Кана — добави Тимон.

Мнасон се изсмя.

—    Какво ще кажете. Дали капитанът ще ни разреши да развием няколко, а?

—    Всички от нашите ли са тук? — попита Ризпа.

—    Един липсва — каза Прокорус.

—    Това е Теофил — Патриция вдигна вежди и погледна към стълбите. — Какво ли може да го е забавило?

—    Успокой се, Патриция — Тимон се опита да утеши жена си.

—    Но корабът няма да го чака.

—    Йоан каза, че ще дойде и той наистина ще дойде. Въпреки че мисля, че ако не успее, това би било по-добре за него, защото тук, в Ефес ще е на най-сигурно място от всички нас. Има приятели в управата на града.

Атретис присви очи.

—    Кой е този Теофил, за когото говорите?

Ризпа леко сложи дланта си на ръката му.

—    Това е човекът, който се съгласи да ни посочи пътя до Германия — отвърна му тя.

Той плъзна поглед по всички наоколо и се обърна към нея.

—    Трябва да си намерим място.

—    Можеш да дойдеш при нас, Атретис — каза Тибелий, изражението му беше ведро и приятелско. — От екипажа ни показаха едно място, където можем да разпънем палатка и да сме скрити от ветровете.

—    Аз оставам с Ризпа и сина ми.

Ризпа почервеня. Стана й горещо. Всички около тях се смълчаха шокирани. Въобще ли не му минаваше през ум какво могат да си помислят другите за взаимоотношенията им!? Какво си мислеше той? Или може би много добре знаеше какво възнамерява.

—    Аз ще съм с жените, Атретис.

Устата му се изви в язвителна усмивка.

—    Мястото на съпругата е до мъжа й.

Лицето й пламна.

—    Аз не съм ти съпруга.

—    Не, ти не си, но предполагам, че тези жени пътуват с техните съпрузи и аз дълбоко се съмнявам, че те ще се зарадват на натрапчивата ти компания.

Настъпи неловка тишина и на никого не му хрумваше какво да каже. Твърде разгневена, за да каже нещо, тя се чудеше дали Атретис възнамерява да направи нещата по-лоши, отколкото са.

Камела мина напред между Прокорус и Тимон.

—    Чух какво каза, Атретисе, и мисля, че си напълно прав. Ризпа, аз пътувам с брат си и с жена му. И съм уверена, че ще са благодарни, ако ги лиша от натрапчивата си компания — тя се усмихна на Ризпа. — Ще се радвам да се присъединиш към нас с дъщеря ми Лидия. Ела. Ще ти покажа къде сме оставили нещата си.

—    Благодаря ти — Ризпа си пое въздух с облекчение, нетърпелива да отиде някъде другаде.

—    Вартимей и другите не са много далече — каза Рода и погледът на Камела трепна. Ризпа усети, че забележката, която Рода направи, бе  отправена не толкова към Атретис, колкото щеше да намекне за неприличие в поведението на етърва си.

—    Ако предпочитате да останем с вас, ще го сторим — каза Камела, като пренебрегна снаха си, и се обърна направо към брат си.

Бедният човечец изглеждаше изтормозен.

—    Както ти е удобно, Камела.

—    Ама, разбира се. Както ти е удобно — промърмори под носа си Рода и се обърна.

Халев започна да се върти и да недоволства.

—    Вземи го — каза Атретис на Ризпа и го подаде в ръцете й.

Тя последва Камела. Моряците от кораба се спряха и им се ухилиха, докато минаваха покрай тях.

—    Атретис не е християнин, нали — каза Камела, без да обръща внимание на коментарите на моряците по неин адрес.

—    Не, не е — отвърна със съжаление Ризпа.

—    Е, и ние не се държим както подобава на християни — каза Камела и се усмихна някак извинително. — Мислиш ли, че той искаше да си тръгне заради напрежението между мене и Рода?

—    Не, не мисля така — тя не смяташе, че Атретис изобщо го бе грижа за това. — Просто беше доста трудна вечер — тя потръпна, като си спомни какво преживя тази вечер. Обърна се назад и видя, че Атретис се беше отделил от останалите. Дали размишляваше над това, което беше сторил? Чувстваше ли вина или съжаление? Беше казал, че не изпитва подобни неща, но в гневните думи, които й каза по пътя до Ефес, имаше много мъка.

О, Исусе, моля те, нека да стигне до покаянието, което води до спасение. Претърси сърцето ми, Боже, и ме пречисти. Нека да бъда инструмент в ръцете ти, а не роб на собствените си слабости.

Халев започна да се върти в ръцете й и да хленчи недоволно.

—    Чакай да си взема нещата — каза Камела и се спря до една купчина близо до вътрешната стена на палубата, за да вземе постелка и провизии. — Има място ей там, близо до мачтата и до онези бурета — тя погледна към бебето в ръцете на Ризпа. — Изглежда гладен. Ти го нахрани, а аз ще отида да потърся завивките, които Йоан ти е приготвил. Атретис може и сам да се оправи.

Малко след това се появи Атретис. По изражението му тя разбра, че нещо не е наред.

—    Трябва веднага да слезем от този кораб.

—    Защо — попита тя.

—    Ще го нахраниш по-късно — каза той и се обърна назад. — Един римски стотник току-що се качи заедно с шест войника.

—    О, Господи!

—    Хайде, жено.

—    Чакай. Ако сега спра, той ще се разпищи и това само ще привлече вниманието им — бързо му отвърна тя. — Седни тук до мене.

Той замръзна на място и тя чу звука от подковани сандали да приближава. Атретис бавно се обърна, изглеждаше напълно готов за битка. Тя вкопчи ръце в туниката му, когато видя войниците. Водачът им говореше нещо с Пармена и останалите.

—    Не прави нищо — каза Ризпа и бързо се изправи. Когато спря да  храни Халев, той заплака. Сърцето й в този момент биеше лудо. — Моля те, почакай.

—    Предадени сме — каза Атретис, когато стотникът се обърна и погледна право към него. Ризпа никога не беше виждала поглед, изпълнен с толкова страх и гняв в очите му. — Няма да ме хванат жив този път.

—    Атретис, недей — тя се протегна да го спре.

Той я бутна от пътя си, без да се съобрази, че тя държи бебе в себе си. Ризпа изгуби равновесие и се стовари тежко върху мачтата. Халев се разплака. Тя го стисна към себе си, след това намери сили и отново се изправи на крака.

—    Не, Атретис!

Стотникът успя да избегне юмрука на Атретис, обърна се рязко и силно замахна с крак. Атретис отскочи назад. Кракът му се заплете в едно навито въже и той се стовари на палубата.

—    Не го убивай! — извика отчаяно Ризпа. — Моля те!

Римският стотник стоеше неподвижен и готов. Той беше толкова висок и силен, колкото и Атретис.

—    Не съм дошъл да го убивам — рязко отвърна той.

Атретис усети острието да се вдига от кожата му. Стотникът отстъпи и вкара меча в ножницата със съвсем плавно и гладко движение, което свидетелстваше за дълги години практика.

—    Моите извинения, Атретис. Рефлекс — той протегна ръка да му помогне да се изправи на крака.

Атретис пренебрегна помощта и се изправи сам.

—    Стой спокойно — каза стотникът. Той свали шлема си и го затъкна под мишница. Изглеждаше изискан, с посивели отстрани коси и силно загоряло и набраздено лице. — Името ми е Теофил — представи се той на Ризпа и Атретис. Тогава очите му срещнаха гневния поглед на германеца и устата му леко се изви в усмивка. — Дойдох да ви покажа пътя до дома.

следваща глава Земята - 12