Съдържание Цялата книга на една страница

10

Атретис влезе през отворената и неохранявана врата на имението, мина през помещенията за баня и през гимнастическия салон и тръгна по вътрешния коридор. Лагос седеше в кухнята пред една скромна порция и говореше нещо на готвача, когато господарят им влезе при тях. И двамата се стъписаха при появата му.

—    Господарю! — каза Лагос, като едва не събори масата, докато ставаше от мястото си.

Атретис грабна една пита безквасен хляб, разкъса я на две и седна до масата. След няколко минути готвачът сложи пред него купа с плодове, нарязано месо и варени яйца. Докато белеше едно от тях, Атретис погледна към Лагос.

—    Ризпа върна ли се?

Лагос сконфузено сбърчи вежди.

—    Не, господарю. Аз мислех, че си я отпратил.

—    Така е. Отпратих я.

—    Желаеш ли да пратя някого за нея, господарю?

—    А да не би да знаеш къде? — дрезгаво измърмори той.

—    Където кажеш, господарю.

Атретис се изсмя грубо и напъха яйцето в устата си. Проклета да е тази жена! Той знаеше къде живее апостолът. Щеше да започне с него. А когато я намери, тя със сигурност щеше да предпочете изобщо да не се е раждала.

Той довърши безмълвно храната, която беше пред него. С пълно пренебрежение към елегантната сребърна чаша на масата, той отпи на големи глътки вино от каната. Пресуши я до дъно и така я тръшна на масата, че и двамата слуги подскочиха. Погледна ги презрително и изтри уста с ръката си, докато ставаше от масата.

—    Изпратете Сила в стаята ми! — каза той и излезе.

Когато стражарят пристигна, Атретис вече беше облякъл нова туника и стягаше кожените връвки на тежкия си колан.

—    Отиваме в града — каза той, като взе една кама и я пъхна в ножницата ú.

—    Ще изпратя за още стражи, господарю.

—    Не. Само ти ще дойдеш. Повече стражи ще привлекат много внимание — той напъха оръжието в колана и наметна една дълга арабска роба. — Онази Ризпа взе нещо, което искам да си върна обратно.

—    Ризпа ли, господарю? Та тя беше тука преди малко.

Атретис рязко изправи глава.

—    Тука?

—    При портата. Преди не повече от час — лицето му почервеня. — Каза че иска да говори с тебе, но аз я отпратих.

—    Без да ми се обадиш?

При тези думи Сила се скова, а лицето му побеля.

—    Ти я изгони, господарю. Заповедта беше пределно ясна.

Атретис изруга доста грубо.

—    Къде е тя сега? Говори, песоглавецо!

Сила преглътна уплашено.

—    Ами, тръгна си, господарю.

—    Накъде тръгна?

—    Не знам, господарю — измънка той. — Тя се обърна и аз затворих вратата.

Сърцето му щеше да изхвръкне, когато Атретис го сграбчи за гърлото.

—    Тогава ти предлагам да отидеш и да я потърсиш. Веднага! — каза Атретис и го блъсна назад.

Сила начаса изскочи от помещението. Звънящият му цингул шумно отекваше по коридора към стълбите. Атретис излезе на терасата и хвърли поглед към пътя и околностите. Ризпа не се виждаше никъде. Той изруга, обърна се и влезе отново вътре. Нетърпение и раздразнение го изгаряха отвътре. Той захвърли наметалото си и избълва силно няколко германски ругатни.

Къщата беше безмълвно стихнала. Без съмнение слугите вече бяха намерили и заели своите убежища.

Атретис отново излезе на терасата. Портата стоеше отворена. Сила бягаше по пътя към града. Атретис стисна зъби.

—    Атретис — дойде зад него един тих глас.

Той се обърна рязко и видя Ризпа да стои на вратата с пръст върху устните си. Тя затвори  безшумно вратата и влезе в стаята.

Раздразнен от начина, по който сърцето му се разтуптя при вида й, той стана рязък.

—    Закъсня!

Тя се усмихна изненадано, докато той вървеше към нея.

—    Не бях много подходящо посрещната на портата. Трябваше да намеря начин да се промъкна.

Атретис се опита да потуши силните чувства, които  прииждаха в него. Тя беше цялата зачервена, а очите й блестяха. Дори по-лошо — изглеждаше напълно спокойна, докато последните два дни от живота му бяха мъчение за него.

—    Сила каза, че те е отпратил. Как успя да влезеш? — гласът му звучеше сякаш той искаше да не се беше върнала.

—    Някой беше оставил задната порта отворена — тя разви шала си, докато минаваше през стаята. — Ти ли?

—    Пропуск — не се беше замислил за това, когато се прибираше тази сутрин от хълма.

Тя му се усмихна и сложи Халев на неговото голямо легло.

—    Дори и да не беше оставена отворена, щях да прескоча стената — синът му се засмя и рипна няколко пъти с крачета, явно доволен от това, че е развит.

—    Тъкмо щях да тръгвам да те търся — каза Атретис и я побутна в страни, за да може да вдигне сина си.

Ризпа забеляза камата, подпъхната в пояса му.

—    Мислеше ли си да ми прережеш гърлото, когато ни откриеш?

—    Мина ми през ум — отвърна той и се усмихна на Халев, докато бебето се опитваше да хване косата му. Той го целуна по врата, спокоен, че синът му е отново при него.

—    Можеш да ми имаш доверие, Атретис.

—    Може би — каза той, без да я поглежда. — Спази обещанието си. Този път — той сложи Халев обратно на леглото. След това дръпна от пояса си камата, без да я вади от ножницата, и я подхвърли до сина си. Детето се обърна настрани и се протегна към нея.

—    Какво правиш? — възкликна Ризпа и се завтече към леглото.

Атретис я сграбчи за китката.

—    Остави го.

—    Няма да го оставя! — опита се тя да се измъкне от схватката.

Той се удиви колко крехки са ръцете й се постара да не я нарани.

—    Не е толкова силен, за да измъкне камата от ножницата.

—    По-скоро ме притеснява, това, което тя представлява — каза Ризпа и се опита да стигне до оръжието с другата си ръка.

Атретис я дръпна назад. Тя го погледна и замръзна. Сините му очи впиваха погледа си в нейните. Тя не можеше дори да предположи какви бяха мислите му в момента, нито имаше желание. Погледът му се плъзна надолу, което още повече я разтревожи.

—    Той е син на войн — каза Атретис вгледан в устните й — и сам ще бъде войн един ден.

—    Мисля, че няма нужда да започва обучението си на седем месеца.

Той се усмихна сухо, докато бавно прокарваше ръката си по меката и гладка кожа на врата й. Позволи й да се отскубне. Тя се обърна веднага, грабна оръжието от ръцете на Халев и го постави на сигурно място върху масата до леглото. Като видя, че отнемат новата му играчка, Халев се търкулна по гръб и заплака настоятелно. Ризпа веднага взе дървената дрънкалка от робата си и му я хвърли. Звукът малко го разсея, но когато тя сложи играчката в ръцете му, той я разклати веднъж и след това я запрати нанякъде.

Атретис се усмихна доволно.

—    Да, това е моят син.

—    Да, без съмнение — изръмжа Ризпа, като гледаше зачервеното от плач лице на Халев.

Атретис присви устни. Той взе ножа от масата и го изпречи пред лицето й.

—    Тъп е — каза той. — Не виждаш ли? — Той закопча кожената катарама с един пръст и захвърли камата до леглото на Халев. Ризпа отново понечи да я вземе, но той я хвана за ръка и я обърна към себе си. — Остави го. Не може да се нарани с нея. Сега ми кажи какво научи през последните два дни.

Тя въздъхна рязко, но повече не се опита да вземе оръжието от детето. Атретис просто щеше да продължи да му го дава.

—    Можем да отплаваме за Рим утре сутринта при изгрев. Само трябва да стигнем навреме до кораба.

—    Добре — каза той. Кръвта му се разбушува. Отиваше си у дома! — Приемам, че парите, които ти дадох, са ти стигнали.

—    Достатъчни са за една част от пътя, но не се притеснявай. Йоан и останалите се погрижиха за другата част.

Той се намръщи. Лицето му трепна.

—    Останалите? Какви са тези останали? — погледът му потъмня. — На колко души си казала за тези планове?

—    Някъде около двайсетина…

—    Двайсет!

—    …човека ще бъдат с нас —Ризпа вдигна ръка към него. — Преди да изпуснеш нервите си и да избухнеш, послушай ме — тя му разказа за положението на останалите, колкото е възможно по-накратко. Когато привърши с изброяването на различните членове на групата — всички без един, който беше най-добре да не се споменава до момента, когато вече е неизбежно — Атретис каза някаква дума на гръцки, която я накара да се свие от страх, а след това да се изчерви.

—    И аз ще служа за охрана на тая ваша малка банда — каза той с остър поглед, впит в нея.

—    Не съм казала това. Просто ще бъдем в тяхната компания.

—    По-добре да тръгна сам.

—    Щом това е което искаш, прав ти път и Господ да е с тебе. Халев и аз оставаме тука.

В очите му блесна огън.

О, Боже, пак прекалих — тя стисна очи и след малко отново погледна нагоре към него.

 — Атретис, би ли пренебрегнал благополучието на другите, също както Рим толкова лесно пренебрегна твоето? Ще позволиш ли да бъдат използвани, също както и ти беше използван? Нуждата им да напуснат Ефес е огромна. Ако останат, ще свършат на арената.

Лицето му трепна, но той не каза нищо.

—    Рим става все по-малко и по-малко толерантен към Пътя — каза тя. — Държавниците от всички нива не разбират нашата вяра. Повечето вярват, че проповядваме бунт срещу Империята.

—    Бунт ли? — интересът на Атретис се възбуди.

—    Рим гледа на империята си като на бог, но има само един Бог, Исус Христос нашият Господ, който умря за нас и възкръсна отново. Самият Исус ни каза да даваме на Цезар това, което му принадлежи. Ние си плащаме всички данъци. Подчиняваме се на законите. Даваме уважението си там, където е необходимо, и почитта си на тези, които я заслужават, но ние отдаваме живота си и телата си на Бога за негова слава. И поради това лукавият ги е подтикнал да ги унищожат.

Само едно от нещата, което Ризпа спомена, направи впечатление на Атретис и му прозвуча  познато.

—    Бунт — каза той, сякаш вкусваше от тази дума и я намираше сладка като отмъщение. — Значи, ако тази вяра се разпространи по цялата империя, може да накара Рим да падне на колене.

—    Но не и по начина, по който ти си мислиш.

—    Обаче може да я отслаби.

—    Не, но може да отнеме меча от ръката й.

Атретис се засмя, а в смеха му имаше нещо смразяващо.

—    Ако се отнеме меча от ръката й, неизбежно следва смърт.

Ризпа никога не беше виждала такъв живец и огън в очите му.

—    Не смърт, Атретис. Промяна.

—    Ще тръгнем с тях — решено каза той. — Ще пазя всичко, от което Рим се страхува.

Тя понечи да каже нещо, но в този момент на вратата се почука.

Атретис се приближи.

—    Кой е? — каза той със заповеден тон и приближи глава до вратата.

—    Галий, господарю. Сила все още не е намерил жената.

—    Тя е тук с мене.

Халев изгука щастливо, докато дъвчеше кожената ножница.

—    На него много ще му олекне, господарю. А доведе ли и сина ти?

Ризпа се напрегна, когато чу този въпрос.

—    Атретис недей…

Той отвори вратата и Галий я видя.

—    Доведе го. Връщай се на поста си сега. Ще имаме нужда от тебе по-късно тази нощ.

—    Ще се връща в града ли, господарю?

—    Аз ще тръгна с нея — каза Атретис, затвори вратата и се обърна назад. — Какво те притеснява? — сбърчи той вежди.

Тя поклати глава.

—    Може би ставам като тебе. Недоверчива. Не бих казала на никого в тази къща, че Халев е тука или, че заминаваме някъде тази нощ. Най-малко на Галий.

Той присви очи.

—    Аз го купих от лудуса, измъкнах го от там. Той дължи живота си на мене.

Тя прехапа устни, без да каже нищо. Подозираше, че в тази къща има шпиони. Уверена беше, че поне Галий е такъв. Веднъж, когато стоеше на балкона на съседната стая, тя го беше видяла да говори с някакъв мъж през малкото прозорче на портата. Малко по-късно човекът се отдалечи и отиде при някакъв друг, който го чакаше под сянката на терпентиновото дърво. Поговориха малко и след това единият тръгна по пътя към Ефес. По-късно Атретис сам й каза, че това са шпиони на Серт. След това тя дълго се чудеше дали Серт има в това имение и други хора, освен Галий, които да наблюдават и да предават всичко, което Атретис говори и прави.

Сега, когато гледаше студеното изражение на Атретис, й се искаше да не беше казвала нищо за подозренията си. Страхуваше се от това, което той може да направи.

—    Можем да тръгнем, без да казваме нищо повече — каза тя. — Той не знае къде отиваме всъщност.

Атретис мина покрай нея. Прекоси стаята и прикрито погледна навън.

Халев се разхленчи и Ризпа седна на леглото да го занимава. Започна да го гъделичка по пръстите на краката, а неговият смях караше и нея да се смее. Той изпусна камата, с която си играеше, и тя започна да му говори, докато бавно и незабележимо я издърпа надалеч. Каква отвратителна играчка за едно такова дете!

Атретис все още стоеше близо до балкона, гледаше навън и не казваше нищо. Тя се притесни от втренчения му поглед. Защо й трябваше да говори?

Атретис изруга нещо и се обърна.

—    Какво има? — попита Ризпа.

—    Ти беше права — каза той и тръгна през стаята.

Сърцето й подскочи разтревожено. Какво ще ми струват необмислените думи, Господи?

—    Почакай — тя стана и се затича към вратата, като застана пред него, за да препречи пътя му. — Къде отиваш? Какво смяташ да направиш?

—    Каквото е необходимо да се направи в случая — отвърна той и грубо я бутна встрани.

—    Атретис, моля те…

—    Накърми бебето и го приготви за път.

Атретис, недей…

Вратата се затръшна след него.

Тя се опита да я отвори, но Атретис я дръпна отново и я заключи.

—    Тихо — заповяда й той, когато тя за пореден път извика името му.

*

Атретис слезе бързо по стъпалата и мина през атриума. Тръгна по коридора, който водеше към входната врата. С Галий щеше да се справи по-късно. Сега трябваше да прекъсне пътя на съобщението до Серт.

Докато минаваше през гимнастическия салон грабна една фрамея от стената. Влезе в баните, мина между басейните, излезе навън и тръгна към задната врата. Когато вече беше зад стената, той се затича покрай нея към южната страна на имението — по-отдалечената от пътя, където Галий и Сила нямаше да го забележат.

Веднага видя човека, с когото Галий говореше при портата. Беше сам и се отправи доста забързано да занесе информацията на Серт. Атретис го разпозна от лудуса.

—    Гай! — извика той и мъжът се обърна рязко. Когато видя Атретис, той замръзна за секунда, а след това хукна да бяга с все сила. Колебанието му, обаче, се оказа фатално за него, защото фрамеята го застигна и го запрати напред в прахта.

Атретис грабна мъртвото тяло за ръката, завлачи го встрани от пътя и го хвърли зад един храст.

Дръпна фрамеята от трупа и погледна към слънцето да прецени колко остава до залез. Още два часа. След като изпращането на посланието до Серт вече беше осуетено, можеха да почакат, докато падне нощта.

*

Когато отвори вратата на спалнята, Атретис видя Ризпа да стои близо до прозореца и да гледа навън. Тя се обърна рязко, лицето й беше пребледняло и подпухнало от сълзи.

—    О, слава богу — промълви тя с огромно облекчение от това, че го вижда. — Толкова се страхувах, че ще го убиеш. Молех се да не навлечеш грях върху себе си заради моите… — Атретис просто стоеше и гледаше безизразно и студено. Спокойствието й тутакси се изпари. — Къде ходи? — попита тя с разтреперан глас. — Какво се е случило?

Той се обърна настрани.

—    Ще тръгнем, след като залезе слънцето — той грабна камата от леглото и я затъкна в пояса си. Обърна се към нея — очите му бяха стъклено сини и безжизнени. — Не се опитвай да предупредиш Галий. Помни, че животът на Халев е поставен на везна.

Изпълнена с напрежение, Ризпа нахрани Халев, изми го и го препови за пътуването до града. През следващите два часа Атретис не каза нищо. Никога не го беше виждала толкова безмълвен и стихнал. Какво ли си мислеше сега?

—    Стой тук! — заповяда й той и излезе в коридора, като затвори вратата след себе си.

Тя го чу как вика името на Лагос и как малко по-късно дава бързи и нетърпеливи заповеди. Поръча пищна вечеря и им каза да я приготвят веднага. Искаше Пилия да се изкъпе и да се парфюмира.

—    Кажи й, че ще ми танцува.

Ризпа си помисли, че той вече е полудял.

—    Колко златни монети имаме в имението?

Лагос му отговори.

—    Донеси ги. Искам да ги преброя лично.

—    Да, господарю — каза Лагос, привикнал със странните настроения на Атретис. Той отиде някъде и се върна след броени минути.

—    Задната порта беше забравена отворена тази сутрин — чу го да казва Ризпа. — Кажи на Сила да застане да пази там, докато не му кажа — на всеки от домакинството беше намерена работа. — Първо златото, обаче. Върви! — каза Атретис и Ризпа чу как сандалите на Лагос се отдалечават, тракайки забързано по коридора.

Атретис влезе в стаята и потърси някакво по-просто наметало. Облече го, а след това стегна кожената кесия със златни монети в пояса си. Тогава тя разбра плана му —  беше разпратил слугите по задачи, което щеше да ги държи далеч от горния коридор и атриума. Ризпа взе разтреперана Халев и го зави внимателно в наметалото си.

—    Ела — каза Атретис и тя го последва.

Той тръгна пред нея надолу по стълбите. Никой не забеляза бягството им, докато не излязоха от къщата и не прекосиха празния двор.

Галий излезе от сенките, където ги чакаше.

Сърцето й се разтуптя и тя погледна към студеното и безизразно лице на Атретис.

—    Атретис…

—    Мълчи — тросна й се веднага той. — Една дума от устата ти и… — думите му увиснаха в мрака на спускащата се нощ.

Галий приближи от поста си до портата.

—    Да извикам ли Сила и останалите, господарю?

—    Недей. Ти си напълно достатъчен — Атретис мина покрай него и сам отвори портата. Направи знак на Галий да върви напред.

Ризпа го погледна. Той я хвана за ръката и я стисна болезнено.

—    Когато ти кажа да вървиш напред, тръгваш.

—    Атретис, за Бога…

Той я бутна навън от портата.

Те тръгнаха надолу по пътя и приближиха терпентиновото дърво. Там нямаше никого. Продължиха нататък по пътя, който правеше голям завой и скоро имението изчезна от погледа им.

—    Спри тук — заповяда Атретис на Галий. — Ти продължавай, Ризпа.

—    Атретис.

—    Върви!

Галий изглеждаше притеснен.

—    Да я съпроводя ли, господарю?

—    Не — Атретис я хвана силно за ръката, обърна я напред и я тласна. Тя бавно започна да се отдалечава. Спря се за малко и се обърна назад. Знаеше какво ще направи той. За нея беше по-добре да не гледа всичко това. Той изруга по неин адрес.

—    Прави, каквото ти казвам, жено!

Тя приведе глава, притисна Халев към гърдите си и забърза напред.

—    Мислех, че ще отидеш с нея, господарю.

Атретис изчака Ризпа да се скрие зад завоя, преди да му отговори.

—    Това ли каза на Гай?

Погледът на Галий веднага се промени.

—    Господарю, кълна се…

Атретис го удари в гърлото и пречупи гръкляна му.

—    Гай е мъртъв — изръмжа Атретис, а Галий се свлече на колене, като се давеше и със сетни сили се опитваше да поеме глътка въздух. Атретис издърпа шлема му и го сграбчи за косата. Изви главата му назад и впи свиреп поглед в ужасените му очи. — Бягай при приятелчето си в Хадес! — Атретис така заби дланта си в лицето му, че това, което преди беше носът му, сега потъна някъде в мозъка му. Галий падна назад, сгърчи се в предсмъртна конвулсия и след това замръзна.

Атретис погледна напред и видя Ризпа да стои неподвижна на завоя. Прескочи тялото на Галий и се затича.

следваща глава 11