Съдържание Цялата книга на една страница

Земята – 12

“Други семена паднаха на добра почва…”

Една ръка стисна рамото на Атретис и го изведе от съня, в който беше потънал. Над него се издуваше едно четвъртито платно, което носеше кораба по вятъра.

—    Тази сутрин ще се присъединиш ли към нас в молитва, братко?

Атретис отвори едно око и изруга младия Вартимей, който се беше навел над него.

—    Не съм ти никакъв брат, малкия. И ако ме събудиш още веднъж, кълна се, ще ти счупя всяка кост от ръката.

Вартимей се отдръпна назад.

Атретис дръпна тежкото одеяло над главата си и се скри от светлината на звездите и от вятъра.

—    Ще дойде ли този път — попита Тибелий.

—    Не.

—    Но ние няма да се предадем — каза Агаба. — Мъже много по-инати от него са дошли и са познали Господа.

—    Каза, че ще ми счупи ръката, ако пак се опитам да го събудя. И мисля, че не се шегува ни най-малко.

—    Тогава да вземем един кол и да го държим с него на сигурно разстояние от себе си — със смях предложи Тибелий.

Атретис бутна одеялото и се надигна. Един поглед беше достатъчен да накара тримата мъже да прекосят палубата и да отидат при останалите. Като изруга под носа си, Атретис се отпусна назад, освободен от досадното присъствие. Бяха прекарали почти цяла нощ в обсъждане на това как ще занесат “благата вест на умиращия свят”. Каква блага вест? Пък и какъв умиращ свят? Почти нищо от думите им нямаше смисъл. Но защо ли пък трябваше да има? Религията им също нямаше смисъл. Нито техният бог. Всеки уважаващ се бог щеше да отмъсти за убийството на сина си, а не да прости и да осинови тези, които са го извършили.

Жените говореха наблизо. Халев заплака. Атретис отново отметна одеялото и се надигна, но плачът спря. По позата на Ризпа можеше да разбере, че  го кърми. Бебето беше доволно от топлия допир до нейната гръд и от засищането на глада си. Атретис отново се отпусна.

Отношението на тази жена към него го притесняваше. Не можеше да спре да мисли за нея и да иска да й обясни защо беше убил Галий и шпионина на Серт. Искаше да го разбере, но както изглеждаше, тя предпочиташе да е далеч от него.

Беше бесен от срещата си с Теофил и мислеше, че Ризпа знае, че е стотник още преди това. Тя обаче настояваше, че е знаела само, че е римлянин. Той неохотно се съгласи, но това изобщо не изглади отношенията помежду им. Тя определено предпочиташе компанията на религиозните си приятелчета пред неговата.

Предния ден я потърси и я намери в един закрит ъгъл с Халев на гърди. Тя говореше нежно на бебето, докато го кърмеше. Беше толкова красива и спокойна, че сърцето му се сви. Стоеше незабелязано зад нея, прикрит зад едно от буретата и гледаше как сина му суче. Неочакваният копнеж, който го прониза, беше толкова осезаем, че почувства физическа болка. Мислеше, че всичките му чувства, освен гнева, са умрели отдавна — той беше като умъртвен, като един изтръпнал крайник, оставен без кръвообращение. Сега обаче кръвта се връщаше обратно и възвръщаше със себе си към живот всички притъпени чувства, а с живота идваше и мъчителната болка.

Ризпа усети присъствието му и се обърна. Един поглед в нейните очи и той разбра, че никога няма да може да каже достатъчно, за да я убеди, че е действал правилно, като е убил Галий и другия. Тя веднага се покри и дръпна шала си върху себе си и Халев, сякаш за да сложи някаква защитна преграда между детето и него. Това действие го нарани и разгневи повече от всичко, което тя можеше да каже или направи. В нейните очи той беше един убиец.

Вероятно наистина беше такъв. Може би това беше всичко, което е останало от него. Но чия беше вината? Негова или на Рим?

Откакто стъпи на проклетия кораб, тя се откъсна от него. Постоянно беше в компанията на другите, най-често сред жените. А когато беше сама, обстоятелствата му подсказваха, че не е подходящо да я търси. Той беше възмутен от влиянието, което й оказваха останалите. Тя се грижеше за неговия син, не за своя или за сина на някой от тях. Все пак това не му ли даваше някакви права?

Противният стотник изглежда нямаше никакви препятствия и трудности да говори насаме с нея. Атретис ги беше видял да стоят при носа на кораба. Вятърът си играеше с косите й. Тя с лекота говореше с римлянина. И то често. Веднъж ги видя да се смеят и се замисли дали той не е обекта на техния смях.

Всеки член на групата гледаше на римлянина като на водач. Дори Мнасон, който изглеждаше, че иска сам да е на тази висока позиция. Римлянинът обаче много бързо възприе примера на Йоан. Той ставаше всяка сутрин да почете бога си с хваление и молитва. Един по един останалите се присъединяваха към него, докато това утринно събрание не прераснеше в празненство.

Сега те пак бяха там. Атретис скърцаше със зъби под одеялото и ги слушаше. Теофил ги учеше как да са угодни на своя разпънат на кръст Месия.

—    Не се съобразявайте с този свят, а се преобразявайте чрез обновяване на ума си.

—    Амин — в хор отвърнаха другите и с това особено раздразниха Атретис, чиито нерви вече бяха достатъчно обтегнати.

—    Обичайте се с братска любов, като се надпреварвате да отдавате почит един на друг. Стойте твърди в Духа и служете на Господ с радост.

—    Амин.

—    Устоявайте в изпитанията, като се отдавате на молитва, и помагайте на светиите в техните нужди. Благославяйте онези, които ви преследват и проклинат.

Атретис стисна зъби. Това му напомни за проклятията, които бълва при първата си среща с Теофил. Проклятия, които продължаваше да изрича всеки път, когато го видеше. Той имаше намерение да види Теофил в Хадес, преди още да е стъпил в земята на чатите. И му го беше казал.

—    Радвайте се с тези, които се радват. Плачете с тези, които скърбят. Живейте в единомислие. Не бъдете високомерни, а се съобразявайте с по-нисшите. Не се считайте за мъдри в собствените си очи.

Такива думи от един римлянин? Атретис искаше да се изправи и да се изсмее на тази иронична гледка.

—    Не отвръщайте на злото със зло, но уважавайте онова, което е правилно в очите на другите.

Да! И това, което е правилно за римляните, е да ограбват свободата на другите. Не бяха ли отнели неговата свобода? Кое е правилно, тогава?

—    Живейте в мир.

— злобно си помисли той. — Ха! Живейте в мир с Рим! Не и докато все още мога да дишам в това тяло!

—    Живейте в мир със всички хора.

Никога.

—    Никога не отдавайте мъст за каквото и да било. Оставете Господ да се гневи.

Ще призова всички сили на Тъмната гора, за да ти отмъстя лично, римлянино!

— Не се поддавайте на зло, за да не ви завладее. Побеждавайте злото чрез добро.

—    Амин.

—    Помнете, възлюбени, че Бог изявява своята любов към нас с това, че докато още бяхме грешници, Христос умря за нас.

Не и за мене. Не!

—    Защото Бог толкова възлюби света, че даде своя единороден син, за да може който повярва в него да не бъде погубен, а да има вечен живот. Защото Бог не изпрати сина си тук, за да съди света, а за да може светът да се спаси чрез него.

—    Амин — гласовете отекнаха радостно.

—    Затова, възлюбени, обичайте се един другиго.

—    Амин.

—    Обичайте се един другиго.

—    Амин!

—    Обичайте се, както Христос ви възлюби.

—    Амин!

—    Чуйте, о, деца божии. И знайте.

—    Господ е нашият Бог и той е един — казаха всички заедно. — И аз ще обичам Господа моя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила.

—    Да бъде слава на Бога!

—    Слава на Бог във висините!

—    Който царува сега и завинаги!

Те започнаха да пеят и гласовете им се преплитаха в песента:

Този, който ни се откри в плът, който се утвърди в дух, видян от ангели и изявен сред нациите, в когото вярваме, и който беше взет в слава, определен да се върне — на Него да бъде славата сега и за вечни времена. Амин. Амин.

На долната палуба настъпи тишина. Събраните християни коленичиха в кръг и започнаха да си подават хляб и вино. Атретис беше наблюдавал този ритуал веднъж и беше питал Ризпа за него. Тогава тя му беше казала, че ядат плътта и пият кръвта на техния Христос.

—    И ти наричаш мене варварин? — каза той тогава отвратен.

—    Не, ти не разбираш.

—    Нито имам желание.

—    Само ако… — тя понечи да обясни, но след това замълча. Той се зачуди на дълбоката тъга в погледа й преди тя да се обърне и да се присъедини към останалите.

И сега Ризпа отново беше с тях в техния отвратителен ритуал.

Дали беше оставила Халев в малкото легълце, което му беше направила? Дали беше оставила задълженията си към сина му заради този неин бог? Той захвърли одеялото настрани и стана. Ако беше така, щеше да я издърпа изсред това събрание от човекоядци и да й даде нещо, за което да се моли. Той пристъпи покрай буретата и видя онези хора, паднали на колене. Синът му беше удобно настанен в скута на Ризпа. До нея, с една глава по-висок, стоеше Теофил. Изпълни го омраза, когато видя как римлянинът откъсва парче хляб и го слага в устата й. След това той повтори действието с чашата с Христовата кръв и тя отпи. После отпи и той и подаде чашата на Пармена. Всеки, който гледаше това, би си помислил, че Ризпа и бебето принадлежат на римлянина!

Сърцето на Атретис се разтуптя силно, кръвта му закипя във вените. Той стисна зъби. Теофил вдигна глава и погледна в другия край на палубата към него. Атретис го изгледа злобно.

И аз ще пия кръв, но тя ще е твоята — зарече се той.

Отвратителната гощавка завърши и те започнаха да се молят. Говореха тихо, като издигаха различни нужди пред Бог  и споменаваха разни имена. Молеха се за Йоан. Помолиха се за Клеопа. По дяволите! Сега пък се молеха за него. Атретис сви ръката си в юмрук и отпрати своята молитва към Тива — германският бог на небето.

—    Дай ми живота на Теофил! Предай го в ръцете ми, за да го строша и да го изпратя в бездната!

Кръвта му толкова кипна, че той реши, че ако не се премести в другия край на палубата, където спяха илириянците и македонците, щеше да убие, Теофил без дори да се замисли за последствията.

Докато минаваше покрай тях, Ризпа вдигна разтревожена поглед към него.

Той застана на откритата страна на кораба и студеният вятър веднага развя косата му и започна да щипе лицето му. Корабът се врязваше в развълнуваното море и вълните се разбиваха и пръскаха високо над носа. Слънцето скоро щеше да изгрее.

Капитанът на кораба издаде някаква заповед и моряците се пръснаха по палубата, като започнаха да стягат въжета и да укрепват два от сандъците, които неочаквано се бяха отскубнали. Още една солена вълна се разби в носа на кораба и Атретис стъпи по-здраво на крака. Предпочиташе рева на морето и щипещия студ, отколкото тихите гласове на оная група религиозни фанатици.

Той се хвана за перилата на кораба и тогава в далечината видя земя.

—    Какво е това? — извика той на един моряк, който беше наблизо, докато вятърът и вълните бушуваха наоколо.

—    Делос!

Сякаш облаците се разтвориха и една огромна вълна се стовари като силен дъжд върху палубата и върху него. Измръзнал и прогизнал, Атретис остана на мястото си, като стискаше зъби и проклинаше самия живот.

Ризпа се появи. Халев не беше с нея.

—    Къде е синът ми?

—    На закрито и на топло.

—    Сам?

—    Не.

Кръвта му се сгорещи.

—    Кой е с него? Да не е онзи стотник?

Тя запремига изненадана.

—    Камела го гледа.

—    Камела. Майката, която никога не е имала съпруг.

Тя се обърна. Атретис я хвана за ръката. Усети как тя се стяга при допира му.

—    Спри да ме отбягваш.

—    Никога не съм имала намерение да те отбягвам, Атретис.

—    Но аз чувствам как се отдръпваш.

Тя се опита да се успокои.

—    Защо напусна подслона си?

—    Мислиш, че трябва да стоя там и да слушам ли? Мислиш, че трябва да падна на колене там с останалите? Мислиш, че ще тръгна след онзи твой проклет римлянин?

Тъмните й очи проблеснаха.

—    Той не е моят римлянин, Атретис, и ние следваме Господ, а не Теофил.

—    Та той те хранеше като домашно куче.

—    Ръцете ми бяха заети с твоя син. Ако беше ти до мене, щях да взема хляба от твоята ръка!

Пулсът му се ускори. Той се вгледа в тъмните й кафяви очи и видя нещо, което стопли душата му. Когато погледът му се плъзна надолу към устните й, тя сведе глава. Това отново го  раздразни.

—    Защо винаги ме отбягваш? — грубо попита той.

—    Не те отбягвам.

—    Напротив, отбягваш ме. Откъснала си ме от собствения ми син.

Тя отново го погледна, бузите й бяха побелели от студа.

—    Ти си този, който ни отбягва.

—    На мене не ми пука за тях — каза той и погледна пренебрежително в посоката, където бяха те.

—    И за мене също — каза тя. — Дори понякога се чудя как така си толкова загрижен за  сина си. Обичаш ли го? Или просто на всяка цена трябва да  имаш онова, което ти принадлежи?

—    Вие и двамата ми принадлежите.

—    О, внимавай къде стъпваш, господарю. Плащаш ми по един динарий на ден. Помниш ли?

Той беше доволен, че я накара да се ядоса и се ухили, за да й го покаже.

—    Тази сутрин приличаш повече на себе си. Огнена — тя се обърна, но той я дръпна отново към себе си. Хвана я за раменете и наведе главата си към нейната. — Извади меча си, Ризпа. Кръстосай го с моя и виж какво ще ти донесе. Направи го. Отчаяно се нуждая от битка.

Ризпа не каза нищо, но той усети, че тя се бори. Явно това, което я караше да мълчи, не беше страх, защото в твърдия й поглед нямаше и следа от нещо подобно. Той отпусна ръцете й. Дали я беше наранил с ръцете си? Нямаше такова намерение.

—    Бих искала да дойдеш при нас и да чуеш благата вест — каза тя с пресилено спокойствие.

Той сложи ръка на тила й, приближи я към себе си и допря устни до ухото й.

—    Ще те прегърна, красавице моя, но никога няма да прегърна твоя бог или твоята религия — той вдиша аромата й и я пусна, доволен да види, че я е смутил.

Ризпа се върна в палатката, която делеше с Камела и Лидия.

От мястото, където стоеше с останалите, Теофил погледна как тя се навежда и влиза вътре, след това замислен премести погледа си върху Атретис.

Ризпа взе Халев на ръце. Той беше в настроение да играе, а и тя имаше нужда да се разсее от чувствата, които Атретис разпръсна в нея. Сърцето й още не можеше да се успокои.

—    Добре ли си? — попита я Камела и я погледна с любопитство.

—    Разбира се, защо питаш?

—    Защото трепериш.

—    Тази сутрин е малко студено.

—    Не изглеждаш да ти е студено. Изглеждаш… жива.

Ризпа започна да усеща топлина по лицето си. Надяваше се със слънчевата светлина смущението й да се разсее. Наистина се чувстваше жива. Трепереше и сърцето й все още беше разтуптяно от срещата й с Атретис.

Господи, не искам да се чувствам по този начин отново!

—    Лидия, защо не отидеш да видиш дали Рода има нужда от някаква помощ — каза Камела.

—    Добре, мамо.

Камела вдигна завивката си и погледна към Ризпа.

—    Да не си говорила с Атретис? — попита тя, докато сгъваше одеялото.

—    Толкова ли си личи?

Камела сложи одеялото на земята и седна на него.

—    Не толкова, че всички да забележат. Освен ако не са гледали какво става.

—    А гледаха ли?

Лицето на Камела се изви в гримаса.

—    Рода. Е, и Теофил, но по други причини. Между другото — допълни тя с едва забележима усмивка, —  където и да отиде Атретис, всички знаят, че е там.

—    Кой може да не забележи, когато е ядосан или когато минава с гръм и трясък край нас?

—    Не говорех за това.

—    О, имаш предвид, че е красив.

—    Никога не съм виждала по-красив мъж. Но дори и красотата му би избледняла, ако не притежаваше някои качества — тя взе своя шал и го прокара по рамото си. — Ако Теофил не се беше качил на борда, Атретис много лесно можеше да стане наш водач.

—    Опазил ни Господ!

—    Очевидно ни опази — усмихна се Камела и после изясни думите си. — Мъж като Атретис никога няма да остане незабелязан. Той или ще води хората при Бог, или ще ги подведе на някъде.

Ризпа обърна Халев по корем и го остави да се опита да пълзи.

—    Атретис отхвърля Христос.

—    Засега.

—    Ако можеш да го доведеш при Исус Христос — погледна я Ризпа, — моля, направи го. С пълното ми благословение.

Усмивката от лицето на Камела се стопи.

—    Не мисля, че мога. Не бих се осмелила да се доближа толкова — тя погледна Ризпа със самоирония. — Познавам се. Прекалено лесно се поддавам на плътските страсти. Лидия е доказателство за това, въпреки че сега бих дала живота си пред това да я загубя. И повечето от останалите също си имат своите борби. Предполагам, че си забелязала начинът, по който Евникия гледа Мнасон, и как каквото и да става тя все се оказва край него, без да се замисля как изглежда в очите на другите. Дори и на Пармена — тя поклати тъжно глава. — Не, ние имаме да се справяме с доста проблеми. Мисля, че с Атретис би следвало да се занимаеш ти.

Петър и Варнава изхвърчаха навън от тяхната палатка. Играеха някаква луда игра, както всеки ден.

—    Не можеш да ме хванеш! Не можеш да ме хванеш! — извика Петър. Варнава хукна пак след него, но се препъна в едно от опънатите въжета, които държаха палатката и едва не я събори.

—    Момчета! — стресна се Камела.

Понякога тяхното младежко увлечение беше особено досадно, както и в този случай, когато врявата им изплаши Халев и той се стресна и заплака. Ризпа го вдигна и започна да го успокоява. Недалеч нещо се строполи и тя се зачуди каква ли поразия са сторили този път. Вчера, когато времето беше ясно, те цял ден притесняваха моряците, като им пречеха постоянно с техните гонитби. Когато накрая Тимон им се скара и им каза да играят на нещо друго, Петър вече се беше заплел във възлите, които държаха няколко сандъка.

—    Атретис ми напомня по нещо на бащата на Лидия — каза Камела, когато момчетата се върнаха при останалите. Красив, внушителен, мъжествен… Дразня ли те? Няма да продължавам да говоря за него, ако не искаш.

Ризпа не беше много сигурна за Атретис ли говори Камела или за бащата на Лидия.

—    Малко — призна си тя със съжаление. — Но не заради това, което си мислиш. Аз не съм по-силна от тебе, Камела.

Камела разбра признанието й, както и това, че тя я приема напълно такава, каквато е.

—    Добре — тя сложи ръката си върху ръката на Ризпа. — Ще се държим една друга и ще се справяме с изкушенията, когато дойдат.

Ризпа се засмя. Халев се беше добрал донякъде. Тя го взе и го върна близо до себе си. Сега можеше да опита отново.

—    Преди да стигнете до Рим, ще може да пълзи — каза Камела, докато го гледаше.

—    И ще ходи, преди да сме стигнали Германия.

—    Не си много въодушевена, че отиваш там?

—    А ти би ли била?

—    Много. Повече от всичко друго, искам да започна отначало.

—    Ти можеш да започнеш наново, където и да си, Камела.

—    Не и когато имаш някой, който ти напомня за миналото ти на всяка крачка и очаква да станеш жертва на същите стари провали.

Нещо удари палатката им и ги стресна. Една парцалена топка се търкулна пред Халев.

—    Пак тези момчета — въздъхна Камела и взе топката. В този момент Петър се появи зад ъгъла.

—    Нашата топка е — каза той задъхан.

—    Да, знам. Моля те, играйте някъде другаде — каза му тя и му подхвърли топката.

Той се стрелна и се изгуби от погледа им, но гласът му продължаваше да се чува.

*

Времето скоро се оправи. Петър и Варнава бягаха по палубата и се въртяха около всички хора, а понякога връхлитаха върху тях, залисани в играта си. Капео и Филемон скоро се присъединиха към тях и направиха една обиколка на палубата, но скоро баща им Пармена спря лудите им занимания и ги накара да играят на нещо по-спокойно.

За известно време децата се спряха, но скоро Петър и Варнава започнаха да се смеят, да викат и отново станаха да се гонят. Пак започнаха да пречат на моряците от екипажа и на пътниците, които бяха твърде учтиви, за да им направят забележка. Тимон и Патриция не направиха никакви усилия да обуздаят отрочетата си, дори когато Петър връхлетя върху Антония и я събори на земята.

—    За бога, Патриция! — каза Евникия, явно възмутена от факта, че трябва да прекъсне разговора си с Мнасон. Тя отиде и вдигна дъщеря си.

—    Той не го направи нарочно — заоправдава се Патриция и веднага отпрати сина си отново да играе, докато Евникия бършеше сълзите на дъщеря си. — И между другото, ти най-малко можеш да ме съдиш. Твоето внимание е доста далече от семейството ти!

Лицето на Евникия се обля в червенина. Тя погледна неловко към Мнасон и замълча.

Атретис се приближи до Ризпа и застана до нея. Камела го погледна, а след това погледна и нея.

—    Мисля да се разходя с Лидия из палубата — каза тя и хвана дъщеря си за ръка.

—    Няма нужда, Камела.

—    Напротив, има — хладно каза Атретис.

Съжалила, че изобщо е казала нещо, Ризпа излезе и се обърна към морето, огорчена от неговата грубост. Усещаше, че той я гледа и искаше да разбере какво си мисли.

—    Искаш да говориш за нещо с мене ли? — попита тя, когато тишината започна да става мъчителна. Той не отговори. — Искаш ли да подържиш Халев?

—    Изглежда си твърдо решена да ме влудяваш.

—    Да!

Атретис се усмихна и взе детето.

—    Откровена и искрена докрай, а?

—    Казах ти, че ще бъда такава.

Усмивката му бавно се стопи.

—    Дори и със самата себе си?

Тя реши да не захапва тази стръв. Наблюдаваше момчето си, притеснена от това, че го е поверила в ръцете на човек, който с лека ръка затрива живота на хора без дори капчица разкаяние. Понякога борбата в нея беше огромна и тя отчаяно искаше да измъкне детето от ръцете на баща му. Откакто напуснаха вилата онази ужасна вечер, Атретис за пръв път държеше сина си, ако не броеше това, че го пренесе през мостика, когато се качваха. Защо толкова бързо реши да му го даде? За да отклони интереса му към нея? Тя наполовина очакваше и наполовина се надяваше Халев да започне да недоволства. Но той не направи нищо такова. Вместо това грабна плочката от слонова кост от шията на баща си и я задъвка. После започна да разглежда интересния предмет и да го удря в гърдите на Атретис.

—    Та…та…та…

Изражението на Атретис мигновено се промени. Той забрави за нея и започна да говори на сина си. Цялата тежест и строгост изчезнаха от лицето му и Ризпа погледна мъжа, който би могъл да бъде, ако обстоятелствата бяха далеч по-различни. Атретис говореше нежно нещо на германски, което тя не разбираше, но тонът му беше лесно разбираем.

Атретис вдигна момчето високо и го раздруса. Халев беше щастлив и доволен. Ризпа стоеше наблизо и ги гледаше с наслада.

Някой връхлетя върху нея изотзад. Тя изстена от болка и залитна напред към Атретис. Той бързо свали момчето и го прехвърли в едната си ръка, а с другата я хвана, за да не падне. Варнава се опита да се прикрие зад нея, но Петър беше по-бърз.

—    Хванах те! — извика победоносно той и силно бутна по-малкия си брат.

—    Не е честно! Не е честно! — заоплаква се Варнава и двете момчета започнаха да се карат на висок глас.

Атретис бутна Халев в ръцете на Ризпа. Един замах с крака си и двете момчета вече лежаха проснати на палубата.

—    О-ох! — изрева Варнава.

Атретис се наведе, хвана ги за глезените и ги затътри към перилата на кораба. Вдигна ги и ги провеси над морето.

—    Не! — извика уплашена Ризпа, уверена, че наистина има намерение да ги пусне във водата.

Варнава викаше ужасен и отчаяно размахваше ръце и се мъчеше да се хване за нещо, без да има за какво.

—    Време е вие двамата да научите един урок — каза им Атретис и ги разтърси така, че да им се разтракат зъбите. Когато спря, Варнава крещеше още по-силно, а Петър беше втрещен и безмълвен, с широко отворени очи.

Когато чуха врявата, всички се обърнаха към тях. Последни забелязаха какво става Патриция и Тимон. Когато Патриция съзря как Атретис е провесил синовете й за глезените през борда, тя започна да крещи към тях и се затича ужасена да ги стигне, преди да са намерили смъртта си във водата.

—    Някой да го спре, за Бога!

—    Атретис, моля те, недей — изплака Ризпа, останала вече без дъх.

—    На никого няма да му липсват две ненужни, обезумели кучета!

Варнава отново започна да вика, докато Петър просто висеше и по всичко изглеждаше, че е решил да умре по-достойно от брат си.

—    Темоне! — проплака Патриция. — Направи нещо! — тя неистово се заоглежда за мъжа си, който подтичваше зад нея с пребледняло лице.

Атретис отново разтърси Варнава.

—    Млъквай!

Варнава спря, сякаш някой го беше стиснал за гърлото и беше изкарал всичкия му въздух.

Всички  бяха застинали. Никой не смееше да помръдне, дори и Патриция, която беше стигнала до перилата, където стоеше и Атретис. Тя само плачеше и кършеше пръсти.

—    Моля те, не ги пускай. Те са само деца. Каквото и да са направили, не е било нарочно.

—    Млъквай, жено. Ти си глупачка.

Той надвеси децата надолу, сякаш е готов да ги пусне, и всички затаиха дъх.

—    Сега ще ме слушате, ясно ли е?

—    Да!

—    Няма да бягате и да се биете, където и да е на този кораб. А ако го направите, ще станете храна за рибите. Чувате ли ме?

С провиснали надолу коси и подути очи, те кимнаха с глави.

—    Повторете това, което току-що ви казах.

Те повториха.

—    Искам честната ви дума.

Варнава измрънка нещо под носа си, докато Петър се закле тържествено.

Атретис ги подържа още малко. След това ги вдигна нагоре и ги стовари на палубата в краката на майка им. Тя веднага ги сграбчи и ги прегърна.

Двама от войниците се засмяха, а някои от моряците извикаха радостно. Един от пътниците се провикна към Атретис, че е трябвало да ги пусне, когато е имал тази възможност.

—    А що се отнася до вас двамата — обърна се Атретис към Тимон и Патриция, — гледайте добре децата си, защото следващия път ще ги изхвърля зад борда заедно с вас!

Патриция бързо ги прибра далеч от него.

—    Не се приближавайте до този човек. Стойте колкото е възможно по-далеч. Той е варварин и ще ви убие — тя каза тези думи достатъчно силно, за да чуят всички.

Лицето на Атретис трепна. Той предизвикателно огледа всички, които го бяха зяпнали.

Варнава ревеше и се държеше за полата на майка си, но Ризпа забеляза, че Петър стои малко по-назад и гледа прехласнат към Атретис. Тя премести погледа си върху него и видя, че и той гледа момчето. Със съвсем лека усмивка той направи знак на момчето да върви.

Тимон побутна момчето леко по врата и тръгна с него след майка му и брат му.

—    Слушай майка си.

Атретис обърна гръб на всички, които бяха вперили поглед в него и се хвана за перилата. Ризпа никога не го беше виждала по-тъжен. Тя се приближи много близо зад него и той я погледна изненадан. Намръщи се.

—    На какво се смееш?

—    На тебе — отвърна тя и пулсът й веднага се ускори.

Той присви очи. Нямаше доверие на топлите й кафяви очи, дори и жаждата му тя да го приеме да беше още по-голяма.

—    Те си го заслужаваха.

—    Ти нямаше да ги пуснеш.

—    Нямаше ли? — той почти беше готов да й напомни как хладнокръвно беше умъртвил двама души преди няколко дни.

—    Нямаше.

—    Значи мислиш, че ме разбираш, така ли?

—    Не. Изобщо не те разбирам — откровено отвърна тя, — но знам достатъчно за тебе, за да започна едно ново начало.

Тя му подаде Халев в ръцете.

следваща глава 13