Съдържание Цялата книга на една страница

ГЛАВА СЕДМА – Общността на общението – Църквата

И като седна с тях на трапезата, взе хляба и благослови, разчупи и даде им. И очите им се отвориха и Го познаха…(Лука 24:30-31)

За да разберем естеството на църквата, първо трябва да разберем естеството на индивидуалния християнския живот. В предишните глави говорихме за това, че християнският живот е личното възвръщане на отделния вярващ в осъзнато общение и духовна връзка с неговия Бог – нито повече, нито по-малко от това.

Ние сме възстановени в Бог. Той ни спаси, за да преживеем единство и духовна връзка с Него. Да Го познаваме – да преживяваме интимно общение с Него – това е нашата цел и съдба. И когато имаме Него, имаме всичко, което е Той. Ние имаме всичко. Спасение, изцеление, освобождение, вечна сигурност, мир, радост, духовна мощ и сила, святост, вяра, плодовете и дарбите на Духа – всички те са в Него. И всичко това получаваме чрез единството с Него.

От вътрешното единство и общение с Исус произлиза всичко: целият ни християнски живот, който представлява точно това – единство и общение с Исус. Когато имаме Него, ние имаме всичко; и без Него, нямаме нищо стойностно.

Същото е и с църквата. Както християнският живот е единство и общение, така и църквата е единство и общение. Нейното естество е единство. Нейното естество е общение. Единство и общение с Христос и единство и общение един с друг – в Христос. Единство и общение един с друг в Него – това е всичко, което представлява църквата. И всеки друг аспект на църковния живот ще е следствие от това – неизбежно и спонтанно. И той ще е истински. Ще е неподправен и жив. Нищо, произлизащо от църквата, няма да бъде плод на организация, програми, на някакво човешко усилие или съдействие, но ще е обикновеното непринудено действие на живота на Святия Дух посред Неговите хора.

Както индивидуалният християнски живот расте неизбежно и спонтанно от личното общение с Христос, така и църковният живот и всичко, което той съдържа, се развива неизбежно и спонтанно от личното ни общение един с друг – в общението с Него.

Един хляб

Хлябът на Господната трапеза е един красив прототип на това общение. Всъщност той толкова точно описва естеството и живота на църквата, че Исус заръча този обред да се изпълнява и осмисля всеки път, когато Неговите хора се събират за храна.

Помислете за хляба. Той, разбира се, представлява Исус. Той е нашият живот. Чрез Неговата смърт стана възможно освобождението ни от погибел – както от вечната, така и от временната. Неговият настоящ, обитаващ в нас живот, е източникът на всичките ни победи и целият ни живот. Той е нашият живот. Ние сме живи дотолкова, доколкото участваме („ядем”) от Него. Когато ядем от Него, ние Го усвояваме и Той става самата тъкан и същност на нашия живот. Той се превръща не просто в наш пример и учител, но чрез единството ни с Него, Той всъщност живее Своя живот в и чрез нас. Когато ядем от Него, ние участваме в Неговата святост, Неговата любов, Неговата доброта, Неговата вяра, Неговата сила и всичките Му качества – в Неговия живот.

Сега забележете: хлябът се яде от всичките светии – заедно! Това има голяма значимост.

Първо, виждаме, че всички светии участват в целостта на хляба. Той е разделен между тях. Нито един вярващ не изяжда всичко от Христос. На всеки един от нас е дадена само една част от Него. Разбира се, Бог е безграничен Дух и затова е неразделим, и всяка „част” от Него, естествено, съдържа целия Него. Но в Своето себеразкриване чрез тялото Си от вярващи – Исус ни дава Себе Си, както хляба, който разчупи и раздели между Своите ученици, част по част.

Затова никой не може да бъде независим от останалите. Само когато сме заедно, имаме Него в пълнотата Му. Той дава Себе Си на църквата като едно цяло. Пред всеки от нас поотделно Той Се открива отчасти и ние отчасти участваме в Него. Всеки един от нас има жизнена нужда от късчетата хляб, които другите членове на църквата Му са приели от Него. Заедно ние притежаваме целия хляб. Затова е нужно всички заедно да разкрием пълнотата на „усвоения” и обитаващ в нас живот на Христос.

Затова църквата в целостта си расте в единството на вярата и „в съвършено единство с Него”[1] и от Христос расте „цялото тяло, сглобявано и свързано чрез участието на всяко съединение, според съразмерното действие на всяка една част”.[2]

На второ място, забележете, че светиите се хранят от Него едновременно. В общия живот на църквата се случва най-великата опитност от живота на Христос, която някога ще ни бъде разкрита и в която някога ще участваме.

В единството с „всичките светии” ние осъзнаваме пълнотата на Присъствието и любовта на Христос. „Вие” (множествено число – т.е. църквата) сте тези, които ще „се изпълните в цялата Божия пълнота”.[3]

Когато сме заедно, тогава преживяваме Него. Тук няма място за „самотни рейнджъри”. Няма индивидуалистични служения. Няма индивидуални зрители. Няма място за индивидуализъм. Има само едно тяло – усвоеният хляб – изражението на обитаващия в нас Живот – събранието от вярващи, които заедно по един начин формират целостта на Неговата църква.

Църквите ни днес са пълни с хора, които живеят своя отделен, самостоятелен живот. Заедно сме под формата на събрания веднъж или два пъти на седмица под един църковен покрив. Поне на външен вид сме „заедно”. Вътрешно и духовно сме „самотни острови”, всеки ходейки по своя път, живеейки своя самостоятелен живот. Животът ни не е единен – един с Него и един с останалите вярващи, в Него.

Истинската църква е съставена от индивидуални личности. Но това са мъже и жени, които са чули призива да се отрекат от себе си и да влязат в единство с Христос и Неговата църква. В Христос и Неговата църква те доброволно и с радост са предали всяко свое право да изразяват себичен живот и служение. Вплетени един с друг в тъканта на Христовия живот, те са се превърнали в едно. Всеки от тях е неотделим от цялото. Единственият живот, който имат, е като част от цялото. Те имат смисъл само като част от цялото. Собственият им живот не е тяхната най-висша цел. Търсейки Него, те са намерили Неговата църква. Животът на Христос, изразен в Неговата църква, е тяхната най-висша цел. Тoва са „безименни” мъже и жени.

Но те не са хора без самоличност. Тяхната самоличност е в Христос, изразена в Неговата църква. Заедно тяхното единствено лице отразява Неговото. Заедно те участват в Неговия живот. И Неговият живот е станал техен. Техният живот – един. Той е Неговият живот. Това е Той. Той е техният живот – само когато са заедно. Неговият живот е техният живот – само когато са заедно.

Това възстановява Исус: църквата, Неговата църква. Той е предопределил всичко с тази цел. Всичко е планирал още преди вечността с тази цел – Неговата църква.

В очите на Исус църквата Му е най-красивото нещо в цялата Негова славна, великолепна Вселена. Той желае Своята църква. Той копнее за нея.

Исус дори понастоящем я приготвя – в тайно. И един ден Той ще дойде за Своята църква – като Младоженец за Своята невяста. За църквата Си ще дойде – за да ù даде Своето присъствие в най-пълна мярка. За църквата Си ще дойде, за да покаже Своята вечна мъдрост и слава на всички началства и власти в небесните места. За църквата Си ще дойде – за да консумира брака Си със Своята невяста. За църквата Си ще дойде и ще я приведе до последното, пълно и вечно единство със Себе Си – за да бъде Бог във всичко.

Възлюбени, нека търсим Неговото лице. Търсейки Него, ние ще намерим Неговата църква – в целия ù блясък и в цялата ù красота. И, като открием Неговата църква, ще открием Него – в цялата Му пълнота и в цялата Му слава.

 

 

От Тебе, Боже, всички се нуждаем,

не, няма никой друг,

от Теб струят потоци на блаженство,

щастливи да сме тук,

Живот си, изобилна благодат,

наш извор, център си и личен свят.

(Жан Мари дьо ла Мот-Гийон)



 [1] Ефесяни 4:15, превод на Уйлямс.

 [2] Ефесяни 4:16, ревизия на Библейска Лига, 2002 г.

 [3] Ефесяни 3:17-19.