Съдържание Цялата книга на една страница

ГЛАВА ПЪРВА – Божието вечно намерение е общение

И ГОСПОД Бог каза: Не е добро, човекът да остане сам; ще му създам подходящ помощник. (Битие 2:18, на еврейски език)

В началото, след като Бог създаде човека, Той погледна към него и видя, че човекът се нуждаеше от „помощник”. Но не просто някакъв помощник, а „подходящ за него”. Бог създаде всички животни и ги доведе при Адам, но измежду тях не се намери подходящ другар за него. Затова Бог създаде жената – да бъде негов другар. Но Той не я създаде от земята, както направи с животните, а взе част от Адам и я сътвори от него.

Тъй като жената произлезе от мъжа, тя стана подходящ негов партньор. Беше от неговото естество: „кост от костите ми и плът от плътта ми”. Нищо по-малко от това не би задоволило мъжа. Партньорът на Адам трябваше да бъде като него – от неговата натура, от неговия образ; защото в противен случай никога нямаше да го удовлетвори. За да бъде взаимоотношението между мъжа и неговия другар трайно и удовлетворяващо, тя трябваше да бъде създадена от самия него.

В посланието на Павел към светиите в Ефес е показано общението между съпруга и съпругата като Божествено планиран вид взаимоотношение между Исус и Неговата невяста:

Защото никой никога не е намразил своето тяло, но го храни и се грижи за него, както и Христос за църквата; понеже сме части на Неговото тяло [от Неговата плът и от Неговите кости].  „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът“.  Тая тайна е голяма; но аз говоря това за Христа и за църквата. (Eфесяни 5:29-32)

Несъмнено в Едемската градина Бог можеше да създаде човека като „самотен остров” – сам за себе си. Можеше да го сътвори така, че да не изпитва нужда от партньор. Това беше възможно за Бог, но то не беше Неговото намерение. По подобен начин Божият Син не се нуждае от човека, просто за да общува с някого или да се почувства пълноценен; Той избра да сътвори Своя човек, по Своя образ, от Себе Си[1], не само за да направи възможно общуването между човека и Себе Си, но и за да може тази духовна връзка да бъде наистина приятна, както за Бога, така и за човека.

Нека отново да подчертаем: причината, поради която Бог създаде човек по Своя образ и от Себе Си, беше, за да може да общува и да се свързва с него така, че да Му е приятно и да Му носи наслада.

Това е отразено по един красив начин във взаимоотношението между съпруг и съпруга. Един мъж се жени не само заради ползата за жената – за да има тя снабдител и защитник – но и за своя полза. Тя се състои в нещо повече от това някой да готви, чисти и да се грижи за него. До голяма степен причината, поради която той встъпва в брак, е собствената му нужда от партньор до себе си.

От единството между съпруга и съпругата се ражда нещо, което е много повече от взаимната изгода на брачното споразумение. Тук има нещо много по-дълбоко от формалността на съвместния живот на двама индивиди, с цел просто да си помагат един на друг. Има духовно единство и връзка, които се осъществяват между двамата: „и те ще бъдат една плът”. Между тях се появява едно неосезаемо взаимоотношение, което удовлетворява не само физическите, но също и емоционалните, и духовните им нужди от партньорство.

Под „партньорство” ние имаме предвид не само физическата близост и комуникация, но и нещо повече. Имаме предвид осъществяване на възможно най-дълбокото вътрешно общение – духовно единство и връзка, преживяване на истинска любов.

Съществуването на такова общение в семействата днес или неговата липса не променят факта, че то бе Божието главно намерение за установяването на брачното взаимоотношение. Всъщност това беше Неговата цел при създаването на жената в началото: да може Адам да стане „една плът” с нея.

Това дълбоко общение има предвид Павел в посланието си към Ефесяните, когато говори за взаимоотношението съпруг – съпруга; и именно в този контекст той пише: „Говоря това за Христа и църквата”, като по този начин показва, че взаимоотношението между мъжа и съпругата му е планираният модел или картина на взаимоотношението между Христос и Неговата църква. Същото е потвърдено в Първото послание на Павел към Коринтската църква:

… „ще бъдат, казва, двамата една плът”. Но, който се съединява с Господа, е един дух с Него. (1 Коринтяни 6:16-17)

И така виждаме, че когато Бог създаде мъжа, Той имаше една по-далечна цел от това да сътвори света и след това да остави някой да го управлява вместо Него. Ако това беше всичко, което искаше, Той можеше просто да направи същество, което нямаше да бъде подобно на Неговия образ, но достатъчно превъзходно спрямо творението, за да упражнява власт над него вместо Бог. Но това не беше Божието най-висше намерение. Той имаше една по-велика цел от самото управление и тя е разкрита във факта, че създаде човека по Своя собствен образ.

Точно както Ева трябваше да бъде създадена по образа на Адам – всъщност от Адам – за да стане възможно истинското общение между нея и Адам, така и човекът трябваше да бъде създаден по Божия образ – всъщност от дъха на Бога – за да се осъществи интимното любовно взаимоотношение между него и Бога. Божията цел при създаването на човека беше общение: общение с Него. Това беше в сърцето Му от самото начало.

Тази цел никога не се е променяла. Въпреки че Адам съгреши и въвлече себе си и своето потомство в състояние на отчуждение от Създателя, Бог милостиво снабди изкуплението за човека – за да отвори път за връщане на човека към Себе Си. Отново Неговото намерение не беше просто чистата изгода. Исус не умря на кръста, само за да опрости законно човешките грехове и да освободи човека от напълно заслужените му наказания, било то временните, или вечните. Нито пък умря единствено, за да покаже собствените Си качества – благодат, любов и милост. Разбира се, смъртта на Христос постигна всичко това; в действителност, ако беше постигнала дори само тези неща, то това би било дело с неизмерима значимост. Но невероятното е, че главното намерение на Бог в проливането кръвта на Своя Син беше да примири човека със Себе Си – да възстанови изгубеното общение. „Христос … един път пострада за греховете …, за да ни приведе при Бога.[2]

И така, виждаме, че сме изкупени за общение с Бога. Целта на нашето изкупление не беше просто да ни избави от вечния ад, а желанието на Бог да има общение и духовна връзка с човека. Това е същността на спасението, описана по множество различни начини в Новия Завет, където е казано, че:

            ние сме примирени с Бога;

            ние сега имаме мир с Бога;

            ние сме приети във Възлюбения;

            ние сме приети от Бога;

            ние трябва да пребъдваме в Него и Той в нас;

            ние сме съучастници на Божественото естество;

            ние сега сме живи към Бога;

            ние сме родени от Бог;

            ние сме деца на Бога;

            ние сме наследници на Бога;

            ние сме невястата на Христос;

            ние сега имаме достъп до Отец;

            ние сме приближени до Бога;

            Исус не се срамува да ни нарече братя;

            Исус сега ни нарича Свои приятели.

Тези силни изявления са и конкретни изявления, отразяващи конкретни истини.

Не трябва да ограничаваме нашето спасение до една обикновена теория за законно стоене пред Бог! Тези пасажи значат нещо повече от това. Свеждането на християнския живот до обикновени идеи за теоретична позиция би било проява на неверие и мистицизъм. Със сигурност ние имаме славно законно стоене пред Бог. Но горепосочените изявления от Новия Завет са не само законни истини – целта им е да бъдат преживяни от нас. Всъщност това е тяхното първостепенно значение. Исус сега ни нарича Свои приятели! Това не е някаква религиозна спекулация, нито богословска фраза, която трябва да бъде дискутирана и разисквана – това е опитност, която човек трябва да има!

Приятели на Бога

Aдам се наслаждаваше на истинско общение с Бога, преди грехът му да разруши това взаимоотношение. Той не правеше предположения, нито философстваше относно Бога; той ходеше с Бог при вечерния ветрец. Aдам познаваше Бог, говореше с Бог, наслаждаваше се на Бог – той Му отвърна с общение, на което всъщност Самият Бог се наслаждаваше.

Aдам не беше просто слуга, подчинен роб на Бог, а Божий приятел!

В началото, преди Бог да създаде жената за мъжа, Той създаде всички животни; но между тях не се намери „подходящ помощник за човека”. Животните могат да служат на хората, но не са способни да общуват с тях, нито да им отвръщат с любов. Възможната комуникация, в най-добрия случай, е само повърхностна и ограничена. Това ограничение е поради разликата в естествата им. Животните не бяха създадени от човека, а от пръстта[3] – не е възможно да има истинско единство, нито общение между тях и човек.

Обаче не е така с мъжа и неговата съпруга. Тъй като жената участва в природата на мъжа, приятното и взаимноудовлетворяващо взаимоотношение е постижимо. Създаването на жената запълни необходимостта не от слуга, а от интимен приятел.

Така е и между човека и неговия Бог; в този случай има участие в едно естество по три начина. Първо, човекът взе участие в Божествената природа, когато беше създаден по образа и приликата на Бог директно чрез Божия дъх.

На второ място, Бог взе участие в природата на човека, когато Вечният Син стана плът и обитаваше между нас; беше роден от жена и живя на земята; беше изкушаван във всичко, както сме и ние; страдаше в истински страдания; преживя истински глад, жажда и умора. Исус е истински човек и винаги ще си остане такъв: дух, душа (ум) и тяло.

И накрая, човекът отново получава Божията природа, когато Създателят, със Своята благодат, вдъхва още веднъж в ноздрите му собствения Си божествен живот при новорождението, като влага Своето неразрушимо семе на живот вътре в нас. В изпълнение на вечните цели на Бог ставаме „кост от костите Му и плът от плътта Му” – „един дух с Господа”. И така възможно е да има общение между Бог и човека и даже повече от общение – единство.

Чудото не е в това, че Бог от Своя страна може да говори на човека, както не е голямо нещо това, че човек може да говори с животните. Чудото е, че (за разлика от взаимоотношението на животните с човека) човекът не само може да разбере своя Бог, но и да откликне на Него по начин, който е истински угоден на Бога. Помислете колко прекрасно би било, ако така беше и между животните и хората. Но далеч по-изумителен е фактът, че взаимната комуникация между Бог и човека е възможна, като се има предвид необятната личност и величие на Бог. Запомнете, че това е възможно само поради общото в природата между Бога и човека.

И така виждаме, че Божието намерение със създаването на човека е да има истинско взаимоотношение и взаимно удовлетворяващо общение помежду им.

Първоначалното Божие намерение ще бъде изпълнено

Когато Адам съгреши, взаимоотношението беше разрушено. Но Христос отиде на кръста, за да направи път за връщане на човека към Бог; и така Той още веднъж отвори вратата за общение и интимно взаимоотношение. Това е същността на християнския живот – възстановяване на общението с нашия Творец – и нищо по-малко от това. Ние сме възстановени не просто в някаква законна позиция, но в едно живо динамично преживяване. Бог ни е уловил така, че и ние от своя страна да Го уловим. Той още веднъж избра да познае човека, за да може човекът още веднъж да познае Него.

Самият Господ обяви в Пророците, че една ще е главната цел на Новия Завет: „…те всички ще Ме познават, от най-малкия до най-големия между тях”.[4] За това пише и апостол Йоан:

Знаем още, че Божият Син е дошъл  … да познаваме истинния Бог (1 Йоан 5:20)

Християнският живот е възвръщането на човека към общение с Бог – и нищо по-малко от това.

А това е вечен живот, да познаят Тебе, единия истинен Бог, и Исуса Христа, Когото си изпратил. (Йоан 17:3)

Ние сме призвани не просто да живеем завинаги в небето, но да ходим с Бога, да преживяваме Бога, да познаваме Бога, да говорим с Бога, да обичаме Бога, да се наслаждаваме на Бога, да откликнем с общение на Бога (колкото и невероятно да звучи това!), на което и самият Той да се наслаждава.



 [1] Битие 1:26; 2:7; 5:1; 9:6; 1 Коринтяни 11:7; Яков 3:9.

 [2] 1 Петър 3:18; 2 Коринтяни 5:18.

 [3] Битие 1:24; 2:19.

 [4] Еремия. 31:33-34; виж също 1 Йоан 2:20, 27; сравни с Псалм 68:18; Песен на песните 4:9-5:1; 7:6, 10; Псалм 147:11; 149:4a.