Съдържание Цялата книга на една страница

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА – Пречките за общението

Аз обитавам на високо и свето място, още с онзи, който е със съкрушен и смирен дух … (Исая 57:15)

Защото не е юдеин оня, външно такъв, нито е обрязване онова, което е външно в плътта; но юдеин е тоя, който е такъв вътрешно; а обрязване е това, което е на сърцето, в дух, а не в буквата; чиято похвала не е от човеците, а от Бога. (Римляни 2:28-29)

Тъй като нашето предаване на Бог е входът, от наша страна, за общение с Него, то всяка  пречка пред предаването ни на Бог е и пречка пред общението ни с Него. „Его”-то е нашият най-голям враг; следователно всичко, което го подкрепя и подсилва, трябва да бъде изключително силно ненавиждано и по най-благоразумен начин избягвано, защото целта му е да ни нанесе възможно най-голямата вреда – тоест да ни държи далеч от Бог. Ако си съгласен с това, ще се съгласиш и с още едно нещо: виновникът, отговорен за напредъка на каузата на „его”-то повече от всеки друг, е гордостта ни.

Спомнете си това, което предизвика първоначалния бунт срещу Бог: своеволието, подхранвано от гордостта. Това бе първоначалният грях на Сатана:

Сърцето ти се надигна поради хубостта ти; ти разврати мъдростта си поради блясъка си и Аз те хвърлих на земята … (Езекиил 28:17)

А ти думаше в сърцето си: Ще възляза на небесата, ще възвиша престола си над Божиите звезди… ще възляза над висотата на облаците, ще бъда подобен на Всевишния. Обаче ти ще се снишиш до преизподнята, до най-долните дълбочини на рова. (Исая 14:13-15)

Такова е пълното безмислие на човешкото упорство и върховната слепота на гордостта, която то поражда. Сатана тръгна по пътя на пълно самоунищожение, по който оттогава цялото човечество безразсъдно върви. Каква съвършена глупост! Какво несравнимо безумие! Да откажеш да преклониш сърцето си пред превъзходството на Бог над теб и пред неоспоримото Негово право да изиска от нас безусловна и безрезервна любов, преданост, поклонение и покорство. Това значи да избереш самоунищожение.

Има само две неща, между които да избираме

Когато Той създаде моралните същества със способност да избират и право да решават, Бог позволи началото на големия конфликт на избора, който бушува още оттогава, както на небето, така и на земята, а именно – „Аз или Той?”

Казваме, че Той „позволи” началото на този конфликт, защото даването на едно морално същество на реалността на избора и способността на волята, само по себе си не е причина за някакъв конфликт, тъй като такъв въобще не съществува, ако ние изберем Него. Способността да избираш не е грешна сама по себе си. Съществуването на волята само по себе си не е грешно. Грехът и бунтът се появяват само когато е направен погрешен избор; а винаги ще има само един правилен избор – ТОЙ.

Бог даде на ангелите и на хората способността да избират, единствено за да могат свободно да изберат Него. Волята като Божий дар към хората и ангелите имаше една цел: те да имат благословената възможност и славната привилегия да Го изберат. Той не очакваше да бъде отхвърлен от тях. Колко немислимо би било някой да постъпи така! Но въпреки това, независимо от унищожителните резултати от погрешния избор, наблюдавани през няколкото хилядолетия история …, човекът все още прави същия избор днес!

Винаги има само два съществени избора: Бог или аз. Признаваме това за най-големия конфликт на вековете, в който участват всички сътворени морални същества. Когато Адам от името на цялото човечество направи първия погрешен избор и се поддаде на своеволието си, вместо да последва волята на Бога, той умря спрямо Него, неговата природа стана грешна и податлива на развала, а волята му беше окована: окована от „его”-то – тоест окована от греха – окована за вечно унищожение. Всички синове на Адам, независимо от степента им на образование, благосъстояние, произход или религиозно знание, винаги ще избират едно и също: „его”-то. Човекът, оставен сам на себе си, никога няма да избере Бога – никога! Неговата воля е окована.

Но човек се ражда за печал, както искрите, за да хвъркат високо. (Йов 5:7)[1]

Скъпоценният Святи Дух в новорождението идва при такова жалко същество и чрез невероятното чудо на божествената наредба, Той изговаря живот там, където преди е имало смърт, и свобода там, където преди е било робство, възстановявайки отново възможността на човека да избира. По този начин християнинът приема тази голяма и благословена способност – да може да избира волята на Бог.

Няма и не може да има по-славна привилегия, дадена на човека, от това свободно да предпочете Божията воля; нито пък може да се изпита по-голямо удоволствие от това, което е в резултат от свободния избор на Божията воля. Да избереш Неговата воля, означава да Му се наслаждаваш. Да избереш Неговата воля завинаги, означава да Му се наслаждаваш завинаги. За това сме създадени. Да отхвърлим Божията воля, означава да отхвърлим и намразим Него и следователно да изберем по-голямата част от смъртта и нещастието, което е злочестото наследство от Адамовото падение.

Ние не сме създадени да отхвърлим Бог, а да Му се покоряваме и да Му се наслаждаваме завинаги. Да изберем Божията воля, означава просто да Го обичаме и да изберем живота. Неговата воля е нашият живот и нашата любов към Него. И отново: да Го обичаме, означава да вършим Неговата воля, означава да позволим Неговият живот да извира от вътрешността ни и през нас към останалите, означава да Го обичаме и да участваме в Неговата любов към нас. „За мен да живея, е Христос.” Това е нашето призвание. Това е нашата наслада от Него. Това е нашето общение с Него. Това е нашето единство с Него. Това е нашето участие в Неговия живот. Това означава да пребъдваме в Него и Той в нас. Това е животът, „скрит с Христа в Бога”.

От друга страна, както християнинът е свободен да върши Божията воля, така също, разбира се, е свободен да продължи да избира „его”-то, също както го е правил през целия си живот преди обръщението си. Но в Новия Завет се говори със строгост, каквато не се намира в цялата Библия, за тези, които постоянно правят този избор, без разкаяние и покаяние, и тъпчат Божия Син, чиято жертва направи възможно за нас спасението от „его”-то, греха и погибелта:

 …а са отпаднали, невъзможно е да се обновят пак и доведат до покаяние, докато разпъват втори път в себе си Божия Син и Го опозоряват. (Евреи 6: 6)

С тях се е случило това, което казва истинската пословица: Псето се върна на бълвоча си и: Окъпаната свиня се върна да се валя в тинята. (2 Петрово 2:22)

Защото, ако съгрешаваме самоволно, след като сме познали истината, не остава вече жертва за грехове, но едно страшно очакване на съд и едно огнено негодуване, което ще изпояде противниците. (Евреи 10:26-27)

Но ако ражда тръни и репеи, отхвърля се; тя скоро ще се прокълне и сетнината й е да се изгори. (Евреи 6:8)[2]

Запомни, че не външната религиозност на думите или делата показва, че ти непременно ходиш с Бог, но фактът, че вътре в сърцето си ти си избрал Божията воля, реалността на Божия живот и общението на Бога, Който пребъдва в теб, пред волята на „его”-то.

Излишно е да се споменава, че хората, които с поведението си показват явно, че живеят в грях и бунт, не могат да очакват вечен живот,[3] но същото се отнася и за тези, които в сърцата си не са се предали на Бога, независимо колко праведни изглеждат външно.

За нещастие много номинални християни смятат, че са спасени и имат правилно стоене пред Бог само на базата на външното си отъждествяване с християнството или някоя доктрина, или църква. Изтрезняването им за истинското им състояние пред Него в последния ден, ще бъде много сурово:

Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! – ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата. В онзи ден мнозина ще Ми рекат: Господи! Господи! Не в Твоето ли име пророкувахме, не в Твоето ли име бесове изгонвахме и не в Твоето ли име направихме много велики дела? Но тогава ще им заявя: Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие. (Maтей 7:21-23)

Външният ти религиозен вид не е това, което ще важи пред Исус в последния ден. Има само едно приемливо нещо за Бога и това е вътрешното предаване в Неговите ръце, без което дори най-религиозните ти думи и дела са като мръсни парцали за Него. Ако животът Му не живее в и чрез теб, ти не си способен да направиш друго, освен това, което Той счита за грях .[4]

Богатият млад началник в евангелията живееше живот на пълно покорство към това, на което беше научен от Божието Слово.[5] Той си мислеше, че е опазил всички негови заповеди от младостта си. В очите на останалите животът му беше праведен и богоугоден и със сигурност заслужаваше Божието най-топло приемане. Но вместо това Исус каза, че на младежа липсва „едно нещо” – нещо толкова необходимо, че липсата му щеше да му попречи да влезе във вечното Божие царство. Това беше оставянето на живота му в Божиите ръце. Единственото липсващо нещо беше пълното му предаване на Бога – с всичко, което това означаваше – и то искрено, от сърце. И липсата на това едно нещо възпираше младежа от вечния живот, независимо от безкрайно многото дела на външна праведност, които той бе направил през своя живот.

Скъпи приятелю, остави се на Бог! Не се заблуждавай, че си в правилно взаимоотношение с Него и си на път към небето, твоя вечен дом, щом не си предал напълно живота си на Исус. Исус трябва да бъде Господ в действителност, а не само на думи.

Но тук идва гордостта и тя е капанът на човешката религия. Гордостта е толкова изключително коварна и религията е неин толкова силен съюзник, че „его”-то, в своя опит да остане живо и в контрол на живота ти, се обръща към тях за помощ. Вместо да се предаде на отричане и разпъване, „его”-то придобива религиозен вид и възприема външните форми на набожност и духовност, като ни най-малко не се предава на вътрешните подбуди на Бога и въобще не Му се покорява в истина от любов. Така сърцето гради външния облик на Истината, но вътрешно то не е предадено на Бог.[6]

Поради факта, че тази религиозна фасада е здраво подсилена и защитена от себеправедната гордост, тя е трудна крепост за превземане и се поддава само на някои от най-силните стенобойни движения на Святия Дух. Тя не може да бъде победена чрез аргументи и разсъждения. Всъщност с цяло сърце ще е съгласна с всяка религиозна беседа, а междувременно никога няма да отстъпи и сантиметър пред Бог.

Помислете за главните свещеници и книжниците по времето на Ирод, които познаваха достатъчно добре Божието слово, за да насочат мъдреците от Изтока към родното място на Месията, но въпреки това никога сами не пропътуваха пътя, за да се поклонят пред Неговите нозе! В очите на хората те бяха компетентните религиозни водачи, но вътре в себе си не желаеха да познават Бога или да се предадат на Този, Който „ще бъде пастир на Своя народ Израил”[7]; затова и никога не Го потърсиха. Когато най-накрая Го видяха, след като Той дойде при тях, те не само че „не Го приеха”, но Го намразиха, затвориха очите си и запушиха ушите си за Него, като напълно Го отхвърлиха. „Не щем Този да царува над нас.”[8]

Подобно на тях Пилат също видя Самата Истина, но въпреки това ограничи преживяването си до дискусия и задаване на философски въпроси: „Що е истина?” Той призна, че търси Истината, но очевидно не толкова искрено.

Или помислете за Савел, който, преди обръщението си, беше отгледан при нозете на известния учител на Словото, Гамалиил, и беше „изучен строго в предадения от бащите ни закон”. Савел беше „евреин от евреи, според закона фарисей … според правдата, която е от закона, непорочен.”[9] И все пак той ожесточено преследваше последователите на Бога на любимия му закон и когато най-накрая срещна самия Бог, за Когото беше учил през целия си живот, отговорът му беше: „Кой си Ти, Господи?”.[10]

Спомнете си за хората, които дойдоха при Исус и които напълно Го отхвърлиха. Това беше Израел – Богоизбраният народ – единствените хора по лицето на земята с истинското откровение от Божието Слово.[11] Израел „имаше Словото” във външна форма, но не и като вътрешна реалност.

Исус нарече „лъжци” някои от външно най-набожните хора на Своя ден, „убийци” и „деца на дявола”. За тези хора Той каза: „Вие отвън се виждате на човеците праведни, но отвътре сте пълни с лицемерие и беззаконие.”[12] Това бяха духовните водачи на деня – каймакът на религиозното общество. Външно те бяха се приспособили към възприетите религиозни стандарти на своето време и място, но вътрешно никога не бяха се предали на Бога. Външно бяха усвоили всички правилни навици, формите на обличане и начините на говорене, но никога не бяха оставили „его”-то в сърцата си, за да приемат Божията воля. Те познаваха Божието Слово и дори бяха способни да поучават останалите на Него,[13] но въпреки това не познаваха Бог. Те заповядваха на другите хора да се покоряват на Божието слово, но когато Самият Бог дойде при тях, те напълно Го отхвърлиха.

Лицемери! Добре е пророкувал Исая за вас, като е казал:- „Тия люде [се приближават при Мене с устата си, и] Ме почитат с устните си; Но сърцето им далеч отстои от Мене…”. (Maтей 15:7-8)[14]

Те – духовните авторитети на своето поколение – никога не се покориха на Бога. Никога не се промениха истински. Не избираха Божията воля. Не обичаха Бога. Не познаваха Бога. Никога не бяха достигнали до общение с Бога. Не бяха спасени. Не бяха в правилни взаимоотношения с Бога. И все пак ето къде е измамата: те си мислеха, че имат всичко това!

Религиозната самоизмама е възможно най-ужасната форма на заблуда и хората се освобождават най-трудно от нея – основно поради това, че дълбоко в сърцата си те я желаят и всъщност са я избрали!

Това случвало ли се е с теб, скъпи християнино? И до каква степен? Издайникът на това най-ужасно състояние на отпадане от Бог не е външното ти изоставяне на религията – в никакъв случай! А е вътрешната ти липса на присъствието и общението на Бога в живота ти.

В Изход, глава тридесет и трета, в отговор на греха и гордостта на Израил, Бог накара Мойсей да премахне скинията, мястото на Неговото обитаване, отсред Своите хора и да я постави „далеч” от стана.[15] Помислете върху това: народ, който носеше името на истинския Бог в свят, изпълнен с идоли и фалшиви богове; народ, когото Бог продължи да поддържа чрез свръхестествено снабдяване на храна от небето и вода от скалата; народ, който тъкмо беше избавен свръхестествено от враговете си чрез разделянето на Червеното море; народ, който се наслаждаваше на чудотворната защита и водителство на Бог чрез облачния стълб през деня и чрез огнения стълб през нощта; народ, който напусна живота на робство в Египет, без да има дори един слаб човек измежду всичките си племена; народ, който беше видял самите думи на Бога, написани с Божия пръст върху плочи от камък; народ, който живееше с най-кроткия човек на лицето на земята и толкова велик пророк, че се каза, че Месията ще бъде пророк, подобен на него; народ, който беше видял прекрасните дела и величието на Създателя; народ с всички външни признаци на правилно взаимоотношение с Бог – и въпреки това Бог живееше далеч от тези хора!

Скъпи братко или сестро, доказателството за твоята вяра не почива във факта, че се наричаш „християнин”.[16] Нито е в това, че си добре обучен в Божието Слово[17]; или че можеш да цитираш обещанията на Бог; или понеже живееш в спокойствие и комфорт; или защото от време на време виждаш чудо или изцеление; отъждествяваш се с някоя духовна църква или движение; пророкуваш или храниш бедните; или защото си под служението на велик Божий мъж; или защото си добре запознат и одобряваш преживяванията на други велики Божии светии.

Не търси утеха в никое от тези неща, „защото ви казвам, че Бог може и от тия камъни да въздигне чада на Авраама.”[18] Твоята единствена истинска увереност във вечния живот трябва да е в реалността на ежедневното ти покорство и предаване на Исус Христос като Господ и Бог на живота ти и като обект на твоята любов и вътрешна духовна връзка. Както е казал Фини: „Състоянието на пълно и всеобхватно посвещение към Бог е това, което съставлява истинската религия”. Доказателството за спасението не е в външните религиозни дела, а във вътрешното предаване на Бог и опитността на любовното общение с Него.[19]

Голямата пречка пред общението с Бог в твоя живот е егоистичната ти воля; неин главен причинител е гордостта, а човешката религия е тяхното главно прикритие.

 

 

Доволен и взрян във лицето Му,

на Него предавам се аз.

Ни място, ни промяна във времето

ме биха отвлекли в тоз час.

Изпълнен сега с любовта Му,

аз виждам света тук тъй низък,

дворец ще се види в зандана,

щом в мен Бог – Исус е тъй близък.

(Джон Нютън)



 [1] Вижте също Еклесиаст 7:20; Псалм 51:5; 58:3; Римляни 5:12; 3:10.

 [2] Вижте също Mатей 24:48-51; 1 Йоан 5:16.

 [3] Ефесяни 5:5-7; 1 Коринтяни 6:9-10; Галатяни 5:19-21.

 [4] Исая 64:6; Йоан15:4-5.

 [5] Лука 18:18-25.

 [6] Вижте Mатей 23:25-28.

[7] ‘Ще управлява Моя народ Израел’ – англ.

 [8] Mатей 2:1-6; Лука 19:14; Mатей 13:15; Йоан 5:40; 1:11; 15:24; 3:20; Исая 53:3; Деяния 28:27.

 [9] Деяния 22:3; Филипяни 3:5-6.

 [10] Деяния 9:5.

 [11] Псалм 147:19-20.

 [12] Mатей 23; Йоан 8.

 [13] Mатей 23:1-3.

 [14] Вижте също Псалм 78:36-37; Eзекиил 33:31-32.

 [15] Деяния 7:39; Изход 33:3, 7.

 [16] Откровение 3:1.

 [17] Вижте Римляни 2:17-23.

 [18] Mатей 3:9.

 [19] Разбира се това, от своя страна, ще произведе приемливи дела на праведност.