Предаването

Следващата седмица беше време на непрестанен конфликт. Опитвах се с всички възможни средства, да дисциплинирам мислите си и да ги доведа в покорство на решението, което бях взела с волята си – да уповавам на Бог, въпреки чувствата или обстоятелствата. Прекарах много време в изучаване на Библията и езика, но ми струваше непрестанно усилие да съсредоточа ума си.

През нощите беше най-зле. Умът ми беше бомбардиран от въпроси за Тиква. Дали съпругата на господин Коен се бе върнала при него или той се опитваше сам да гледа Тиква? Получаваше ли редовно храната и свежия въздух, от които се нуждаеше? Не можех да премахна картината на Тиква в количката в началото на стълбището с вдигнати ръце, чакаща да я взема. Два пъти се будех посред нощ и автоматически отивах до леглото на Тиква, за да я обслужа, но виждах, че леглото бе празно.

Когато Шошана чу, че бащата на Тиква я бе взел, за да докара обратно съпругата си, нейният коментар беше кратък: „Всички мъже са същите – мислят само за себе си!” От Шошана новината се разпространи, както обикновено, между останалите съседи. По различни начини те искаха да изразят съчувствието си към мен. Следващата събота вечер, когато отидох долу при Вера, за да й помогна с лампата, тя бе приготвила за мен подарък – един хляб с кимион, който сама бе опекла.

Една седмица, след като господин Коен бе взел Тиква, аз отидох до банката и открих, че ми бяха останали само осем долара. Умът ми бе толкова обзет от Тиква, че бях мислила много малко за парите си. Когато премислях, си спомних, че последните пари, които бях получила, бяха тези от благотворителното общество „Лидия” в края на април.

Един ден през последната седмица на юни свалих кошницата си при Шошана и я вдигнах отново с един хляб, няколко портокала и няколко смокини. Отворих портмонето си, изпразних съдържанието му в кошницата и отново я спуснах. Шошана преброи парите и извика: „Още осем цента!”

„В момента нямам повече”, й отговорих. „Веднага, щом получа пари, ще ти се отплатя.” Шошана не възрази и аз отново вдигнах празната кошница.

Колко можеше да живее човек с един хляб и малко плодове? Пестеливо се хранех от запасите си четири или пет дни, но дойде момент, когато отидох до кутията за хляб и в нея нямаше нищо. Аз я преобърнах и изтупах дъното, но само няколко трошици изпаднаха. Изправих се лице в лице с простия факт: Нямах храна, нито пари. Погледнах към календара – беше понеделник, 1-ви юли.

„Добре, че Тиква не е при мен в такъв момент”, си казах и след това се почудих: „Вероятно затова Бог позволи тя да бъде взета от мен!” Отново погледнах към картината на календара. Дали това беше послание към мен – нещо, което да ми напомня, че Добрият Пастир все още държи Своето агънце в ръцете Си?

Но какво щях да правя в тази ситуация? Може би Шошана би ми позволила да купувам на кредит, но това не ми се струваше право. Можех съответно да отида при госпожица Ратклиф за помощ. Но знаех, че тя едва покрива своите нужди.

Колкото повече се замислях над ситуацията, толкова по-силно чувствах, че Бог искаше да гледам само към Него за отговор. Спомних си една фраза, която пастор Расмусен бе използвал веднъж в Корсор: „Бог се среща с човека, когато той стигне до края на своите възможности.” Не можех да не направя заключението, че Бог ми бе определил среща, която сега чакаше да спазя.

По време на редовното ми четене на Библията по обяд реших да проследя живота на Авраам от 12-та глава на Битие нататък. Чувствах се по-близо до Авраам от който и да е друг старозаветен герой. Все още си спомнях проповедта на Арне Конрад, която бе проповядвал в Петдесятната църква в Корсор. Примерът на Авраам беше това, което окончателно ме накара да бъда готова да се откажа от положението си в училището в Корсор. Исках сега да проследя последователните стъпки, през които Бог го бе превел, след като се покори на първоначалното призвание да напусне отечеството си.

В глава 22 следвах Авраам, когато се покори на Божията заповед да предаде сина си Исаак като жива жертва. Видях как Авраам трябваше да предприеме тридневно пътуване с Исаак до хълма Мория – мястото, определено за жертвата. Чудех се какво ли бе минавало през ума на Авраам през този дълъг път. Какви вътрешни въпроси и борби трябва да е преживял!

Бог бе дал Исаак на Авраам чрез чудо. Той знаеше много добре колко го обичаше Авраам. И все пак сега го искаше обратно. Трудно беше да се види Божията цел зад всичко това.

Прекарах останалата част от деня в молитва и размишление. Отново и отново се молех за Тиква – Бог да покаже на баща й как да се грижи за нея. По времето, когато трябваше да вечерям, бях изключително гладна. Трябваше да се боря със спомените си от моята трапезария в Корсор, с приготвената маса за вечеря. Накрая изпих две пълни чаши вода и болките от глада стихнаха.

Във вторник сутринта, както обикновено отидох до пощата, но кутията ми беше празна. Запътих се към къщи през Мусрара, за да мога да поговоря с Ниджма, но почувствах вътрешно смущение. Имах среща с Бог – и само с Него. Дори най-добрият човешки съвет или утеха не бяха достатъчни.

На обяд се върнах към Битие 22. Отново си представих Авраам на път за хълма Мория. Но този път не го гледах обективно като друг човек, извън мен. Бях се идентифицирала с него. Самата аз бях предприела пътуването. Някъде пред мен бе разположен моят „хълм Мория”, мястото на моята среща с Бога.

На третия ден Авраам стигна до хълма. Сега беше едва вторият ми ден без храна. Знаех, че и аз щях да завърша пътуването си на третия ден. „Утре”, си казах, „нещо ще се случи.”

В сряда отново отидох до пощата, но дори преди да отворя кутията, знаех, че щеше да е празна. Нищо не можеше да промени външната ситуация, преди да достигна „хълма Мория” и да осъществя срещата си с Бог там.

На връщане от пощата под силните лъчи на слънцето се почувствах замаяна. Докато изкачвах стълбите към моя апартамент, коленете ми трепереха и трябваше да се подпра на стената на къщата. Като стигнах вътре, се хвърлих на леглото и лежах там, като стаята се въртеше пред очите ми. Накрая задрямах.

Внезапно бях отново будна. Имах силното впечатление, че Самият Бог щеше да ми говори. Лежах колкото можеше безшумно на леглото.

„Искам да ми върнеш Тиква обратно!” Стаята се изпълни с глас и все пак не чух нищо с ушите си.

„Но, Господи”, отвърнах, „баща й си я взе и вече тя не е при мен.”

„Ти позволи на баща й да я вземе”, дойде отговорът, „но никога не си Ми я давала. Ти все още се държиш за нея с волята си. Мога да благословя само това, което Ми е предадено напълно.”

Самият Бог беше в стаята ми. Чувство на страхопочитание ме обзе. Почувствах се толкова малка и недостойна. И все пак Бог беше благоволил да говори с мен.

Тихо се измъкнах от леглото и паднах на колене до него с наведена глава. После започнах да се моля. Думите дойдоха бавно – една по една:

„Господи, предавам Тиква на Теб. Ти ми я даде. Сега Ти я връщам отново. Тя е Твоя! Независимо дали е жива или мъртва, дали ще я видя отново или не, тя е Твоя! Да бъде Твоята воля не моята!”

Бавно настъпи голяма вътрешна тишина. Знаех, с непоклатима сигурност, че Тиква беше в ръцете на Бог и че Неговата воля за живота й щеше да се изпълни. Никакъв човек или сила на земята не можеше да промени това. Любовта ми към нея не се беше променила. Сърцето ми все още болезнено копнееше за нея. Но вътре и над всичко това царуваше най-съвършеният мир. Бурята, която бушуваше в продължение на три седмици в мен, беше утихнала.

Когато тръгвах за пощата на другата сутрин, почувствах, че всичко вътре в мен бе измито и чисто. Беше четвъртият ми ден без храна, но повече не чувствах физическа слабост. Сърцето ми преливаше от любов, по-дълбока и по-чиста от всякога – любов към децата, които играеха на улицата, любов към слепия просяк на тротоара, най-вече любов към самия Ерусалим. Спомних си въпроса, който си бях задала, когато пристигнах за първи път. Беше ли възможно да обичаш прах и камъни? Сега знаех отговора: Да, възможно беше! Бог бе отговорил на молитвата ми и бе споделил с мен част от Своята любов към Ерусалим.

На стълбите на пощата се натъкнах на госпожица Густафсон. „А, това е госпожица Кристенсен!” каза тя. „Виждам, че вече не си с количката.”

„Не”, отговорих, „баща й дойде и си взе детето.”

„Още по-добре, госпожице Кристенсен, още по-добре! Ще бъде толкова по-лесно за теб да се върнеш в Дания!” Пискливият смях, който придружаваше думите на госпожица Густафсон беше като нож, който се забиваше в раната в сърцето ми. „Всички ще трябва да си тръгнем или ще бъдем убити в леглата си! Вече съм резервирала билета си до Швеция за края на този месец. Вероятно и ти можеш да си вземеш билет за същия кораб – той се отбива в Копенхаген по пътя.”

„Благодаря ти”, отвърнах доколкото можех вежливо, „но аз нямам намерение да си тръгвам.”

В пощенската ми кутия тази сутрин имаше две писма, и двете от Дания. Едното беше от майка ми и аз го отворих първо. Вътре имаше чек за сто и двадесет долара. Писмото обясняваше причината за изпращането на парите: „По радиото чуваме, че очакват неприятности в Ерусалим между арабите и евреите. Моля те, използвай тези пари да си купиш билет за първия кораб, който тръгва за Европа… Копнея да те видя… Твоя обичаща майка.”

В първия момент застанах почти вцепенена. Към болката в сърцето ми за тиква сега се прибави и копнежа да видя мама. Дали този чек от нея беше Божието снабдяване за мен? Вероятно Бог бе уредил да срещна госпожица Густафсон точно в този момент, за да знам за кораба, който щеше да отпътува за Копенхаген.

В края на краищата, размислих, Тиква ми бе отнета. Наистина, аз я бях предала в Божиите ръце. Никой друг в Ерусалим сякаш нямаше нужда от мен. Дали да не си отида у дома, където бях обичана и желана? Можех да си представя радостта, с която майка ми щеше да получи писмото, в което се казваше, че се връщам у дома.

Отворих второто писмо. И то беше от Дания и съдържаше чек за десет долара. Единственото, което пишеше, беше: „За работата ти в Ерусалим.” Нямаше нито адрес, нито подпис.

Бях на кръстопът! По кой път да поема? Дали да приема парите от мама и да се върна у дома? Или дали другият много по-малък дар бе Божието снабдяване за мен, да остана в Ерусалим? Не смеех да правя свой избор. Стоейки пред пощенската си кутия, аз наведох глава и затворих очи. „Господи”, прошепнах, „покажи ми пътя, който Си определил за мен. Нека да не избирам аз, а Ти!”

За няколко минути нищо не се промени. После пред погледа ми започнаха да се редят серия от живи сцени. Те бяха като сцените, на които бях станала свидетел по улиците тази сутрин: децата, които играеха, слепият просяк, жените с кошниците на главите си, натоварените животни, смесени с хората. Зад всичко това бяха назъбените очертания на стената на Стария град на фона на безоблачното синьо небе. И докато всяка сцена минаваше пред мен, почувствах отклик на любов – продължителна преливаща любов, която Самият Бог бе поставил в мен.

Въпросът ми бе отговорен! Отговорът беше същият, който бях получила в мазето на госпожица Ратклиф в навечерието на Рождество. Моите планове и чувства бяха на човешко ниво, колебливи и променливи, но Божията цел беше на друго ниво и то оставаше непроменено. Моето място беше в Ерусалим!

Отидох до едно гише и осребрих десет-доларовия чек. После набързо написах писмо на майка ми, като й благодарих за любовта и грижата, но й обясних, че не съм готова да напусна Ерусалим. Сложих нейния чек в плика и й го изпратих обратно.

Една сутрин през следващата седмица се събудих по-рано от обикновено със силно чувство на очакване. Нещо важно щеше да се случи! Полежах още малко в леглото, като се опитвах да си представя какво можеше да ми донесе денят, но без успех. Накрая отворих на четивото ми за деня от Новия Завет, което започваше от Евреи 11-та глава. След първите няколко стиха бях изненадана, че отново проследявам историята на Авраам. Дали имаше и още нещо, което Бог се опитваше да ми покаже относно Авраам?

Авторът на посланието към евреите проследяваше историята на Авраам накратко, като водеше до кулминацията – принасянето на Исаак на хълма Мория. Но той подчертаваше нещо, което не бях забелязала в разказа в Битие: Авраам никога не се усъмни, че Бог щеше да му върне Исаак, дори това да означаваше възкресение от мъртвите. Това някак промени гледната ми точка.

Когато четях от Битие предишната седмица, почувствах себе си едно с Авраам в дългото му, изпитателно пътуване, за да принесе жертва на хълма Мория. Но сега си го представих да слиза от планината, след като изпитът свърши. Вярата беше победила! Главата му вдигната и лицето му сияещо, като слиза по каменистата пътека. До него върви детето, което бе принесъл пред Бог и бе приел отново от Бог. В ушите му все още звучи обещанието, което му бе дадено от Небето: „Ще те благословя премного и ще умножа и преумножа потомството ти като небесните звезди.” (вижте Битие 22:17 и Евреи 6:14).

„Потомството ти”, казах. „Това беше Исаак! Бог не му върна просто Исаак – Той му го върна умножен много пъти.” Урокът от историята изпъкна толкова ясно, че го нахвърлих набързо отдолу на страницата: Първо Бог ни дава – После ние го даваме обратно на Бог – Накрая Бог ни го връща пак – благословено и умножено отвъд всичко, което можем да си представим.

Моите размишления бяха прекъснати от шумно чукане, което ме призоваваше да отворя вратата. На площадката пред стълбите стоеше слабичка жена с избеляла памучна рокля, главата й беше покрита с шарен шал.

„Госпожице Кристенсен, помните ли ме?” попита тя на арабски.

Аз я загледах внимателно. „Не”, отговорих на същия език. „Боя се, че не.”

„Аз съм майката на Тиква.”

Бях я виждала само като силует, загърната в шал в онази тъмна пещерна стая.

„Простете ми”, казах, благодарна за дългите часове по езиково обучение, което сега ми даваше възможност да разговарям с нея. „Сега си спомням за вас. Моля, влезте!”

„Не, не мога да остана! Но ще ви помоля нещо. Ще вземете ли обратно Тиква? Тя е при баща си в Тел Авив – ето адреса.” Тя ми подаде късче хартия.

„Значи вие не живеете със съпруга си?”

„Не, госпожице Кристенсен, не мога да живея с този мъж! Той не се грижи за мен – оставя ме да гладувам! Отидох в Тел Авив сама, да си намеря работа, но не намерих.”

„Но, госпожо Коен, ако вашият съпруг не ми даде Тиква?”

„Госпожице Кристенсен, молете се!” Тя събра ръцете си. „Зная, че ще ви я даде! Трябва! Иначе тя ще умре.” След миг тя беше вече слязла по стълбите и тичаше през двора.

Погледнах часовника си – девет часа! Спирайки само, за да си взема чантата, се отправих към автогарата. Половин час по-късно пътувах за Тел Авив. Умът ми бе обзет от въпроси. Как да се обърна към господин Коен? Ами ако той откаже да ми даде Тиква? Колкото повече се опитвах да премисля всичко предварително, толкова повече проблеми виждах. Накрая казах: „Господи, нищо няма да планирам и приготвям! Ще се доверя на Теб – да ми дадеш правилните думи, които ми трябват.”

От автобусната спирка в Тел Авив тръгнах към адреса, който госпожа Коен ми бе дала, разстояние от около една миля. Жената, която ме посрещна на вратата, ми каза на немски, че господин Коен бе наел стая от нея, но излязъл, за да си търси работа. За щастие знаех достатъчно немски, за да проведа елементарен разговор.

„И момиченцето ли е с него?” попитах.

„Да, той я държи в стаята с него – в количка”, добави тя.

„Мога ли да я видя, ако обичате? Майка й ме изпрати.”

Жената се поколеба за момент, после ме поведе към една стая в задната част на къщата. Бебешката количка стоеше под прозореца. Изтичах бързо до нея и погледнах вътре. Тиква носеше същата розова рокличка, с която я бях облякла в деня, когато баща й я взе, но беше избеляла и изцапана до неузнаваемост. Бузките й бяха загубили цвета си и на челото й имаше отворена рана.

Като се наведох над нея, тя отвори очи и ме погледна с мътен, почти невиждащ поглед. После сякаш се запали искрица на разпознаване. Тя протегна пръстче към мен и докосна окото ми. „Око”, каза тя с глас, който бе почти шепот. След това затвори отново очи.

Домакинята на къщата се извини. Аз седнах на единствения стол в стаята и започнах да се моля усърдно: „Господи, дай ми думи да говоря!”

След около четиридесет минути чух гласове в коридора. В следващия момент господин Коен влезе. Той спря на прага. „Госпожица Кристенсен!” каза той. „Как дойдохте тук?” Той ме погледна, сякаш виждаше призрак.

Аз го погледнах в лицето и почувствах в мен същата сила, която ме бе въздържала да споря и да го моля, когато дойде да вземе Тиква от мен. Но сега ми бяха дадени думи да говоря – заредени с власт, далеч по-голяма от моята собствена.

„Съпругата ви ме изпрати, да взема Тиква”, казах. „Тиква отново е болна и вие не можете да се грижите за нея. Ако я държите тук, тя ще умре.”

Този път господин Гоен не можеше да говори. Той отвори устата си два или три пъти, но не излязоха думи.

„Моля ви да ми помогнете с количката”, продължих аз. „Ще я взема с мен в Ерусалим.” Не се опитвах да споря или да надигам гласа си, но ефектът от моите думи върху господин Коен беше драматичен. Ръцете му всъщност трепереха, като хващаше количката. Заедно ние я вдигнахме и изнесохме на улицата, и тръгнахме към автогарата.

На спирката господин Коен помогна да наместим количката върху багажника на покрива на автобуса, докато аз сядах вътре с Тиква в ръце. Когато автобусът потегли, господин Коен стоеше и ми махаше. За първи път го виждах да се усмихва. Разбрах, че го бях облекчила от товар, който той не можеше да носи.

В ръцете ми, в автобуса, Тиква се гушеше по-плътно и по-плътно в мен. От време на време тя вдигаше пръстче към окото или носа ми, но нямаше сила да каже думите. В отговор аз тихичко й тананиках припевите, които тя най-много обичаше. Общението между нас беше по-дълбоко от думи. Сърцето ми преливаше от любов към нея и благодарност към Бога, че ми я върна. Умствено си представях Авраам – как слиза от хълма Мория с Исаак до него. „Вярвам, че знам как се е чувствал”, си казах.

Докато минавах с количката край магазина на Шошана, тя погледна към нас през отворената врата. „Това е Тиква!” възкликна тя. „Ти си я взела обратно!”

Казах й какво се беше случило, тя се наведе над количката, като й говореше бебешки на идиш. После влезе в магазина и се върна с две кутии мляко. Поисках да си отворя чантата, но Шошана я избута.

„Това е подарък от една еврейска майка за еврейско дете!”

Когато се върнах в апартамента си, можах да прегледам Тиква по-добре. Тя бе отслабнала и загубила сила. Вече бях видяла раната на челото й, но открих и други такива по гърба й, които бяха подути и пълни с гной. Страхувах се да ги лекувам без подходящ медицински съвет. Тиква беше общо взето съвсем отпаднала. Но важното беше, че Бог ми я беше върнал. Той не бе ме излъгал!

После си проверих финансовото състояние. Десет-доларовият подарък от непознатия дарител в Дания почти се беше изчерпал. Вече бяхме влезли във втората седмица на юли и още не бях си платила наема от дванадесет долара за месеца. Бях изпратила най-хубавите дрешки на Тиква с баща й, когато я взе и във вълнението си бях забравила да си ги поискам обратно. Трябваше да й купя нови. След това и медицинските разходи…

„Трябва ми наистина голяма сума”, казах полу-на себе си, полу-на Бога, „поне петдесет долара!” Беше едновременно и изявление, и желание, и молитва.

В пощенската кутия на следващата сутрин имаше писмо от Дания! С вълнение го обърнах, за да видя името на подателя. Ерна Сторм! Вълнението ми се обърна на разочарование. Какво ли щеше да ми пише Ерна? Наистина, тя веднъж ми бе изпратила пет долара чрез Кристин Сондерби, но такава сума нямаше да покрие нуждите ми твърде много в този ден.

Докато четях началните фрази на писмото на Ерна, настроението ми отново се промени – от разочарование на удивление:

Скъпа Лидия,

Трябва да започна, като ти поискам прошка за всичките лоши неща, които казах за теб, когато беше кръстена преди почти две години. Боя се, че твърде дълго време ми отне, за да видя колко съм бъркала, но Бог беше добър и търпелив с мен.

Не мога да ти разкажа всичко, което се случи, след като ти напусна Корсор, но в неделя, 23-ти юли, и аз получих скъпоценния дар на Святия Дух и около седмица по-късно бях кръстена като вярваща от пастор Расмусен. Познай къде! В Голям Белт!

Разбира се, всички в училище говорят за мен, точно както и за тебе. Но сега мога да разбера как си могла да останеш толкова спокойна и щастлива през всичко това. Този път няма да има нужда да отнасят моя случай пред по-висша инстанция. Този въпрос беше вече разрешен веднъж за винаги, когато парламентът взе решение в твоя случай.

Кристин Сондерби, Валборг и аз сега се събираме всяка седмица, за да се молим за теб. Политическата ситуация изглежда тъмна, но ние изискваме за теб обещанието от Псалм 34:7 „Ангелът Господен се опълчва около ония, които Му се боят и ги избавя.”

Изпращам ти дарение от трите ни.

Твоя признателна

Ерна.

Бръкнах отново в плика и извадих някаква хартийка. Беше чек – за деветдесет долара!

Трябваха ми няколко минути, за да разбера какво се бе случило. Бог не само ми беше изпратил парите, които ми бяха нужни, почти двойно от това, което смеех да пожелая. Той беше направил и нещо далеч по-прекрасно – бе отговорил на молитвите ми за Ерна. Можех ли да повярвам, когато напусках Корсор преди около девет месеца, че Ерна, Кристин и Валборг един ден ще се събират заедно, за да се молят за мен?