5. ПОКЛОНЕНИЕ В ДУХ И ИСТИНА

При сравняване на Матей 18:20 с Второзаконие 12 се явява въпроса дали и в двата случая се мисли за същото място. Във Второзаконие се мисли за географски определено място – Йерусалим. Така ли е в Матей 18:20? Отговора ни дава Йоан 4:20-26.

В разговора с Исус самарянката разбира, че Той е пророк, след като Исус разкрива живота й. Затова тя го пита относно големия спорен въпрос между юдеи и самаряни: къде Трябва да се кланят на Бога – на хълма Сион или на хълма Геразин. Естествено в смисъла на Стария завет това място беше Йерусалим. Но тогава във връзка със старозаветното богослужение Бог казва, че чрез Неговото идване на Земята всичко ще се промени. Понеже Израел го отхвърли, той загуби обещаните благословения на Земята и Господ разпростря Своето работно поле по целия свят (Матей 13:38), от който събира Своята църква (Матей 16:18). Тя няма земни, а духовни благословения; самата тя е небесно и духовно тяло, понеже е основана върху Един, който умря на Земята; изградена върху  възкръсналия прославен Исус Христос, истинния Бог, Святия Дух, който живее в нея (1 Коринтяни 3:16). Вярващите, които са от църквата, не познават Бога само като Господ (Йехова), но като Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, който също е станал техен Бог и Отец; те са приели Дух на осиновение, чрез който викат: Авва Отче (Ефесяни 1:17; 3:14; Йоан 20:17; Римляни 8:15).

Така тяхното поклонение ще придобие съвсем друг характер. Те ще се покланят на Отца в Дух и истина.

„В Дух” е разликата в характера на поклонението. Вече не по земен начин, който съответства на земните мисли на човека –  определено място на Земята; храм, построен от най-ценни и скъпи материали; служение, в което човек може да даде най-доброто и най-висшето, което притежава; в чудесна музика и скъпо облекло, или накратко – служение, при което земният човек се приближава до Бога, сякаш Божиите мисли са земни.

По-нататък истинските Божии поклонници трябва да се приближават до Бога в пълното съзнаване на това, кой и какво е Той. Бог е Дух, и с новия живот, който е приел истинският поклонник в своето предаване (Йоан 3:5-8) е в състояние да се приближи до Бога, не вече чрез външни неща, които са най-вече в образи на небесни неща (Евреи 9:13), но по един духовен начин.

„В истина”, иска да каже в съответствие с това, което Бог им изяви от себе си. Следователно вече не както стоеше израилтянина спрямо Йехова: „Защото вие не сте пристъпили до планина осезаема и пламнала в огън, нито до тъмнина и буря, нито до тръбен звук и глас на думи; такъв щото ония, които го чуха, се примолиха да им се не говори нито дума; и т.н. (Евреи 12:18-20, но както едно дете стои пред своя баща. „Бащата търси такива”. (Йоан 4:23; Римляни 8:15; Йоан 3:1) “такива иска Отец да бъдат поклонниците му”.

Това изменение се изтъква и в посланието към евреите 13:10-16. Цялото послание третира разликата и отношението между закона, свързаното с него богослужение и личността на Исус като съдържание и център на християнското богослужение. И резултата е, че във всяка глава  старото, което е земен пример за Небесния Господ и на Неговата служба, изчезва, и остава самият Господ Исус: „Исус Христос е същият вчера, днес и до века” (Евреи 13:8).

От това в глава 13:10 се прави заключението, че тези, които служат в скинията – една служба, при която достъпът до Бога не е бил открит (Евреи 9:8), нямат право да ядат от християнския олтар. От него могат да ядат само онези, „които имат чрез кръвта на Исуса дръзновение да влязат в светилището” (Евреи 10:19).

Който иска да бъде при Господа, (Святият Дух приема това от всеки вярващ като нещо естествено) трябва да бъде или в небето, или „извън лагера” – това означава извън системата на земното богослужение (9:12). От глава 13:12 безсъмнено разбираме, че за вярващите юдеи, към които беше отправено посланието – Йерусалим беше лагерът, градът, който при стария ред беше мястото, „което Бог бе избрал, за да пребъдва тук Неговото име”. Сега  за всички, които се събират в Неговото  име – центъра е Господ Исус. Това е съвсем различно служение  от всяко служение в старозаветен дух.

В Евреи 13:10 Святият Дух загатва за дела на жертвите, (жертва за греховете или ястията), който имат право да ядат само свещениците, евентуално със семействата си, или благодарствената жертва да се яде от всеки израилтянин, който е чист (Левит 6:9 до 7:38). Една част от тази благодарствена жертва беше за Бога и се нарича ”хляба на Йехова” (Левит 3:11). Останалата част беше за жертвоносителя и за свещеника, или за всеки израилтянин, който беше чист. И олтара, върху който се принасяше жертвата, се нарича „Трапеза Господна” (Малахия 1:2-14).

Християнският олтар също се нарича „Господна трапеза” (1 Коринтяни 10-21). Това не е случайно. В Стария Завет няма пример, който повече да се покрива с Господната вечеря, както ни е представена в 1 Коринтяни 10, с благодарствената жертва и свързаната с това пълна жертва (Изход 29:19-33; Левит 8:31).

В 1 Коринтяни 11 се вижда Господната вечеря в нейното първоначално значение, която Господ ни е открил – приемане на символите на хляба и виното за възпоменание на Спасителя, който умря за нас. „Правете това за мое възпоменание”. Затова тук всичко е лично и най-важно е личното състояние и отговорността на всеки един от нас.

В 1 Коринтяни 10:16-22 ни се представя една съвсем друга страна на Господната вечеря. Тук виждаме Христа като принесена жертва на олтара и който приеме символите хляб и вино, има общение с всички свои вярващи събратя и с Бога. Първо тук се споменава за кръвта, за да се покаже, че извършеното примирително дело е единствената основа, чрез която може да се извърши това общение. По този начин общението се поставя на най-първо място – всичко лично изчезва.

В стих 16 виждаме, че когато ние пием от чашата, имаме общение чрез Христовата кръв. Не само аз имам това общение, но всички „ние”, вярващите. Също така е и с хляба. Всички вярващи, които вземат Господната вечеря, имат в общението на Кръвта и Тялото на Господа, а също и общение помежду си. Това изрично се подчертавав стих 17: „ние”, мнозината, сме един хляб, едно тяло. Това означава, че когато заедно вземаме Господна вечеря, ние явно изразяваме, че в общението чрез Кръвта и Тялото заедно всички вярващи образуваме един ХЛЯБ, едно ТЯЛО ХРИСТОВО.

В следващите стихове обаче се говори, че е възможно да се свържат тези святи неща с несвяти. Въз основа на юдейския олтар и олтара на езичниците апостолът посочва, че тези, които ядат от жертвата, имат общение с олтара, с Бога, на когото се принасят жертвите. И той прави сериозно предупреждение – „Не може да пиете и от господната чаша, и от демонската! Не може да участвате в Господната трапеза, и в бесовската! Или искаме да подбудим Господа към ревност? Ние по-силни ли сме от него?” Сериозни думи, които трябва да ни изпълнят със страхопочитание и да ни дадат да разберем колко важна за Бога е святостта на Господната трапеза.

В тази част видяхме, че Господната вечеря трябва да бъде взета в осъзнаване, че ние сме едно с всички вярващи, че с приемането на виното и хляба оповестяваме, че ние всички образуваме Тялото Христово, че това трябва да се празнува на Господната трапеза, отделена от всичко, което е в разрез с това. Не са ли това същите думи  както в Матей 18:20? И тук се събират вярващите в осъществяване единството на събиране на Господната трапеза, където Господ е домакинът, където Той решава кой има право  да заеме място и как да протекат нещата, където Той самият е център и сърце на събранието. Едно място за събиране на църквата, което е не само за вземане на Господна вечеря (1 Коринтяни 10:26-22 и 11:18-22), но и за събиране за богослужение (14:23).