3. СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН

В книгите Ездра и Неемия пред нас се открива един нов период от историята на Израел. Божията святост напусна Ерусалим поради неверието на народа, чиито страхотни размери ни описва пророк Езекиил (глава 8). Ерусалим беше мястото, което Бог избра, за да пребъдва там Неговото Име. В него беше „трона на Йехова” (1 Летописи 29:23). Бог нарича Ерусалим чрез пророк Езекиил „непослушната жена и блудница” (Езекиил 16:32, 35). Десетте племена са били отведени в плен, в Асирия от Салманасар, а 134 години по-късно бе унищожено Юдовото царство от Навуходоносор, при което по-голямата част от жителите на Юдея бяха отведени в плен, във Вавилон.

Но Бог мислеше с милост за верния остатък и затрогна сърцето на цар Кир – царят на Персия, който позволи на Юдейският народ да се завърне в Ерусалим, сбъдвайки по този начин пророческите слова, които Исая беше изрекъл преди 150-200 години (Исая 45). Само една малка част от Юда и Вениамина се възползва от тази възможност. Според Ездра 2:64 това бяха около 42 000 души, които се завърнаха обратно в родината с Зоровавел. Като си помислим, че е имало времена когато Юда и Израел имаха общо 1 200 000 войни, виждаме каква малка част се завърна у дома. Повечето не жадуваха за дадената от Бог земя и за Ерусалим, където някога се издигаше храма на Бог. Други, като Данаил например, бяха възпрепятствани и не можаха да се върнат в Израел поради позицията, която заемаха или поради напредналата си възраст.

Бог обаче беше с малкото останали. Той ги окуражаваше и подкрепяше, закриляше ги от враговете им и ги осеняше с помощта и благоволението Си. Бог не ги постави  обратно в положението, в което бяха преди попадането им в плен. Той не отминава неверността и не възстановява загубено състояние поради неверност и грях. Бог не върна Адама в Едемската градина.Този остатък трябваше да се лиши от видимото присъствие на Господа. Трона на Йехова не беше вече в Ерусалим. Зоровавел, княз от царския род на Давида, не се възкачи на Давидовия престол, а остана само местен управител от могъщата персийска империя. Бог оттегли Своята святост от Ерусалим и даде прякото управление върху земята на народите (Ис.Н.З. 3:11; Лет. 29:23; Данаил 2:38; Исая 45:1). Бог признава властта на световните езически царства. Времето в пророчествата на Агей и Захария се пресмята след царуването на езическите царе. Бог не подейства в полза на Своя народ, унищожавайки тези, които владееха над него, но вложи благосклонност в сърцата на тези управници към юдеите.

Ако тези малко останали люде, говореха така, както мнозина днес, сигурно не биха се завърнали в Юдея. Повече от 1000 год. Бяха минали откак Мойсей оповести „закони и съдби”, чрез които Бог постанови мястото за богослужение на всичките 12 племена и извършването на свещеническите обряди. 500 год. бяха изминали откакто Соломон построи великолепния храм и го подреди според Божия план, така както го беше приел баща му Давид. Никога неверието не е имало по-голям повод от този да каже, че е невъзможно да се покорим на Писанията. Трябваше ли сега, след като бяха изминали 1000 години и обстоятелствата бяха съвсем различни, тези хора да се покорят и да направят това, което беше повелил Бог в Мойсеевите книги?

Та нали сам Бог напусна Ерусалим и допусна храма и града да бъдат опожарени! Той беше благословил юдеите, които живееха във Вавилон и другите страни. Да си припомним историите на Естир и Мардохей, Данаил и неговите приятели. Не беше ли това доказателство, че тези, които бяха останали във Вавилон са на прав път? А в Ерусалим вече нямаше обитаема къща, нямаше олтар за жертвоприношение, нямаше храм за служение, нямаше ги дори и градските стени, които да пазят хората от врагове и зло.

Трябва ли да се извлекат поуки от историята? В продължение на столетия в Ерусалим служеха на Бога само две племена. Всичко се беше променило в последните 70 години и Бог го допусна. Сега обаче, само една малка част от Юдея и Вениамина, с няколко свещеника и левита се завърнаха в опустошения град. Значеше ли това, че тази шепа хора трябваше да постъпят според Божиите наредби така както ги е записал Мойсей в книгите? Та това бяха 42 000 души – едва 5% от цялото население на Израел.

Но вярата не допуска да бъде ръководена от съображения колкото и логични и правилни да ни изглеждат те. Тя не се съобразява с обстоятелствата. Тя не преценява правилността на поетия път според външните показатели. Тя не разчита на броя на хората. Тя не допуска да бъдат преценявани Божиите повеления от историята, но преценява историята според послушанието на Божиите заповеди. Тя (вярата) пита само какво казва Божието слово без да се съобразява с други неща.

Божието Слово казва, че Палестина е обещаната земя и Ерусалим е мястото, което „Той е избрал, за да пребъдва тук Неговото име”. Там беше Неговият дом, където народа Му се доближаваше до Него. И така … след като остатъка вярващи люде чуха Божието послание, тръгнаха към Ерусалим. Навярно са срещнали много опасности по пътя. Враждебността на народите, населяващи земите около Ерусалим положително беше голяма. Но каква ревност проявиха завърналите се!

Първо беше проверено дали всички могат да докажат произхода си като израилтяни или като свещеници. В обикновени времена това не би било необходимо. Всеизвестно е било кой е израилтянин, свещеник и кой чужденец. Но поради разпръсването им между народите и за жалост смесването им с тях, както и поради факта, че в страната живееха чужденци, беше възможно чужденец да се представи за евреин, а свещеникът да не бъде от чисто потекло. Едно обикновено заявяване от страна на личността кой какъв е не е било достатъчно. Във време на упадък, когато някой е проявявал претенции към даден пост или титла, е трябвало да докаже правото си за това. Не че Зоровавел оспорваше техните претенции. Това той предостави на Бога – „Господ познава Своите си” (2 Тимотей 2:19). За да бъде взето решение трябваха обаче чисти и неоспорими доказателства. След като беше установено кой принадлежеше към Божия народ и кой може да бъде свещенослужител, се състоя първото Богослужение. Нямаше съмнение по въпроса къде трябваше да се събират. „Людете се събираха като един човек в Ерусалим” (Ездра 3:1). Нямаше разногласия по отношение на това, което трябваше да се прави. Поучението от Божието Слово е с безценна стойност и в Неемия 8:13 виждаме колко важно място заема то сред верния остатък. Първото нещо, което този освободен и чрез Бога възстановен народ направи е да жертва на Бога, да слави Бога и да Му служи.

Нямаше ни най-малко съмнение всред народа къде трябваше да се състои Богослужението. Имаше само „едно място, което Йехова бе избрал, за да пребъдва Неговото име” – Ерусалим; само един олтар, върху който според Божията воля можеше да се извършва жертвоприношение – олтарът на гумното Орна в предверието на Божия Дом на храма.

Разбира се храмът не се издигаше там. На мястото бяха само неговите развалини. Самият олтар го нямаше, но мястото, на което някога той беше издигнат беше там. Така, израилтяните построиха нов олтар. Същият този олтар, издигнат на старото място, на стария площад, се нарича от пророк Малахия „Господната трапеза”. Там, върху олтара на Господа, в предверието на руините на храма, те принасяха жертви на всеизгаряне, „както е писано в Мойсеевия закон”. Там празнуваха празника на шатроразпъването, „както е писано” и принасяха жертви за празника „според предписанията”. Може ли да има нещо повече от това, което да докосне и склони сърцата им да действат само според Словото Божие, освен Богослужението на това място, където пребъдва Името Господне в Неговия Дом?

След като израилтяните проявиха такова пълно покорство и послушание към Словото на Живия Бог, Бог им даде повече светлина и ги подготви за нещо по-голямо. Те не издържаха повече гледката от развалините на храма. Чувствате се подтиквани да започнат строежа и възстановяването му. Храма беше толкова жестоко опустошен, че предишното му великолепие не можеше да бъде възстановено. Тези, които знаеха как изглеждаше храма преди плачеха, поставяйки основите на новия.

Забравиха ли те, че ковчега на завета с плочите на закона и стомната с манната вече ги нямаше? Ами плочата на умилостивението, върху която свещеника всяка година трябваше да пръска кръв в деня на умилостивение? А какво да кажем, че  херувимите между, които живееше славата на Йехова вече не бяха там? А и поради своята малочисленост и бедност те не можеха да изградят храма с такова великолепие, с каквото го беше издигнал Соломон. Но колкото и слаби да бяха старанията им, колкото и бедна и невзрачна да изглеждаше новата постройка в очите на хората, за Бога тя беше повече от чудесна! Той виждаше послушанието към Неговото Слово в сърцата им и това беше приятно за Него. И Той ги окуражаваше, казвайки, че в Неговите очи това е същият храм както Соломоновия и че последната слава на този дом ще бъде по-голяма от първата! Храмът на Соломон, храмът на Зоровавел, храмът на Херодот и храмът през хилядагодишното царство (Езекиил 40-43) в очите на Бога са един и същи храм. Има само един Божий дом (Агей 2:9).

Не че завърналите се бяха с нещо по-добри от останалите свои братя във Вавилон. Те принадлежаха към същия народ, който заслужи Божия гняв. В Ездра и Неемия ние четем за толкова много слабости и грях, че само може да се учудим защо Бог не ги унищожи, изливайки съда си над тях. Бог ги обвини чрез пророк Агей, че те живееха в богати, облицовани къщи, а не мислеха за построяването на храма. Също така, противно на Божието Слово те се бяха смесили с народите (Ездра 9-10; Неемия 9, 13:3, 23). Даже първосвещеника Еляшиб е дал лош пример; благородните са притеснявали бедните, дори са ги продавали в робство. Но въпреки всичко, Бог вижда единствено тях като представители на Своя народ; пише тяхната история и подбужда царе и владетели да им помагат. На тях Той изпраща пророците си и им дава Своите обещания. За другите се говори само дотолкова доколкото техните обстоятелства са свързани с остатъка (от Евр. Народ), като например в книгата Естир, където става дума за предотвратяване унищожението на целия народ и остатъка. При последните обаче, Бог намира основа за послушание, въпреки всичките им недъзи и слабости. Макар че понякога забравяха, в последствие те се допитваха до Бога – търсеха Неговите помисли, как да постъпват и да служат според волята Му. Това ги доведе до мястото, което Бог беше избрал, за да пребъдва Неговото име. Следният стих остава в сила за всички времена: „Послушанието е по-добро от жертва и покорността от тлъстината на овен” (1 Царе 15:22).