в момента четеш
Молитвата Джон Бънян 

ПРИЧИНИТЕ ДА ПРИСТЪПВАМЕ ДРЪЗНОВЕНО КЪМ ПРЕСТОЛА НА БЛАГОДАТТА

Те са, първо, че имаме Първосвещеник, Който отговаря съвършено на изискванията за това служение. И, второ, че ние, които отиваме там, за да търсим благодат, ще имаме ползотворен християнски живот, когато намерим и получим тази благодат.

ИМАМЕ ТОЛКОВА ВЕЛИК ПЪРВОСВЕЩЕНИК

„Защото нямаме такъв първосвещеник, който да не може да състрадава с нас в нашите слабости, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак е без грях. Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта.“ Вече изяснихме, че този Първосвещеник е Исус Христос и също така Той е жертвеникът, жертвата, престолът на благодатта, пред който изпълнява застъпническото Си служение. Но основната цел на изложението ми тук ще бъде да разгледам изискванията, на които трябва да отговаря Христос, за да изпълни това Свое служение. Като цяло ги разделям на два вида: 1. Изисквания според Закона. 2. Качества, присъщи на Неговата природа.

Какво изисква Законът от Исус Христос за служението на Първосвещеник

Тук имам предвид думите: „не по Закон, изразен в плътска заповед“, но чрез вечния Завет и „по силата на един безкраен живот“. Служението на свещениците в Стария Завет е само образ и Законът за тяхното служение – само сянка на Христовото служение като Първосвещеник (Евреи 7:16; 9:15, 24). Но тъй като този Закон и посвещението на свещениците чрез него е било „сянка на бъдещите добрини“, ще го използваме, за да обясним по –добре някои страни на първообраза – първосвещенството на Христос (Евреи 10:1). Фактът, че Исус Христос е Първосвещеник пред престола на благодатта, ни подтиква и насърчава да пристъпваме там с дръзновение и да търсим благодат: „И така, като имаме велик Първосвещеник Исус, Божия Син, Който е преминал до най-високите небеса, нека държим това, което сме изповядали“ и „затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта“ (Евреи 4:14,16). Сега нека видим как Христос е станал Първосвещеник, тъй като в текста е използван точно този израз: „стана Първосвещеник до века според Мелхиседековия чин“ (Евреи 6:20).

Първо. Той не е заел това почетно положение, без да е бил призован за него. Божият Син е въведен в служението Си по начина, по който това става при старозаветните свещеници – според Закона: „А както никой не взема на себе си тази почит, освен когато бъде призван от Бога, както беше Аарон, така и Христос не присвои за Себе Си славата да стане първосвещеник, а Му я даде Онзи, Който Му е казал: „Ти си Мой Син, Аз днес Те родих.“ Ето защо е „наречен от Бога Първосвещеник според Мелхиседековия чин“ (Евреи 5:4-6,10). Така всъщност Законът за Неговото първосвещенство съответства на Закона за свещеническото служение в Стария Завет. И Аарон, и Христос стават свещеници с основан на Закона призив за служение. Но Законът, по силата на който Синът става Първосвещеник, е много по-висш и това личи от следните факти:

А. Той е Първосвещеник по подобие на Мелхиседек, за което свидетелстват думите на самия Бог: „Ти си свещеник до века според чина Мелхиседеков“ (Евреи 7:17), докато свещениците според Закона в Стария Завет са според Аароновия чин, т.е. по „плътска заповед“, а не въз основа на вечен Завет с Бога.

Б. Казва се също: „И доколкото това стана не без заклеване (защото те ставаха свещеници без заклеване, а Той със заклеване от страна на Този, Който Му казва: „Господ се закле и няма да се разкае, като каза: „Ти си свещеник до века“ (Евреи 7:20-21).

В. Свещеническото служение в Стария Завет със Закона и жертвоприношенията прекъсва поради смъртта на свещеника или когато няма резултат от приноса пред Господа (Евреи 7:23). „А Той, понеже пребъдва вечно, има свещенство, което не преминава към друг“ (ст.24). „Защото Законът поставя за първосвещеници немощни човеци; а думите на клетвата, която беше след Закона, поставят Сина, Който е усъвършенстван навеки“ (ст. 28).

От всичко това можем да направим следните изводи:

1. Каква е същността на Неговата Личност. Той е Синът, Божият Син, Исус Христос. Затова авторът на Посланието казва: „И така, като имаме велик Първосвещеник“, „Който е преминал до най-високите небеса“ (Евреи 4:14), и е „възвисен по-горе от небесата“ (Евреи 7:26). Той описва така подробно колко достойна е Исусовата Личност, за да разкрие превъзходството на Неговата жертва и Неговото застъпничество пред Бога за нас. Затова отново подчертава: „И не за да принася Себе Си много пъти, както първосвещеникът влиза в светилището всяка година с чужда кръв“, а този велик човек, Исус, Божият Син „се яви веднъж да отмахне греха, като принесе Себе Си в жертва“, единствена жертва, принесена само веднъж и завинаги (Евреи 9:25-26), „като принесе една жертва за греховете, седна завинаги отдясно на Бога и оттогава насам чака, докато се положат враговете Му за Негово подножие. Защото с един принос Той е усъвършенствал завинаги онези, които се освещават“ (Евреи 10:11-14). „Затова, святи братя, участници в небесното призвание, размислете за Апостола и Първосвещеника, Когото ние изповядваме, Исус“ (Евреи 3:1). И този факт отново се повтаря, когато става дума за Мелхиседек: „А помислете колко велик беше този човек“ (Евреи 7:4). Ние имаме такъв Първосвещеник, толкова велик Първосвещеник, преминал до най-високите небеса – Исус, Божият Син.

2. Също така трябва да обърнем внимание на начина, по който Той е призован и въведен в това служение. Исус става Първосвещеник „по силата на един безкраен живот“, т.е. завинаги и дотогава, докато имаме нужда от посредничеството Му. Сега, след като е възкръснал от мъртвите, Христос има вечен живот и смъртта няма власт над Него. Той самият е Князът на живота. От което следва „че има свещенство, което не преминава към друг“ и „затова може съвършено да спасява тези, които идват при Бога чрез Него, понеже винаги живее, за да ходатайства за тях“ (Евреи 7:24-25). Още веднъж подчертавам, че Бог Го е направил Първосвещеник, като се е заклел: „Господ се закле и няма да се разкае, като каза: „Ти си свещеник до века.“

Можем да обобщим всичко това в следните изводи:

а) Освен Исус пред Бога няма, нито ще има друг Първосвещеник.

б) Бог е напълно удовлетворен от Неговото Първосвещенство и следователно от всички, за които Той се застъпва. Този Първосвещеник не е приет заради някой друг, но Той самият изпълнява това служение заради други. „Защото всеки първосвещеник, който е взет измежду човеците, се поставя да принася дарове и жертви на Бога заради човеците“, за да постигне помирение за греховете им (Евреи 5:1, 2). А, от друга страна, се подчертава, че Исус „влезе… в самите небеса, за да се яви вече пред Божието лице за нас“ (Евреи 9:24). Чрез факта, че Го е направил Първосвещеник „с клетва“ и твърдо е решил да не се разкае никога за това, Бог заявява, че е и винаги ще бъде удовлетворен от Неговата жертва. Това е голямо насърчение за хората, които идват при Бога чрез Христос – клетвата е здрава основа, на която да стъпят. А тя гласи: „Ти си свещеник до века“, т.е. „Ти си приет завинаги и за всички, за които се застъпваш. Никога няма да отхвърля никой, който идва при Мене чрез Теб.“ Затова имаме основание за вяра, надежда и радост, а оттук – имаме и основание да пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта.

Второ. Тъй като Христос става Първосвещеник по силата на призив и клетва, т.е. законно, Той трябва да отговаря и на други изисквания според Закона за това служение. Първосвещеникът в Стария Завет може да влиза в Пресвятото място с това облекло, с което му е заповядано да служи пред Бога. То е изготвено според Мойсеевите наредби, а не според човешко виждане (Изход 28 гл.). Христос, нашият Първосвещеник в Небето, също е облечен със свещена мантия, с която покрива голотата на вярващите в Него. Тази дреха е направена не от тленна материя – злато и сребро, а чрез търпеливо устояване в свят живот според Мойсеевия Закон, по отношение както на нравствеността, така и на обредността. Тези две сфери не са вечният Завет, чрез който Христос става Първосвещеник, но изискванията на нравствения Закон трябва да бъдат удовлетворени и да бъдат изпълнени във висша степен образите, залегнали в обредния Закон. Христос е задължен да извърши това по силата на вечния Завет, чрез който е станал Посредник. Затова, преди да влезе в Пресвятото място, Той трябва да има святи одежди. И то не да разчита на други да Му ги приготвят, както Аарон, а да ги изработи сам според всички свързани с това заповеди на Мойсей.

Христос изработва дълго тези одежди – през целия Си земен живот, тъй като всичко, свързано с това дело, завършва едва в деня, когато Го разпъват на кръста. Тогава Той казва: „Извърши се“ и наведе глава, и предаде дух“ (Йоан 19:28-30). Тази мантия е и за слава, и за красота. Тя е с цветовете на дъгата, ограждаща престола на благодатта, при който сме призовани да отидем. Това е дрехата, която стига до нозете Му и е препасана около гърдите със златен пояс (Откровение 1:13). Тя покрива цялото Му тяло, т.е. всички вярващи, и скрива недостатъците им от Божиите очи и от Закона. Изработено е чрез пълното Му покорство спрямо Закона (Римляни 5:19). Христос носи тази дреха винаги и никога не я съблича, за разлика от свещениците според Аароновия чин. Тъй като изпълнява постоянно застъпническото Си служение, Той носи неизменно тази дреха. Без нея Христос не би могъл да влезе в Пресвятото място, защото според Закона има опасност да умре или, най-малкото, да не бъде приет. Но Той не умира, а живее вечно и не само е приет, а сяда отдясно на Отца и ще седи там, докато Бог положи враговете Му за Негово подножие (Евреи 1:13).

Това е дрехата, заради която всички, дошли при Бога чрез Него, са приети, прегърнати и помилвани, опростени и спасени. Това е тази праведност, тази чиста и неопетнена мантия, с която апостол Павел така силно иска вярващите да бъдат загърнати, защото знае, че ако са облечени с нея, ще се представят пред Бога като „Църква славна, без петно или бръчка“ (Ефесяни 5:27).

Трето. Първосвещеникът според Мойсеевият Закон трябва да бъде посветен и тържествено въведен в служение, като първо принесе определени жертви пред Бога за самия себе си. За това се говори в Левитския Закон. Според него, за да може първосвещеникът да влезе в Пресвятото място заради целия народ, преди това трябва да направи принос за своето освещаване. Това става, след като е призован и след като е изработена свещената му дреха (Изход 29:5-7, 19-22). Той не може да отслужи умилостивение за народа, преди да облече свещените си одежди, както и преди да бъде поръсен с кръвта на овена на посвещението, за да бъде вече отделен за това първосвещенство (Левит 8 гл.). Смятам, че така Святият Дух изразява изискването Исус, Божият Син, нашият велик Първосвещеник, да освети първо самия Себе Си чрез кръв, за да може после да освети и хората чрез Своята кръв: „И заради тях Аз освещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истината“ (Йоан 17:19).

Може да попитате кога се е случило това с Христос – каква предварителна жертва на посвещение е направил, преди да принесе Себе Си за нашите грехове? Отговорът е – в Гетсиманската градина, когато се облива в кървави капки пот, които се стичат по земята. Там самият Той е поръсен със собствената Си кръв, не само по краищата на ушите и пръстите Си (вижте Левит 8:24), а целият – това е най-тържественото Му посвещение за Неговото служение, поне според мен. При Аарон Мойсей извършва това посвещение – той напръсква одеждите на брат си с кръв. Кървавата пот на Христос е следствие от силното страдание и душевната Му борба, защото Той осъзнава справедливостта и проклятието на Мойсеевия Закон, които трябва да понесе заради греховете на човечеството.

Към жертвата за собственото Си посвещение Той добавя и друга, която също е подготовка за великите дела на първосвещеническото Му служение. Това е приносът за възлияние – Неговите сълзи, принесени пред Бога със силен вик (Изход 29:40; Числа 28:7). Там и тогава Той извършва възлияние със Своето силно вино и сълзите Си като вода. Това е Неговият принос – приносът за приемането Му от Бога. „Като принесе със силен вик и със сълзи молитви и молби на Този, Който можеше да Го избави от смърт, и като бе послушан“ поради Своето благоговение и благочестие, тъй като е одобрен за това служение, тъй като е заслужил служението Си, както и Своя народ (Евреи 5:7). Оттук следва, че „като се усъвършенства“, т.е. извършва докрай всичко необходимо, за да поеме достойно Своето служение като Първосвещеник, „стана причина за вечно спасение на всички, които са Му послушни“ (Евреи 5:9).

За да ме разберете по-добре, обърнете внимание, че говоря за двойно съвършенство в Христос – едното се отнася за Неговата Личност, другото – за изпълнението на Неговите задължения. За съвършенството на Неговата Личност трябва да имаме предвид две неща – първо, съвършенството на човешката Му природа. Тя не е опетнена от никакъв грях и нечистота, затова е напълно съвършена. И все пак тази човешка природа трябва да бъде свързана с едно друго съвършенство – на ръста и възрастта. Казва се, че в човешката Си природа той е растял, т.е. ставал е по-съвършен. Това развитие към съвършенство се отнася не за природата просто като природа, а – за „ръста“: „Исус напредваше в мъдрост и в ръст“ (Лука 2:52). Пасхалното агне е било агне от деня на раждането си, но не е можело да бъде пожертвано, докато не достигне съвършенството на възрастта, определено му от Божия закон (Изход 12:5-6). Затова Личността на Христос трябва да бъде съвършена и в двата споменати аспекта. И наистина: „на определеното време Христос умря за нечестивите“ (Римляни 5:6).

Както е съвършена Личността, т.е. същността и външните белези на Христос, така трябва да бъдат съвършени и делата Му. В Писанието се казва, че Той е „напредвал“ и „в благоволение пред Бога“ (Лука 2:52), т.е. усъвършенствал е послушанието Си към Бога заради нас. Неговите действия можем да разделим на две – едните имат отношение към обявяването Му за праведен заради нас, а другите са свързани с подготовката за жертвата Му като Първосвещеник. Когато още не е извършил повечето от делата Си, не е възможно да е бил така съвършен, както когато казва: „Защото писаното за Мен наближава към своето изпълнение“ (Лука 22:37).

Всеки акт на Исусовото послушание е съвършен и съответства съвсем точно на тази заповед от Закона, която го налага. В подчинението Му в нито един момент няма нещо, което да противопостави една заповед на друга. Той изпълнява всичко съвършено добре и затова се радва на Божието благоволение. Но едно Негово дело не е равностойно на всички останали, взети заедно, макар че във всяко от тях има достойнство и сила, достатъчни да удовлетворят Закона. Ето защо се казва, че Той не само е Синът на Божията любов, но и „напредва в благоволение“ пред Отца, което се дължи на постоянството Му да върши винаги дела, угодни на Бога на небесата.

Човек, който трябва да изплати пари в определен срок, започва със съвсем малка сума, която постепенно нараства, и така не спира, докато не се издължи докрай на заемодателя си. Първоначалните вноски са нищожни, но те не са несъвършена част от цялото и заемодателят не е недоволен от тях, а ги приема като първи плодове. Така и Христос, когато идва на света, започва да изплаща и продължава, докато не покрие целия дълг за нас. И по този начин „напредва в благоволение“ пред Бога. Докато нашият Господ е на земята, Той изпълнява задълженията Си постепенно, в определен ред. Следователно има период, когато можем да кажем, че Христос още не е направил всичко, определено от Бога да изпълни като подготовка за великото дело, което трябва да извърши за нас. Затова в заключение авторът на Посланието към евреите пише: Христос е усъвършенстван „и като се усъвършенства, стана причина за вечно спасение на всички, които са Му послушни“ (Евреи 5:9).

Тогава би могло да се възрази, че Той невинаги е бил толкова съвършен в Своето послушание. Моят отговор е следният: имало е момент, когато може да се каже, че Христос още не е извършил всичко, което е трябвало да извърши за нас на земята. Но от това не следва, че е бил несъвършен в послушанието Си, тъй като всичките Му дела са извършени в определеното от Бога време, т.е. според Божията воля. Ако израилтяните бяха убили пасхалното агне три дни преди определеното за това време, щяха да извършат беззаконие (Изход 12:6). Ако бяха обиколили седем пъти Ерихонските стени и бяха извикали с все сила третия, вместо на седмия ден, щяха да съгрешат (Исус Навин 6:10-16). Едно дело е успешно и изразява истинско послушание, когато се извършва в посочения от Бога момент и Божият Син спазва точно това. Той казва: „Трябва да върша делата на Този, Който Ме е пратил, докато е ден“, т.е. в най-подходящия момент.

Не забравяйте, че говорим всичко това за онзи аспект от Христовото съвършенство, свързан със задълженията Му в смисъл – последователността на тяхното изпълнение, а не характера или качеството на делата. Исус има задължения във връзка със служението Си като Първосвещеник за нас, които засягат непосредствено самия Него. Тези задължения Му дават законно право да извършва това служение. Ако не ги изпълни в нужния ред, не би могъл да влезе в Божието присъствие. Ето защо, както вече казах, чрез всичко, което извършва, и то в точно определеното време, Христос се посвещава или освещава Себе Си за това дело, според Божията воля, и е приет заради благоговението или страхопочитанието Си (Евреи 5:7).

Четвърто. Следващият елемент в подготовката за изпълнението на първосвещеническото служение е самата жертва. Тя трябва да съществува, преди да може да бъде принесена. И Христос не би могъл да бъде Първосвещеник, ако нямаше жертва, която да принесе: „Защото всеки първосвещеник се поставя да принася и дарове, и жертви; затова е нужно и Този Първосвещеник да има нещо да принася“ (Евреи 8:3). Отнасям жертвата към последната стъпка от подготовката, не защото тя е последна по ред на съществуване (тя е Неговото тяло, т.е. била е факт преди Той да извърши всички споменати задължения), а защото е последна в поредицата от събития – не е трябвало да стане жертва преди момента, определен от Бог Отец. Той я е приготвил както за тази конкретна цел, така за точното време на нейното принасяне – когато сам сметне за най-добре (Евреи 10:5).

И така, видяхме Първосвещеника с Неговата жертва и начина, по който идва да я принесе: според Божия призив, облечен в Своите свещенически одежди, посветен и осветен чрез собствената Си кръв, със сълзи и кръв, или чрез вода и кръв, като принася самия Себе Си за греховете на света, и то в момент, когато на Бога са Му омръзнали служенията и жертвите на хората: „Затова Христос, като влиза в света, казва: „Жертва и принос не си поискал, но си Ми приготвил тяло“, т.е. „приготвил си Мен“, „всеизгаряния и приноси за грях не са Ти угодни.“ Тогава казах: „Ето, дойдох (в свитъка на книгата е писано за Мен) да изпълня Твоята воля, о, Боже“ (Евреи 10:5-7).

Христос – жертва и Първосвещеникът – как Той принася жертвата?

Сега ще се спрем на жертвата: ще разглеждаме накратко частите, от които се състои, начина, по който Христос я принася, как я представя пред Бога като умилостивение. Всеизгарянето за грях има два елемента: месото и тлъстината, т.е. тлъстината от вътрешностите – бъбреци и т.н. (Левит 3:12-16). В съответствие с това и Христовата жертва има два елемента – тялото и душата. Тялото е месото, а душата – тлъстината или вътрешността, която също трябва непременно да се изгори (Исая 53:10). Без това всеизгарянето и приносът за грях, които са символ на жертвата на нашия Първосвещеник, са се смятали за несъвършени и Бог не ги е приемал.

При този вид приноси чрез изгаряне, тлъстината и главата са се изгаряли заедно – свещеникът трябва „да го [жертвеното животно] насече на късове… да сложат тези късове, главата и тлъстината на дървата, които са върху огъня на жертвеника“ (Левит 1:6-9). Според мене това е символ на страданието, което Христос трябва да понесе при жертвата на Неговото тяло и душа поради Божието проклятие над греха. Този вид жертва се нарича всеизгаряне, защото цяла нощ, до сутринта, гори върху жертвеника, и огънят се разгаря от нея.

Тлъстината разпалва и усилва пламъка, затова Бог казва: „Ще види плодовете от труда на душата Си и ще се насити“ (Исая 53:10-12). Заради стенанията, виковете и душевната борба, която преживява Божият Син, както и заради покорството Му към волята на Отца да стане жертва за грях огънят се възпламенява още по-силно и се въздига нависоко като благоухание пред Бога, защото вече е изпълнена справедливата Му присъда над греха.

Христовата плът също е част от тази жертва и също понася Божието осъждение над греха. Докато е все още жива физически, тя търпи силни болки. Поради единството между тялото и душата, техните усещания са свързани – душата чувства, а тялото кърви, душата се бори и страда, а тялото се облива в кървава пот. Душата воюва със съда и проклятието на Закона, а тялото споделя нейните чувства и скърби с болезнени стенания и поток от сълзи пред Бога. Няма да говорим подробно за ударите с камшик, за венеца от тръни, за плесниците и кръвта по лицето Му, за раните по тялото, как е бил прикован и какви мъки е понесъл, докато издъхне, заради нашите грехове. Всичко това е символизирано в старозаветния Закон чрез отрязването или откъсването на главата на жертвата, разсичането й на късове и изгарянето й в огъня (Левит 1 гл.).

Първосвещеникът не само трябва да принесе своята жертва, но и след това да занесе кръвта й при умилостивилището или престола на благодатта, където сега седи нашият Господ Исус. Жертва трябва да бъде принесена при входа на скинията, а кръвта й да се отнесе зад завесата. Ще се спра накратко и върху двете ритуални действия.

Христос – доброволната и съвършена жертва

1. Той трябва да принесе жертвата, но как? Не по принуда, а доброволно и с радост: „Ако приносът му за всеизгаряне е от едрия добитък, нека принесе мъжко животно без недостатък; да го принесе /в английския текст на Библията тук следва думата „доброволно“/пред входа на шатъра“ (Левит 1:3). По същия начин Христос жертва Себе Си. Той принася същество от мъжки пол, т.е. самия Себе Си, без недостатък (Евреи 7:27). Дава Себе Си като откуп – „Даде живота Си откуп за мнозина“ (Матей 20:28), напълно доброволно (Йоан 10:18; Лука 12:5). Той копнее за деня, когато ще умре, за да изкупи Своя народ. Никога в земния Си живот не е бил по-щастлив от момента, когато наближава времето, определено да пострада – тогава взима в ръцете Си чашата с вино и хляба, символизиращи собствената Му кръв и плът, благодари на Бога и ги поднася на учениците. След това пеят химн. О, този сърдечен копнеж, това огромно желание на Исус Христос да ни направи добри и праведни! Той принася Своята жертва от все сърце.

2. Божият Син извършва това не само доброволно и с желание, но също с любов и загриженост за живота на Своите врагове. Ако Го бе сторил за живота на приятелите Си, би било велико дело, но извършено за живота на враговете Му, то има много по-голяма стойност: „Защото едва ли ще се намери някой да умре даже за праведен човек (при все че е възможно да дръзне някой да умре за добрия), но Бог препоръчва Своята любов към нас в това, че когато още бяхме грешници, Христос умря за нас“ (Римляни 5:7-8).

3. Христос извършва делото Си решително, без да отстъпва в момента на смъртната агония. Не се обезсърчава и отчайва. Той вика, стене и се облива с кървава пот, защото душата Му страда, но в мисълта и решението си е непоклатим – Неговият Отец се е заклел и няма да се разкае, че Го е определил за Свой Първосвещеник, и самият Той се е врекъл да не се разкайва за заканата Си да унищожи силата на смъртта и преизподнята (Осия 13:13-14).

4. Христос принася Своята жертва целенасочено и постига съвършен резултат. С кръв изпълнява претенциите на Закона, удовлетворява справедливостта и съда, които вече могат да прощават, изличава греховете ни и ни оправдава пред Бога. Побеждава дявола и унищожава силата на смъртта, носи живота и нетленност чрез благовестието и извършва такава промяна в света чрез делото Си за вярващите, че оттогава насам и завинаги всичко съдейства за тяхно добро.

Христос – жертвеникът

Сега преминавам към втория аспект от служенето на Първосвещеника и подготовката за неговото изпълнение. Но смятам за уместно първо да поговорим за жертвеника, на който е принесена жертвата за Бога.

Предполагам, че според някои хора жертвеникът е кръстът, на който е разпънат Христос, но трябва да отбележа, че те дълбоко се заблуждават, защото Той е и жертвеникът, на който принася самия Себе Си. Това е един от бисерите на мъдростта, скрити в Него, които светът и Антихристът изобщо не познават. Жертвеникът винаги е по-велик от дара, а тъй като дарът е Христовото тяло и душа – неслучайно се казва: „Даде Себе Си за нашите грехове“, – следва, че жертвеникът трябва да е нещо повече от едно дърво, и то проклето дърво. Затова към такива хора ще се обърна с думите на Господа, по-мъдри от Соломоновите: „Безумни и слепи! Че кое е по-голямо – дарът ли, или олтарът, който освещава дара?“ (Матей 23:18-19).

Ако жертвеникът е по-ценен и стои по-високо от дара, а дарът е това велико нещо – човешката природа на Исус, – възможно ли е (сега се обръщам към най-упоритите в заблудата си), по-голямото от него да е кръстът? Нима дървеният кръст, проклетото дърво, което някои почитат повече от дара, т.е. жертвата, която Христос принася, когато дава Себе Си в откуп за нашите грехове, може да е този жертвеник?! Какво идолопоклонство! Какво богохулство!

Но тогава кое всъщност е жертвеникът? Отговорът е – божествената природа на Христос, този вечен Дух, чрез и с помощта на Който: „принесе Себе Си без недостатък на Бога“. „Чрез вечния Дух принесе Себе Си“ (Евреи 9:14).

1. Жертвеник трябва да е именно тази божествена природа, защото се казва, че той е по-голям от дара, а единствено Христовата божествена природа превъзхожда Неговата човешка природа. Разбира се, тук не става дума за едно жалко парче дърво.

2. Божествената природа на Христос би трябвало да е жертвеникът, защото в Матей съвсем ясно се казва, че „олтарът освещава дара“, т.е. придава му ценност и сила. Само помислете кое от двете – дървото или божествеността на Христос – придава необходимите качества и действена сила на жертвата, която Той принася на Бога заради нас?

3. Жертвеникът в Стария Завет поддържа жертвата, докато изгори. А при Христос дървото не би могло да изпълни тази функция. Христовата жертва, състояща се от тяло и душа, трябва да е била подкрепяна в страданията от нещо, което е можело да успокои, облекчи и помогне на мисълта, чувствата и усещанията Му, нещо, което е имало силата да запази мира в Неговия дух и да Го държи в пълно покорство на Бога. Отсъдете способно ли е на това дървото. Нима то би могло да контролира и владее душата и усещанията на Христос, разума и чувствата на Господ Исус, като Го запази при тези непоносими страдания в такова спокойствие и чистота, че да премине през това велико дело напълно неопетнен от поквара и несъвършенство? Не! Единствено „чрез вечния Дух принесе Себе Си без недостатък на Бога“.

За какво тогава служи кръстът? Ще ви отговоря с друг въпрос: за какво са служели дървата, с които са изгаряли жертвоприношенията? Приносите са били изгаряни с дърва върху жертвеника – тогава дървата не са жертвеника, а средството, с което се изгаря жертвата, и кръстът е средството, с което Христос е измъчван. Следователно, жертвеникът е това, което поддържа и дървата – да горят, и жертвата – да изгори постепенно. Така дървото, на което е разпънат Христос, и жертвата на Неговото тяло, са поддържани от божествената сила. Явно дървеният кръст не е жертвата, нито жертвеникът, а – дървата върху жертвеника. И не дървата, а святият огън поглъща жертвата. Нека когато се поклонят на Бога, хората да внимават как издигат жертвеници, на които претендират, че принасят Христовото тяло. Нека се откажат от безумието си да се покланят на дърво и творения на собствените си ръце, защото жертвеникът е по-голям от дара или жертвата върху него.

Как Христос изпълнява служението на Първосвещеник

Сега стигаме до втората част от служението на Първосвещеника и до начина, по който Христос го изпълнява. За тази цел първо ще говорим за онова, което е предшествало като подготовка неговото изпълнение. Както виждате, „нашата Пасха, заклана за нас“ е това насърчение, което ни кара да пристъпим към престола на благодатта. Нека се съсредоточим върху нея, както е представена в Пресвятото място, и върху реда и начина, по който става това представяне.

Първо, преди Първосвещеникът Исус да направи каквото и да било като продължение на жертвоприношението, Той изчаква Божията присъда за Своето дело и уверението, че то удовлетворява Бога, което Отец е засвидетелствал с възкресението Му от мъртвите. От факта, че Христос е възкресен от мъртвите, след като е умрял за нашите грехове, става ясно, че Неговият принос е приет и оценен като достатъчен за постигане на целта, с която е принесена жертвата, а именно – умилостивилището за нашите грехове. Следователно, това е трябвало да стане, за да бъде приет в небето. Като Го възкресява от мъртвите, Бог потвърждава необходимостта на Неговата смърт и я приема като достатъчна за спасението на света. Самият Христос знае какъв ще бъде резултатът от смъртта Му много преди да даде Себе Си в откуп. Ето защо казва: „И това ще угоди на Господа повече от вол и от теле с рога и копита“ (Псалм 69:31). Същото четем и в Исая 50:7-9: „Понеже Господ Йехова ще ми помогне, затова не се смущавам, затова съм втвърдил лицето си като кремък и зная, че няма да бъда посрамен. Близо е Онзи, Който ме оправдава. Кой ще се съди с мен? Нека застанем заедно. Кой ми е противник? Нека се приближи до мен. Ето, Господ Йехова ще ми помогне. Кой ще ме осъди? Ето, те всички ще овехтеят като дреха; молец ще ги изяде.“ Такива са действията на Господ Бог, Неговият Отец, и Исус вярва в Него. Тъй като Бог трябва да бъде удовлетворен, е необходимо Той да даде отговор дали е постигнато помирението с Него, или не, което Отец потвърждава с възкресението на Исус от мъртвите. Това личи и в думите на апостолите Петър и Павел, които приписват силата на възкресението на Бог Отец, а не на Исус като осъществител на собственото Си възкресение: „Бог възкреси този Исус“ (Деяния 2:32); „Бог Го възкреси от мъртвите“ (Деяния 3:15); „Когато Бог възкреси от мъртвите“ (Деяния 4:10; виж също 5:30; 8:56; 13:30). И така, като възкресява Христос от мъртвите, Бог засвидетелства, че жертвоприношението на Първосвещеника Му е угодно и Той е удовлетворен.

Но за да не се случи така, че заслепен от греха, светът да разбере погрешно Божиите дела, към възкресението на Христос Бог добавя и явяването Му на земята след това – не на всички хора, а само на верните, тези, на които може да се има доверие, че биха го споделили и с други. Апостол Петър казва: „Него Бог възкреси на третия ден и Му даде да се яви, не на целия народ, а на нас – предварително избраните от Бога свидетели, които ядохме и пихме с Него, след като възкръсна от мъртвите“ (Деяния 10:40-41). Христовото явяване е необходимо не за да добави нещо към силата и стойността на жертвата Му, а за да укрепи вярата на тези, които трябва да получат вечно спасение чрез Него. Точно по тази причина и апостол Павел отделя такова внимание на факта, че съществуват хора, които могат да свидетелстват, че Неговият Отец Го е възкресил от мъртвите, и така другите да разберат, че Бог е удовлетворен и ги насърчава да пристъпват с дръзновение към престола на благодатта (I Коринтяни 15:1-8). Явяването на Исус Христос тогава не трае само един кратък миг, а продължава 40 денонощия, и то пред едни и същи хора – „апостолите, които беше избрал; на които и представи Себе Си жив след страданието Си с много верни доказателства, като им се явяваше в продължение на четиридесет дни и им говореше за Божието царство“ (Деяния 1:2-3). Тъй като Бог силно желае да Го представи на света, определя този дълъг период между възкресението и възнесението, за да разберат хората, че имат основание да вярват – извършено е умилостивение за техните грехове.

Съществува още нещо, което предшества като подготовка изпълнението на втората част от свещеническото служение на Исус, и то е свързано с начина за влизането Му в Светая Светих. Христос трябва да влезе там с тази дреха, за която говорихме, т.е. чрез силата на Своето послушание, тъй като то подготвя пътя за Него, вече поръсен с кръвта Му. Там трябва да бъде приет с радостни приветствия, които Святият Дух нарича възклицания: „Възлезе Бог с възклицание, Господ с тръбен глас“ (Псалм 47:5). Символ на това в Стария Завет са звънците, които висят по краищата на Аароновите одежди. Това възклицание символизира виковете на ангели и хора, а тръбният звук – гласа и радостта на Бога. И точно както Исус се е възнесъл, така ще се завърне: „Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба“ (I Солунци 4:16), подобно на Аароновите звънци, които е трябвало да звънят и когато първосвещеникът влиза, и когато излиза от Пресвятото място (Изход 28:33-35). Но кои хора е трябвало да се възнесат с Христос, освен тези, които „излязоха от гробовете след Неговото възкресение“ (Матей 27:53)? И кои ангели освен тези, които са Му служели тук по време на Неговия земен живот? А що се отнася до злите и нечестивите, Той е тържествувал над тях и ги е прегазил като пленници с колелата на Своята колесница. „Като се възкачи нависоко, плени плен и даде дарове на човеците“ (Ефесяни 4:8).

И така, Исус се възнася в святия рай, където го очакват небесни множества и милиарди души на светии, преминали към съвършенство. Когато стига до най-високите небеса, мястото на Божието присъствие, Той е поканен да седне отдясно на Отца като потвърждение, че поради страданията Му Бог Го е направил най-висшето от всички същества, дал Му е име над всяко друго име, заповядал е пред името Исус да се поклонят всички небесни творения и е обещал, че в Деня на съда всички създания на земята и под земята също ще Му се поклонят, за слава на Бог Отец (Филипяни 2:6-11). Така Христос представя Себе Си на Бога заради нас като благоуханна жертва, в която Отец благоволява завинаги, защото кръвта на тази жертва неизменно има удовлетворяваща и убедителна сила пред Него, т.е. не може да бъде отхвърлена. Независимо колко големи са греховете на хората, които идват при Бога чрез Него, и колко тежки са последиците от тях, те не могат да надделеят над нея. Христос е винаги „посред“ престола и пред престола – Агнецът „като заклан“ сега е в Божието присъствие заради нас. Не бих могъл да кажа как точно се застъпва за нас – с думи, с действия или по двата начина. Докато сме тук, на земята, знаем твърде малко за това, което става на небето, и много лесно може да се отдадем на плътски представи или измислици. Христос ходатайства за нас, като използва пред Бога действената сила и стойността на Своите страдания и винаги Го убеждава в наша полза, като се позовава на Своите заслуги. Знанието как точно го прави далеч надхвърля всичко, което можем да си представим, през земния си живот. И все пак Бог е проявил снизходителност към нашата немощ и ни се е разкрил така, че да можем някак, макар и детински, да Го познаем (I Коринтяни 13:11-12).

В Писанието се казва, че Христос се моли и се застъпва за нас в небето. Освен това се подчертава, че кръвта Му говори, а защо не и Неговите стенания, сълзи, въздишки, силни викове през целия Му земен път? Смятам, че и те говорят – имат голяма сила и стойност пред Бога за спасението на Неговия народ. Определено Христос се застъпва за нас и с дела – самото Писание откроява този начин. И тъй като нашата немощ не ни позволява да разберем напълно как точно става това, вярата, че Той ходатайства за нас има предимството да бъде очистена от всичко неправилно тъкмо чрез Неговото застъпничество. Ще бъдем спасени чрез нея, защото се основаваме на пролятата Му кръв и нейната убедителна сила и стойност пред Бога в наша полза.

Според Словото сега разполагаме само с образа и сянката на небесните неща (Евреи 8:5; 10:1). Ни най-малко не се съмнявам, че мнозина от хората, които са били спасени преди Христос да дойде в плът, макар да са били (общо взето) праведни и да се уповавали на Него за спасението на душите си, все пак не са познавали много от обстоятелствата около Неговите страдания, преживени заради нас. Знаели ли са, че ще бъде предаден от Юда, че ще Го бичуват войниците, че ще Му сложат венец от тръни, че ще Го разпънат между двама разбойници и ще бъде прободен, докато кръв и вода потекат от Него, или че ще бъде погребан в гробницата на Йосиф? Дали всички тези светии, които са били спасени чрез вярата си, че Той ще дойде на земята и ще умре за тях, разбират множеството обстоятелства по пътя към смъртта Му? Би било наивно да мисля така, защото за това нямаме нито библейско, нито някакво друго основание. Дори и ние, които сега вярваме, че Той „винаги живее, за да ходатайства“ за нас, също в голяма степен не разбираме как точно се застъпва. Но вярваме, че Божият Син е умрял и че Неговите дела са заслужили да имат сила пред Бога в наша полза. Нещо повече, Той се позовава на тези дела пред Отца под формата на ходатайство за нас, което далеч надхвърля всичко, което можем да си представим, докато сме тук, на земята.

В Писанието се казва, че в Исус „обитава телесно цялата пълнота на Божеството“ (Колосяни 2:9). Освен това се твърди, че Той е Божият престол и същевременно, че седи „отдясно на Божия престол“ (Исая 22:23; Евреи 12:2). Тези духовни факти могат да бъдат разбрани трудно не само от най-слабите – те не са достъпни и за най-силните, макар че у всички има божествена истина. Дори за самите светии, докато са на земята, не е лесно да вярват в небесните неща. Смятам, че самото явяване на Христос пред Бога е ходатайство от страна на свещеник, но и защита от страна на адвокат. Също съм убеден, че целият живот на Божия Син там е ходатайство, едно непрестанно застъпничество (Евреи 9:24; Римляни 5:10).

Трябва да добавя още нещо. Как Христос – в Своята човешка природа – се явява пред Отца да ходатайства за нас, ако в нея обитава телесно в пълнота Божеството? И ако Христос е престолът на благодатта и умилостивилището, как се явява пред Бога, Който седи там, за да го поръси с кръвта Си? И ако Христос е кадилният жертвеник, как стои като Първосвещеник при този жертвеник, за да принася там, пред престола, молитвите на всички светии?

Как да научим повече за тези тайни

Вярно е, че всичко това е засвидетелствано, както е и вярно, че то е напълно истинно. Но не смятам за вярно, че всеки, който е спасен, разбира всичко това. Имам предвид такова разбиране, което да изяснява привидните противоречия в тези стихове. Затова Бог ни е дал три подхода, чрез които да усъвършенстваме разбирането си за Неговите тайни:

1. Букви. Така наричам ритуалния Закон, защото при него всичко е разгледано поотделно, всяко нещо само за себе си, точно както обясняваме буквите на децата. С други думи, тук имаме Първосвещеник, жертва, жертвеник, Пресвято място, умилостивилище – и всички те са представени поотделно.

2. Думи. В благовестието тези букви съставят една дума – Христос, – думата на Божия промисъл. Затова благовестието определя Христос като този Първосвещеник, тази жертва, този жертвеник, това Пресвято място, този престол на благодатта и всичко останало. Христос е всичко. Всичко това се съединява в Него, както буквите се свързват в дадена дума.

3. Значения. После идват значенията, а те се осъзнават и изучават по-трудно от буквите и думата. Затова пълното разбиране на значенията е запазено за момента, когато стигнем до по-висш етап, а именно – съвършения човек: „Но когато дойде съвършеното, това“, знание, „което е частично ще се прекрати“ (I Коринтяни 13:10). А междувременно трябва да се научим да свързваме буквите в дума, да отнасяме ритуалите към Христос и да откриваме техния завършек в Него – имам предвид да откриваме първосвещенството, жертвата, жертвеника, престола на благодатта, а и самия Бог в Христос, Който е помирил света с Отца чрез Себе Си. И никак няма да е лошо да научим всичко това добре, докато сме още на земята. Защото най-важният и значим урок е да познаваме Христос така, както ни е разкрит в благовестието. Апостол Павел казва: „Защото бях решил да не зная между вас нищо друго освен Исус Христос, и то Христос разпънат“ (I Коринтяни 2:2). Християните, които се молят и усърдно изучават Словото, след известно време достигат до едно добро познаване за Него. А това познание означава вечен живот, т.е. тук, на земята, да Го познаваме така, както е представен в Свещеното Писание (Йоан 17:3). Тогава се придържайте към Писанието и нека вярата ви се покорява на неговия авторитет, за да израснете със сигурност в нея: „Защото в него се открива правдата, която е от Бога чрез вяра към вяра, както е писано: „Праведният чрез вяра ще живее“ (Римляни 1:17; 16:25-27).

Вярвайте, че Христос е умрял, погребан е, възкръснал е, възнесъл се е и завинаги живее, за да ходатайства за вас, и внимавайте, когато се ровите твърде надълбоко, защото из лабиринта на тайните хората бързо загубват правилната посока. Ето защо е достатъчно да се уповавате на това, което Той прави, макар и да не разбирате как точно го прави. Това означава – трябва да вярвам, че Бог ме е спасил заради Христос, Който ме е оправдал с кръвта Си: „Като се оправдахме чрез Неговата кръв, ще се избавим от Божия гняв чрез Него“ (Римляни 5:9), т.е. чрез Неговото ходатайство или посредничество между Бога, Когото съм оскърбил, и мене, окаяния грешник. Това посредничество е осъществено чрез Неговата кръв, която говори в моя защита пред Бога, защото е пролята за мене, и чрез Неговите дела, извършени за мене по силата на Божията благодат, съгласно вечния Завет на Бога, сключен с Христос. Ето какво зная за начина, по който се осъществява Неговото застъпничество. И тъй като цялата пълнота на Бога обитава телесно в Него и същевременно Той – в своята човешка природа – е престолът на благодатта, а освен това е Светая Светих и Божията почивка завинаги, имам известни съмнения дали не е твърде плътска представата, че Христос стои там „отделен“ в Своята човешка природа. И така „отделен“ – в смисъл на място – от Отца, Който седи на престол, Божият Син представя своите достойни дела и се моли за живота и спасението на вярващите. По-правилното разбиране според мене е, че човешката Му природа, която съществува наред с божествената или, по-точно, завинаги в единение с Бога заради делото, извършено от Него на земята в нейна полза – да помири избраните със Себе Си, – е все още и винаги ще бъде толкова заслужила и угодна пред Отца, че да убеди (ако мога така да се изразя) божествената природа, единствена способна да направи всичко невъзможно възможно, да опази за вечен живот помирените с Бога.

Когато говоря за човешка природа, имам предвид човека Христос, Който не е лишен от разум и чувства, нито пък от силата на желанията, но имам предвид и че човешката природа така се съобразява с волята на божествената, както и волята на божествената природа се съобразява със заслугите и волята на човешката относно спасението на грешниците, че Синът желае това, което желае Бог Отец, а Бог Отец се съгласява с желаното от Сина завинаги. Волята на Христос – а тя се подкрепя от неоценимите Му заслуги, на които се основава и Бог Отец, – е всички, които Отец Му е дал, да бъдат с Него там, където е Той, за да виждат славата Му (Йоан 17:24).

Характеристиките в природата на Христос, 
които Го правят годен за служението на наш Първосвещеник

Първо. Ще обърна внимание на това, че Неговата природа не е чужда на човешката. Ангелите ни обичат, но не могат да ни съчувстват в страданията, защото нямат нашето естество. По природа Христос е едно с нас, с изключение на греха. Той е човек като нас, от плът и кръв – роден е от жена и във всяко отношение е оприличен на нас, с изключение на това, което Святият Дух отхвърля: „И така, понеже децата са същества от общата плът и кръв, то и Той подобно на тях взе участие в същото… Защото наистина Той не помага на ангелите, но помага на Авраамовото потомство“ (Евреи 2:14-16). Този факт е особено важен за Неговото служение, защото същества с едно и също естество изпитват взаимно съчувствие.

Христос, Първосвещеникът на Божия дом, има същата природа като нас. Писанието напълно потвърждава това: „Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена“ (Галатяни 4:4), „по плът се роди от Давидовото потомство“ (Римляни 1:3), от „отците и от които се роди по плът Христос“ (Римляни 9:5; II Тим. 2:8). Този факт безспорно Го прави способен за служението на Първосвещеник (Евреи 2:14-15).

Второ. Освен съчувствието към хората, което се дължи на общото естество, Христос изпитва към тях и състраданието на родственик. Той не само приема нашата природа, но и става наш брат. Знаете, че роднинските връзки свързват хората по-силно от общата природа. А когато са налице и двете, съществува двойна обвързаност и морален дълг. „Понеже и Онзи, Който освещава“, т.е. Христос, и „онези, които се освещават“, т.е. Неговите светии, „всички са от един Отец“, т.е. от Бога, и всички са деца на Бог Отец, „затова Той не се срамува да ги нарича братя, като казва: „Ще възвестявам името Ти на братята Си, ще Те хваля сред събранието“ (Евреи 2:11-12). Има родство въз основа на общото естество между Първосвещеника Христос и хората, за които „Той винаги живее, за да ходатайства за тях“. А общата им човешка природа е подложена на страдания и скръб. „И така, понеже децата са същества от общата плът и кръв, то и Той подобно на тях взе участие в същото“ (Евреи 2:14). Следователно, ако е станал техен брат, то и се застъпва за тях като брат. Когато Гедеон разбира от признанието на Зевей и Салман, че хората, които са убили в Тавор, са били негови братя, гневът му пламва и той се заклева, че убийците трябва да умрат (Съдии 8:18-21). Роднинската връзка е наистина много силна. Затова се казва: „Трябваше да се оприличи във всичко на братята Си, за да бъде милостив и верен Първосвещеник“ (Евреи 2:17). Братът се дава за трудни времена, защото той е готов на всичко. Между нас и Христос съществуват братски взаимоотношения. Ето защо Той ходатайства за нас с много по-голяма любов и всеотдайност.

Трето. Исус Христос притежава и други характеристики, поради които получава правото да изпълнява първосвещеническото Си служение за нас, например, изкушенията и немощите, които преживява на тази земя. Вярно е, че изкушенията и немощите, погледнато в тесен смисъл, не произхождат от нашата природа, нито от Неговата. И все пак, ако е уместно да кажем, че изкушенията и страданията имат природа, Неговата и нашата е точно такава, при това сходна във всичко. Както четем в Евреи 4:15: „Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак е без грях.“ Също като нас е изкушаван да не се доверява на Бога. Като нас е изкушаван да извърши самоубийство. Като нас е изкушаван със съблазните и суетите на този свят. Като нас е изкушаван да извърши идолопоклонство, като се поклони на Сатана (Матей 4:3-10; Лука 4:1-13). Така че и в това си приличаме. Нещо повече, от яслата до кръста Той е човек на скърби и печал, човек, който страда през целия Си земен живот.

Обърнете внимание, че Исус трябва да премине през всичко това по Божия заповед. Той трябва да прилича на хората във всяко отношение, за да бъде по-добре подготвен за служението Си на Първосвещеник, изпълнен с повече любов и състрадание: „Затова трябваше да се оприличи във всичко на братята Си, за да бъде“, т.е. да се подготви да бъде „милостив и верен Първосвещеник по отношение на Бога, за да извърши умилостивение за греховете на народа. Понеже в това, дето и сам пострада като изкушен, може и на изкушаваните да помага“ (Евреи 2:17-18). В тези стихове виждаме как е подготвен за служението си и с каква цел – изкушаван като нас, страдал в изкушенията като нас, оприличен на нас във всяко отношение, за да ни съчувства и да бъде милостив и верен Първосвещеник по отношение на Бога с цел да възстанови разрушената връзка между Него и вярващите вследствие на греха и да извърши умилостивение и за този грях. И след като е изкушаван и страда, Той е подготвен за служението Си: „Понеже в това, дето и сам пострада като изкушен, може и на изкушаваните да помага.“ Затова твърдя, че тази подготовка е и присъща на естеството, и необходима. Присъща на естеството, защото съвпада със същата характеристика на нашата природа, т.е. изкушенията, с които се сблъсква Исус, са същите като нашите. Тази природна склонност би унищожила и Него, и нас, ако Бог не попречи. Изкушенията са също и необходими, макар не сами по себе си, но заради резултата: Божият Син излиза от тях като победител, за да извлече добро от злото и светлина от мрака. Той ги изтърпява и побеждава заради нас, защото заради нас е трябвало да пострада и да бъде подложен на тях, за да бъде милостив и верен към Своите, да ни подкрепя във всичко.

Четвърто. Друго качество, което притежава нашият Първосвещеник, за да изпълнява по-добре застъпническото служение за нас, е, че е свързан в едно тяло с нас – ние сме Негови части. Така Той всъщност ходатайства за самия Себе Си, за Своето тяло и неговите части. Първосвещеникът в Стария Завет първо принася жертва за себе си, за своите грехове, и след това „за греховете на народа“. Не бих казал, че Христос е имал в Себе Си или е извършил някакъв грях, тъй като така би похулил името на Святия Бог, но казвам, че Той е поел върху Себе Си греховете на хората (II Коринтяни 5:21). Нещо повече – че Бог Отец Го е натоварил с тях. А тези, за които Той живее във вечността, за да ходатайства за тях, са свързани с Него и са части от Неговото тяло, Неговата плът и Неговите кости, т.е. от самия Него (I Коринтяни 12:27).

Словото казва: „Понеже сме части на Неговото тяло, от Неговата плът и от Неговите кости“ (Ефесяни 5:30). С други думи, Неговата Църква е част от самия Него. Затова тя е Негова грижа, грижа като за собственото Му тяло: „Защото никой никога не е намразил своето тяло, а го храни и се грижи за него“ (Ефесяни 5:29). Апостол Павел обяснява нещата по този начин, тъй като се съобразява с немощта на плътското ни естество. Така че дори Христос да не е изпитвал любов към нас като грешници, Той би се грижил за нас заради факта, че сме части от Него, Самото Му естество Го подтиква. Колкото по-слаби и немощни сме, толкова по-силно Исус усеща това и страда заради нас: „Защото нямаме такъв Първосвещеник, Който да не може да състрадава с нас в нашите слабости“ (Евреи 4:15). Той никога не спира да ни съчувства, защото е нашата Глава, а ние – Неговото тяло. Ще добавя, че за слабите части Исус се грижи най-много, отнася се с най-голямо състрадание и най-вече бди над тях, за да ги опази. (Дъщерята на Бънян, Мери, е била сляпа и той се е отнасял към нея с особено нежна грижа. Когато е изпратен в затвора заради проповедите си, най-силно е страдал заради нея. „Горкото ми сляпо дете! Мисълта за трудностите, които може би преживява, разбива сърцето ми!“ Bunyan. J. Grace Abounding.)

Кой човек не би отправял молби, прошения и молитви, за да не загуби крак, око, ръка, пръст? И може ли да си представите, че самият Христос ще бъде като глупавия щраус, който се отнася жестоко с малките си, т.е. със своите части (Йов 39:16)? Не можете, нали?

Ако загуби една част, Той ще бъде обезобразен, недъгав, осакатен, несъвършен, почти уродлив, а в Писанието тялото Му е наречено „Негова пълнота“ – пълнота, която изпълва всичко. Това показва, че Христос като Първосвещеник по самата Си природа проявява внимание и грижа към тези, за които живее всякога, за да ходатайства за тях, защото те са членове на Неговото тяло.

Когато изтъквам общата природа, родствената връзка и отношението части-тяло – характеристики, необходими за служението на Христос и присъщи на естеството Му, – не искам да кажа, че те са най-съществените, защото и един несъвършен човек ги притежава. Изложих всичко това само с цел подобни духовни истини да се възприемат по-добре, като имаме предвид слабото ни плътско естество. Бих могъл да продължа с доказателствата, че Исус Христос е наш Първосвещеник, като използвам други аспекти и сравнения. Той ни е откупил и се отнася към нас точно по този начин – като Негово скъпоценно притежание, Негова собственост и наследство (Псалм 16:5-6). А сега ще обърнем внимание на тези изключителни и съвършени качества, необходими за служението Му на Първосвещеник и присъщи на естеството Му, които са специфични само за Него и особено ни засягат.

Специфичните качества в природата на Христос,
необходими за служението Му като наш Първосвещеник

1. Христос е свят и затова е достоен за служението на Първосвещеник. Съществува святост, която отделя и отдалечава, и святост, която доближава и приобщава някого към положението на страдащите – тъкмо вторият вид святост е свързана с това служение. Когато на един човек е възложена дадена работа, колкото е по-свят, толкова по-добре ще изпълни задълженията си, и обратно. Святостта го задължава да бъде верен на хората, с които е свързан чрез тази работа. Точно затова се казва, че Христос е „верен Първосвещеник“, „такъв Първосвещеник ни трябваше: свят…“ (Евреи 2:17; 7:26). „Господ“, Йехова, Христос Исус, „е благ и праведен, затова ще научи грешните на пътя Си“ (Псалм 25:8). „Онзи, който владее над хора, нека бъде праведен. Нека бъде един, който владее със страх от Бога“ (II Царе 23:3). Христос е свят, Той е призован и издигнат от Бога за Първосвещеник според Мелхиседековия чин, за да изпълнява това служение за нас пред Бога. Той продължава да ходатайства за помирение след нечестието, беззаконията и греховете, които остават в нас и само привидно са напуснали плътското ни естество, след като сме били призовани и сме повярвали в Бога. Защото сега сме във втория етап от осъществяването на Христовото първосвещенство, когато Той очиства греха от духовните ни дела, посветени на Бога, и от целия ни живот, след като вече сме се обърнали към Отца чрез Него. Христос е свят и затова изпълнява напълно посветено служението за нас, което Му е поверено от Бога. Така Божият Син е противопоставен на тези първосвещеници, които са немощни и не са святи, – Той ги превъзхожда точно в това: „Защото Законът поставя за първосвещеници немощни човеци; а думите на клетвата, която беше след Закона, поставят Сина, който е усъвършенстван“, съвършен или свят, „навеки“ (Евреи 7:28). Забележително е, че имаме Първосвещеник, Който е свят, и затова няма да се провали в съвършеното изпълнение на повереното Му служение в наша полза – да „принася дарове и жертви на Бога за греховете на човеците“ (Евреи 5:1).

2. Към Неговата святост трябва да добавим още едно необходимо качество – невинността. „Защото такъв Първосвещеник ни трябваше: свят, невинен“ (Евреи 7:26). Помислете каква вреда може да причини един лош човек, когато му се възложи дадена работа. Той е пристрастен и несправедлив, когато изпълнява задълженията си, готов е да ощети бедните, продажен е и търси собствената си изгода: „нечестив управител над беден народ“ (Притчи 28:15). Но нашият Първосвещеник Исус е свят и невинен. Той няма да постъпи несправедливо към никого, няма да онеправдае никого, няма да презре никого, нито ще откаже ползата от благословеното Си застъпничество, ако някой е дошъл при Бога чрез Него. Той не проявява лицеприятие и не взима нищо в отплата. Един нечестив човек може да намрази някого, да се настрои враждебно срещу него и да чака удобен случай, за да му навреди. При възможност той би го ощетил и лишил от това, което му се полага, макар че притежава властта да му помогне. Но Христос е невинен и кротък като гълъб. Той не замисля и не върши зло, а милостиво, чистосърдечно и добронамерено се застъпва за нас. Ако наистина дойдете при Бога чрез Него, Той няма да ви пренебрегне и няма да престане да се моли за вас, независимо колко слабости, немощи и прегрешения имате! Исус е свят, невинен, благ. Затова е напълно достоен да бъде наш Първосвещеник и да ходатайства за нас.

3. Но това не е всичко, Христос е и непорочен: „Защото такъв Първосвещеник ни трябваше: свят, невинен, непорочен.“ Тази дума ни показва, че в нито един момент не може да се открие никакъв недостатък в Неговото служение. Един свят човек все пак може да сгреши и да се омърси. Ние сме призовани да бъдем святи и чисти и в смисъла на благовестието това е факт за всички християни. Но за Христос то важи и в смисъла на Закона – Той е съвършено свят и чист пред него. Това е удивителна истина, защото показва, че след като с нито едно свое деяние не можем да Го изкушим да ни нарани, следователно в самия Него, в естеството Му не съществува нищо, което да Го изкуши да постъпи така. На нечестивия човек е присъщо да злоупотребява с положението си, макар и хората, в полза на които трябва да върши дадена работа, да не са го предизвикали по никакъв начин. Но Господ Исус, Който е непорочен в смисъла на Закона, не само не наранява и не постъпва непочтено в Своето служение, а не може и дори не си представя, че би могъл да измами оказаното Му доверие. Той няма в Себе Си корена на това зло – стремежа да навредиш и да причиниш страдание на някого. В нас обаче пониква този горчив корен, чрез който не само омърсяваме себе си, но често заразяваме и околните (Евреи 12:15). А Христос изпълнява служението Си честно, вярно, свято, праведно, в съответствие и в отговор на нашите нужди и съгласно оказаното Му доверие.

4. Освен че е свят, невинен, непорочен, Исус е и „отделен от грешните“, както по Своето настоящо естество, така и по мястото, определено да изпълнява този етап от първосвещеническото Си служение. Той не е заченат в женска утроба чрез плътска похот и пожелание, не е създаден от нечиста и порочна природа, не изпълнява задълженията Си с тленни средства, които се развалят, омърсяват и са несъвършени, а си служи с неопетнени, т.е. чистата жертва на Неговия собствен съвършен принос. Нито у Христос, нито в принесената от Него жертва има и най-малкия грях или несъвършенство, както е при свещениците в Стария Завет и техните приноси. В това отношение Той е отделен от тях и разликата помежду им е по-голяма, отколкото между небето и земята. Исус не притежава нито едно качество или склонност на грешниците. Неговите пътища са само Негови – не ги е виждал или учил от човек, а единствено от Отца. Няма нито един праведен между хората и точно затова Христос е отделен от тях, за да бъде Първосвещеник.

5. По тази причина е и „възвисен по-горе от небесата“. „Защото такъв Първосвещеник ни трябваше: свят, невинен, непорочен, отделен от грешните и възвисен по-горе от небесата.“ Писанието ни казва, че нито святите ангели, нито небесата са чисти в Божиите очи. „Ето, Той не се доверява на слугите Си и в ангелите Си намира недостатък“, „Ето, на святите Си ангели Той не се доверява и небесата не са чисти в очите Му“ (Йов 4:18; 15:15). Тези думи ни разказват, че нашият Първосвещеник превъзхожда небесата или ангелите – Той е много по-чист и съвършен от тях. Всички небесни войнства са под Негова власт, за да съдействат застъпничеството Му да убеди Бог Отец в наша полза. Всички ангели Му се покланят и по Негова заповед стават „служебни духове, изпращани да слугуват на онези, които ще наследят спасението“ (Евреи 1:14).

Чрез израза: „възвисен по-горе от небесата“ авторът на Посланието ни показва, че нашият Първосвещеник не може да падне и да съгреши. Това се е случвало на духовете и ангелите в небесата (II Петрово 2:4). Самите небеса остаряват и изчезват – Писанието не ни позволява да стигнем по-далеч от това (Евреи 1:10-12), – но Този, Който е над тях, възвисен по-горе от тях, е същият и Неговите „години няма да се свършат“ (Евреи 1:12). „Исус Христос е същият вчера, днес и до века“ (Евреи 13:8). Всичко това има за цел да ни покаже, че Христос, за разлика от небесата и ангелите, не подлежи на упадък и тление, нито ще се умори или ще охладнее в изпълнението на Своето служение. Но до последния момент, когато вече приключва делото Си и трябва да напусне светилището, Той ще остане така състрадателен и любещ, толкова силно ще копнее и ще желае нашето спасение, както в първия миг, когато е станал Първосвещеник и е поел товара да изпълнява това благословено служение заради нас. Ето защо нашият Първосвещеник не е като описания в Закона (Левит 21:17-20). Той не е джудже, не е сакат и уродлив, няма недостатъци и несъвършенства. Затова няма да се умори и ще успее да изпълни служението Си както трябва. Той може съвършено да спасява тези, които идват при Бога чрез Него, „понеже винаги живее, за да ходатайства за тях“. И точно този факт, че имаме такъв Първосвещеник, определен, призован, въведен и подготвен от Бога съвършено за служението Си, заслужава изключително внимание. Фактът, че това първосвещенство е от Бога и благословените му резултати са чрез Него, разкрива Божието сърце, както и сърцето на Сина, отворено за нас. „Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага в подходящото време.“

ТРЯБВА ДА ИМАМЕ ПОЛЗОТВОРЕН ХРИСТИЯНСКИ ЖИВОТ

Това е втората причина, поради която трябва да пристъпваме дръзновено към престола на благодатта – за да придобием милост и да намерим благодат, способни да ни помагат в трудни времена. Ще получим тази милост и благодат само, ако отидем при престола по верния път. Тук трябва да отбележим три съществени момента: Първо – вероятно е светиите да преживеят трудни моменти в земния си живот; второ – нищо друго не може да ни преведе през тези трудности освен постоянното изливане на милост и благодат към нас; трето – ако искаме да преодолеем трудностите, трябва да получим тази милост и благодат при престола на благодатта чрез молитва.

Вероятно е светиите да преживеят трудни времена

Първо, твърде вероятно е светиите да се сблъскат с трудности или да преживеят такива моменти, които ще им покажат, че се нуждаят от постоянната подкрепа на Божията благодат, за да живеят праведно в този свят. Това е важно основание и подтик да пребъдваме в молитва пред престола на благодатта. Другаде в Писанието тези трудни времена са наречени „усилни времена“, „злия ден“, „часа и властта на тъмнината“, „деня на изкушението“, „облачния и мрачен ден“, „злобата на всеки ден“ (II Тимотей 3:1; Ефесяни 6:13; Лука 22:53; Евреи 3:8; Езекиил 34:12; Мат. 6:34). Всъщност като цяло всичките ни дни на този свят са зли – всеки ден е изпълнен с достатъчно зло, за да унищожи и най-благочестивия светия, ако не е Божията благодат. Но както вече отбелязах, съществуват и извънредни обстоятелства, които са много по-опасни и трудни за светиите.

1. Такъв момент е времето на първите стъпки във вярата – тяхната детска и юношеска възраст като християни. Докато търсят пътя към Сион, обърнати изцяло в тази посока, те обикновено се сблъскват с много злини. Дяволът е загубил един грешник. Пленникът се е освободил от затворническите окови и е избягал от своя господар. Тогава сякаш целият ад се пробужда и нечистите сили с диви крясъци се втурват да търсят и да върнат обратно беглеца. Те го изкушават, заплашват, ласкаят, охулват, хвърлят прах в очите му, тровят го със заблуди и всичко това има една-единствена цел – да Му попречат да отиде при Исус Христос. Не е ли това наистина усилно време? И когато човек се намира в такова положение, не се ли нуждае от голяма благодат? Ако ти си в подобна ситуация, не е ли абсолютно наложително да се молиш пред престола на благодатта за милост и благодат, „която да помага в подходящото време“? В такъв момент животът ти зависи от това, дали търсиш молитвен дух. Затова, вие, които знаете за какво говоря, които сте разкъсали връзките на ада и сте избягали, за да намерите подслон в надеждата пред вас, които сте чували рева на лъв зад себе си и постоянното дрънчене на вериги, викайте, докато бягате, защото ни е обещано, че ако дойдем при Бога със сълзи и молби, Той ще ни води. Това наистина са трудни моменти: оградата е ниска, а клонът е слаб, защото сте съвсем млади във вярата. Молете се, за да останете в Божията ръка.

2. Времето на благополучие и успех в духовен план също е трудно. Сатана знае как да ви изкушава и в дни на нужда, и в периоди на изобилие. Неговите „духовни сили на нечестието са в небесни места“ (Ефесяни 6:12). Той знае как да ви заложи капан и в Ханаан, и в пустинята. Моментите, когато сте задоволени във всяко отношение, са по-опасни, не сами по себе си, а заради измамата на собственото ви сърце. Ето защо Мойсей предупреждава децата на Израел, след като Бог им даде Обещаната земя с лозята, кладенците и маслиновите дървета, след като се наситят на нейните богатства: „Внимавай да не забравяш Господа, Който те изведе от Египетската земя, от дома на робството“ (Второзаконие 6:10-13). И после повтаря това предупреждение: „Ще ядеш и ще се наситиш, и ще благословиш Господа, твоя Бог, за добрата земя, която ти е дал. Внимавай да не забравяш Господа, твоя Бог, и да не престъпваш заповедите Му, законите и наредбите Му, които днес ти предавам, да не би, като ядеш и се наситиш… и се умножи всичко, което имаш, тогава да се възгордее сърцето ти и да забравиш Господа, Твоя Бог, който те е извел от Египетската земя, от дома на робството“ (Второзаконие 8:10-14). Всичко това може да се разглежда и в духовен план. Както казах, дяволът ни е заложил капани и в моменти, когато получаваме най-големите благословения. Ако тогава не отделяме време да се молим за благодат, която да ни държи в смирение, бързо ще се озовем в положението на Петър веднага след като разпознава Господ Исус като Божи Син по откровение от Отца.

3. Друг труден момент е, когато хората са в материално затруднение, притиснати от бедността. Тогава житейският им път е осеян с изкушения и клопки – за компромиси и със съвестта си, и с Божието Слово, за участие в опасни начинания, които напълно противоречат на техните религиозни убеждения и вярата им. Агур съзнава това и се моли на Бога така: „Да не би да се преситя, да се отрека от Теб, и да кажа: Кой е Господ?“ Или да не би да осиромашея, за да открадна и да употребя скверно името на моя Бог“ (Притчи 30:7-9). Много беди ще сполетят човека, който е западнал в този свят. Той се сблъсква със злото на деня и нечистите сили го връхлитат като мухи – мършава и крастава овца. Той е в много трудно положение, в съзнанието му гъмжат като личинките на тези мухи всякакви глупави, безумни и безполезни идеи как да се възстанови и забогатее отново. В такъв момент Сатана го убеждава да не се вслушва в съвестта си, да не държи на думата и обещанията си, да не плаща честно онова, което купува, без колебания да ограбва ближния си. Точно от това се страхува Агур и моли Бога да го опази от такава тежка участ, когато би бил изкушен да постъпва така. Колко хора в наше време позорят религията и влизат в капана на дявола по същата причина, защото не са ревностни да се молят на Бога за милост и благодат, които да им помагат в тежки моменти. И понеже престават да вършат това, което е добро, се предават на дяволските изкушения и на порочните, впримчващи съблазни на плътта.

4. Друго трудно време са периодите на гонение, както вече споменах, наречени „часа на тъмнината“ и „облачния и мрачен ден“. Тогава се сблъскваме с всякакви злини и уловки: страха от хора, ужаса на затвора, загубата на имуществото и живота. Виждаме нещата само в черни краски, предстоят огнени изпитания. Човек, който в такъв момент не се моли и не се обръща към Бога, седящ на престола на благодатта, с посредничеството на Исусовото първосвещенство, ще претърпи провал пред всички хора. И този ужасен провал не само ще струва собствения му живот, но и ще съкруши сърцата на вярващите, които се боят от Бога.

5. Друг труден период е времето на житейски промени, когато започвате нови взаимоотношения. Тук също ви дебнат уловки и капани. Едно изпълнено с надежди дете отива на работа като чирак, млад мъж или жена встъпват в брак. Те са се молили преди този момент, но после са престанали да се обръщат към Бога. Защо хората много често се провалят и загиват при такава промяна в обстоятелствата, съпътствана от нови капани, грижи, изкушения, в които те поради липса на бдителност се впримчват, затъват, излагат се на осъждение и умират. Сигурен съм, че мнозина вярващи, които някога са изглеждали най-надеждните и най-изтъкнатите сред своите съграждани, са паднали в ямата точно по този начин. Колко бързо е угаснал пламъкът у тях и светилниците им са престанали да светят! Колко бързо са загубили любовта си към пастирите, които са ги просветили във вярата, и към най-ревностните християни, в общение с които са бдели и пребъдвали в чистота и святост! Колко бързо са намерили нови приятели и са тръгнали по други пътища, възприели са нов начин на живот и нови удоволствия, които да задоволяват празноглавието им. Затова, когато сме в такова трудно положение: „Нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага в подходящото време.“

6. Друго „усилно време“ е, когато мнозинството вярващи са затънали в пороци и грехове, когато, отдадени на различни страсти и безумия, човешките чеда са загубили всякаква скромност и благоприличие. В такъв момент трябва да се молите или ще загинете. Молете се срещу тази поквара, тези съблазни, тези глупави прищевки, това лекомислено и суетно поведение, което е завладяло другите. В противен случай то ще почука и на вашата врата. И ако му се оставите, скоро ще ви завлече в калта заедно с останалите и също като тях ще ви сполети вечното осъждение в ада.

7. Тежки са и моментите, когато сме извършили грях и Бог скрива лицето Си. Ако тогава престанете да се молите, с вас е свършено, защото естествената склонност на вината е да отдалечава човека от Бога. Така се е случило и с нашия прародител. Често, когато Бог крие лицето Си, хората бягат в отчаяние, загърбват задълженията си и казват: „Ето, от Господ е това зло; защо да се надявам вече на Господа?“ (IV Царе 6:33). В такъв момент ще ви помогне единствено молитвата. Продължавайте да се молите! Молитвата воюва с дявола и го побеждава, бори се с Бога и Го убеждава, съпротивлява се на всички изкушения и ги прогонва. Големи неща се постигат чрез нея – дори от хора, които са извършили беззаконие и поради греховете си са загубили Божието благоволение.

8. Когато сме обект на укори и хули, също не е лесно. Тогава ще ви трябва изобилие от благодат. Такива мъчителни периоди е преживял и Христос. Заради подобни изпитания мнозина вярващи се отдръпват от Бога и престават открито да изповядват името Му (Псалм 69:7-12). Когато злословят срещу някого, сякаш го убиват с камъни. Затова настойчиво искайте при престола на благодатта милост и благодат, които ще ви подкрепят да не паднете и да потънете в „дълбоката тиня“ или „ямата“ под тежестта на укорите към вас (вижте Псалм 69:1-2, 15).

9. Тежки са и моментите, когато приятелите на даден човек го изоставят и забравят заради принципите на благовестието, които той отстоява, или заради изпитанията, съпътстващи пътя му във вярата. Това се случва много често с праведните хора. Така е било с Христос, Павел, Йов, Еман и много други Божии слуги по време на изпитанията им в този свят. Те преживяват доста болезнени моменти. Йов горчива оплаква съдбата си, също както Еман, Павел и Христос (Йоан 6:66; II Тимотей 1:15; Йов 19:13-19). Какво друго би могъл да направи човек тогава освен да се обърне в молитва чрез Христос към престола на благодатта? Той няма да се справи сам, без да пребъдва в Бога (Йоан 15:4).

10. Трудно време е и моментът на смъртта, когато човек си отива завинаги от този свят. Това е най-голямото изпитание, като изключим Деня на съда. Тогава се освобождаваме от всичко тленно, заставаме на прага на вечността и започваме да виждаме границите на отвъдния свят. Наистина разбираме какво е смъртта, какво е гробът и как душата се отделя от тялото, за да се яви пред Бога (Еклесиаст 12:5-7). Тогава сме далеч по-склонни да мислим какво има по пътя между смъртното легло и портите на небесния рай, отколкото в дни на здраве и благоденствие. Праведният човек е загрижен да събира и трупа благодат за този миг през целия си живот, докато безумният живее в разгул, самонадеяно, без да мисли за смъртта, защото знае, че нищо не може да стопли и опази душата му, когато студът на смъртта го обгърне и вледени тялото и кръвта в жилите му, когато „се скъса сребърната верижка и се счупи златната чаша“ (Еклесиаст 12:6). Ето защо мисълта за мига на смъртта е силен подтик да отиваме при престола на благодатта за милост и благодат, които ще ни помогнат в това трудно време.

Постоянното изливане на благодат към нас е същностно за благополучието ни

А сега искам да ви покажа, че единствено постоянното изливане на благодат към нас може да ни спаси във време на трудности и изпитания. Основанието за това заключение се съдържа в самия стих, който ни насочва към престола на благодатта, от който да получим милост и благодат точно за тази цел. И ако съществуваше нещо друго, способно да ни помогне тогава, авторът на Посланието щеше да го спомене и да подтикне светиите към него. Но когато говори за трудни времена в този стих, той ни посочва единствено престола на благодатта като място, откъдето да получим нужните благодат и милост. Явно само те могат да ни подкрепят в „злия ден“.

Сега ще разгледаме милостта и благодатта поотделно. Посредством милостта чрез Христос получаваме опрощение като един дълъг и многократен процес, без който няма спасение. Чрез благодатта получаваме помощ и подкрепа, без които не можем да преодолеем трудностите в християнския си живот. Следователно, без нея също няма спасение. Милостта се дава на всички, а за благодатта съвсем ясно се казва: „Но ако се дръпне назад, няма да благоволи в него душата ми“. „Ние обаче не сме от онези, които се дърпат назад и се погубват“ (Евреи 10:38-39).

1. Милостта ни прощава и извинява всички грехове, падения, неуспехи и слабости, които ни съпътстват в изкушенията. Трябва да се молим за тази милост с думите: „Отче, прости нашите беззакония“ (вижте Матей 6:9-12). Макар че милостта е достъпна за всички, Бог иска да се помолим, за да я получим: „Нека да пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост.“ Милостта на Бога е помощ, която ще ни се даде от Неговия престол чрез Исус Христос за нашето оправдание и опрощение на всички слабости, които сме проявили в трудни и усилни времена. Трябва да отидем при Бога точно за тази милост. Нея има предвид и Давид, когато казва: „Наистина благост и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми; и аз ще живея завинаги в дома Господен“ (Псалм 23:6), както и: „Подхлъзва се кракът ми, тогава, Господи, Твоята милост ме подпря“ (Псалм 94:18). Чрез Христос ме очисти, освободи ме от вина и не ме наказвай за греха със смърт.

Ако не съществува милостта, нищо друго не може да ни помогне. Нито нашите способности и знания, нито постиженията ни, нито привлекателните ни качества могат да ни преведат през този свят, защото не са в състояние да премахнат вината ни, заради която без Божията всеопрощаваща милост ще потънем в бездната на ада. Нито благодатта, която сме получили, нито тази, която ще получим, са способни на това. Защото благодатта не може да породи съвършено покорство. А там, където няма съвършено покорство, е необходимо непрекъснато опрощение чрез милостта – не искам да си представя какво би се случило с душата в противен случай. Затова авторът на Посланието към евреите ни задължава да отидем при престола на благодатта и да получим милост, една неспирна милост през целия ни суетен живот на земята, милост за всеки ден, до смъртта ни. Защото няма ден, който да изживеем, нито действие, което да извършим, без след това да се нуждаем от тази милост, способна да премахне беззаконието ни. Нещо повече, дори тази дадена вече милост не можем да получим по толкова чист начин, че да не се нуждаем от друг акт на милост, който да опрости слабостта и невъзможността ни да приемем дадената вече милост както трябва. Ние не се отнасяме към милостта, която получаваме, с необходимата смиреност, готовност, радост, благодарност. Ето защо имаме нужда от все нови и нови прояви на Божията всеопрощаваща милост – неизменно, докато преминаваме през трудности.

Не е ли велика благодатта, че сме призовани да дойдем при Бога за милост? Не е ли Бог безкрайно добър, след като е промислил за такъв престол на благодат, за такава жертва, за такъв Първосвещеник, за толкова голяма милост и ни кани да пристъпим с дръзновение към Него, за да я получим? Нима Неговата благост не се проявява и в това, че ни дава напътствия за усилните времена и злите дни с цел да ни подтикне да отидем при Него за милост? Всичко това потвърждава, както вече споменах, че Бог е промислил за престола на благодатта и Христос Исус, нашия Първосвещеник, за да не се случи така, че ние, призованите, поради слабостите, които все още са ни присъщи, да бъдем лишени от вечното наследство. Заради несъвършенствата и немощите, погрешните стъпки и паденията на оправданите е необходимо това постоянно изливане на милост и опрощение в техния живот. Ето защо Божиите хора не би трябвало да се обезсърчават, когато осъзнават своите несъвършенства. Да не се отчайват и да не отхвърлят вярата, надеждата, молитвата, защото за тях Бог е промислил престол на благодатта, към който могат, трябва и би било добре винаги да се обръщат, за да получат милостта, способна да опрости всички грехове.

2. Там „придобиваме“ не само милост, но и благодат. Хората, които получават милост, ще намерят и благодат, защото те са свързани. Но милостта предшества благодатта. Както първоначалното опрощение е преди освещението като цяло, така и последвалото опрощение предхожда всяко конкретно даряване на благодат за по-нататъшно освещение. Бог не дава духа на благодат на хора, които преди това не са опростени чрез милостта Му заради Христос. И докато Бог в качеството Си на наш Отец не е простил на нас, Своите осиновени деца, няма да получим като последствие благодатта, за която се говори в този стих. Но след като сме придобили милостта, която прощава греховете ни, получаваме и благодат за духовно обновяване. Затова се казва – първо придобивате милост и после получавате благодат.

Става дума за благодатта, която Бог е определил да живее в нас и чрез нейното постоянно изливане да получим силата и способността да служим и понасяме страдания според Божията воля: „Нека бъдем благодарни (в английския текст на Библията: „Нека имаме благодат“) и така да служим благоугодно на Бога с благоговение и страхопочитание“ (Евреи 12:28). Към това ни насочват и други стихове: „Но Той дава една по-голяма благодат; затова казва: „Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат“ (Яков 4:6, Притчи 3:34, I Петрово 5:5). От този пасаж следва, че благодатта или е дадена, или ще бъде дадена; тя е получена благодат или благодат, която предстои да получим; благодат първоизточник, принцип на благодат и нейните постоянно изливащи се, конкретни проявления за усъвършенстване на спасението, което Бог е промислил за нас. Думите на Христос „Доволно ти е Моята благодат“ (II Коринтяни 12:9) утешават Павел, когато пратеникът на Сатана го измъчва с тръна в плътта. Като че ли Христос му казва: „Павле, не се отчайвай! Аз имам всичко, което ще те накара да устояваш и да победиш – това е Моята благодат. Тя ще те подкрепи и ще ти даде сила и утеха, за да живееш тържествуващо, независимо от целия натиск срещу тебе.“ Но това насърчение е получено чрез молитва, защото Павел казва, че три пъти се е молил на Бога: „А Бог е силен да преумножи на вас всяко благо така, че като имате винаги и във всичко това, което е достатъчно във всяко отношение, да изобилствате във всяко добро дело“ (II Коринтяни 9:8). Виждате, че под благодат тук се разбират този дух и тези принципи на благодат, чрез нарастването и постоянното изливане на която укрепваме, утвърждаваме се вътрешно и преуспяваме във всяко добро дело.

В заключение можем да обобщим: при престола на благодатта получаваме милост за опрощение на всичките ни слабости и грехове и благодат, която ни дава силата за праведен и добродетелен живот пред Бога. Той дарява още и още благодат – тези, които царуват в живота единствено чрез Исус Христос, получават във всеки конкретен случай изобилие от нея. От всичко казано дотук можем да разберем някои важни истини, на които ще обърна внимание сега.

На какво ни учи всичко това

1. Естеството само по себе си не може да служи на Бога. Имам предвид естеството, в което живее благодатта, разгледано отделно от нея. Единствено природа, водена, утвърждавана и поддържана от благодатта, може да служи на Бога истински. Нека да имаме тази благодат, да я търсим и да я получаваме, защото без нея не можем да успеем: „Но с Божията благодат съм, каквото съм; и дадената ми Негова благодат не беше напразна, но се трудих повече от всички тях – не аз обаче, а Божията благодат, която беше с мен“ (I Коринтяни 15:10). Тук откриваме наистина великолепно обяснение на този факт! Апостол Павел, в чиято личност е представена тази осветена природа, прави извода, че сам не би могъл да извърши никое от големите си дела, които всъщност са осъществени от Божията благодат, действаща у него. Осветената човешка природа сама по себе си не може да стори нищо, угодно на Бог Отец.

Всички посветени християни знаят това от собствен опит. Нима могат винаги, по един и същ начин, да се молят, да вярват, да обичат, да благоговеят пред Бога, да се покайват и коленичат пред Него? Не. Но защо? Нали са същите хора, със същото човешко естество, същите светии. Да, но същата благодат, в същата степен и обхват, не въздейства върху този човек, това естество, този светия във всеки един момент. Ето защо, независимо че той е същият човек, не може да действа винаги еднакво. Всичко това потвърждава, че природата сама по себе си не е способна да постъпва угодно на Бога. Усъвършенстваната, очистена и осветена природа не е в състояние да действа без непосредствено изливане на благодат, без помощ и подкрепа от духа и първоизточника на благодатта, чрез която природата ни е така осветена.

2. Дори естеството, в което живее благодатта, не може без нейна помощ да извърши нищо, угодно на Бога, т.е. няма как да продължим да служим на Бога по приемлив за Него начин, ако получената вече благодат, не се допълва непрекъснато от още благодат. Това става напълно ясно от стиха в Евреи, тъй като авторът се обръща към хора, които вече са получили благодат, като включва и себе си: „Нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за… да намерим благодат, която да помага в подходящото време.“ Ако можеше да ни послужи получената вече благодат, защо щеше да ни е необходима още благодат? Защо трябва да се молим и да отиваме при престола на благодатта за още благодат? Самият призив ни показва, че получената благодат не стига – тя съответства на настоящата нужда и ни помага да изпълним работата или задължението си в момента. Но тази нужда не изчерпва всичките ни потребности на света, нито тази работа е всичко, което трябва да свършим на земята. Ето защо благодатта, която сме получили сега, макар и да ни помага за настоящата ни работа, без по-нататъшно допълване не би могла да ни подкрепи занапред. Точно затова апостол Павел казва, че продължава да изпълнява делото си с постоянната помощ на Бога: „Но с помощта, която получих от Бога, стоя до този ден и свидетелствам“ (Деяния 26:22). Трябва неизменно да молим Бога всекидневно да излива благодатта си над нас, ако искаме успешно да вършим делата си.

Дадената в конкретен момент благодат е като хубава храна, навременен дъжд или пари, дошли в случай на нужда. Но може ли това вкусно ястие, което ядох миналата седмица, да ми даде сила, без да съм се хранил повече, да свърша добре работата си през тази седмица? И може ли дъждът, който падна миналата година, без да е валял друг дъжд оттогава, да влияе върху растежа на зърното и тревата сега? Мога ли с парите, които изхарчих онзи ден, да покрия нуждите си и днес? Същото се отнася и за получената благодат – тя е като маслото в лампата, трябва да се долива. И наистина, можем да се радваме на изобилно изливане, тъй като Бог непрекъснато „дава благодат“ (Яков 4:6). Тя е като растителния сок, с който коренът подхранва клоните. Точно така всеки вярващ получава постоянно благодат от Христос: „Защото ние всички приехме от Неговата пълнота и благодат върху благодат“ (Йоан 1:16).

Писанието ни нарича чужденци и пришълци на земята, т.е. хора, странстващи от едно място на друго, от една страна в друга, от едно изпитание към друго (Евреи 11:13). Пътникът трябва да разполага с пари за всяка следваща странноприемница, в която отсяда. По същия начин и християните се нуждаят от нова благодат за всяко следващо изпитание. Бог е определил да пътуваме надалеч, на огромно разстояние от Бащиния си дом. Ето защо Той е предвидил за нас благодат, която ни дарява за всяко място, всяка ситуация, всяко изкушение – според конкретната нужда. Но нашият Отец очаква да се молим чрез Христос пред престола на благодатта, за да получим необходимата благодат: „Нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага в подходящото време.“

Това обяснява защо мнозина християни, които наистина имат достъп до Божията благодат, се държат така странно, постъпват неправедно и живеят толкова обикновен живот на тази земя. Тук е причината за ужасните падения и провали, които претърпяват немалко светии. Те не бдят, за да разберат какво предстои и да се молят за благодат, която да им помага. Невнимателни са като Давид, самоуверени като Петър или заспали като учениците на Исус. Тогава изкушението или нуждата си връхлитат, подобно на въоръжен човек. И, от друга страна, има хора, които въпреки убедеността на другите, че всеки ден са на път да се провалят – защото им липсват способности, имат малък духовен опит и недостатъчни познания за Божиите истини и дела, – в крайна сметка устояват, усъвършенстват се и водят ползотворен християнски живот. Причината е, че те се молят, често пребъдват пред престола на благодатта, осъзнават слабостите си, забелязват опасностите пред себе си и не престават да искат, докато не получат повече от тази благодат.

3. И това ме кара да отбележа, че ако сме разумни и искаме настойчиво благодат от престола на благодатта, и то както трябва, ще живеем наистина чист и свят живот. Във всеки труден момент ще получаваме помощ, точно както се подчертава в стиха: „За да придобием милост и да намерим благодат, която да помага в подходящото време.“ Същото има предвид и апостол Петър, когато ни поучава: „Поради тази причина“, т.е. поради вярата си в Христос и честта да бъдете оправдани, „положете всяко старание и прибавете към вярата си добродетел, към добродетелта си – благоразумие, към благоразумието си – себеобуздание, към себеобузданието си – твърдост, към твърдостта си – благочестие, към благочестието си – братолюбие и към братолюбието си – любов. Защото, ако тези добродетели се намират във вас и изобилстват“, тъй като постоянно се изливат към вас от престола на благодатта, „те не допускат да бъдете безделни, нито безплодни в познаването на нашия Господ Исус Христос. Но онзи, у когото те не се намират, е сляп, късоглед и е забравил, че е очистен от старите си грехове. Затова, братя, постарайте се още повече да затвърдявате вашето призвание и избиране; защото като вършите тези добродетели, никога няма да отпаднете. Понеже така ще ви се даде голям достъп във вечното царство на нашия Господ и Спасител Исус Христос“ (II Петрово 1:5-11).

По-голямата част от вярващите в наши дни прекарват времето си, като вършат грехове и молят за прошка, но въпреки това не се усъвършенстват. Защото, ако имаха благодатта да прибавят към вярата си добродетел и т.н., (според цитата от Петър), те биха се радвали на повече мир, на по-добър живот и нямаше да търпят толкова провали. „И на онзи, който оправя пътя си, ще покажа Божието спасение“ (Псалм 50:23). На този, който живее богоугодно и праведно. Това не може да стане без да се молим постоянно пред престола на благодатта за още благодат. Следователно, ето защо, всяко ново изкушение, с което се сблъсквате, ви спира и побеждава, така че отново трябва да се обръщате с покаяние към Бога, за да се възстановите от силата и вината, които остават у вас, след като са надделели и са ви омърсили. Едно ново, внезапно, неочаквано изкушение обикновено побеждава хората, които преди това не са бдели в молитва пред Бога, за да бъдат въоръжени с благодат, способна да се справи с изпитанията.

„Да намерим благодат, която да помага в подходящото време.“ При престола на благодатта можем да намерим благодат, която да ни помогне в най-трудните обстоятелства. „Търсете и ще намерите.“ Тя е там – ще я намери душата, която я търси, душата, която търси Бога. Затова ще завърша с думите, с които започнах: „Нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага в подходящото време.“

следваща глава ЗАКЛЮЧЕНИЕ