в момента четеш
Молитвата Джон Бънян 

КАК ДА ПРИСТЪПВАМЕ КЪМ ПРЕСТОЛА НА БЛАГОДАТТА

1. За да стигнем до престола на благодатта, трябва да преминем през втората завеса. Така, макар някой да е влязъл в скинията или храма, които са образ символ на Църквата, и да е минал зад първата завеса, той все още не е достигнал мястото, където се намира умилостивилището или престолът на благодатта (Евреи 9:3). Какво всъщност представлява втората завеса, през или зад която трябва да влезем в Пресвятото място чрез кръвта на Исус? Според Закона тя е отделяла светилището от Светая Светих и е скривала Пресвятото място от очите на хората, които не са можели да влязат по-навътре от първата част на скинията. Тази втора завеса в скинията или храма символизира втората завеса, през която трябва да преминат решените да се доближат до престола на благодатта. И тази втора завеса е Христовата плът.

За това свидетелства апостолът, когато ни призовава: „Като имаме чрез кръвта на Исус дръзновение да влезем в светилището през новия и живия път, който Той е открил за нас през завесата, т.е. плътта Си“ (Евреи 10:19-20). Следователно, ако човек не влезе и не приеме през Христовата плът с вярата си, е невъзможно да стигне до Светая Светих, където е престолът на благодатта, т.е. до сърцето и душата на Исус, които всъщност представляват този престол. Христовото тяло е Божията скиния, където Бог пребъдва, защото „в Него обитава телесно цялата пълнота на Божеството“ (Колосяни 2:9). И тъй като Христовата плът е наречена завеса, очевидно славата, обитаваща в Него, т.е. Бог в Него, ще бъде разкрита само на тези, които с вяра могат да погледнат или да влязат през плътта Му в нея. Защото славата се намира зад тази завеса – там е умилостивилището или престолът на благодатта. Там Бог седи удовлетворен, в мир с грешниците, които идват при Него чрез Христовата плът, принесена в жертва за греховете им извън градската порта. „Аз съм пътят“ – казва Христос, но към какво и как (Йоан 14:6)? Към Отца, чрез Исусовата плът. „И чрез Него да примири всичко със Себе Си – и земните, и небесните, – като въдвори мир чрез Него, с кръвта, пролята на Неговия кръст. И вас, които някога бяхте отстранени и врагове по разположение чрез злите си дела, сега примири [как?] чрез Неговата смърт в плътското Му тяло, [това всъщност трябва да е първо: с каква цел?], за да ви представи пред Себе Си святи, непорочни и безупречни“ (Колосяни 1:20-22). Т.е. когато влезете в присъствието Му или пристъпите чрез плътта Му към умилостивилището, към престола на благодатта.

Следователно, това е единственият начин да дойдем при престола на благодатта за милост – чрез кръвта и чрез плътта на Исус, като през завесата, която дотогава напълно ще скрива от погледа ви славата на Бога и Неговата воля да царува благодатта.

И така, можем да обобщим, че Христовото тяло е скинията, Светая Светих: „Да! Законът Ти е дълбоко в сърцето ми“ (Псалм 40:7-8). Бог седи в тази скиния, т.е. в сърцето на Христос, защото то е престолът на благодатта. Хората трябва да влязат през тази скиния, т.е. да имат боговдъхновено разбиране какво е било направено чрез тази скиния или чрез плътта на Христос, за да бъдат помирени с Бога, Който обитава в Него. Това е единственият път към престола на благодатта и новият път към небесния рай, тъй като старият е затворен от пламтящия меч на херувимите (Битие 3:24). Това е новият и жив път, защото да вървим по другия означава смърт. И така: „новият и живият път, който Той е открил за нас през завесата, т.е. плътта Си“, е единственият път към Светая Светих, където е престолът на благодатта (Евреи 10:20).

2. Трябва да пристъпваме към престола на благодатта със сърца, очистени от лукава съвест. Първосвещеникът, който е представял целия Израел, не е можел да влезе в Пресвятото място, ако преди това не е бил поръсен с кръв (Изход 29:20-21). Защото в Закона е записано: „не без кръв“, както четем и в Новия Завет (Евреи 9:7). След като посредством благовестието всички ние имаме позволение да влезем през завесата чрез вяра, трябва да внимаваме да не влизаме без кръв – ако тя не е върху нас, ще умрем, вместо да получим милост и да намерим благодат. Най-склонни сме да забравяме точно този факт, затова го подчертавам и напомням много често. Човек, свикнал да наблюдава себе си, не може да не забележи колко често забравя да използва вярата в кръвта на Исус и да очиства с нейната сила съвестта си, когато решава да пристъпи към престола на благодатта. Писанието ни призовава да подготвяме себе си: „Нека пристъпваме с искрено сърце в пълна вяра, със сърца, очистени от лукава съвест“, т.е. чрез кръвта на Исус, за да не умрем (Евреи 10:22; 9:14). Според Закона всички хора е трябвало да бъдат поръсени с кръв. Също и предметите в скинията, които са символ и сянка на небесните, са били очиствани с кръвта на телци, а самите небесни първообрази се очистват с по-съвършени жертви от тези, т.е. с приношението на Христовото тяло и Неговата пролята кръв. Ето защо вие, които чрез Христос ще пристъпите към престола на благодатта, трябва да бъдете очистени и поръсени с нея.

3. По-нататък в стиха се казва: И с тяло, измито в чиста вода. Това апостолът също заимства от наредбите на Закона, както вече посочихме. Преди да отиде при Отца, Христос също го изтъква пред учениците Си, когато казва на Петър и чрез него на всички останали: „Ако не те умия, нямаш дял с Мене“ (Йоан 13:8). Тази чиста вода не е нищо друго освен цялостното учение на Словото, заедно с Духа, чрез които тялото и поведението се освещават и очистват така, както преди съвестта е била очистена с кръвта. Христос потвърждава: „Вие сте вече чисти чрез учението, което ви говорих“ (Йоан 15:3). Измиването, освещаването и оправдаването са свързани, тъй като се осъществяват в името на нашия Господ Исус Христос и чрез Духа на нашия Бог (I Коринтяни 6:11). Трябва да сте измити с вода и поръсени с кръвта, с искрено сърце и дълбока вяра, ако искате да пристъпите чисти към престола на благодатта, т.е. така, както ви призовава Писанието: „Нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, т.е. така, както ви призовава Писанието: „Нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага в подходящото време.“

4. Тук сме насърчени да пристъпваме с дръзновение и ни е посочено как точно – чрез поръсената кръв и чрез освещаващото действие на Духа, които трябва да се приемат с вяра. Можем твърдо да заявим, че дръзновението, богоугодното дръзновение е възможно единствено чрез кръвта. Колкото съвестта е по-чужда на очистването с кръвта, толкова по-далеч е и от решимостта да бъде смела пред Бога, при престола на благодатта, тъй като умилостивението се прави с кръв, а тъкмо то дава дръзновение на душата (Левит 17:11; Евреи 10:19). Кръвта с нейната сила и въздействието чрез вярата върху съвестта премахва вината и страха и като резултат поражда смелост. Затова този, който иска да има дръзновение пред Бога при престола на благодатта, първо трябва да се запознае с учението за кръвта на Христос – да знае, че тя е пролята, за да ни помири с Бога.

Какво означава да отидем при престола на благодатта без дръзновение

1. Има хора, които отиват при престола на благодатта, преди да получат или без да имат това дръзновение, но техният път противоречи на Писанието. Смелостта трябва да идва от кръста и от смъртта на Христос. Самият Той отива по този начин при Бога и ние трябва да Го последваме. Така че дръзновението, било то малко или голямо, е съразмерно на вярата и нейното познание за Христос – силната вяра дава голяма смелост, докато слабата вяра е неспособна на това.

2. Човек може да дойде искрено пред престола на благодатта, без да има подобно дръзновение. Може да дойде дори с праведно сърце, без смелост. Съществува разлика между праведното сърце и пълната увереност: „Нека пристъпваме с искрено сърце, в пълна вяра“ (Евреи 10:22). Искреността може да е съпътствана от голяма слабост, а дръзновението – от голяма гордост. Но както и да отиваме при престола на благодатта – с дръзновение или със съмнение, което също се случва на светиите, – все пак причината или основанието да пристъпваме там е знанието за изкуплението с кръв, изкупление, в което душата съзнателно или несъзнателно вярва. Защото Христос е скъпоценен за нас – понякога заради Неговите изключителни достойнства, понякога заради нуждата ни от Него, а понякога заради радостта, че вече сме „в Него“.

3. Може да отидем при престола с пълно посвещение, от дъното на душата си. Когато Давид чувства вина и тревога, толкова силни, че не знае какво да направи, все пак казва: „Господи, известно е пред Тебе всичкото ми желание и стенанието ми не е скрито от Теб“ (Псалм 38:1-9). Той идва при престола на благодатта с посвещение, от цялото си сърце, но също и защото знае, че греховете му могат да се опростят чрез кръвта на Божия Син.

4. Хората могат да идват при престола на благодатта с настойчивост и постоянство. Еман казва: „Господи Боже, Спасителю мой, и денем и нощем съм викал пред Теб. Нека дойде молитвата ми пред Твоето присъствие; приклони ухото Си към вика ми. Защото се насити душата ми на бедствия и животът ми се приближава до преизподнята“ (Псалм 88:1-3). Той непрестанно вика към престола на благодатта, въпреки това обаче сякаш е обгърнат от мрак и усеща непосилно бремето на живота. Еман явно познава Бога като Бог на спасението и точно така се обръща към Него, макар и силно угнетен в духа си. Оттук не бива да правим извода, че хора, които не отиват с пълна увереност при престола на благодатта, изобщо не стигат до него, или че те не трябва да пристъпват там, преди да имат такава увереност. Но твърдя, че тези, които отиват без вяра в смъртта и кръвта на Христос и без да се позовават на тях, не са избрали правилния път, а тези, които пристъпват към престола с малко познание за изкуплението с кръв, ще отидат и с малка надежда да получат благодат и милост.

5. Оттук можем да заключим, че за човека е право, задължение и слава да пристъпва към престола на благодатта като принц. Както казва Йов, той непременно би отишъл така, стига да знае къде е: „Ах, да бих знаел къде да Го намеря! Бих отишъл до престола Му, бих изложил делото си пред Него и бих изпълнил устата си с доводи. Бих узнал думите, които Той би ми отговорил, и бих разбрал какво щеше да ми каже. Щеше ли Той да се препира с мен с голямата Си сила? Не! Щеше само да внимава в мен. Тогава би станало явно, че един праведник разисква с Него; и така аз бих се освободил завинаги от Съдията си“ (Йов 23:3-7). Всъщност Бог понякога ни изпитва. „Покрива лицето на престола Си, като простира облака Си върху него“ (Йов 26:9). Целта Му е да докажем своята честност и постоянството си, защото един лицемер не би се молил при всякакви обстоятелства, особено когато Бог му дава тежки изпитания и допуска да страда (Йов 36:13).

Трудността да намерим Божието присъствие и благото сияние на лицето Му от Неговия престол невинаги се дължи на слаба вяра. И силната вяра може да се сблъска с този проблем, а понякога и да не устои. Казва се, че Бог е покрил лицето на престола Си и е прострял облака Си върху него – но не за да сломи вярата на Йов, а за да изпита силата му и да покаже на следващите поколения колко смел и доблестен човек е бил той. Ако вярата е силна, човек ще се държи храбро, когато е в тъмнина, като буен кон ще се втурва по трудния път, няма да се обезсърчава в изпитанията, все едно колко дълги и сериозни са. „Дори и Той да ме убие, аз ще Го чакам“ – така говори тази непобедима Божия благодат (Йов 13:15). Хората, които отиват при престола на благодатта, са склонни да смятат, че вярата е еднаква, независимо дали е силна или слаба, и че ако е истинска, ще извърши дори това, на което е способна най-висшата й степен. Уви! Понякога вярата е в покой, понякога нараства, понякога отслабва, понякога се впуска в безсмислена битка с греха, смъртта и дявола, цялата потънала в кръв. Вярата сега разполага с малко време да дава спокойствие на съвестта – тя се бори за живот, воюва с ангели, със силите на ада. Всичко, на което е способна сега, е да вика, да стене, да се бои, да се бори и да се задъхва за живот.

Наистина човек трябва да е напълно устремен към кръста, защото там е водата или по-точно – там са кръвта и водата, осигурени за вярата, както и за радостта от факта, че сме оправдани. Но това е трудно, когато вярата е подложена на силен натиск. И все пак човек трябва да го прави, както може.

Само посветените християни могат да разпознават престола на благодатта

Както вече казах, за това съдя от факта, че авторът на Посланието към евреите само споменава престола, но не сочи никакви белези, по които да го различим, макар несъмнено да знае, че съществуват и други престоли. Той е убеден, че евреите са разбрали много добре неговото значение (Евреи 9:1-8). Те са имали познания за този престол, защото са били наясно с ролята на Ковчега на Завета и умилостивилището, поставени в Светая Светих. Всъщност, както вече показах, престолът е описан и представен именно на езичниците с тези белези, с които накратко ви запознах в предишните страници. Книгата Откровение е насочена конкретно към езичниците, тъй като е написана за църкви, състоящи се от повярвали езичници. Също така великите пророчества тук са свързани с езичниците, приели християнството, и с поражението на Антихриста, който е сред тях.

И все пак смятам, че апостол Йоан описва така белезите, свързани с престола на благодатта, не толкова защото езичниците не биха могли да го намерят без тези обяснения, колкото за да разкрие съответствието между първообраза и образа, а също да укрепи вярата им и да онагледи конкретните факти, за да знаят повече и да разбират по-добре онова, което знаят. Святият Дух винаги дава чрез Словото най-доброто описание на нещата, затова трябва да се обръщаме към Него с цел да усъвършенстваме познанията си. Престолът на благодатта трябва да се познава чрез Словото, тъй като именно то ни дава откровение за Исус Христос. Толкова фактори въздействат върху душата на вярващия, като му дават способност чрез Словото да намери престола на благодатта и да го различава от другите престоли.

1. У вярващия има силно чувство за вина поради сторения грях, особено отначало. И това го кара по-добре да оцени същността на благодатта в сравнение с други хора, които не съзнават вината си. Началникът на затвора усеща много по-силно какво означава да си спасен, докато се страхува и трепери, когато се сблъсква с Божия гняв, отколкото през целия си живот дотогава (Деяния 16:29-33). Петър също осъзнава какво е спасение, когато започва да потъва в морето и извиква: „Господи, избави ме!“ (Матей 14:30). Без да има усещане за греха, човек не може да усети и благодатта. Грях и благодат, милост и гняв, смърт и живот, ад и рай са противоположности, които се обясняват и разкриват взаимно. Единствено грехът със съпътстващите го вина и поквара може да открои пред нас цялата прелест на благодатта. Разбираме колко страшен и отвратителен е грехът, когато осъзнаем, че нищо друго не може да ни спаси от него освен Божията безгранична благодат. Нещо повече, като че ли в новото създание съществува, ако мога да го нарека така, един вид естествен инстинкт да търси Божията благодат. Както е казано в Словото: „Защото тези, които са плътски, копнеят за плътското; а тези, които са духовни – за духовното“ (Римляни 8:5). Детето, родено по плът, търси майчината гръд, а детето, родено по благодат, се стреми по благодат да живее чрез Божията благодат. Така е с новото създание в Христос (I Петрово 2:1-3), защото поради чувството за вина то усеща глад и жажда, както еленът пъхти за водните потоци. Гладът го води при хляба, жаждата – при водата. С каквото и да се занимава човек, гладът ще го накара да мисли за шкафа с храна, а жаждата – за чашата с вода. Да, те ще го зоват, заставят, принуждават, ще го подтикват да търси храна там, където би могъл да я намери, за да задоволи потребностите си. Така е при плътското ни естество, така е и при духовното, по благодат. Това важи за тленния хляб и за нетленния, свързан с вечния живот.

2. Новата природа учи на подобен стремеж по силата на свойствен за духовната реалност инстинкт и този опит е особено полезен за посветените християни. Те са открили, че всички други места, с изключение на престола на благодатта, са „празни“, в тях няма вода. Били са на планината Синай, но там са открили само огън и тъмнина, светкавици и гръмотевици, земетресение и глас, изговарящ смъртоносни думи. След като веднъж са го чули, не биха издържали повече да го слушат. Гледката на възмездието за греха, която се разкрива там, е толкова страшна, че дори Мойсей казва: „Много съм уплашен и разтреперан“ (Евреи 12:18-21, Изход 19 гл., II Коринтяни 3 гл.). Те са търсили благодатта по свои пътища, но уви, усилията им са напразни и безплодни. Никакви дела, действия или елементи на религиозното поколение нямат стойност, защото когато ги видят в огледалото на Господ, става ясно колко са омърсени и несъвършени (Исая 64:5-8). И са разбирали, че ако търсят благодатта със своите решения, клетви, обети, намерения, изобщо няма да стигнат до нея. После са потъвали в сълзи, скръб и покаяние, където също са търсели отчаяно помощ. Но всичко това е преминавало набързо като утринна роса или ако е продължавало повече, се е превръщало в мерзост дори за самите тези хора, а колко повече за святия Бог!

Те са се обръщали към Него като към велик Създател и са виждали колко чудесни са делата Му. Поглеждали са нагоре към небесата, надолу към земята, и към всичките си богослужебни принадлежности, неспособни да им донесат благодатта, чиято липса са чувствали. Не са намирали вода, река с жива вода. Били са като жената с кръвотечението, която е похарчила всичко, което има, и въпреки това състоянието й неизменно се влошавало (Марк 5:26). Ако бяха потърсили в Закона, щяха да открият, че няма благодат, нито престол на благодатта в света. Законът, който превъзхожда всичко на земята, също не дава благодат – защото тя и истината произхождат от Исус Христос, не от Мойсей (Йоан 1:17). Как тогава си представяме, че ще я открием в нещо по-нисше? Затова Павел, след като не я намира в Закона – защото някога я е търсил не чрез вяра, а чрез делата на Закона (Филипяни 3:6-8), – не се надява да я открие в нищо по-нисше и започва да я търси там, където още не е опитал – при Исус Христос, Който е престолът на благодатта. И когато я намира там, се изпълва с радост поради надеждата за Божията слава (Римляни 9:29-31; 5:1-3).

3. Светиите разпознават и различават престола на благодатта от другите престоли под непосредственото водителство на самия Бог. Както първенците изкопават кладенец в пустинята по заповед и под ръководството на законодателя (Числа 21:16-18), така и светиите намират престола на благодатта, водени от Този, Който дава благодатта. Ето защо Павел се моли Господ да насочва сърцата на хората в пътя на Божията любов (II Солунци 3:5). Човек сам, със своите възможности, не е способен да се „прицели“ точно към този престол и няма да улучи целта с молитвите си, ако не му помогне Святият Дух (Римляни 8:26). Затова Синът казва за Себе Си: „Никой не може да дойде при Мен, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил“ (Йоан 6:44). Този стих подсказва, че у самия човек липсва желание да отиде при престола на благодатта, затова се налага да бъде заведен там. Бог ни води по своя път, т.е. по пътя към престола на благодатта, чрез който получаваме благодат и милост.

4. Различаваме престола на благодатта от другите престоли по славата, в която той винаги се явява, когато Бог ни го разкрива. Тази слава засенчва всичко – тя не може да се види никъде другаде на небето и на земята. Но мога да се насладя на тази гледка чрез духовното прозрение, което Бог ми дава, не поради някакви ценни качества на моя плътски ум. Този ум и тези разбирания са заслепени и глупави. Ето защо, когато се опитвам да достигна престола на благодатта и да прозра неговата слава чрез своя дух и своите възможности, проличават невежеството и неспособността ми, глупостта и неразбирането ми, а сърцето ми се изпълва с униние, потиснатост, безразличие, безжизненост. Но когато имам правилно и истинско разбиране за този престол, сърцето ми се устремява към него с орлови криле. То намира там това съвършено добро, което не може да открие никъде другаде.