КАКВО ОЗНАЧАВА ДА СЕ МОЛИМ С ДУХА
„Ще се моля с Духа.“ Да се моли с Духа – тъкмо благодарение на това молещият се човек може да бъде приет от Бога. Както вече казах, така се моли само човек, който искрено, чувствително и с любов идва при Бога чрез Христос, а това е възможно единствено чрез действието и подкрепата на Божия Дух.
Даден човек или църква могат да се приближат до Бога в молитва само с помощта на Святия Дух: „Защото чрез Него [Христос] и едните, и другите имаме свой достъп при Отца, в един Дух“ (Ефесяни 2:18). В същия смисъл Павел казва: „Понеже не знаем да се молим както трябва; но самият Дух ходатайства в нашите неизговорими стенания; а Този, Който изпитва сърцата, знае какъв е умът на Духа, защото Той ходатайства за светиите по Божията воля“ (Римляни 8:26-27). И тъй като тук откриваме толкова пълно разяснение за молитвения дух и за неспособността на човека да се моли без него, бих желал да направя кратък коментар върху тези стихове.
„Понеже не знаем.“ Обърнете внимание, че се говори в първо лице множествено число – т.е. Павел пише и от името на всички апостоли. Ние, апостолите, ние, изключителните Божии служители, мъдрите основатели на църкви, а някои от нас дори приживе са отведени до рая (Римляни 15:16; I Коринтяни 3:10; II Коринтяни 12:4). „Не знаем да се молим както трябва.“ Едва ли съществува човек, който да не признае, че Павел и неговите съработници са напълно способни да извършат всякаква духовна дейност за Бога, подобно на който и да било папа или горд прелат на Римокатолическата църква. Те биха могли да съчинят Общ молитвеник не по-зле от неговите доста по-късни автори, тъй като ни най-малко не им отстъпват нито по благодат, нито по дарби.
„Понеже не знаем да се молим.“ Ние не познаваме същността на нещата, за които трябва се молим, нито Личността, на Която се молим, нито Този, чрез Когото се молим. Без помощта и съдействието на Духа не можем да разберем всичко това. Трябва ли да се молим за общение с Бога чрез Христос? Необходимо ли е да се молим за вяра, за оправдание по благодат и истински осветено сърце? Нямаме познание за нито едно от тези неща. „Защото кой човек знае какво има в човека освен духа на човека, който е в него? Така и никой не знае какво има у Бога освен Божия дух“ (I Коринтяни 2:11). Тук апостолите говорят за духовните тайни, които светът не разбира (Исая 29:11).
И тъй като без помощта на Святия Дух, хората не знаят за какво да се молят, нито как да се молят, Павел добавя: „Така също и Духът ни помага в нашата немощ – понеже не знаем да се молим както трябва; но самият Дух ходатайства в нашите неизговорими стенания.“ Обърнете внимание – оттук излиза, че апостолите не са имали пълен успех при изпълнението на молитвените си задължения, с какъвто не рядко се хвалят съвременните църковни служители.
Апостолите, които са били в най-близко общение с Бога и Святия Дух им е помагал, са готови да се молят с неизговорими въздишки и стенания, вместо да изразяват мислите си със свои думи.
„Понеже не знаем да се молим както трябва.“ Нека насочим вниманието си към думите „както трябва“. Някои хора, като Еровоам например, не разсъждават върху това или най-малкото не го разбират в духа на истината, ето защо измислят друг вид поклонение – и по съдържание, и по форма различно от разкритото в Божието Слово (III Царе 12:26-33). Павел казва, че е нужно да се молим както трябва, за което не биха могли да ни помогнат никакви човешки или ангелски хитрости, измислици и чародейства. „Понеже не знаем да се молим както трябва“, но Духът, по-точно „самият Дух“ ни помага в нашата немощ – тук не се говори за Духа и човешката похот. Това, което човешкият ум може да измисли, е различно от онова, което му е заповядано и трябва да извърши.
Мнозина искат и не получават, защото не се молят добре. И все повече се отдалечават от възможността да се радват на това, което са поискали (Яков 4:3). Бог не отговаря на произволни молитви. Докато се молим, Той изпитва сърцата ни, за да разбере мотивите и духа на молитвата ни (I Йоан 5:14). „А Този, Който изпитва сърцата, знае“, т.е. само потвърждава „ума на Духа, защото Той ходатайства за светиите по Божията воля“. Бог ни чува единствено за онова, което е според Неговата воля, за нищо друго. А само Духът може да ни научи да се молим така. Единствено Той е способен да изпитва и изследва всичко, дори най-дълбоките Божии тайни. Без този Дух, дори да имаме хиляди молитвеници, пак няма да се молим както трябва, защото нашите немощи ни правят напълно неспособни за това. Трудно е да се изброят всички тези немощи, но ето някои от тях:
1. Без Духа човек е толкова слаб, че по никакъв друг начин не може да стигне дори до една вярна спасителна мисъл за Бога, Христос или Божиите благословения. Ето какво е типично за нечестивия: „Всичките му помисли са, че няма Бог“ (Псалм 10:4), макар и самият той да си въобразява, че Бог е „съвсем подобен“ на него (Псалм 50:21). Всяка негова „мисъл и наклонност е само зло“, при това „постоянно“ (Бит. 6:5; 8:21). След като хората не са способни да разсъждават правилно за Бога, на Когото се молят, за Христос, чрез Когото се молят, или за нещата, за които се молят, как биха могли да се обръщат към Бога, без Духът да им помага в техните немощи?
Самият Дух разкрива всичко това пред слабите души и им дава да го разберат. Ето какво казва Христос на Своите ученици, когато обещава да им изпрати Утешителя – Святия Дух: „От Моето ще взима и ще ви известява.“ Сякаш смисълът е: „Знам, че човешкото ви естество е в тъмнина и невежество, затова не можете да разберете думите Ми. Макар че се опитвате по различни начини, пак си оставате непросветени, а сърцето ви е покрито с було и никой друг освен Святия Дух не може да го махне и да ви даде духовно разбиране.“ И по външния си израз, и по вътрешните си подбуди една истинска молитва трябва да е резултат от разбирането, което душата получава чрез Духа. В противен случай тази молитва ще бъде отхвърлена, защото е безсмислена, и ще бъде осъдена, защото е мерзост – сърцето и езикът не са в съгласие, нито пък могат да бъдат, ако Духът не ни помага в нашите немощи (Марк 7 гл.; Притчи 28:9; Исалм 29:13). Давид е знаел много добре тази истина и тъкмо затова моли Бога: „Господи, отвори устните ми; и устата ми ще разгласяват Твоята хвала“ (Псалм 51:15). Предполагам, че Давид е можел да говори и да се изразява най-малкото като другите хора и като всеки един от нашето поколение, което личи ясно от думите и произведенията му. Но когато този угоден на Бога човек, този пророк, се покланя на своя Създател, той се нуждае от Божията помощ, без която не е способен да се моли и да прославя: „Господи, отвори устните ми; и“ тогава „устата ми ще разгласяват Твоята хвала.“ Давид не може да произнесе и една уместна дума, ако Духът не му даде това умение. „Така също и Духът ни помага в нашата немощ – понеже не знаем да се молим както трябва.“
2. За да бъде резултатна молитвата ни, трябва да се молим с Духа. Когато се молят без Него, хората не само са нечувствителни и им липсва разбиране, но са и лицемерни, студени, с непристойни прошения. Като следствие и те, и молитвите им предизвикват Божието отвращение (Матей 23:14; Марк 12:40; Лука 18:11-12; Исая 58:2-3). Без Духа Бог не зачита нито прекрасния глас, нито привидната любов и усърдието на човека, който се моли. По своята същност човек е до такава степен изпълнен с всякакво нечестие, че не може да изрече нито една дума или мисъл, а още по-малко молитва, които да са чисти и угодни на Бога чрез Христос. Точно затова фарисеите и техните молитви се отхвърлят. Без съмнение те са можели да се изразяват прекрасно с думи, като са произнасяли дълги молитви, но не са имали Духа на Исус Христос, Който да им помага, ето защо са се молели единствено със своите немощи или слабости, т.е. не са изливали душите си искрено, чувствително и с любов пред Бога чрез силата на Духа. До небето достига молитвата, която е отправена там със силата на Духа.
3. Само Духът може да покаже на човека ясно колко жалка е неговата природа и по този начин да го накара да се моли. Останалото е празни приказки, както сме свикнали да казваме. Ако не осъзнаваме собственото си окаяно положение, молитвите ни ще бъдат поклонение и приближаване към Бога само на думи. Това проклето лицемерие в сърцето съпътства хиляди молещи се мъже и жени днес тъкмо защото им липсва съзнание за собствената им окаяност! Но когато действа Духът, Той разкрива внимателно на душата нейното жалко състояние – показва й къде се намира, какво най-вероятно ще стане с нея, очертава нетърпимостта на това положение. Духът ни кара наистина да осъзнаем греха и окаяността си без Господ Исус и така подтиква душата да се моли всеотдайно и чувствително, с любеща привързаност към Бога според Неговото Слово (Йоан 16:7-15).
4. Макар да осъзнават греховете си, без помощта на Святия Дух хората не биха се молили. Ако не беше пратен Святият Дух, те щяха да избягат от Бога като Каин и Юда, загубили напълно надежда за милост. Когато един човек наистина осъзнае своя грях и Божието проклятие, е много трудно да го убедиш да се моли, защото сърцето му казва: „Напразно, няма смисъл да се стремя към Бога (сравнете с Еремия 2:25; 18:12). Аз съм толкова долно, презряно и проклето същество, че Господ не би ми обърнал внимание!“ Тогава идва Духът и възпира човека, помага му да издигне лицето си към Бога, като му дава да усети частица от милостта и го насърчава да отиде при Него. Затова Святият Дух е наречен „Утешителят“ (Йоан 14:26).
5. Молитвата трябва да бъде във или със Духа. В противен случай човек не може да избере правилния път към Бога. Хората могат, без много да се замислят, да кажат, че отиват при Бога чрез Неговия Син, но най-трудно за мнозинството от тях е да изберат правилният начин за това и че често следват собствените си решения, без помощта на Духа. „Духът издирва всичко. Даже и Божиите дълбочини“ (I Коринтяни 2:10). Той трябва да ни покаже как да отидем при Бога, също и – какво в Божието естество ни кара толкова силно да копнеем за Него. Мойсей призовава: „Покажи ми, моля Ти се, пътя Си, за да Те позная“ (Изход 33:13), а Исус обещава: „От Моето ще взима и ще ви известява“ (Йоан 16:14).
6. Без Духа, макар човек да осъзнава своето окаяно положение по пътя към Бога, никога не би могъл да претендира за общение с Бога или Христос, нито за милост, получена по Божието одобрение. Колко непосилно е за окаяната душа, която осъзнава греха и Божия гняв, да каже с вяра тази единствена дума „Отче!“ Независимо какво мислят лицемерите, според мен за един истински християнин е много трудно да дръзне да нарече Бога свой Отец. Трябва да бъде изпратен Святият Дух в сърцата на Божиите избрани, за да могат да извикат: „Авва, Отче.“ Без Духа човек не може да се обърне към Бога с познание и вяра (Галатяни 4:6). Когато казвам с познание, имам предвид да знаеш какво е да си Божие дете и да си новороден. А когато казвам с вяра, имам предвид душата да вярва, и то от собствен опит, че делото на благодатта произтича от Него. Това е начинът да призовеш Бог Отец. А не както правят мнозина – просто рецитират наизуст Господната молитва, както е дадена в молитвеника. Но една молитва е жива и истинска, когато е изречена със или във Духа – след като човек е осъзнал греха и е разбрал как да се обърне към Господа за милост, със силата на Духа да извика: „Отче!“ Тази единствена дума, казана с вяра, струва повече от хиляди молитви, които хората произнасят, пишат или четат формално, студено и безчувствено.
Колко далеч от истината са хората, според които е достатъчно самите те и децата им да научат Господната молитва, т.е. да казват нещо като изповед на вярата, след като Бог знае, че те нямат вярна представа за себе си, за своето окаяно положение или за това, какво означава да бъдат доведени до Бога чрез Христос. Нещастна душа! Осъзнай колко си жалка и извикай към Бога да ти разкрие объркването, слепотата и невежеството ти, преди да Го наречеш свой Отец или учиш децата си на това. Знайте, че да наречете Бога свой Отец в молитва пред събрание от вярващи, без да сте изпитали действието на благодатта върху душите си, е все една да кажете, че сте юдеи, когато всъщност не сте, т.е. да излъжете. Вие изричате: „Отче наш“, а Бог казва: „Богохулствате!“ Твърдите, че сте юдеи, т.е. истински християни, но Бог казва: „Лъжете!“ „Ето, давам ти някои от онези, които са синагогата на Сатана, които наричат себе си юдеи, а не са, но лъжат“ (Откровение 3:9). „Зная… как те клеветят онези, които наричат себе си юдеи, а не са, но са синагога на Сатана“ (Откровение 2:9). Грехът е още по-голям, когато грешникът се гордее с него с престорена святост, както постъпват юдеите пред Христос в Йоан 8 гл. – а това Го кара да изрече сурова присъда над тях тъкмо заради лицемерните им претенции (ст. 41-45). И все пак, несъмнено някои смятат мерзките блудници, крадци, пияници, хулите и лъжесвидетели – които могат да се определят така не само заради миналото им, но и сега, – за единствените почтени хора, и то защото идват на църква и казват „Отче наш“ с богохулстващи уста и лицемерни сърца. Нещо повече, тези хора, макар че всеки път, когато наричат Бога свой Отец, изговарят отвратително богохулство, явно са принудени да се молят така. А други, които се ръководят от много по-здрави принципи и поставят под съмнение истинността на подобни безполезни традиции, са смятани за най-големите врагове на Бога и народа. На практика обаче именно ужасното суеверие на лицемерите предизвиква гнева на великия Бог и Го кара да ги смята за Свои врагове (Исая 63:10). И въпреки това хората предпочитат тези, бих казал, нищожества, независимо че са толкова мерзки, стига да следват техните традиции, и ги обявяват за добри членове на Църквата и честни граждани, докато истинските вярващи, както винаги е било, се възприемат като размирници, подкопаващи държавността и разколници (Ездра 4:12-16).
Затова, нещастни, слепи и невежи глупецо, позволи ми да те посъветвам:
а) Може би твоята обичайна молитва е: „Отче, наш, Който си на небесата…“ Знаеш ли смисъла на началните думи от тази молитва? Можеш ли наистина да извикаш с останалите светии „Отче наш“? Действително ли си новороден? Получил ли си духа на осиновяване? Смяташ ли, че си в Христос и можеш ли да отидеш при Бога като част от Христос? Или си невеж за всичко това и все пак имаш дързостта да казваш: „Отче наш“? Не е ли дяволът твой баща (Йоан 8:44)? Не вършиш ли делата на плътта, независимо че дръзваш да наричаш Бога свой Отец? Нещо повече – не си ли отявлен гонител на Божиите деца? Не си ли ги проклинал в сърцето си много пъти? И въпреки това си позволяваш да произнасяш думите „Отче наш“ с богохулната си уста? Той е Отец на тези, които мразиш и гониш. Както самият дявол се е явил сред Божиите синове (Йов 1:6-7), когато е трябвало да се представят пред Бог Отец, т.е. нашият Отец, така е и сега. Защото не само светиите, на които това е заповядано, произнасят думите „Отче наш“, но и цялата духовно сляпа и невежа паплач на света използва същото обръщение.
б) И наистина ли казваш със сърцето си: „Да се свети Твоето име“? Учиш ли се, по всички почтени и законни начини, да изявяваш името, святостта и величието на Бога? Дали сърцето и поведението ти наистина се ръководят от този стих? Стремиш ли се да подражаваш на Христос във всички правени дела, които Бог ти е заповядал да вършиш и към които Той те подтиква? Ако е така, наистина можеш да извикаш с Божие позволение: „Отче наш“. Или никога не се замисляш за това? Тогава не е ли напълно очевидно, че си отвратителен лицемер, което сам потвърждаваш с всекидневните си престорени молитви?
в) Наистина ли искаш да дойде Божието царство и да се изпълни Неговата воля както на небето, така и на земята? Независимо че според образеца казваш: „Да дойде Твоето царство“, достатъчно ли е това, за да твърдиш, че го очакваш с трепетно вълнение, че си готов да чуеш звука на тръбите, да видиш как мъртвите възкръсват и самият ти точно в този момент да се явиш пред Бога и да отговаряш за делата, които си извършил на тази земя? Нещо повече, не са ли ти неприятни дори мислите за всичко това? И ако Божията воля се изпълни на земята, както на небето, няма ли това да означава гибел за теб? В небето няма бунт срещу Бога и ако Той въведе това изискване и на земята, не би ли те запратил в ада? Същото важи и за останалите искания в тази молитва. О, колко отчаяни биха изглеждали тези хора и с какъв ужас биха стъпвали по земята, ако само знаеха, че от устата им излизат лъжи и богохулства, при цялата им престорена святост. Бог ви пробужда и ви учи, нещастни души, в пълно смирение да внимавате да не прибързвате и да не сте безразсъдни в сърцата си, а още повече в думите си! И когато се явявате пред Бога, както казва мъдрият човек: „Не прибързвай с устата си, нито да бърза сърцето ти да произнася думи пред Бога“ (Еклесиаст 5:2), особено пък да Го наричате свой Отец, без да сте имали благословени преживявания в общение с Него.
7. Ако искаме молитвата ни да бъде приета от Бога, трябва да се молим с Духа, защото Той единствен може да издигне душата и сърцето ни към Бога: „Плановете на сърцето принадлежат на човека, но отговорът на езика е от Господа“ (Пр. 16:1). С други думи, във всяко дело за Бога, и особено в молитвата, сърцето трябва да е подготвено от Божия Дух, за да няма пропаст между него и езика. Всъщност езикът е склонен да говори без страх и мъдрост. Но когато изразява сърцето, и то сърце, подготвено от Божия Дух, езикът говори както Бог му заповядва и иска.
Много силни са думите на Давид как издига сърцето и душата си към Бога (Псалм 25:1). Това е невъзможно за който и да е било човек без силата на Духа. Ето защо откривам тук една от основните причини Божият Дух да бъде наречен Дух на моление (Захария 12:10) – Той помага на сърцето да се моли истински. Затова апостол Павел насърчава вярващите: „Молете се в Духа на всяко време с всякаква молитва и прошение“ (Ефесяни 6:18) или, както четем в I Коринтяни 14:15: „Ще се моля с духа си.“ Ако молитвата не произтича от сърцето, в нея няма живот, а едно сърце никога няма да се моли на Бога, ако не бъде издигнато към Него от Духа.
8. За да се моли истински, сърцето трябва не само да бъде издигнато от Духа, но и постоянно да бъде подкрепяно от Него. Не зная какво става със сърцата на другите, дали са издигнати от Божия Дух и подкрепяни от Него в молитва, но съм убеден, на първо място, че е невъзможно всички молитвени книги на света, измислени от хора, да издигнат или подготвят сърцето, тъй като това е дело на великия Бог. Второ, сигурен съм, че тези книги не могат да задържат сърцето издигнато. Една молитва наистина е жива, когато сърцето ти е в близко общение с Бога. За Мойсей е непосилно да държи ръцете си издигнати пред Бога, докато се моли, а колко по-трудно е сърцето на човека да остане издигнато в молитва (Изход 17:12)!
Бог се гневи, защото хората се приближават към Него и Го почитат с устата си, а сърцата им са далеч от Него (Исая 29:13; Езекиил 33:31). Защото те следват преди всичко човешки наредби и традиции, както е засвидетелствано в Матей 15:8-9. Искам да споделя от собствен опит колко ми е трудно да се моля на Бога както трябва и това явно е достатъчно да накарам окаяните, слепи и плътски хора да си мислят странни неща за мене. Що се отнася до моето сърце, когато започна да се моля, откривам, че му е толкова трудно да стигне до Бога, а когато е вече до Него – толкова непосилно да се задържи там, че съм принуден първо да моля Бога да вземе сърцето ми и да го насочи към Себе Си чрез Христос, а щом достигне там – да го задържи. Нещо повече, много пъти не знам за какво да се моля, защото съм толкова невеж. Но да е благословена благодатта – Духът ни помага в нашите немощи (Псалм 86:11).
О, с колко препятствия се сблъсква сърцето по време на молитва! Никой не знае с какви обиколни пътища и задни улички разполага то, за да се измъкне от Божието присъствие. Колко много гордост има в него, ако е надарено с умението да се изразява! Колко много лицемерие, ако се моли пред другите! И колко безполезно би било молитвеното общение „в тайно“ между Бога и душата, ако отсъства Духът на моление, за да й помага! Само когато Духът влезе в сърцето, имаме истинска молитва, не преди това!
9. За да се моли както трябва, на човек му е нужна подкрепата и силата на Духа – без Него той не би могъл да се изрази. Искам да кажа, че без помощта на Духа душата не може да разкрие себе си пред Бога искрено и чувствително, с онези вопли и въздишки, които извират от едно истински молещо се сърце. Думите не са най-значимото, на което трябва да обръщаме внимание в молитва, по-важно е дали сърцето дотолкова прелива от любов и всеотдайност пред Бога, че не е в състояние да изрази всичките си чувства и желания. Когато са истински, човешките желания са толкова силни и толкова много, че всички думи, сълзи и вопли, идващи от сърцето, не могат да ги изразят: „Така също и Духът ни помага в нашата немощ…, но самият Дух ходатайства в нашите неизговорими стенания“ (Римляни 8:26).
Явно молитвата само с думи не е достатъчно силна. Ако се моли истински, човек не може да предаде със слово или пред белия лист всички неизразими желания и чувства, цялата любов и копнежа, които отправя към Бога в молитва. Най-добрите молитви често съдържат повече вопли, отколкото думи, защото думите са само бледо и слабо отражение на сърцето, живота и духа на молитвата. Мойсей не се моли с думи, когато напуска Египет и е преследван от фараона. Въпреки това виковете му прокънтяват в небето (Изход 14:15). Това са неизразими и непонятни стенания и вопли на неговата душа във и със Духа. Бог е Бог на Духовете и Неговите очи виждат отвъд външната форма на духовните ни задължения (Числа 16:22). Но дори тези, които според нас се молят истински, твърде малко се замислят върху това (I Царе 16:7).
Колкото повече човек навлиза във всяко дело, към което Бог го е призовал, колкото повече го прави съобразно Божията воля, толкова по-трудно става то за него, защото е неспособен да го осъществи сам. И молитвата, както вече споменах, е не просто поредното духовно задължение, а – едно от най-важните, затова на практика е сред най-трудните начинания. Неслучайно Павел пише: „Ще се моля с Духа си.“ Той осъзнава много добре, че не написаното или казаното от други може да го превърне в човек, който се моли истински. Това е възможно единствено чрез Духа.
10. Молитвата трябва да бъде отправена със силата на Духа, в противен случай тя ще е безсмислена и безрезултатна. Бог ни е заповядал да се молим през целия си живот на тази земя. Но както вече обясних, човек не може да издигне сърцето си към Бога, нито да го задържи там без помощта на Духа. Следователно, за да продължи общението си с Бога в молитва, той трябва да има подкрепата на Духа.
Христос ни казва „да се молим всякога и да не отслабваме“ в това духовно задължение (Лука 18:1). Той подчертава, че едно от определенията за лицемер е човек, който или престава да се моли, или го прави без посвещение, т.е. без молитвен дух, само формално и престорено (Йов 27:10; Матей 23:14). Най-лесно е да загърбим посвещението и да се задоволим с външната форма, а най-трудно – да запазим живота, духа и силата при всяко задължение, особено при молитвата. Тя е такова действие, което човек не може да извърши без помощта на Духа дори веднъж, какво остава да продължи без Него, като се изразява истинно, и то така, че молитвите му да се възнесат до Господа на Силите.
В това отношение Яков не само започва, но продължава с дръзновение и настойчивост: „Няма да те пусна да си отидеш, докато не ме благословиш“ (Битие 32:26). Така е и при останалите посветени светии (Осия 12:4). Но това е невъзможно без духа на молитвата, защото само чрез Духа имаме достъп до Отца (Ефесяни 2:18).
Има един забележителен пасаж в Посланието на Юда – когато описва Божия съд над нечестивите, апостолът увещава светиите да отстояват и защитават вярата си в благовестието чрез едно превъзходно средство, без което това е немислимо: „Като назидавате себе си във вашата пресвята вяра и се молите в Святия Дух“ (Юда 1:20). Сякаш им казва: „Братя, вечният живот се дава само за онези, които устояват, а не можете да устоите, ако не продължите да се молите в Духа.“ Голямата заблуда, чрез която дяволът и Антихристът мамят света, е, че подтикват хората да изпълняват привидно задълженията си – формално да проповядват, формално да слушат, формално да се молят. Тези хора „имат вид на благочестие, но са отречени от силата му, също такива отбягвай“ (II Тимотей 3:5)