КАКВО ОЗНАЧАВА ДА СЕ МОЛИМ С ДУХА И С УМА СИ
Апостол Павел прави съвсем ясно разграничение между молитвата, която е с Духа, и молитвата, която е с ума ни. Ето защо, когато казва: „Ще се моля с Духа си“, после добавя: „но ще се моля и с ума си“. Конкретният повод за това разграничение е поведението на християните в Коринт, които не разбират, че тяхно задължение е да вършат всичко с цел да назидават себе си и другите, а не за да се самопрепоръчват. Явно голяма част от тях, които са имали свръхестествени дарби, например да говорят езици, са се интересували много повече от самите изключителни дарби, отколкото от това, да наставляват своите братя. Ето защо Павел пише тази глава от I Коринтяни – целта му е тези вярващи да разберат, че макар свръхестествените дарби да са наистина нещо изключително, назиданието на църквата ги превъзхожда по стойност. „Ако се моля на непознат език, духът ми се моли, а умът ми“, както и умът на другите, „не дава плод“ (I Коринтяни 14:3, 4, 12, 14, 19, 24, 25). Неслучайно апостолът казва: „Ще се моля с Духа си, но ще се моля и с ума си.“
Действително е особено важно и умът да участва в молитвата, наред със сърцето и езика: „Ще се моля с Духа си, но ще се моля и с ума си.“ Стореното с мисъл и разбиране е по-резултатно, по-разумно и по-трайно, както ще покажа в тази глава. Затова Павел се моли за колосяните „Бог да ги изпълва с познанието на Неговата воля чрез пълна духовна мъдрост и разбиране“ (Колосяни 1:9), за ефесяните – Бог да ги дари с „дух на мъдрост и откровение, за да го познаете“ (Ефесяни 1:17), а за филипяните – да им даде „изобилно просветена и проницателна във всичко“ любов (Филипяни 1:9). Доброто разбиране е полезно за всяко човешко начинание, било то в обществената или в духовната сфера. Ето защо всеки, който иска да се моли истински, трябва да се стреми към него. Нека изясня какво означава да се молим с ума си.
За да се молим както трябва, се изисква да имаме добро, т.е. духовно разбиране.
1. Молим се с ума си, когато сме водени от Духа в разбирането, че се нуждаем от това, за което ще се молим. Макар че човек изпитва жизненоважна потребност от опрощение на греховете си и избавление от предстоящия Божи гняв, ако той не осъзнава тези неща, или изобщо няма да ги иска, или ще бъде твърде пасивен и равнодушен в желанието си за тях, така че Бог да се отврати от неговото духовно състояние. Подобно е положението в Лаодикийската църква. На християните там липсва духовно разбиране – те на знаят, че са бедни, окаяни, слепи и голи. Ето защо самите те и богослуженията им предизвикват такова отвращение у Христос, и Той ги заплашва, че ще ги „избълва от устата Си“ (Откровение 3:16,17). Когато двама души се молят с едни и същи думи, но първият говори с разбиране, а вторият – не, съществува огромна разлика в техните молитви. Единият говори с духовно разбиране за онова, което желае, докато другият се задоволява само с думи, без сила и стойност.
2. С духовно разбиране откриваме в Божието сърце готовност и желание да ни даде онова, за което се молим. Така Давид се докосва до истинските мисли на Бога за него (Псалм 40:5). С вяра и разбиране ханаанката успява да различи зад строгото държание на Христос Неговата нежност и желанието на сърцето му да спасява. Точно това я подтиква да бъде дързостна, настоятелна и неуморна, докато не получи милостта, от която се нуждае (Матей 15:22-28).
Само разбирането за готовността на Бога да спасява грешници може да накара една душа да Го търси по-ревностно и да вика за прошка. Ако човек съзре в яма диамант, който струва много пари, но не разбира стойността му, той ще го отмине, без да му обърне внимание. Ако обаче знае колко струва, ще рискува живота си заради него. Същото важи и за душите по отношение на Божиите благословения – ако човек веднъж осъзнае стойността им, с цялото си сърце и душа ще се стреми към тях и няма да престане да зове Бога, докато не ги получи. Двамата слепци, които вярват, че минаващият покрай тях Исус може и иска да изцери немощи като техните, започват да викат към Него и колкото повече хората ги спират, толкова по-силни са виковете им (Матей 20:29-31).
3. Духовно просветеният разум е откритият път, чрез който душата може да стигне до Бога, – тъкмо той я подтиква силно към това. Окаяната душа е като човек, който трябва да свърши някаква работа – ако не успее, го заплашва сериозна опасност, а ако се справи, ще има огромна полза. Но той не знае как да започне, нито как да продължи, затова се обезкуражава, изоставя всичко и се излага на опасността.
4.Просветеният разум вижда в Божиите обещания достатъчно шедрост и великодушие, които го насърчават да се моли и го изпълват с нови сили.
5. Просветеният разум помага на душата да се обърне към Бога с най-уместните доводи: понякога под формата на увещание, както е в случая с Яков (Битие 32:9), друг път като прошение, изразено не само с думи, но и произтичащо от самото сърце, където е подбудено от Духа. Когато са изложени с разбиране, подобни доводи трогват Бога. Ефрем осъзнава непристойното си поведение спрямо Господа и оплаква участта си (Еремия. 31:18-20). Тогава той изтъква такива доводи пред Господа, които стигат до сърцето Му, измолват прошка и го правят угоден на Бога чрез нашия Господ Исус Христос. И Бог отговаря: „Наистина чух Ефрем да оплаква участта си, както казва: „Наказал си ме и бях наказан като теле, неучено на хомот; върни ме и ще бъда върнат, защото Ти си Господ, мой Бог. Наистина, откакто бях върнат, се разкаях и откакто бях научен [т.е. разбрах истината за самия себе си], се ударих по бедрото. Засрамих се, да! Дори се смутих, понеже носих укора на младостта си.“ Тези думи, с които Ефрем окайва и оплаква участта си, наистина трогват сърцето на Бога и Той отвръща: „Ефрем драг син ли Ми е? Мило дете ли е? Защото колкото пъти говоря против него, все още го помня; затова сърцето Ми се смущава за него и Аз наистина ще му покажа милост“ – казва Господ.“ Затова непременно трябва да се молим както с духа, така и с ума си.
Нека илюстрираме казаното с една подобна ситуация. Представете си, че на вратата ви почукат двама просяци: единият – нещастен, куц, с рани и почти умиращ от глад, другият – силен и здрав човек. Те се обръщат към вас с едни и същи думи: твърдят, че умират от глад. Но този, който наистина е нещастен, куц или недъгав, говори с по-силно чувство, усещане и разбиране за окаяното си положение, отколкото другия. Това личи от начина, по който той оплаква съдбата си. Поради болката и бедността неговият разказ е несравнимо по-въздействаш и пробужда по-силно съжаление у хората, които могат да изпитват поне малко състрадание и милост. Така е и с Бога. Някои се молят формално и по традиция, а други – с мъка в духа си. Някои се обръщат към Бога безчувствено, със заучени фрази, а други – подбудени от терзанията в душата и сърцето си. Естествено, Бог ще погледне благосклонно към човека, „който е сиромах и съкрушен духом и който трепери от словото Ми“ (Исая 66:2).
6. Просветеният разум несъмнено допринася както за съдържанието, така и за формата на молитвата. Християнин, който добре е обучил ума си да различава доброто от злото, а и разбира окаяното положение на човека и Божията милост, не се нуждае от текстове на други хора, предназначени да служат като образци на молитви. Ако някой страда от болки, не е нужно друг да го учи да вика „Ох!“. По същия начин и този, чийто ум е просветен от Духа, не се нуждае непременно от примера на чужди молитви, сякаш не може да се обърне към Бога без тях. Неговите искрени чувства и напрежението в духа му го подтикват да отправя със стенания молбите си към Господа. Когато усеща как го обгръща примката на смъртта и го притискат мъките на ада, Давид не се нуждае от епископ, облечен със стола (широка бяла връхна дреха, носена от епископите), който да му каже как да извика: „О, Господи, избави душата ми“ (Псалм 116:3-4). Или пък да гледа от някой молитвеник, за да се научи как да излива душата си пред Бога. За болните е нормално да търсят отдушник и облекчение за болката и немощта си, като стенат и се оплакват пред хората край тях. Така е и с Давид, както разбираме от Псалм 38; 1-12. Благословен да е Господ, така е и с тези, които са дарени с Божията благодат.
7. Разумът трябва да бъде просветен с цел душата постоянно да изпълнява духовното си задължение да се моли. Вярващите знаят, че дяволът използва много заблуди, хитрости и изкушения, за да отклони всеки окаян човек, който наистина се стреми към Господ Исус Христос, и, както сам Христос се изразява, да го изкуши да престане да търси Божието лице с убеждението, че Бог не желае да прояви милост към хора като него. Сатана казва: „Ти може да се молиш, но няма да успееш. Сърцето ти е закоравяло, ледено, безжизнено, мъртво. Не се молиш с Духа, не се молиш достатъчно сериозно и всъщност мислиш за друго, докато се преструваш, че отправяш молитви към Бога. Стига, лицемер такъв, не продължавай, няма смисъл да се мъчиш повече!“
И тогава, ако човек няма необходимото знание и разбиране, ще извика: „Йехова ме е изоставил и Господ ме е забравил“ (Исая 49:14). Докато онзи, който е духовно просветен, потвърждава: „Ще продължа да търся Господа и да чакам. Няма да се откажа, макар че Той мълчи и не ми казва и една утешителна дума.“ Господ обичал много Яков и въпреки това го кара да се бори, преди да получи благословението си (Битие 32:25-27). Когато ни се струва, че Бог се бави, това не означава, че е недоволен или се гневи – Той може да скрие лицето Си и от Своите най-обичани светии (Исая 8:17). Бог иска вярващите да се молят и винаги да чукат на небесната порта.
Ханаанката не приема като нещо категорично привидния отказ на Исус. Тя знае, че Господ е милостив и „отдава правото на Своите избрани“, макар „и да се бави спрямо тях“ (Лука 18:1-7). Господ ме е чакал по-дълго, отколкото аз Него. Така е и с Давид, който казва: „Чаках с търпение Господа“, т.е. много време преди Бог да отговори, макар че накрая „Той се приклони към мен; и послуша вика ми“ (Псалм 40:1). И най-добрият лек в подобни моменти е просветеният разум. За съжаление не са малко хората на този свят, които наистина изпитват страх от Господа, но поради недостатъчно духовно знание и разбиране при почти всяка хитрост и изкушение на Сатана са готови да се откажат от всичко! Господ ги жали и им помага да се молят „с Духа си и с ума си“. Тук бих могъл да споделя много неща от собствения си опит. В моменти на силни духовни страдания и борби съм бил твърде склонен да се предам и повече да не търся Господа. Но след като съм се уверявал към какви грешници Господ проявява милост и колко големи са обещанията Му за тях, след като съм съзнавал, че Той протяга Своята ръка с благодат и великодушие не към здравите, а към болните, не към праведните, а към грешните, не към богатите, а към бедните, това ме е подтиквало с помощта на Святия Му Дух, да Му остана верен, да се уповавам на Него и отново да Го призовавам, независимо че не получавам отговор. Господ помага на всички слаби, изкушавани и страдащи от Своя народ да постъпват така и да чакат колкото е нужно, както казва пророкът (Авдий 2:3). И за тази цел Той ги учи да се молят не с човешки измислици и ограничени образци, а „с Духа си и ума си“.