в момента четеш
Молитвата Джон Бънян 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Шест поуки, които трябва да извлечем от този текст

1. Досега разглеждахме темата за престола на благодатта и обяснихме какво представлява той. Говорихме за жертвата на Христос и как Той изпълнява служението си на Първосвещеник пред този престол. Също така засегнахме въпроса за милостта и благодатта, които ще получим и ще намерим при него и каква полза ще имаме от тях в земния си живот. От всичко това стигаме до извода, че грехът е страшен и отвратителен, но човек може да бъде избавен от силата му. Така възниква въпросът какво зло е грехът. Дали той е най-ужасният от всички демони, по-зъл от всеки от тях, защото нечистите сили са станали такива именно заради греха. Нищо друго не би могло да ги превърне в сили на злото и мрака освен греха.

Защото дявол означава непокорен дух, разбунтувал се срещу Бога, който завинаги е подвластен на греха. Всички небесни и земни сили не биха могли да освободят тези духове от тяхното непокорство, тъй като Бог в справедливостта Си ги е обрекъл на съд. Поради греха те са се отдалечили от своята първоначална същност и от своя Създател. Не могат да вършат това, което е добро за тях, и не могат да се откажат от греха, макар да знаят, че той ще ги осъди за цяла вечност. До такава степен са обладани от греха, че от него е способен да ги освободи единствено Божият Син, Който също ги е отхвърлил, като ги е оставил да вършат своите дела и да получат заслуженото осъждение. Грехът побеждава също и човека, превръща го във враг на Бога и на собственото му спасение. Той го обладава, впримчва, отклонява ума, волята и сърцето му от Отца, кара го да избере духовната пустота и лъжата, лекомислено и с наслада да се изложи на опасността от вечно проклятие. Но Бог не е изоставил хората там, където е изоставил тези нечестиви духове – в оковите на мрака, определени за вечно осъждение. Промислил е начин да ги изкупи и помири със Себе Си, за което говорихме в тази книга. Но какво представлява грехът, какъв дявол и господар на демоните е той, че веднъж започнал да властва над някого, се впива толкова здраво, че само милостта на Бога и кръвта на скъпия Му Син биха могли да унищожат силата му!

О, колко разяждаща, заразна, оскверняваща, отровна е природата на греха, който така силно накърнява плътта и духа, тялото и душата ни, омърсява ни със своята поквара и зловоние! Нещо повече, грехът почти е уподобил човешкото естество на своето – до такава степен, че в някои случаи, когато се говори за естество, се има предвид грехът, и обратно (Еф. 2:3; 5:8). Затова той е толкова страшен – трябва да скърбим заради него, да се гнусим от него, да бягаме надалеч от него, по-ужасени и по-разтреперани, отколкото ако ни гони демон, защото грехът всъщност е най-голямото зло. Той покварява и придава зла същност на всичко. Грехът впримчва и обладава човека така, че никой не може да освободи пленника освен милостта на Бога и кръвта на скъпия Му Син!

2. От казаното дотук става ясно, че а) естеството на греха е поквара и нечистота; б) човешката душа е много ценна. Трябва да знаете, че всичко, за което говорихме в тази книга, има за цел изкуплението на душата. Неговата цена е доста висока (Псалм 49:8, 20). Заради това Христос става Първосвещеник, жертва, жертвеник, престол на благодатта, но и нещо повече – грях, проклятие и т.н. – всичко, което е необходимо за нашето освобождение от греха, смъртта и вечното наказание в ада. Онзи, който би искал да знае какво е душата, нека прочете в буквите, изписани с кръв, цената и откупа за нея. Когато е бил на тази земя и е предал Себе Си като откуп за душите ни, Исус Христос понася такива страдания не за нещо незначително и маловажно. Не! Душата е велико нещо, неизмеримо велико, макар че някои хора я ценят толкова малко. Пред нея предпочитат всичко, което им доставя удоволствие – блудница, лъжа, ястие, измама, обсебващи страсти, всъщност всичко, което случаят им предостави. Ако Христос ценеше душата толкова малко, никога не би напуснал лоното на Отца и не би се отказал от славата, която е споделял с Него. Никога не би се стремил дотолкова, че да предаде Себе Си на наказание, страдание, скръб и да се изложи на хули, презрение и укори, както постъпва, за да могат душите на грешниците да живеят в слава заедно с Него.

Всъщност това е голямата загадка – защо душата понася такива болки, като се опитва да измами и заблуди самата себе си? Защото душа, която съгрешава, може да умре. О, грях, ти наистина си отвратително зло! Какво си направил и какво още би направил, ако не те възпираха милостта, кръвта и благодатта? Неразумна душа! До каква глупост те е докарал грехът! Как си обезумяла до такава степен, че да съгрешаваш? Ти, която някога си била безсмъртна, създадена по Божия образ, за Бога и за Негова радост, да отпаднеш от първоначалното си положение и да се принизиш дотолкова, че да служиш на греха, да станеш играчка в ръцете на дявола и да го развличаш като клоун на всяка сцена и във всеки театър по света! Ако грехът може да накара този, който някога е бил славен ангел в небето, да се изроди до такава степен, че да приема образ на отвратителна жаба, плъх, котка, муха, мишка или куче, (В епохата, в която живее Бънян, е било разпространено вярването, че Сатана приема образа на животни, за да примамва клетниците към греха.) за да осъществи лукавите си намерения към окаяните хора и да ги отклони от вечния живот, не бива да се учудваме, че душата е способна да се заблуди дотолкова, че да се отрече от Бога и всичко добро заради някакви презрени мимолетни удоволствия.

3. Ако грехът и душата са толкова значими, вижте Божията любов и загриженост – Неговата любов към хората, загрижеността Му да ги освободи от греха. Както казах, грехът е толкова ужасен и силен, че човек не може сам да се избави от него. А душата е толкова богата и стойностна, че едва ли един човек на двайсет хиляди я оценява истински. Но Бог, Който е възлюбил хората и е най-непримиримият противник на греха, е промислил начин да победи греха и да спаси и опази душата. В това се състои Неговата любов и грижата към нас – макар че самите ние не изпитваме любов към себе си, нито се грижим за себе си, Бог ни обича и се грижи за нас. Той изявява любовта Си, като изпраща Своя Син да стане умилостивение за греховете ни.

Ето защо стигаме до заключението: Бог е любов и Неговата обич към нас е такава, каквато ние самите никога не сме изпитвали към себе си. Често любовта ни към самите нас е подлагана на проверка и неизменно става ясно, че понякога дори ние, християните, ако съществува възможност, бихме изложили на опасност себе си, душите си и нашия дял в Христос заради мръсна и животинска похот. Но Бог, чиято милост е безгранична, заради голямата любов, с която ни е възлюбил, не би позволил това. И щом сме така колебливи и непостоянни в любовта към себе си и толкова малко ценим своето спасение, може ли да си представите, че ако зависи от нашия избор, някога бихме дали най-доброто, на което сме способни, за спасението на душите ни? А Бог даде Своя Син да бъде Спасител на света. И ако нашата любов към собствените ни души е толкова слаба, как да смятаме, че ще бъде по-силна към душите на останалите хора? А Бог така ни възлюби, че даде единородния Си Син за нашите грехове. Ние, които обикновено сме толкова отдадени да градим своето щастие, след като вече не се грижим за собствените си души, как можем да направим най-доброто, за да опазим душите на другите? А Бог, Който е толкова високо над всички същества, проявява безмерно великодушие, като дава най-доброто – Своя единороден Син – за прах и пепел (виж Битие 18:27). „В това се състои любовта – не че ние сме възлюбили Бога, а че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни“ (I Йоан 4:10).

4. И ако грехът е толкова отвратителен, душата – толкова ценна, а Божията любов и грижа за спасението на душите на грешниците – по-голяма от тяхната собствена загриженост, тогава всичко това трябва да накара хората да се изчервят и засрамят. На грешника остава единствено да се изчерви и засрами, защото той приютява, отглежда и отхранва онова нечестие, наречено грях, което е отявлен враг и на Бога, и на душата. Този човек трябва да се засрами и когато се замисли какво същество го е създал Бог, колко малко той цени факта на своето сътворяване, както и от какво Бог е направил душата му. Нека се замисли как се е унижил и до какви низости е стигнал, докато го очаква нещо несравнимо по-добро, съвсем наблизо, и то му се предлага даром. Нещо повече, нека видим как е пренебрегнал този Бог, Който го е създал, и Сина Му, Който е дошъл да го изкупи, като пред Тях е предпочел да търси, при това ревностно, вечно осъждение на собствената си душа в ада.

О, Господи, кога този безумец ще се вразуми и ще дойде разкаян и засрамен да иска прошка за нечестието, което е извършил! Нечестие не само срещу святостта и правдата, към които хората в земното си естество имат нетърпимост, но и срещу милостта и любовта, без които човек не знае какво да прави. Изчерви се, грешнико, засрами се! Защото ето какво казва Господ с наскърбено сърце: „Засрамиха ли се, когато извършиха мерзости? Не, никак не ги досрамя, нито са знаели да почервенеят“ (Еремия 8:12). Трагично е, че хората до такава степен не осъзнават този факт, но това е самата истина. Те постоянно се подиграват с Бога и Словото, с дявола и греха, с ада и осъждението. Един ден ще станат сериозни, но ще е твърде късно!

5. Въпреки че грехът е толкова страшен, Бог е приготвил силно и резултатно средство срещу него с намерението да ни избави от злото и гибелните му последствия. И това трябва да изпълни сърцата на посветените християни с благодарност, защото те са участници в тази благодат. „Да благодарим на Бога за Неговия неизказан дар!“ – насърчава апостол Павел (II Коринтяни 9:15). Тъжно е, когато съпоставим готовността на хората да вършат добро с Божията готовност, щедростта на християните да дават пари за бедните с Божията щедрост да даде Своя Син Исус Христос за света. Точно мисълта за изкуплението и спасението вдъхновяват Давид да възкликне: „Благославяй, душо моя, Господа, и всичко, което е вътре в мен, нека хвали святото Му име“ (Псалм 103:1). Наистина тези, които са съучастници в благодатта, Завет на благодатта и Христос – Сина на Божията любов, – при Когото да отидат и да живеят чрез Него, трябва да бъдат благодарни хора! „И така, чрез Него нека принасяме на Бога непрестанно хвалебна жертва, т.е. плод от устни, които изповядват Неговото име“ (Евреи 13:15). Колко сериозно Бог е задължил вярващите да Му благодарят при всяко припомняне на Неговата святост!

Изучавайте първосвещенството на Исус Христос – в двата му етапа. Първият е, когато принася Себе Си в жертва извън градската порта и понася в тялото си на кръста нашите грехове. Вторият е служението, което изпълнява там, където е сега, – в самото небе, при престола на благодатта. Размишлявайте върху това, което е извършил и което върши сега. Колко благословено е настоящото Му служение! Облечен в първосвещеническата дреха, Той поръсва кръвта Си пред престола на благодатта. Божиите светии обръщат много малко внимание на това: „Ние имаме такъв Първосвещеник, Който седна отдясно на престола на Величието в небесата, служител на светилището и на истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек“ (Евреи 8:1, 2). Братя християни, изучавайте задълбочено благословеното служение на Христос. То е изпълнено с милости, с благоухание, с небето, с мир, утеха и помощ от Бога за изкушаваните и угнетените. Затова ви казвам – мислете върху всичко това и напълно му се посветете.

6. Тъй като Бог е приготвил агнето, жертвата, Първосвещеника, престола на благодатта и ви е призовал да отидете при Него, вървете, докато седи там. Идете, идете с дръзновение, както ви зове. Какво по-голямо основание, за да отидете, от факта, че самият Той ви кани? А това, че имаме Приятел там, също ни насърчава да пристъпим смело. Исус като жертва и Първосвещеник ни очаква: „в Когото имаме своето дръзновение и достъп с увереност чрез вяра в Него“ (Ефесяни 3:12). За това четем и в Римляни 5:2: „Посредством Когото ние чрез вяра придобихме и достъп до тази благодат, в която стоим и се радваме поради надеждата за Божията слава“, и в Евреи 10:19-20: „И така, братя, като имаме чрез кръвта на Исус дръзновение да влезем в светилището…“ Не би могло да има по-очевидно, окуражително и успокояващо основание за хората, копнеещи да получат милост и да намерят „благодат, която да помага в подходящото време“! Ако се отдръпнем назад и се страхуваме да „пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта“, това би било не само позор за Бога и загуба за нас, но и насърчение за Сатана. Затова „нека пристъпваме с искрено сърце в пълна вяра, със сърца, очистени от лукава съвест, и с тяло, измито в чиста вода; нека държим непоколебимо надеждата, която изповядваме, защото е верен Онзи, Който е обещал това; и нека се грижим един за друг, така че да се поощряваме към любов и добри дела“ (Евреи 10:22-24).