в момента четеш
Мир с Бога Били Греам 

XV глава ХРИСТИЯНИНЪТ И ЦЪРКВАТА

„… в който вие също се вграждате заедно в Духа за Божие обиталище.“

Ефесяни 2:22

Човекът е обществено животно. Стадният инстинкт е заложен в природата му и той се чувства най-сигурен и удовлетворен в обществото на други хора, споделящи неговите интереси и мироглед. Измежду всички групи, които хората някога са образували — племена, родове, организации и общества — никоя в течение на цялата история не е била толкова силна, всеобхватна и влиятелна като църквата.

В най-ранните времена хората са се сдружавали за взаимна защита. По-късно те се научили да се сдружават и за друга обща полза и за удоволствие. С развитието на цивилизацията се появили тайни общества, които създавали у членовете си чувство, че са _отделени“, че са по-различни от останалите. Измисляли се специални клетви, закони и ритуали, на които се отдавало голямо значение

Обособили се расови и национални групи, в които членството се определяло от общия произход или поданство на един и същ владетел. Всички човешки общности — землячески дружества, студентски организации, тайни ложи, литературни общества, политически партии, военни клубове — от най-елитния клуб до ученическата банда — свидетелстват за нуждата на човека да намери утеха и сигурност в обществото на други хора, които одобряват неговия начин на живот, понеже техният е подобен.

Никъде обаче човек не е намирал тази утеха, сигурност и мир в такава степен, както в църквата, защото очевидно всички останали групи са създадени от хора. Те поставят изкуствени граници и създават само илюзията за закрила, докато църквата представлява едни жив и силен организъм, който черпи силата си отвътре и не разчита на външни източници, които да придадат жизненост и смисъл.

Думата църква е използвана в превода на Библията на мястото на гръцката дума еклезия, която означава събрание, илиобщност от хора. Въпреки че тази дума бързо е придобила изключително християнско значение, тя се е използвала широко и преди християнството. В древна Гърция под еклезия се е разбирало събрание на група хора, избрани представители на гражданите на някой свободен град, които трябвало да взимат решения по обществените работи; или каквото и да е друго събрание. В Стария Завет съответната еврейска дума се е използвала за израилевото общество, определено като Божия народ. Затова в Деяния на апостолите Стефан говори за Мойсей, който е бил с „църквата в пустинята“. И така, в първи век тази дума за гърците е била свързана с едно самоуправляващо се демократично общество, а за евреите — с теократично, чиито членове са били поданици на Бога.

Думата църква в смисъла на християнско общество е употребена първо от Иисус, когато Той казва на Петър: „На тая канара ще съградя Моята църква и портите на ада няма да _ надделеят.“ (Матей 16:18) Следователно Иисус Христос сам е основал църквата Си. Той е големият крайъгълен камък, на който тя стои. Той е основата за всяка християнска практика, и църквата също е основана на Него. „Защото никой не може да положи друга основа освен тази, която е положена, която е Иисус Христос.“ (1 Коринтяни 3:11) Иисус каза, че Той е основателят на църквата, Той я съгражда и тя принадлежи само и единствено на Него. Той е обещал да живее със и във всички, които са членове на Неговата църква. Това не е организация, а жив организъм, напълно различен от всичко, което светът някога е познавал — Сам Бог живее със и във обикновени мъже и жени, които са членове на Неговата църква.

Новият Завет учи, че църквата е всъщност само една, но могат да съществуват множество местни събрания. Днес те са групирани в различни деноминации, общества или съвети, разделени по национален или богословски признак, или според темперамента на членовете си. Но въпреки тези разделения в структурата на църквата, Новият Завет учи, че ние имаме само „един Господ“.

Главата на тази всеобща църква е Иисус Христос. От Него трябва да изхождат всички дейности и учения на църквата, защото Той е източникът на всеки християнски живот.

Можем да сравним църквата с телефонна мрежа, при която всички отделни постове минават през централата и там се правят всички връзки. В железопътното дело има едно главно управление, откъдето се издават заповеди до всички местни диспечери. В армията има един главнокомандващ, който издава заповеди на всички войскови части. Отделните му подчинени могат да изтълкуват заповедите му с известни малки разлики, но като цяло действията им се определят от тези негови заповеди.

По отношение на църквата Иисус Христос е в положението на главнокомандващ. Тя съществува по Негова заповед, силата идва пряко от Него и всяко отделно църковно общество е длъжно да следва Неговите нареждания колкото може по-точно. Също както един главнокомандващ очаква заповедите му да бъдат точно изпълнявани, така и Иисус очаква от всеки клон на църквата да се придържа най-близко до Неговите учения.

Църквата е била остро критикувана за множеството вътрешни разцепления, кавги и липса на единство. Но това са повърхностни неща. Тези конфликти идват от някои разлики в тълкуването на заповедите на главнокомандващия и по никакъв начин не засягат Неговата мъдрост или власт да издава заповеди!

Ако се запознаете с вярванията на различните деноминации, ще установите, че в основата си те са еднакви. Може да има големи различия в обредите, може да изглежда, че има непреодолими богословски различия; но по принцип всички приемат Иисус Христос като въплътения Бог, който е умрял на кръста и е възкръснал, за да можем ние да се спасим. А точно това е най-същественият факт за цялото човечество.

Вие сте приели Христос за свой Спасител и сте положили доверието и упованието си в Него. С това вие вече сте станали член на всеобщата Негова църква. Вие сте член на домочадието на вярата. Вие сте част от тялото на Христос. Сега вие сте призовани да се покорявате на Христос, а това включва и да последвате Неговия пример за съвместно поклонение на Бога заедно с други хора. „Да не преставаме да се събираме заедно, както някои имат обичай да престават.“ (Евреи 10:25)

Някой е казал: „На практика членството в тялото на Христос трябва да означава членство в някое местно проявление на Неговото тяло — в някоя местна църква.“

Тук става дума вече не за голямата всеобща Христова църква, а за местното общество от вярващи хора, чиито недостатъци и грешки вероятно добре осъзнавате. Но трябва да помним, че съвършенството не съществува сред човешките същества и обществата, които те оформят, дори и за Божия слава, са белязани от техните собствени несъвършенства. Иисус е единственият съвършен Човек, който някога е живял на земята. Всички останали сме в най-добрия случай покаяли се грешници, колкото и да се опитваме да следваме Неговия славен пример. А и църквата си затваря очите за действителността, ако претендира за непогрешимост или съвършенство за себе си или за някой от своите членове.

Когато Иисус основа църквата Си, Той желаеше Неговите последователи да се присъединят към нея и да останат верни. Днес обаче броят на различните църковни общества и групи, към които можете да се присъедините, е зашеметяващ. В избора си можете да се поддадете на естествената склонност да се върнете към тази църква, която познавате от детството си, но може и да пожелаете изборът ви да е основан на по-зряла духовна преценка. Присъединяването към някоя църква не е нещо, което може да се реши лекомислено. Ако искате църквата да ви служи най-добре, и — което е още по-важно — да ви дава най-добрата възможност вие да служите на другите, трябва с молитва да изберете тази, в която ще можете най-добре да служите на Бога.

Винаги когато някой размаха пръст и запита защо има толкова много различни църкви, които всички служат на един и същи Бог, аз се изкушавам да му посоча колко различни видове шапки трябва да се произвеждат дори само за един народ. Ние всички сме човешки същества, но имаме достатъчно физически и вкусови различия, за да не можем да носим еднакви шапки с еднакво удоволствие.

Някои хора намират за по-лесно да се доближат до Бога във величествени сгради с някакви тържествени ритуали. Други са на мнение, че могат да търсят Бога само в крайна простота. На някои им харесва един вид служба, други се чувстват у дома си в по-различна атмосфера. Важно е не как го правим, а искреността и дълбочината на целта, с която го правим. Всеки от нас трябва да намери и да се присъедини към църква, където най-добре може да постигне тази цел.

Вие положително не бихте се нанесли за цял живот в някоя къща, без преди това да се поинтересувате да научите някои неща за нея. Но твърде много християни се присъединяват към някоя църква, без добре да са наясно защо, и след това, като установят, че тя не отговаря напълно на потребностите им, се преместват в друга — също за известно време. Така те изпробват различни църкви, но не пускат здрава котва в никоя от тях. Такова духовно чергарство не е от полза нито за Господа, нито за тях.

Църквите имат различна история, различни традиции, различни обичаи, различни акценти, на които наблягат. Всеки християнин трябва да избере своята църква, понеже е убеден, че в нейната конкретна структура ще намери най-истинно учение, най-големи възможности за духовен растеж, най-голямо удовлетворение за човешките си нужди и най-голям простор за полезна служба на другите. Не правете грешката да се присъедините към някой проповедник, а не към самата църква. Служенията може да се променят — това дори е здравословно и стимулиращо — но принципите и ученията на църквата остават същите. Ние дължим нашата преданост на църквата и Христос, а не на някой човек. Една стабилна църква се изгражда само ако нейните членове съзнават, че това, което ги държи заедно, е тяхната обща любов към Иисус Христос и искреното желание да Го следват.

Истинският християнин не ходи на църква, защото това е модерно, защото му създава престиж в обществото или защото го представя в очите на хората като праведен и добър. Той не ходи на църква дори защото това облекчава душата му и му носи мир, въпреки че това определено е една от благословените награди на членуването в църквата.

Истинският християнин не ходи на църква само за това, което може да получи от нея, но и за това, което може да отдаде от себе си. Той отива там, за да присъедини своите молитви към тези на останалите, отива да издигне заедно с тях глас в прослава на Господа, отива да прибави и своята сила в търсенето на Божието благословение, отива да добави и тежестта на своето свидетелство към предложението за спасение чрез Господ Иисус Христос. Той отива да се поклони на Бога заедно с другите, да се възхити отново от Неговата безкрайна милост и любов.

Целта и смисълът на това християнско общество, което наричаме „църква“, е:

• Първо: да прослави Бога чрез нашето поклонение. Ние не отиваме на църква само за да чуем една проповед. Отиваме, за да се поклоним на Бога. Трябва да Му се покланяме с дух и истина. Символите, песните, посланията на поклонението имат за цел да ни помогнат да прославим Бога. Главната цел на човека е да прославя Бога. С нашето поклонение ние Го прославяме повече отколкото по какъвто и да било друг начин. Християнските дейности, печеленето на души, четенето на Библията и хилядите мероприятия на църквата не могат да заместят поклонението. Поклонението е абсолютно необходимо, за да живеем един щастлив християнски живот. Бог желае нашето поклонение и прослава повече от всичко друго.

• Второ: църквата е място за общениеМоже би най-ясното предвкусване на рая, което може да има тук, на земята, е общението на християните помежду им. Ако сте истински християни, с нетърпение ще очаквате срещата си с други християни. В древността голяма част от социалния живот на християнската общност се е развивал в църквата. Това не означава, че църковните сгради трябва да се превърнат в игрища или увеселителни паркове. Всяка дейност на църквата трябва да бъде насочена към прослава на Бога и ръководена от Христос. Но ние се нуждаем един от друг. Нуждаем се от помощта и молитвите си. Ние сме отговорни един за друг.

Апостол Павел оприличава църквата на човешкото тяло — ръката има своето задължение към устата, окото трябва да действа в съгласие с ухото, ръката трябва да се съобразява с краката. Всяка част трябва да носи собствения си товар, но да помага и на другите.

Християнството е религия на общността. Да следваш Христос означава любов, правда, служение, а тези неща могат да се развият и изявяват само в отношения с другите хора. Тези отношения съществуват в църквата. Чрез тази общност с другите ние добиваме сила и взаимно се подкрепяме. Иисус каза: „Където двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях.“ (Матей 18:20) Той ни учи, че имаме нужда да се молим и да се покланяме на Бога заедно, като цяла общност.

• Трето: в църквата укрепва вярата ниЧрез общите молитви, свидетелствата и проповядването на словото в църквата вашата вяра ще укрепне. Църквата ще ви изгради в пресвятата вяра, като отново ви припомня и набляга на точките, които разгледахме в главата „Правила на християнския живот.“

• Четвърто: църквата е среда, в която да служите на Бога. Ние сме спасени, за да служим. Има хиляди неща, които трябва да бъдат направени за Христос. Тази работа се върши най-добре в общението на местната църква. Живото християнство никога не е съществувало извън църквата. Църквата е Божията организация на земята. И с всичките си несъвършенства, провали и разделения, тя пак си остава църквата на Христос и никоя друга организация никога няма да заеме нейното място.

• Пето: църквата трябва да бъде каналът, през който да даряваме средства за Христовото дело.

Библията ни учи да даваме на Господа десятък от нашите доходи. Освен този десятък, давайте според това, как Господ ви е благословил. Даването е християнска добродетел, която трябва да стане органична част от нашия ежедневен живот. Щедростта трябва ни води във всички наши действия.

Христос е казал: „Даването е по-блажено от вземането.“ (Деяния 20:35) Той е знаел как даването стопля сърцето и удовлетворява душата. Той е желаел вие да имате това благословение. Причината за себичността е страхът, а християнинът не трябва да се страхува. Ръцете на Иисус бяха винаги отворени, а не стиснати в егоизъм и алчност.

Щедростта не може да се измери в пари или кашони стари дрехи. Понякога най-големият дар е приятелството или моралната подкрепа. Добрата дума, приятелският поздрав, една вечер, прекарана с някой самотен човек, може да даде много по-богати плодове за Божието царство. Невъзможно е да печелите души за Христос, ако не сте готови да дадете нещо от себе си. Не само от парите ви, но и времето, и способностите ви — всичко трябва да бъде отдадено в служба на Христос.

Това, което давате над десятъка си, не бива да бъде ограничено от някакви правила или организирани методи, а да зависи от конкретните нужди, които се представят пред вас. Може да е някой беден съсед, момченцето, което продава вестници или някой, който умира от глад в Африка или Южна Америка. Даването е израз на любовта ни към Бога. Така ние отвръщаме на Неговата велика любов, с която ни е обдарил, и носим тази любов и на другите.

Даването е изкуство. Една чаша студена вода може да обогати живота на някого, докато куп пари, дадени без любов, могат да го ограбят. Това е проверка на искреността на дарителя. Ако даваме с цел да задължим другия, този дар е продиктуван повече от злост, отколкото от любов. Дарът, който цели да покаже нашето превъзходство над другия човек, не е благословен, нито пък този, който е даден с неудоволствие, или заради добре пресметнатия ефект, който ще произведе върху останалите, които знаят за него.

Трябва да даваме с желание, подтиквани от стремежа да помогнем и утешим, а не с мисълта каква полза ще имаме ние от подаръка. Трябва да даваме любезно и мъдро, за да не би подаръкът ни да нарани човека, вместо да му помогне. В даването има истинска и трайна радост, непозната на алчните и себични хора. Това е истинската радост от жертвата, чувство, което няма нищо общо с това, което някои наричат благородно самосъжаление.

Когато даряваме, независимо дали е на някоя благотворителна организация, или даваме кръв за Червения кръст, винаги трябва да даваме в името на Иисус Христос. Хората, които получават вашия дар, също трябва да знаят, че той е в името на Иисус Христос. Днес твърде много дарения се дават на материална или светска основа. Дарът на християнина трябва да бъде специален. Паричното дарение за някоя благотворителна организация трябва да бъде съпроводено от писмо, в което да се казва: _Аз давам това в името на Иисус Христос, моя благословен Господ.“ По този начин с един куршум ще уцелите два заека — ще направите дарението, и ще разпространявате Евангелието.

Внимавайте да не изпаднете в греха да крадете от Бога. Библията казва: „Донесете всичките десятъци във влагалището, за да има храна в дома Ми, и опитайте Ме сега в това, казва Господ на Силите, дали не ще ви разкрия небесните отвори и да излея благословение върху вас, така че да не стигне място за него.“ (Малахия 3:10)

Д-р Луис Еванс казва: „Евангелието е безплатно, но съдовете, в които носим водата на живота, струват пари.“

Даването е израз на поклонение, не по-малко от молитвата и пеенето. Вече има закони, според които даренията се освобождават от данъци, но колко малък процент хора или фирми се възползват от това! Би трябвало да се засрамим от себе си.

Целият свят би могъл да бъде евангелизиран в много кратко време, ако християните даваха според успеха, който Господ им е дал. Давайте щедро и Бог е обещал да ви върне стократно. Иисус обещава да възвърне инвестицията ви сто процента. Знаете ли банка или финансова организация, която би ви дала 100% лихва върху вложените от вас пари? Бог ни казва да Го опитаме и да видим какво Той ще направи. Давайте, докато ви заболи, и ще видите какво ще ви даде Бог в замяна.

• Шесто: църквата служи за разпространяване на Евангелието. Ето заповедта, дадена на църквата: „Идете по целия свят и проповядвайте Евангелието, като кръщавате повярвалите.“ Основната и главна задача на църквата е да проповядва Христос на изгубените. Днешният свят е в трагично състояние и отчаяно се нуждае от помощта на църквата. Той е залят със социални, нравствени и икономически проблеми. Хората потъват във вълните на престъпността и позора. Този свят се нуждае от Христос. Мисията на църквата е да хвърли спасителното въже на умиращите грешници навсякъде по света.

Иисус каза: „Ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух и ще бъдете свидетели за Мен.“ (Деяния 1:8) Ние трябва да печелим хора за Христос — със силата на Светия Дух и ръка за ръка с другите християни. Шестдесет и пет на сто от хората по света още не са чули Евангелието за Иисус Христос. Нашето поколение позорно се е провалило в разпространяването на благата вест в погиващия свят. Съществуват над 1000 езика и диалекта, на които Библията още не е преведена.

Първата църква не е имала Библии, библейски училища, печатници, литература, учебни заведения, радио, телевизия, автомобили и самолети. И въпреки това в рамките на едно поколение Евангелието е било разпространено в по-голямата част от тогавашния свят. Тайната на това се крие в силата на Светия Дух.

Днес, при наличието на много по-развити комуникации, силата на Светия Дух се пренебрегва. Ние се мъчим да правим нещата със собствени сили и естествено се проваляме. И днес милиони хора са езичници и идолопоклонници. Те се покланят пред олтарите на светските ценности, материализма и грешните удоволствия. А през цялото време църквата чува заповедта на Христос: _Идете!“ Времето напредва неумолимо. Светът с шеметна скорост върви към унищожение! Единствената му надежда е Евангелието на Иисус Христос.

Христос няма други крака освен вашите крака. Той няма други ръце освен вашите ръце. Единствената Му уста е вашата уста. Използвайте всички свои дарби и способности, всички възможности и средства, за да спечелите други души за Христос. Това е голямата задача на църквата. Средствата и начините могат да бъдат различни — чрез лични контакти, чрез публични събрания, чрез радио- и телевизионни програми, чрез литература, чрез посещения в затворите или каквото и да било друго. Използвайте всички възможни средства, за да спечелите други хора за Христос.

Но не е достатъчно човекът само да вземе решение, че приема Христос. Трябва да го доведем в общността на вярващите, за да може да израства в благодатта и познанието на Господ Иисус Христос. Най-доброто евангелизиране е това, което има за резултат пълно отдаване и следване на Христос и включване на повярвалия в живота на църквата.

• И накрая: любовта ни към ближния намира най-широк израз чрез църквата. Ние сме длъжни да се грижим за братята си. Достатъчно е само да посетим някои нехристиянски страни, за да се убедим какво огромно влияние е имало това учение на християнството в нашия свят.

Иисус разказа притчата за добрия самарянин, за да вкорени дълбоко в сърцата ни заповедта на Своето човеколюбие. Никой истински християнин не може да пренебрегне нуждите на другите само защото неговите собствени интереси не са засегнати. В някои източни страни все още е напълно обичайно да се пренебрегват човешките страдания, права и нужди. Някое дете може да умира от глад на улицата, но цялото множество от хора да го отминава безучастно, защото никой не се чувства пряко отговорен за проблема, докато детето не умре и не трябва тялото му да се махне от улицата. Такова равнодушие към човешката мизерия е невъзможно за истинския християнин.

Когато се сблъскваме с проблемите на гладните, голите, болните, затворените, онеправданите, ние трябва да помним, че винаги, когато запушим ушите си за някое човешко страдание или се отнесем равнодушно към някоя неправда или беззаконие, ние всъщност запушваме ушите си за Иисус. „Истина ви казвам, понеже не сте направили това на нито един от тия, най-малките, и на Мен не сте го направили.“ (Матей 25:45)

За да разберем колко силно е повлияло върху света това учение, трябва само да погледнем към многото болници, детски домове, приюти за сираци и стари хора, които са били организирани най-напред от църквата. Ние днес ценим най-високо призванието за грижа за болните и социално слабите, но в някои части от света, където учението на Иисус Христос още не е проникнало, тези дейности се оставят само за най-изпадналите и отхвърлени от обществото хора. Християните често са били двигател за усъвършенстване на социалната система на държавата и възтържествуване на социалната справедливост. Тези неща не могат да ни оставят равнодушни, независимо дали самите ние сме засегнати, или не. Примерът на добрия самарянин, който подаде ръка за помощ, без да попита какво ще получи в замяна, трябва винаги да бъде пред нас като мерило за служението ни към нашите братя.

В началото на тази глава казахме, че човекът по природа е обществено животно. Той работи най-добре, извършва най-великите си дела, постига най-добра самодисциплина съвместно с други хора. Всеки, който се е опитвал да отслабне с помощта на диета и упражнения, добре знае колко по-стриктно се изпълняват тези неща, ако се правят в група.

Тъй като сме хора, слаби и несъвършени, заблудени деца, ние се нуждаем един от друг, за да се държим в правия път. Дългият път е по-малко самотен, когато го вървим в компанията на други хора със същата цел. Тежкият товар се носи по-лесно от мнозина. Това общение се намира в църквата. Там всеки християнин има своя духовен дом и фокус на своите усилия. Иисус добре знаеше колко много ние хората се нуждаем да живеем, работим и почиваме в общност. Църквата е тази общност, на която всеки християнин трябва да стане жива част.