в момента четеш
Мир с Бога Били Греам 

VI глава КАКВО СТАВА СЛЕД СМЪРТТА?

„Само една крачка има между мене и смъртта.“

1 Царе 20:3

Казват, че целият живот бил само приготовление за смъртта. Псалмистът казва: „Кой човек ще живее, без да види смърт?“ (Псалм 89:48)

Нашият век е считан за век на свободомислието. Опитахме се да променим света и законите, които го управляват, чрез наука, изобретения, открития, философия и материалистическо мислене. Опитахме се да издигнем на престола фалшиви богове като пари, слава, мъдрост, но каквото и да правехме, краят си оставаше един и същ: „На човеците е определено веднъж да умрат.“ (Евреи 9:27)

И сред цветущия живот ние постоянно се сблъскваме със смъртта, тя е навсякъде около нас. Сирената на „Бърза помощ“, светещите фирми на погребалните агенции, гробищата, покрай които минаваме, катафалката, промъкваща се между другите коли, всичко това ни напомня, че страшната коса на смъртта може да ни покоси всеки момент. Никой от нас не знае кога ще дойде неговият час, но всички знаем, че той е неизбежен.

Д-р Джон С. Уимблиш пише пределно ясно: „Нишките, на които се крепи животът ни, са толкова слаби! Гробът като тъмна паст ни дебне на всяка крачка по нашия път. Смъртта е всеобщият враг. Дори царете се привеждат под сърпа на жестокия жетвар. Учени и лекари водят самоотвержена борба да го спрат пред портите на двореца, но невидимият Владетел на ужаса тихо се промъква покрай стражите, минава през коридорите, прокрадва се в царските покои и загръща могъщия цар в тъмната си мантия.“

Всяка година десетки хиляди хора по света се качват в автомобилите си, без да подозират, че това е последното им пътуване. Въпреки всички мерки за безопасност други десетки хиляди загиват от нещастни случаи в домовете си, където всяка мисъл за смърт е била далеч от тях. Смъртта крачи безмилостно сред нас. Независимо от това, че медицината и органите за сигурност водят постоянна война с нея, победителка си остава тя.

Благодарение на дългата научна битка днес имаме привилегията да живеем с по няколко години повече. При все това обаче средният предел на нашия живот не надхвърля библейските седемдесет години и смъртта стои неизменно на края на пътя ни.

Сърдечните болести покосяват преждевременно живота на толкова много хора. Ракът все още разрушава телата на хиляди. Туберкулоза, паралич, пневмония и много други взимат своя дял, въпреки че медицината е открила ефикасни лекарства и се бори с тези болести. Но колкото и да са оптимистични статистиките, колкото и да се е увеличила средната продължителност на живота през нашия век, какъвто и да е броят на починалите от насилствена смърт, жестокият, неизбежен факт на смъртта си остава.

Борбата със смъртта започва още от момента на раждането. Майката посвещава години от живота си на грижата да опази живота на детето си. Тя бди за храната, облеклото, средата, в която то общува, лекарските препоръки. Но въпреки всеотдайните усилия, детето е започнало вече да умира. След няколко години започваме да забелязваме малките признаци настъпващата слабост. Зъболекарят се мъчи да задържи развалянето на зъбите ни, очите ни отслабват и се нуждаят от очила, по кожата се появяват бръчки, раменете се привеждат и стъпките ни стават все по-бавни и несигурни. Костите ни стават все по-крехки, силата намалява, и така почти неусетно се приближаваме към смъртта.

Като последно средство в тази неравна война прибягваме до застраховките за болест или за битова злополука, за да омекотим удара, ако внезапно дойде последният ни час. Застраховаме живота си, за да покрием последните си разноски и задължения, и така накрая се оказва, че целият ни живот е бил всъщност една голяма борба със смъртта. Ние сме участници в своеобразно състезание, в което единственото, на което можем да се надяваме, е да спечелим още мъничко време, защото знаем, че крайната победа на смъртта е неизбежна!

Колко мистериозен е този наш враг — тайнствен като самия живот. Ние виждаме живота около нас, с цялото му разнообразие, но не можем да го възпроизведем, не можем дори да го обясним. Смъртта е също необяснима, при все че сме толкова сигурни в нейното съществуване, колкото и в това на живота. Как само мразим да говорим и мислим за нея! Когато се роди дете, ние се радваме и сме щастливи, но когато човек умира, страдаме и се стараем да се освободим по-скоро от тази мисъл.

Не е ли странно, че докато влагаме толкова енергия да създаваме живот на този свят, така решително и упорито обръщаме гръб на също толкова важния факт, че този живот един ден си отива от земята?

Днес хората на тази планета са около три милиарда. Почти всички те след около сто години ще бъдат мъртви. Телата им ще бъдат безчувствени. Но какво ще стане с техните души — съществения и вечен дял от живота? Това е въпросът и това е голямата тайна. Какво е това, което отлита, когато човек умре и къде отива то след това?

Преди две години в Довър, Колорадо, почина един журналист. При погребението опечалените близки слушали собствената му реч, записана на магнетофон. Ето част от нея: „Това е моето погребение. Аз съм атеист от дълги години. Презирам богословските безсмислици. Свещениците са морални подлеци. Чудесата са плод на въображението. Ако четирима кореспонденти, изпратени да отразяват някоя екзекуция, предадат фактите така изкривени, както апостолите в библейските доклади, те веднага биха били уволнени. Не желая религиозни песни. Нека това бъде едно напълно рационално погребение.“

Всяко време е раждало хора, които в омразата си към Бога са се опитвали да трупат оскърбления и позор върху църквата, Библията и Иисус Христос. Те застават срещу Божия глас. Историята свидетелства за Дж. Бърнард Шоу, Робърт Ингерсол и много други писатели и философи, които са се борили чрез разумни разсъждения да премахнат страха от смъртта.

Нека видим какво разказва един естествоизпитател за смъртта в джунглите. Там няма „богословски измислици“, тъй като никой не е чувал нищо за Иисус Христос. Как тамошните хора приемат смъртта? В някои племена закарвали старците в гората, където да ги разкъсат дивите зверове, за да не се налага младите да виждат смъртта им. В друго племе събличали дрехите и намазвали с бяла боя телата на опечалените. Час след час въздишките и виковете на жените известявали, че някоя душа се готви да напусне тялото. Навсякъде, където няма християнско влияние, смъртта е изпълнена с ужас и отчаяние.

Смъртта на християнина е съвсем различна. Когато Христос дойде, Той даде ново разбиране за смъртта. Човекът винаги се е страхувал от нея и я е смятал за свой враг, но Христос каза, че я е победил и е отнел жилото. Учителят беше реалист и настояваше хората да се приготвят за смъртта, която неминуемо щеше да дойде. Не скърбете, казваше Господ Иисус, за смъртта на тялото, а по-скоро се погрижете за вечната смърт на душата.

Действително, Библията посочва, че има два вида смърт: едната е физическата, а другата е вечната смърт. Иисус ни предупреждава, че от втората трябва да се страхуваме много повече. Той я нарича пъкъл, който всъщност представлява вечно отделяне от Бога. Иисус казва, че смъртта на тялото е нищо в сравнение със съзнателното, вечно отделяне на душата от Бога.

Последните думи на умиращи хора могат да бъдат много поучителни за онези, които търсят реализъм в лицето на смъртта. Д–р Уилбър Смит в своята забележителна книга „Затова стойте“ разказва случаи за последните часове на някои прочути нехристияни.

Колко различен е смъртният час на християнина, изповядал греха си и приел Иисус Христос за свой личен Спасител!

В продължение на много години д-р Ефи Джейн Уилър преподаваше английски и литература в колежа, който аз посещавах. Д-р Уилър бе еднакво известна както със своето благочестие, така и с големите си познания като специалист в своята област. През май 1949 г., в деня на годишнината на колежа, д-р Уилър написа следното писмо до д-р Едман, директора на колежа, до колегите си и бившите си студенти:

„… Сърдечно ви благодаря за времето, отделено за прочитането на това писмо в църквата, защото преди да си заминете за лятото, бих желала да узнаете истината за мен, която самата аз научих едва миналия петък. Най-после моят лекар ми съобщи действителната диагноза на продължителното ми боледуване — неизцелим рак. Ако беше християнин, той не би се колебал тъй дълго, нито би бил толкова потресен, защото щеше да знае, както вие и аз, че животът и смъртта са еднакво добре дошли, ако живеем според волята и в присъствието на нашия Господ. Ако Господ е определил да отида по-скоро при Него, аз отивам с радост. Моля ви да не плачете нито миг за мен. Аз не ви казвам студено „сбогом“, а по-скоро топло „довиждане“ — до срещата ни в благословената страна, където може би ще ми се позволи да дръпна завесата, за да ви посрещна. Със сърце, изпълнено с любов към всички вас: подпис: Ефи Уилър.“

Точно две седмици след като написа това писмо, д-р Уилър се изправи пред лицето на своя Господ, който бе удържал обещанието Си да отнеме жилото на смъртта.

Библията учи, че всички ние имаме безсмъртни души. Душите ни са вечни и ще продължават да живеят и след смъртта на тялото. С други думи, нашето истинско „аз“, онази част от нас, която мисли, чувства, бленува, стреми се — нашата личност — никога няма да умре. Библията казва, че душите ни винаги ще живеят на едно от двете места — на небето или в пъкъла. Ако не сме християни и не сме новородени, нашата душа ще отиде на място, което Иисус нарича Хадес и където ни очаква Божията присъда.

Аз съзнавам, че темата за пъкъла не е много приятна. Тя е непопулярна, оспорвана, и често неправилно разбирана. Но на събранията, на които говоря, аз обикновено посвещавам известно време на разглеждането на тази тема. Като резултат от тези лекции в редакциите на много ежедневници започнаха да се получават писма с въпроси по темата и с различни мнения. Това е така, защото Библията говори по този предмет много повече, отколкото по всеки друг. На студентски дискусии в множество университети към мен често се отправят въпроси от рода на: „Какво означава пъкъл? Има ли огън в пъкъла?“ Като християнин аз не мога да подмина тези въпроси. Не мога да не говоря за пъкъла, дори ако това е неприятно и страшно за много хора. Съгласен съм, че това е една от най-тежките истини на християнството.

Има хора, които казват, че накрая всички ще се спасят, че Бог е Бог на любовта и никога няма да изпрати някого в пъкъла. Те смятат, че думи като „вечно“ или „завинаги“ не трябва да се разбират буквално. Но същата дума, която се употребява за вечното отделяне от Бога, се използва и за вечността на небето. Някой е казал: „Честността изисква да измерваме както радостите на праведните, така и страданията на злите с едно и също времетраене, тъй като за тях в гръцкия език се употребява една и съща дума.“

Други вярват, че ония, които се противопоставят да приемат Божия спасителен план, ще бъдат унищожени и ще престанат да съществуват. Изследвах Библията страница по страница, но не успях да намеря и най-малкото доказателство в подкрепа на подобен възглед. Библията учи, че ще има едно съзнателно и вечно съществуване на душата и личността, независимо дали ще бъдем спасени или ще погинем.

Някои смятат, че след смъртта ще имаме още една възможност за спасение, че Бог ще ни даде втори шанс. Ако това беше вярно, би трябвало да открием в Библията поне някакви намеци за него, но тя по-скоро постоянно ни отправя предупреждението: „Ето, сега е благоприятно време! Ето, сега е спасителен ден!“ (2 Коринтяни 6:2)

Много пасажи от Светото Писание могат да се цитират в подкрепа на факта, че ад има и той очаква всеки човек, който по собствена воля и съзнателно отхвърля Иисус Христос като Бог и Спасител:

„… аз съм на мъки и в тоя пламък.“ (Лука 16:24)

„… а който рече на брат си: …Бунтовни безумецо — ще бъде виновен за огнения пъкъл.“ (Матей 5:22)

„Човешкият Син ще изпрати ангелите Си, които ще съберат от царството Му всички съблазни и ония, които вършат беззаконие, и ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби.“ (Матей 13:41—42)

„Така ще бъде и при свършека на света, ангелите ще излязат и ще отлъчат злите измежду праведните, и ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби.“ (Матей 13:4—50)

„Тогава царят ще рече на тия, които са от лявата Му страна: Идете си от Мен, вие проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и за неговите ангели.“ (Матей 25:41)

„… а плявата ще изгори в неугасим огън.“ (Матей 3:12)

„… когато Господ Иисус се яви от небето с ангелите на Неговата мощ, в пламтящ огън да даде възмездие на онези, които не познават Бога и които не се покоряват на благовестието на нашия Господ Иисус. Такива ще бъдат наказани с вечна погибел от лицето на Господа и от славата на Неговата сила.“ (2 Солунци 1:8—9)

„… той също ще пие от виното на Божията ярост, което е приготвено чисто в чашата на гнева Му, и ще бъде мъчен с огън и сяра пред светите ангели и Агнето. И димът от тяхното мъчение ще се издига за вечни векове… няма да имат покой ни денем, ни нощем.“ (Откровение 14:10—11)

„И смъртта и адът бяха хвърлени в огненото езеро. Това е втората смърт. И ако някой не се намери записан в книгата на живота, той беше хвърлен в огненото езеро.“ (Откровение 20:14—15)

„А колкото за страхливите, невярващите, нечистите, убийците, блудниците, чародейците, идолопоклонниците и всичките лъжци, техният дял ще бъде в езерото, което гори с огън и сяра. Това е втората смърт.“ (Откровение 21:8)

Може би някой ще каже: „Аз не вярвам, че има пъкъл. Моята религия е Проповедта на планината.“

Добре, ето една част от Проповедта на планината: „Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и го хвърли от себе си; защото по-добре е за теб да погине една от частите ти, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в пъкъла. И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине една от частите ти, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в пъкъла.“ (Матей 5:29—30)

Тези слова на Иисус недвусмислено говорят, че пъкъл съществува. Иисус използва разкази за различни случки като примери, и отново и отново ни предупреждава за безумието да се живее грешен и лицемерен живот на земята.

Няма съмнение, че лошите хора в известен смисъл изживяват един ад още тук, на земята. Библията казва: „Да знаете, че грехът ви ще ви намери! (Числа 32:23); „… каквото посее човек, това и ще пожъне!“ (Галатяни 6:7) При все това навсякъде около нас като че ли виждаме, че на някои зли хора животът сякаш им върви повече, отколкото на праведните, които страдат заради добротата си. Но Библията казва, че ще настъпи време, когато справедливостта ще възтържествува, когато присъдата ще бъде изречена и всеки ще си получи заслуженото.

Възможно ли е един любящ Бог да изпрати човек в ада? Отговорът е да! Но Бог не прави това с радост. Човек се осъжда сам, като отхвърля Божия спасителен път. В Своята любов и милост Бог предлага на хората път за спасение — една надежда и очакване за по-добро. Но в своето заслепение, глупост, упорство и високомерие, в нежеланието си да се раздели с удоволствието на греха, човек отхвърля този простичък път, по който може да избегне мъките на вечното осъждане.

Представете си, че сте болни и сте повикали лекар, който ви преглежда и ви предписва лечение. Но вие изведнъж решавате да пренебрегнете неговите съвети и да откажете да се лекувате. Когато докторът след няколко дни отново дойде, може да ви завари в много по-тежко състояние. Бихте ли обвинили него за това, бихте ли му търсили отговорност за влошаването на болестта си? Той ви е предписал лекарството. Той ви е показал изхода. Вие сте го отказали.

По същия начин Бог е предписал необходимото лекарство за всички болки на човечеството. Това лекарство е вярата на всеки един поотделно в Бога и приемането на Иисус Христос като Спасител. Лечението е новорождението, което ще разгледаме в друга глава. Ако ние съзнателно откажем да се лекуваме, ще трябва да си понесем последствията, но няма да можем да обвиняваме Бога за това — вината ще бъде изцяло наша.

Много хора задават въпроса: _Какво всъщност е пъкълът?“ В Библията се употребяват четири думи за „пъкъл“. Едната е еврейската дума „Шеол“, която се използва в Стария завет. Тя означава _невидимо състояние“. Във връзка с нея се употребяват думите скръб, болка и унищожение.

Втората е гръцката дума _Хадес“, която означава същото като Шеол в Стария завет. С Хадес винаги са свързани осъждане и страдание.

Третата дума, която се използва, е „Тартарус“, използвана само веднъж във 2 Петрово 2:4, където се казва, че непокорните ангели са били хвърлени в Тартарус. Става ясно, че това е място за осъдени, като затвор или тъмница, където цари пълен мрак.

Четвъртата дума е „Геена“, употребена единадесет пъти и преведена като „пъкъл“ в Новия Завет. Тук става дума за долината Хином, място извън Ерусалим, където бил изгарян боклукът. Иисус използва тази долина като илюстрация за неугасващ огън, който изгаря непотребните отпадъци.

Някои хора се интересуват дали това, че в пъкъла гори огън, както се казва в Библията, трябва да се разбира буквално. Без съмнение Библията често използва фигуративно думата огън във връзка с пъкъла.

Бог обаче има огън, който гори, без да унищожава. Когато Мойсей видя горящата къпина, той се учуди, че храстът гори, но не изгаря. Тримата еврейски младежи бяха хвърлени в пламтящата пещ, но не изгоряха, дори косъм от главите им не пострада.

От друга страна, Библията казва, че „езикът ни … се запалва от пъкъла.“ (Яков 3:6), когато говорим зло за съседа си. Разбира се, този огън не е буквален, но това не пречи на твърдението да е истина. Ако пъкленият огън не е буквален, то Бог използва тази метафора, за да ни подскаже нещо може би далеч по-страшно.

Най-същественото значение на „пъкъл“ е „отделяне от Бога“. Това е втората смърт, определена като вечна, съзнателна раздяла с всичко, което е светло, радостно, щастливо и справедливо. В Библията има много ужасяващи описания на това състояние, в което ще се окаже душата само миг след смъртта.

Считано е, че хората се подготвят за всичко друго, но не и за смъртта. Ние старателно се подготвяме за изпити, за професията, за кариерата си, за женитбата си, за старините си — подготвяме се за всичко освен за момента, когато ще умрем. А Библията казва, че за всички ни е определено някой ден да умрем.

Смъртта е събитие, което ни изглежда естествено, когато се отнася за другите, но съвсем неестествено, когато дойде до нас. Смъртта поставя всички хора на едно стъпало. Тя отнема милионите на богатия и дрипите на бедния; охлажда скъперничеството и потушава огъня на страстта. Всички биха искали да я няма, но тя съществува и няма как да не се срещнат с нея — владетелят и селянинът, философът и простият, убиецът и праведният — всички еднакво. Смъртта не признава възраст, нито пристрастия. От нея се боят всички човеци.

Към края на живота си Даниел Уебстър разказва как някога посетил едно богослужение в някакво тихо селце. Духовникът бил скромен, благочестив старец. След встъпителната служба той се изкачил на амвона, прочел текста си и казал простичко и съвсем сериозно: _Приятели мои, ние можем само веднъж да умрем.“

За тази проповед Даниел Уебстър казва: _Колкото и обикновени и безстрастни да изглеждаха тия думи, изведнъж за мен те се превърнаха в едни от най-важните и силни думи, които някога съм чувал.“

Лесно е да мислим, че само другите трябва да спазят това споразумение със смъртта, но е трудно да се сещаме, че и ние имаме същото споразумение. Когато гледаме как войници отиват на фронта или когато четем как осъждат някого на смърт, или когато посетим смъртно болен приятел, ние усещаме някаква мрачна сериозност около такива хора. Но смъртта очаква всички ни и настъпването е само въпрос на време. Други споразумения в живота — за работа или за развлечение — можем да пренебрегнем или нарушим, като понесем последствията, но споразумението със смъртта никой не може да пренебрегне.

Ако телесната смърт беше единствената последица от живот, воден далеч от Бога, нямаше да има от какво толкова да се боим, но Библията ни предупреждава, че има и втора смърт, която е вечната раздяла с Бога.

Медалът обаче си има и обратна страна — в Библията за грешника е отреден пъкълът, но на праведния е обещано небето. Перспективата за небето е много по-приемлива и по приятна, отколкото тази за пъкъла, но Библията ни предупреждава и за двете.

Когато се пренасяме в ново жилище, ние се стремим да узнаем колкото е възможно повече за мястото и квартала, където отиваме. Ако трябва да се преместим в друг град, бихме искали да научим всичко за него: за жителите му, за предприятията, за транспорта, за възможностите за работа и почивка, за училищата. По същия начин, след като ще прекараме вечността някъде, е съвсем естествено да се интересуваме какво е това място. Сведенията за небето намираме в Библията. Когато мислим и говорим за небето, земята започва да ни изглежда съвсем окаяна, а нашите земни грижи и проблеми — далеч по-незначителни. В известен смисъл християнинът вече притежава небето още тук, на земята. Той има мир в душата си, мир на съвестта си и мир с Бога. Дори и сред нужди и проблеми той може да се усмихва, има лека стъпка, весело сърце и сияещо лице.

Когато Джон Куинси Адамс бил на 94 години, една сутрин го попитали как се чувства. Той отвърнал: „Много добре, много добре, но къщата, в която живея, не е вече тъй добра.“ Дори къщата ни да отслабне и да се разболее, ние пак можем да си останем винаги бодри, силни и сигурни, ако сме християни. Иисус учеше, че има рай.

Има много пасажи, които бихме могли да цитираме като примери. Най-подходящ вероятно е този от Йоан 14:2: „В дома на Отца Ми има много жилища. Ако не беше така, Аз щях да ви кажа, защото отивам да ви приготвя място. И като отида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си; така че където съм Аз, да бъдете и вие.“ Апостол Павел е толкова убеден в действителното съществуване на този небесен свят, че възкликва: „Предпочитаме да сме далеч от тялото и да дойдем у дома при Господа.“ (2 Коринтяни 5:8)

Колко различно е радостното очакване на християнина от неувереността например на агностка Робърт Ингерсол, който казва на гроба на брат си: _Животът е един тесен воал между студените и пусти върхове на две вечности. Напразно правим усилия да надзърнем над височините. Викаме високо, но единственият отговор е ехото на плачевния ни вик.“

Апостол Павел много пъти употребява изрази като: „знаем“, „не се обезсърчаваме“, „имаме твърда увереност“. Библията разказва за Авраам, който „очакваше един град, който има вечни основи, на който Архитект и Строител е Бог.“ (Евреи 11:10)

Мнозина задават въпроса: „Небето, или раят, действително съществуващо място ли е?“ Да, така е. Иисус казва: „Отивам да ви приготвя място.“ (Йоан 14:2) Библията твърди, че Енох и Илия в истинските си тела са били възнесени на едно реално място, толкова реално, колкото са София, Лондон или Берлин!

Други питат: „Къде е небето?“ В Свещеното писание няма информация за това. Въз основа на избрани пасажи някои твърдят, че небето е на север. Те цитират Псалм 48:2, където се казва: „Красив по възвишеността си, радост на цялата земя, е хълмът Сион, където по северните му страни е градът на великия Цар.“ Интересно е да се отбележи, че Бог нарежда на Мойсей да излее кръвта на жертвата на северната страна на олтара, към Бога. Но ние не знаем, а и не е от значение къде се намира небето; сигурно е обаче, че то е там, където е Христос.

В Библията се казва, че това място притежава чудна красота. За него са използвани определения като „Божие здание“, „град“, „по-добра страна“, „наследство“, „слава“.

Може би ще попитате: „Ще се разпознаваме ли един друг на небето?“ Множество пасажи от Библията потвърждават, че там ще се съберем с тези, които са отишли преди нас.