в момента четеш
Мир с Бога Били Греам 

I глава ТЪРСЕНЕТО

ПЪРВА ЧАСТ
ПРОБЛЕМЪТ

”И ще Ме потърсите и ще Ме намерите, като Ме потърсите с цялото си сърце“.

Еремия 29:13

Ти си започнал голямото търсене в момента, в който си се появил на света. Може би са ти били необходими години, докато разбереш, докато осъзнаеш, че през цялото време си търсил нещо, което ти е липсвало и което е било за теб по-важно от всичко друго в живота. Навярно понякога си се опитвал да го забравиш и да се потопиш в други неща, така че да не ти остане време да мислиш за нищо друго освен за преките си всекидневни задължения. Може би дори ти се е струвало, че най-сетне си се освободил от необходимостта да търсиш това безименно нещо. Имало е и моменти, когато си успявал да спреш търсенето. Но винаги си се връщал към него, винаги е трябвало да го подновиш.

В най-самотните часове от своя живот си отправял поглед към другите хора и си се питал дали и те като теб търсят и се стремят към нещо, което не могат да опишат, но от което се нуждаят и за което копнеят. Някои от тях изглеждат по-щастливи и по-малко обременени от теб — едни като че ли са намерили смисъла на живота си в брака и семейния живот, други са се устремили към слава и богатство в чужбина, трети пък се реализират чрез професията си. И гледайки тях, може би си мислил: Тези хора не познават голямото търсене, те са намерили пътя си. Знаели са какво искат и са били в състояние да го постигнат. Само аз блуждая по пътища, които не водят наникъде. Аз единствен се лутам и търся непрестанно, и се препъвам по този мрачен и отчаян път, за който няма пътеводител.“

Но ти не си сам. Уверявам те, че цялото човечество пътува с теб, всички търсят изход от объркването, от безнравствеността, от духовната празнота, които потискат света. Цялото човечество жадува за водителство, копнее за утеха и мир. Постоянно ни се казва, че живеем във „века на страха“. Историците отбелязват, че не е имало друга епоха, в която човек да е бил подложен на толкова много несигурност и страх. Всички опори, които сме смятали за надеждни, днес ни изглеждат несигурни. Говорим за мир, но има войни; изработваме прецизни планове за сигурност, но добре знаем, че не можем да я постигнем. Протягаме ръка към всяка сламка, но когато я хванем, тя изчезва.

Поколения наред тичаме като подплашени деца ту към една задънена улица, ту към друга. И всеки път си казваме: „Това е вярната посока, оттук ще стигнем, където искаме.“ Но винаги се разочароваме.

Един от първите пътища, които сме опитали, се нарича „политическа свобода“. Дайте на всеки човек политическа свобода, и светът ще стане щастлив и спокоен. Ако сами си избираме своите водачи и управници, животът ни ще бъде такъв, какъвто го искаме. Ето — постигнахме политическа свобода, но това не направи нашия свят по-добър. Вестниците ежедневно ни съобщават за корупция във властта, за престъпления на високо ниво, за лицемерие, експлоатация и деспотизъм, понякога надминаващ многократно този на древните тирани. Политическата свобода е нещо ценно и важно, но тя сама по себе си не може да реши проблемите ни.

Друг многообещаващ път беше образованието и мнозина възложиха големи надежди на него. Много хора смятаха, че политическата свобода, съчетана с доброто образование, са пътят към по-добрия свят. Дълго време това ни изглеждаше светъл, разумен път и ние го следвахме с усърдие, надежди и големи очаквания. Но къде ни изведе той? Знаете отговора! В историята на цивилизацията няма по-просветени хора от нас, но няма и по-нещастни. Учениците в горните класове на средните училища знаят повече за физическите закони на всемира, отколкото най-големите естественици в дните на Аристотел. Но макар че главите ни са натъпкани със знания, сърцата ни са празни.

Най-блестящият и най-привлекателен от всички пътища се наричаше „по-висок жизнен стандарт“. Едва ли не всеки се мамеше да тръгне по него, смятайки, че така ще открие по-щастливия живот. Този път беше сигурен. Това бе царството на красивите многоцветни реклами по списанията, на блестящите нови коли, хладилници и перални машини, на тлъстите пилета, готвени в чисто нови позлатени тенджери. Е, този път улучихме! Другите пътища може и да са били задънени, но този път успяхме!

Наистина не може да се отрече големият прогрес на нашето време. Но надеждата, че той ще направи света по-съвършен, а нас — по-щастливи, се оказа илюзия. Огледайте се наоколо: днес САЩ представляват една страна, в която политическата свобода е усъвършенствана до степен, несънувана дори в много части на цивилизования свят; ние притежаваме най-развитото и престижно обществено образование в света. За високия жизнен стандарт ни завиждат навсякъде. „Американският начин на живот“— така обикновено наричаме своята напълно автоматизирана и лъскава икономика. Всичко това обаче направи ли ни по-щастливи? Донесе ли ни радост и удовлетворение от живота? Даде ли ни отговора, който толкова търсихме, отговора на въпроса защо живеем?

Не! Ние сме горди и самодоволни, че сме постигнали това, за което предишните поколения само са мечтали: прекосяваме огромните океани за броени часове; произвеждаме лекарства, способни да се справят с някои от най-страшните болести; строим здания, пред които Вавилонската кула изглежда като мравуняче; навлизаме в мистериозните тайни на морските дълбини; с други думи, все повече завладяваме и усъвършенстваме външния свят. Но това не ни помага да запълним и една йота от вътрешната си празнота. Всички съвременни чудеса и научни достижения не ни дават отговор на въпроса защо сме тук и накъде вървим. Когато правим поредното си велико откритие в загадъчния свят на вселената, това носи ли ни утеха, или още повече засилва чувството ни за безпокойство и самота? Дали лекът за страха, омразата и покварата на човека се крие в някоя лабораторна стъкленица, или в телескопа на астронома?

Наистина науката е дала на човечеството много полезни и ценни неща, но тя му е подарила и най-ужасните си плодове, които държат в плен живота и бъдещето на всяко живо същество на тази планета. Те присъстват като мрачна сянка зад нашите мисли, витаят като призрак в сънищата ни. Иска ни се да вярваме, че те не съществуват, че всичко е само една шега, един лош сън, че в един момент ще се събудим и ще открием, че атомната бомба никога не е била създавана и водородната бомба никога не е съществувала. Сутрешните вестници обаче ни казват точно обратното.

Разбира се, има и други пътища, и мнозина и днес забързано вървят по тях — пътищата на силата, славата, удоволствията и властта. Но никой от тези пътища не води никъде другаде освен още по-навътре в тресавището. Ние сме хванати в мрежата на собствения си начин на мислене. Оплели сме се така умно и съвършено, че не можем да разберем нито каква е причината за болестта ни, нито как бихме могли да се излекуваме от нея. Все пак, ако е истина, че „има лек за всяка болка“, то остава само да го открием. Нямаме много време — пясъкът бързо изтича в пясъчния часовник на цивилизацията и ако съществува път, който извежда към светлината и духовното здраве, не бива да губим нито час!

В днешното кризисно време мнозина изпитват големи трудности и имат усещането, че всички усилия, които полагат, не им помагат да се справят с положението, а напротив — завличат ги още по-навътре в блатото. През последната година американският народ е дал 125 милиона долара за ясновидци. Сто двадесет и пет милиона долара, платени от объркани и изплашени мъже и жени на други, също така объркани и заблудени човеци, за да правят лъжливите си предсказания и да дават лъжливи отговори на жизненоважни въпроси!

Роптаем, че младежта на страната ни е загубила своята цел, своята сила, своя стремеж да работи и напредва. Всеки ден чувам родители да се оплакват, че не знаят какво става с децата им — те не искали вече да правят усилия, да учат, да се трудят, искали само да получават наготово. Изглежда тези хора не могат да разберат, че добре възпитаните им и грижливо образовани деца страдат от жестока вътрешна празнота. Те не са изпълнени от онзи дух, който превръща труда в радост, а стремежа към напредък — в удоволствие. Но защо е така?

Отговорът е, че тези деца не знаят за какво са на този свят, откъде идват и накъде отиват. Те приличат на скъпи и красиви нови автомобили, съвършено изработени, които обаче нямат бензин в резервоарите. Външността е красива, но липсва това, което им дава сила. Така те бездействат и ръждясват от скука. Америка се смята за страната с най-големи запаси от скука в света. Доказателство за това е огромното количество изкуствени удоволствия, които си създаваме. Хората са станали толкова празни, че не могат вече дори да се забавляват сами и плащат на други, за да им доставят поне за малко, поне за няколко мига, чувството за пълнота и щастие и да им помогнат да се освободят от това ужасно плашещо, гнетящо чувство — чувството, че си изгубен и сам.

Може би смятате, че скуката е нещо дребно, незначително, че е нормално човек да скучае понякога. Но не е така. Тази гигантска скука, апатията, пълзяща в страната ни и в душите на хората, е много съществен знак. Човекът е единственото Божие създание, способно да скучае, това не е присъщо на никое друго живо същество. Този факт е много показателен, защото Творецът не прави нищо без определена цел. Какво е предназначението на скуката? Тя е най-точното мерило за собствената ни вътрешна празнота. Човекът, който скучае, живее и работи във вакуум — неговата душа е празна. Неотменимо правило в този свят е, че всяко празно пространство се запълва веднага. Не е необходимо да се връщаме към древността, за да видим какво става с един народ от празни хора. Достатъчно е да погледнем към най-близката история на Германия, Италия, и някои други страни, за да видим с каква съдбоносна бързина се запълват празните пространства на душите. Учения като фашизма не могат да намерят място в сърцето и душата на човек, който е изпълнен с Божия Дух, но с най-голяма лекота нахлуват в сърцата и умовете на ония, които са празни и чакат.

Природата не търпи празно пространство, но всеки от нас трябва сам да реши с какво да запълни своята вътрешна празнота.

Това е много актуално за нас, защото ние сме поколение от празни хора. Опитахме се да се изпълним с наука и образование, с по-добър жизнен стандарт, с удоволствия и многото други неща, които ни се виждаха тъй необходими. Но при всички тези опити ние пак си останахме празни.

Днес се питаме защо се получи така, и забравяме, че Създателят ни е сътворил за Себе Си и никога не ще намерим съвършенство и пълнота извън общението си с Него.

Преди много време Иисус ни каза: „Не само с хляб ще живее човек“ (Лука 4:4), но ние не обърнахме внимание на това. Натъпкахме се с всякакъв вид хляб, докато най-накрая се разболяхме от него.

Ние не можем да понасяме ужасната празнота, която носим в себе си; не можем и да гледаме напред към самотния и безрадостен път, който ни очаква. Изтощени сме от омразата и алчността във и около нас, но сме безпомощни да се избавим от тях и да се изпълним с нещо по-добро. Средствата за пълното ни унищожение са в ръцете ни, а времето лети. Не можем повече да си позволим да изследваме неизвестни пътища, да се заблуждаваме по погрешни пътеки, да бъдем улавяни в задънени улици. Нямаме вече време за това! Защото нашето поколение вече е постигнало това, което другите поколения само са се опитвали или са мечтали в най-безумните моменти на своята власт и жестокосърдечие. Ние успяхме да създадем оръжието, способно да унищожи всичко, и нямаме никаква гаранция, че няма и да го използваме!

Колко ли са се смяли демоните, гледайки как в продължение на години едни от най-способните мъже на земята работят усърдно за завършването на този ужас! Атомът е разцепен! Разделяй и владей! Разцепвай, унищожавай, руши, смазвай, разгромявай! Този с „разцепеното копито“ свърши работата си и хората с усърдие му помогнаха. Виждаме изкусното сатанинско дело, хитрата фалшификация на разделените езици на божествения огън. И този сатанински огън, и огнените езици на Петдесетница падат отгоре, разделени са, осветляват и променят мигновено всичко, до което се докоснат — но с каква разлика! Разликата между рая и пъкъла.

Живеем в един напълно опак свят. Всичко е объркано. Можете обаче да бъдете напълно уверени, че тази бъркотия е планирана — това е планът на Сатана. Библията ни казва, че Сатана е великият лъжец и че измамата, на която са подвластни отделните хора и народите на този свят, е негово дело. Той е причината да вярваме, че нещата се оправят, когато те всъщност се влошават.

Изтъкнатият английски учен д-р Хенри Бет казва: _Лековерният оптимизъм на деветдесетте години (на миналия век, бел. прев.), когато хората считаха, че светът автоматично върви към съвършенство, днес вече е невъзможен. Неопределеното очакване, че неща като образование, хуманизъм и _прогрес“ постепенно и неизбежно ще осъществят един вид утопия, се оказа напълно несъстоятелно. Нещата съвсем не са толкова прости. Събитията от последните двадесет и пет години го потвърдиха. Сатана не е мъртъв. Владетелите на тъмните сили са още живи и целият свят още е подвластен на лукавия.“

Всички ние признаваме, че от началото на нашия век досега светът коренно се е променил. Ние усещаме революционния дух, който помита установените норми и традиции, и бързината, с която се променят език, моди, обичаи, начини на живот и мислене.

До преди няколко десетилетия децата се радваха на една разходка до пристанището, за да видят как пристигат големите параходи. Днес те се въодушевяват от хеликоптерите и реактивните самолети. Ние, които някога се удивлявахме на телеграфа, сега приемаме като съвсем естествено много по-голямото чудо — телевизията. Не толкова отдавна много болести се считаха за безнадеждни и нелечими. В днешно време имаме толкова ефикасни лекарства, че много болести вече почти не се срещат. С други думи, постигнали сме много, в това няма съмнение.

Въпреки целия си прогрес обаче човечеството не е решило основния си проблем. Ние можем да построим най-грандиозните сгради, най-бързите кораби, най-дългите мостове, но не можем да овладеем самите себе си и да заживеем в мир и равенство!

Можем да създадем големи школи за изкуство и музика, да открием още по-добри и съвършени лекарства, но това с нищо не променя вътрешните ни проблеми. Това са същите стари терзания, които винаги са измъчвали хората, само че в наше време са станали още като че ли по-остри и многобройни. Те могат да ни връхлитат по нови начини, могат да изглеждат по тежки и болезнени, но по принцип ние се сблъскваме със същите изкушения, същите изпитания и трудности, с които човечеството винаги се е борило.

Защото от онзи трагичен момент в Едемската градина, когато човекът се отрече от Божията воля в полза на собствената си воля, всички хора се измъчват от едни и същи проблеми. Причините за това са описани в първите глави на Битие, а ужасните последствия — в първа глава на Писмото до римляните. А Евангелието на Иисус Христос ни дава изхода, целебното средство.

Покварената и грешна човешка природа изпълва човека с омраза, завист, алчност и ревност. Проклятието на греха е в тялото му и затова той е постоянно преследван от страха от смъртта. Благодарение на изобретателния си дух човекът може да промени всичко, но не и самия себе си. Защото въпреки прехваления „напредък“ на нашето време човекът си е останал такъв, какъвто е бил в началото.

Грехът също е останал непроменен, въпреки че хората положиха огромни усилия да го променят. Опитахме се да му дадем други имена. Поставихме нови етикети на същата стара бутилка с отрова. Потрудихме се да варосваме стария хамбар и да го представим за друга постройка. Наричахме греха „заблуда“, „грешка“, „неправилна преценка“, но той си остана все същият. Въпреки усилията им да успокоят съвестта си, хората си останаха все същите грешници; а и последиците от греха са все същите — болести, разочарования, отчаяние и смърт.

Не се е променила и скръбта. Тя започна, когато Адам и Ева със съкрушено сърце гледаха безжизненото тяло на убития си син Авел и познаха смазващата тежест на мъката. Сетне грижата и скръбта станаха общо зло за всички хора. Никой не може да ги избегне, всеки рано или късно се сблъсква с тях. За един от утешителите на Йов те дори като че ли са цел в живота; той казва: „Но човек се ражда за печал, както искрите, за да хвърчат високо.“ (Йов 5:7)

И смъртта си е все същата въпреки опитите на хората да смекчат зловещия вид. Ние украсяваме ковчезите и гробовете, вместо „умрял“ казваме „починал“, вместо „гробище“ — „дом на покойника“, даваме красиви имена на гробните алеи. Но независимо от това как я гримираме или назоваваме, студената, остра, жестока реалност на смъртта си остава непроменена в течение на цялата човешка история.

Истинската история на човека се състои от следните три ясни факта: неговото минало е изпълнено с грях, неговото настояще прелива от скръб, а в бъдещето неизбежно го очаква смъртта.

Библията казва: „Определено е на човеците веднъж да умрат.“ (Евреи 9:27) За обикновения човек това изглежда една неумолима и безнадеждна реалност. В опитите си да заобиколят Божието Слово хората са измислили стотици философски системи и множество религии. Модерни философи и психолози все още се опитват да покажат, че има и друг изход, освен пътя на Иисус. Но човекът вече е опитал всички пътища и никой от тях не води другаде освен надолу.

Христос дойде, за да ни даде отговорите на трите вечни въпроса за греха, скръбта и смъртта. Защото Той, единствено Той, е вечен, неизменен — „същият вчера, днес и вовеки.“ (Евреи 13:8)

Всичко друго може да се промени, но Христос остава същият. Сред бурното море на човешките страсти Христос стои твърд и непоколебим, готов да приеме всички, които се обърнат към Него и пожелаят да получат благословението на сигурността и мира. Ние живеем в епохата на благодатта, в която Бог обещава, че всеки, който пожелае, може да дойде и да приеме Неговия Син. Това време на благодатта обаче няма да продължи безкрайно. И сега времето ни е „дадено назаем“.

следваща глава II глава БИБЛИЯТА