Г Л А В А Х

Времето за започване на събранието наближаваше. В тази последна вечер залата беше пълна с хора. Имаше повече младежи от всеки друг път. Тук бяха “Капланите”, “Драконите” и “Джи Джи Ай”, между които с радост открих и Мария. Въпреки че непрекъснато се взирах в тълпата, никъде не можах да видя светлочервените якета на “Мау-мау”.

Никога няма да забравя симпатичното и открито лице на Израел, техния президент. Аз го посетих, за да поканя като мои лични гости на събранието членовете на неговата банда и да им съобщя, че ще им бъде изпратен специално нает за тях автобус. Когато съобщих на Израел, че ще резервирам и места в залата, той обеща да дойде и да доведе и другите.

Но ето, в тази последна вечер, не се виждаше никой от тях. Струваше ми се, че зная причината: Ники! Той присъстваше на нашия разговор с Израел и мълчаливо, едва сдържайки гнева си, ме гледаше с остър и неприязнен поглед.

Обърнах се към прозореца отсреща, от който се виждаше цялата улица. Ето, пристигна един автобус. Още преди да ги видя, знаех, че това са “Мау-мау”. Познавах това по начина, по който автобусът се клатушкаше по улицата и внезапно сви към входа на залата, като че ли шофьорът не знаеше кога и къде да се освободи от своите необичайни пасажери. Вратата се отвори и навън буквално като лавина се свлякоха около 50 момчета, които крещяха и се блъскаха, като че ли отиваха на карнавал. Едно от тях вдигна бутилка с вино и след като я изпразни, я разби на тротоара пред залата. По краткия път от спирката до входа се навъртаха момичета с къси поли и тесни пуловери.

– Господи – казах аз високо, – в каква авантюра съм се впуснал?!

Бях помолил разпоредителите да се резервират първите три реда в залата, но не им казах за кого се запазват местата. Сега към мен, объркан и безпомощен, се приближи главният разпоредител и ми каза:

– Реверенд, не зная как да постъпя.

Той ме заведе до ръба на балкона и ми показа как долу, в партера, по централната пътека с викове и блъскане вървяха Ники, Израел и цялата банда. Всички чукаха в такт с бастуните си по пода.

– Това са “Мау-мау” – каза главният разпоредител. – Не вярвам, че ще можем да опазим от тях резервираните места.

– Тогава всичко е наред! – отговорих аз. – Тези места са запазени именно за тях. Те са мои приятели.

Тези думи звучаха по-убедително, отколкото самият аз вярвах в тях. Оставих объркания разпоредител и побързах към съблекалните. Там атмосферата бе нажежена.

– Тази работа не ми харесва – каза директорът на залата, – събраха се враждебни банди и всеки момент може да възникне сбиване.

– Не мислите ли, че за всеки случай трябва да повикаме полиция? – попита един от пасторите, който беше запознат с живота на бандите.

Погледнах отново навън. Едно от нашите момичета, забележителна млада певица, хубава като филмова звезда, крачеше вече към средата на сцената.

– Нека най-напред да видим какво ще направи Мери! – казах аз. – Може би след това няма да бъде необходимо да викаме полиция. Може би ще успеем да усмирим дивите животни с нейната песен.

Но въпреки моите очаквания, когато Мери започна да пее, виковете и подсвиркванията се удвоиха.

– Хей, бейби, внимавай на завоите!

– Ще имаш ли малко време след представлението за един беден грешник?

– Как се казваш, сладурче?

Няколко младежи се изправиха от столовете си, прегърнаха седящите до тях момичета в къси поли и започнаха да танцуват под звуците на евангелската песен, която Мери пееше. Тя погледна към мястото зад кулисите, където бях аз и с очи ме попита какво да прави. Въпреки одобрението на виковете “бис”, Мери ми направи знак, че иска да се върне.

– Не е ли по-добре да прекратим тази работа, Дейви?

– Не, още не. Нека да почакаме още малко! Аз ще се опитам да им говоря. Когато видите, че вече не върви, можете да направите всичко, което сметнете за необходимо.

Излязох навън. Пътят до средата на сцената ми се видя безкрайно дълъг. В този момент Израел се провикна от залата:

– Ей, Дейви, аз съм тук. Нали ти казах, че ще дойда и ще доведа момчетата.

Аз се обърнах към него. Засмях му се, но в този миг очите ми се срещнаха с ледено студения поглед на Ники. Изведнъж ми хрумна една идея.

– Тази вечер ще променим малко програмата съобщих аз. Ще помоля членовете на бандите сами да съберат дискоса! – Погледнах Ники.

– Има ли шестима желаещи?

По лицето му се четеше съмнение и скрит триумф. Той посочи петима “Мау-мау” и всички тръгнаха напред и се изправиха пред трибуната. Това беше първият знак, че решението ми е правилно. Всички присъстващи наостриха уши и очакваха да видят какво ще се случи. Хилядите младежи в залата прекратиха виковете си и сега седяха на местата си във видимо напрежение, с леко наведени напред глави. Аз отидох зад кулисите и взех от ръцете на удивените разпоредители няколко картонени кутии. Когато ги подадох на младежите, казах:

– След като обходите всички пътеки, аз ви моля да донесете дискоса тук, отпред, като минете през завесата, която се намира от дясната страна на трибуната!

Аз показах завесата и внимателно следях за израза по лицето на Ники. Зад завесата се намираше стълбата за сцената, но и вратата, която водеше към улицата. Дебела стрелка сочеше надписа “Изход”. Ники взе кутиите и с тържествена сериозност пое по пътеката, но и по очите му се четеше подигравка и презрение.

Органът свиреше, а “Мау-мау” събираше дискоса. Те вършеха добре работата си. Само Ники имаше в полицейското си досие 16 удара с кама и беше познат като превъзходен герой на ножа не само пред младежите на Бруклин, но и между бандите в Манхатън и Бронкс. Говореше се много и за неговата тактика за бой с бейзболен стик. Вестниците му даваха името “боклукчийския побойник”, защото при битките той обикновено използваше боклукчийски кофи, за да се защитава от своите противници.

Когато Ники се изправеше до последния стол на някоя редица и раздрусваше картонената кутия, момчетата и момичетата се бъркаха дълбоко в джобовете си. Така те обходиха цялата зала и Ники даде знак на останалите. Те минаха отпред и изчезнаха зад завесата вдясно. Аз стоях на трибуната и чаках. Из залата се носеше експлозия от смях. Измина една дълга минута. Момчетата свиваха ръце пред устата си, за да въздържат изблиците на веселие. Две минути… Навред из залата се чуваха провиквания и невъздържан смях. Целият ми план се сгромолясваше пред очите ми като чиста заблуда. Младежите се бяха изправили на крака. Те се блъскаха, викаха и подхвърляха подигравателни забележки.

Но изведнъж… всички замръзнаха по местата си във внезапно мълчание.

Обърнах глава. Ники и останалите момчета вървяха по трибуната и се приближаваха към мен, като носеха в ръка пълните кутии. Ники ми отправи студен и неприязнен поглед. Изглежда, че и той сам не разбираше какво върши.

– Ето твоите мангизи, прич! – каза той.

В гласа му нямаше дори нотка от уважение. Напротив. Той беше сърдит и неприязнен.

– Благодаря, Ники! – казах аз с примирителен тон и се отправих към поставената в средата на сцената катедра.

Съзнах, че съм преживял две от най-тежките минути в живота си. Когато шестте момчета се запътиха към местата си, в залата цареше мъртва тишина. Започнах проповедта с разтуптяно сърце. Но ако считах, че съм спечелил симпатиите на масата, много се лъжех. Аз бях спечелил само техните уши и ясно съзнавах, че съм още много далеч от сърцата им.

Не можех да разбера какво в моята проповед не беше в ред. Всичко, което беше по силите ми, бях го направил. Бях прекарал дълги часове, за да я подготвя и всяко изречение беше изпросено в молитва. Бях постил дори, за да бъде тя убедителна и силна. Но сега ми се струваше, че седя на подиума и чета бюлетина на борсовите новини. Струваше ми се, че онова, което казвах, звучи на младежите нереално и не засяга сърцата им. Проповядвах около четвърт час и разбрах, че резултатът е само нарастващото неспокойство на тълпата. Бях стигнал до онази точка на проповедта, където се намираше заповедта на Исус да се обичаме. Изведнъж от втория ред скочи някой. Той се качи на стола и извика:

– Престани, пасторе! Стига! Ти казваш да обичаме испанците. Един от тях ме наряза с бръснач. Та, аз да ги обичам ли? Хубаво ще ги обичам, с камата!

Друг младеж от бандата “Подпалвачите на ада” скочи и разтвори ризата си.

– Тази рана е от куршум. Така ме нареди един мръсен негър. А ти казваш, че трябва да се обичаме. Не вярвам, че говориш сериозно.

И наистина всичко звучеше така, като че ли в тази зала, изпълнена с омраза, нямаше нищо сериозно. Да любиш ближния си? Това звучеше твърде нереално.

– Ние сами не можем да постигнем тази любов – добавих аз. – Та, аз говоря за Божията любов. Ние просто трябва да Го помолим да ни даде частичка от Неговия вид любов. Ние сами не можем да я постигнем.

В този миг с пределна яснота аз разбрах, че тези думи се отнасяха до мен. Но беше ли това урокът, който бях научил от Джо-Джо? Ние хората можем да сторим твърде малко, за да променим себе си и другите, за да спасим грешниците и да ги изпълним с любов вместо с омраза. Ние можем само да представим и да предадем на Бога нашето сърце и душа.

Както тогава на улицата, така и сега аз наведох глава. В този миг аз предадох събранието на Великия Проповедник!

– Мили Исусе! Тук аз вече не мога да направя нищо повече. Аз поканих тези младежи и сега отстъпвам делото на Теб. Ела, Святи Душе! Само Твоето присъствие е в състояние да срази сърцата на тези момчета и момичета. Изпълни волята Си! Ти го стори!

Три минути могат понякога да бъдат безкрайно дълъг период. Три минути аз стоях пред тълпата с наведена глава. Три минути не казах нито дума. Три минути не се помръднах. Молех се тихо и всеотдайно. Вече не ме смущаваха виковете и смеховете. Твърде малко ме изненада и обстоятелството, че в голямата зала настъпи успокоение. То започна от предните редици. Познах гласа на Израел, който каза:

– Хайде, стига, момчета! Дръжте си устата!

Тишината обхвана цялата зала и достигна до балконите. Преди да изтекат трите минути, в огромната боксова сцена цареше пълно мълчание.

И тогава чух, че някой плаче. Отворих очи. На първия ред Израел бъркаше в джобовете си за носна кърпа. Най-после я измъкна, изсекна се високо, избърса тайно една сълза и вдигна отново лицето си нагоре.

Аз продължих да се моля:

– Господи, осени с Духа Си цялото събрание!

Докато се молех, и Ники извади носната си кърпа. Когато погледнах към него, просто не повярвах на очите си. Той се беше облегнал на бастуна си, секнеше се и примигваше. Той беше вбесен от самия себе си, защото… плачеше. Едно момче сложи ръка на рамото му, но Ники я бутна.

Беше настъпило времето отново да говоря. С висок глас аз казах:

– Сега вие Го почувствахте. Той е тук! Той е в тази зала. Той дойде само за вас. Ако искате животът ви да се преобрази, тогава сега е времето за това. Станете и елата напред!

Израел не се поколеба. Той се изправи и се обърна към своята банда:

– Момчета – каза той, – аз съм вашият водач. Ако ви кажа “тръгвайте”, тогава не бива да се повъртате. Вярно ли е?

– Вярно е! – отговориха “Мау-мау”.

– Добре! Аз тръгвам напред, а вие – след мен! Станете!

Те скочиха като един и последваха Израел. Не, те се състезаваха с него и се блъскаха с лакти кой да бъде пръв. Огледах се за Ники. И той беше с тях.

Потокът напред беше заразителен. Около 30 младежи от другите банди последваха “Мау-мау” в съблекалните, където ги чакаха нашите сътрудници.

Ние бяхме просто наводнени. Непрекъснато обикалях от помещение на помещение и се опитвах да помагам с каквото мога. При тези обиколки забелязах нещо странно. Тук бяха дошли десетки младежи, за да получат този нов живот, но между тях имаше само три момичета. В този момент чух свиркане в залата и веднага показах глава през вратата, за да видя какво става. Едно момиче беше разтворило блузата си на пътеката и викаше:

– Отивайте, отивайте там! Тогава вече никога няма да видите такова нещо.

Тя не носеше никакво бельо. Преди да можем да й попречим, и други момичета последваха примера й и успяха да спрат от пътя няколко момчета. Това беше загадъчно. Считам, че тези момичета бяха почувствали ревност, когато ни чуваха да говорим за любов. Те не можеха да делят с никого любовта си и се бореха по свой начин да запазят тези мръсни и мизерни нещастници за единствената “любов”, която познаваха.

Най-трудно ми беше да повярвам в покаянието на Ники. Той стоеше широко ухилен в съблекалнята и каза с характерния си, мъчителен, заекващ начин:

– Аз предадох сърцето си на Бога, Дейви!

Не можех да му повярвам. Промяната беше тъй внезапна. Докато ми разказваше, че в сърцето му се е родило нещо ново, той пушеше цигарата и от устата му излизаха малки кълбенца дим. Какво щеше да стане сега с наркотиците, с кражбите и бандитските нападения, с алкохолната страст и камата? Какво щеше да стане с неговия садизъм? Ники изглежда беше прочел мислите ми, защото се защити по единствения начин, който познаваше, т. е. проклятие:

– По дяволите, Дейви, аз предадох сърцето си на Бога!

– Добре, Ники. О’кей!

Исках да сторя нещо, за да подкрепя сигурността му. Исках да дам Библии, както на тях, така и на всички “Мау-Мау”, които бяха излезли напред. Разполагахме с два формата: малко, джобно издание и едно голямо. Момчетата не искаха малкото.

– Дай ни от големите книги там, Дейви! Искаме хората да видят какво носим в ръцете си.

При този разговор някои от тях запалиха цигари, а после мушнаха Библията под мишница и излязоха.

Рано на другата сутрин иззвъня телефонът. Мистър Ортец мушна глава през вратата на моята стая.

– Дейвид, викат те от полицията.

– От полицията?!

Сърцето ми се сви. Когато със запъване съобщих името си по телефона, последваха думи, които не ми донесоха по-добри чувства. Лейтенантът отсреща ме попита дали познавам бандата “Мау-Мау” и след като аз потвърдих това, той ме помоли веднага да се явя в участъка.

Когато пристигнах до полицейското управление на “Едуард стрийт”, там заварих една дузина момчета от бандата. Изпитателно ги погледнах и после се представих на постовия полицай.

Тогава се случи нещо, което никога няма да забравя. Дежурният извика лейтенанта, а той пък заповяда да се събере целия личен състав на участъка. Когато всички се явиха в помещението, той ми протегна ръка.

– Реверенд – каза той, – искам да ви стисна ръката!

Приех с готовност предложението и той стисна здраво моята ръка.

– Как успяхте да го направите? Тези момчета преди няколко месеца ни обявиха война. Години наред те са ни създавали само неприятности. И ето, тази сутрин те идват тук и знаете ли какво искат?

– Не зная.

– Искат да поставим автографите си в техните Библии.

Погледнах Ники и Израел, а после всички останали. Те се смееха щастливо.

– Ако някога можем да ви окажем помощ, реверенд, да организирате улично събрание, ние ще бъдем щастливи да ви окажем нужната помощ – каза лейтенантът.

Когато излязохме на тротоара, аз се обърнах и видях един сержант, който седеше на бюрото си и още клатеше в недоумение глава. Както по-късно разбрах, момчетата бяха прекарали по-голямата част от нощта в четене на Библията. Те бяха възхитени особено от историите на Стария Завет.

– Дейви – каза Израел, – аз съм в Библията. Виж, тук навсякъде се среща моето име!

Когато вечерта се обадих на Гуен в клиниката, все още се намирах така силно под влияние на събитията, че не бях в състояние да говоря за нищо друго.

– След случилото се снощи разбрах, че Бог ни подари истинско съживление, мила – казах аз. – О, да би могла и ти да бъдеш тук!

– Е, Дейви, в това време аз имах да уреждам една дреболия – каза тя. – Напомни ми някога да ти разкажа за нея, когато се върнеш, т. е. когато отново слезеш на земята…