Съдържание Цялата книга на една страница

ГЛАВА 8 – ПРИТЧИТЕ: РАЗБИРАТЕ ЛИ СМИСЪЛА?

Трябва още в самото начало да отбележим, че всичко казано в глава 7 за проповядването на Исус в евангелията се отнася и за притчите. Тогава защо е нужна тази глава? Как тези прости, малки истории, които Исус разказва често, поставят проблеми за решаване пред читателите и тълкувателите? Би трябвало човек да е доста неинтелигентен, за да пропусне смисъла на притчата за добрия самарянин или за блудния син. Самото прочитане на тези притчи или жегва сърцето, или му дава успокоение.

Все пак отделна глава е необходима, защото въпреки своето очарование и простота, притчите на Исус имат съдбата на вторите в класацията за неправилно тълкуване, допускайки пред себе си само Откровението на Йоана.

Притчите в историята

Причината за толкова дългата история на неразбиране на Исусовите притчи трябва да се търси назад в това, което сам Исус е казал, както е записано в Марк 4:10-12 (вижте Матей 13:10-13; Лука 8:9-10). Когато Го попитали за целта на притчите, в отговора си Той като че ли иска да каже, че те съдържат тайна за „вътрешните“ и закоравяват „външните“. После Той продължава с „тълкуване“ на притчата за сеяча по един полуалегоричен начин, с което дава основание за подобни безкрайни алегорични интерпретации. Вследствие на това, притчите са разглеждани като прости историйки за външните, за които истинският смисъл е скрит; смятало се, че те принадлежат само на църквата и могат да бъдат разкрити само със средствата на алегорията.

Има един блестящ изследовател и тълкувател на Библията – Августин Блажени, който ни дава следното тълкуване на притчата за добрия самарянин (вижте Лука 10:30-37):

Някой си човек слизаше от Ерусалим в Ерихон = Адам

Ерусалим = небесният град, от който Адам бил изгонен

Ерихон = Луната, която символизира смъртността на Адам

разбойниците = дяволът и неговите ангели

те го съблякоха = лишиха го от безсмъртие

нараниха го = накараха го да съгреши

оставиха го полумъртъв = като човек той е жив, но е мъртъв духовно

свещеникът и левитът = свещеничеството и служителите в Стария Завет__

самарянинът = означава Пазител, има се предвид самия Христос

превърза раните му = научи го как трябва да се въздържа от грях

масло = утеши го с надежда

вино = принуди го да работи с бодър дух

добичето = Христовото въплъщение

гостилницата = църквата

следния ден = след Възкресението

двата динара = обещанието за този и за следващия живот

гостилничаря = Павел

Въпреки че това ни изглежда ново и интересно, можем да сме сигурни, че Исус не е имал предвид нищо от този род. Все пак контекстът на притчата са между човешките отношения „Кой е моят ближен?“, и няма никакво основание да предполагаме, че Исус ще предсказва църквата, апостол Павел и т.н. по този неинтелигентен начин.

Всъщност, доста е съмнително дали повечето от притчите на Исус са предназначени за вътрешен кръг от хора. Поне в три примера Лука ни показва, че Исус е разказал притчите си за хората (Лука 15:3; 18:9; 19:1) с ясното внушение, че Той ги разказва именно за да бъдат разбрани. Нещо повече, законникът, на когото Исус разказва притчата за добрия самарянин (Лука 10:25-37), разбрал притчата, както и главните свещеници и фарисеите разбрали притчата за стопанина и лозето (Матей 21:45). Ако понякога имаме проблеми с разбирането на притчите, то не е защото те са алегории, за които са ни нужни специални тълкувателни ключове. Обратно, тези проблеми са свързани с нещата, за които говорихме в предишната глава. Един от ключовете за разбиране, както вече отбелязахме, е в определянето на първоначалните слушатели на Исус, защото понякога притчите стигат до нас без своя първоначален контекст.

След като притчите не са някакви алегорични тайни за църквата, тогава какво иска да каже Исус в Марк 4:10-12 за тайната на Божието царство и връзката му с притчите? Най-вероятно ключът към това лежи в играта на думи в родния език на Исус – арамейски. Думата methal, която е преведена като парабола на гръцки, била използвана в много форми на речта в загадки, гатанки и басни, а не само за това, което ние наричаме притчи. Вероятно стих 11 означава, че смисълът на проповядването на Исус (тайната на Божието царство) не може да бъде разбран от тези „външните“, т.е. това е като methal (загадка) за тях. Следователно това, че Той говори в mathelin (загадки) за тях е част от загадката на Неговото проповядване въобще. Те слушаха и разбираха притчите, но не успяха да оценят цялостното значение на Христовото служение.

Нашата екзегетика на притчите трябва да започне с някои предположения, каквито правим и за всеки друг жанр. Исус не се е опитвал да остане неразбран; Той е искал да бъде разбран напълно. Нашата задача е да се опитаме да „чуем“ това, което „те са чули“. Но преди това, трябва да си отговорим на въпроса „Що е притча?“

Природа на притчите

Тяхното разнообразие

Първото нещо, което трябва да отбележим, е че не всички поучения, които ние наричаме притчи, са от един и същ характер. Има едно основно отличие между притчата за добрия самарянин (истинската притча_ от една страна и квасът в тестото (подобие) от друга, а и двете се отличават от „Вие сте солта на земята“ (метафора) и от „Бере ли се грозде от тръни или смокини от репей?“ (епиграма). Въпреки това всичките тези видове могат да се срещнат при обсъждането на притчите. Добрият самарянин е пример за истинска притча. Това е една обикновена проста история с начало и край, в която има някакъв сюжет. Други истински притчи са тези за изгубената овца, блудния син, работниците и лозето, богаташа и Лазар и десетте девици.

Квасът в тестото е по-скоро сравнение. Това, което е казано за кваса, за сеяча, за синаповото семе, е винаги вярно за кваса, сеяча или синаповото семе. Такива иносказания са повече илюстрации от ежедневието, които Исус използва за да обърне по-силно внимание. Думи като „Вие сте солта на земята“ се отличават от тези два вида по-горе. Те са метафори. Като че ли понякога те приличат на сравнения, но техният смисъл и причината да бъдат казани, са доста по-различни.

Трябва да отбележим, че в някои случаи, например в злонамерените земеделци (Марк 12:1-11; Матей 21:33-44; Лука 20:9-18) притчата може да изглежда много близка до алегория, където много подробности имат за цел да подскажат нещо друго (както например Августин Блажени е възприел притчата за добрия самарянин). Но притчите не са, алегории, дори и когато имат някои алегорични черти. Причината, поради която сме сигурни в това, е различната функция на притчите.

Поради многообразието на притчите, не могат да се формулират общи правила за тяхното разбиране, които да са в сила за всичките видове. Това, което ще кажем в тази глава, се отнася главно за истинските притчи, но много често ще се касае и за другите видове притчи и иносказания.

Как действат притчите?

Най-добрият начин да разберем какво представляват притчите е да разберем тяхното действие. Обратно на повечето иносказания, като например „смокини от репей“, разказваните от Исус притчи не служат да илюстрират някакви прозаични поучения с картинни изрази, нито пък като инструменти за разкриване на истината (макар че те постигат и тази цел). Притчите, които Исус разказва, действат като средство да предизвикват отговор у слушателите. Ако перифразираме думите на Маршъл Маклахан, притчата е едно послание към слушателите. Те са разказани, за да завладеят слушателя, да го предизвикат да преразгледа своите собствени действия или да реагира по някакъв начин на Исус и Неговото учение.

Именно това „предизвикване към отговор“ ни поставя пред една голяма дилема при тълкуването на притчите. Защото в определен смисъл, да се тълкуват притчи означава да се разруши тяхната оригиналност. Това е като да се опитваш да тълкуваш анекдота си на своя слушател. Целият смисъл на анекдота, който го прави смешен, е той да бъде незабавно разбран и да предизвика незабавна реакция. Той е смешен за слушателя заради това, че го е изненадал с нещо неочаквано. Но анекдотът може да изненада само, ако слушателят го разбере веднага. Ако трябва да обяснявате на слушателя си какво сте имали предвид и защо то е смешно, то вече престава да е смешно. Анекдотът вече не действа по същия начин и може само частично да изпълни задачата си. Така е и с притчите на Исус. Те са разказани с очакването, че ще бъдат разбрани веднага и ще изненадат слушателя, ще го намерят неподготвен. За нас, обаче, тези притчи са написани. Ние можем или не можем да схванем веднага смисъла им. Следователно, за нас те не действат по начина, по който са действали на своите първоначални слушатели. При тяхното тълкуване можем да разберем кое е завладяващото в тях или какво би било завладяващо, ако бяхме първоначалните слушатели. Точно това е, което трябва да направим при нашата екзегетика. При нашата херменевтика на притчите, задачата ни е малко по-друга, а именно: Как можем да предизвикаме същия ефект, но отнесен към нашето време и условия?

Екзегетика на притчите 

Намиране на онова, което Исус има предвид

Нека отново се върнем към примера с анекдота. Двете неща, които „завладяват“ слушателя на един анекдот и предизвикват смях са същите две неща, които са „завладяващи“ и за слушателите на Исусовите притчи: определянето на отправните точки от ситуацията, за която се разказва и неочаквания обрат на историята. Ключ към разбирането е определянето на отправните точки, по които слушателят се ориентира за какво става дума. Ако слушателят пропусне тези неща, тогава той не може да разбере и неочаквания обрат. Ако вие пропуснете тези неща в една притча, тогава пропускате и онова, което Исус има предвид.

Това, което имаме предвид под „отправни точки“ може да бъде илюстрирано чрез притчата на Исус, която ни е предадена в нейния пълен първоначален контекст – Лука 7:40-42. Контекстът на притчата е, че Исус е поканен на вечеря от един фарисей на име Симон. Но поканата не е покана в чест на прочутия учител и проповедник. Фактът, че Симон не предлага на Исус дори общоприетото гостоприемство явно говори, че той е целял да го унижи. Когато известната в града грешница прониква през множеството и се добира до трапезата, тя се унижава пред Исус, измивайки краката Му със сълзите си и изтривайки ги с косите си. Това само възбужда подозрението на фарисея. Исус, според него, не може да бъде никакъв пророк, щом позволява такова публично опозоряване.

Знаейки мислите на фарисея, Исус разказва една проста история. „Някой си заемодавец имаше двама длъжника; единият дължеше петстотин динара, а другият петдесет. И понеже нямаше с какво да му платят, той прости и на двамата. И тъй, кой от тях ще го обикне повече?“ Тази история не се нуждае от тълкуване, макар че Исус влага в нея огромна убедителност. Тук има три неща, които са „отправни точки“ – самият заемодавец и двамата длъжници. Идентифицирането следва незабавно: Бог е заемодавецът, фарисеинът и грешницата са двамата длъжници. Притчата е едно осъждение, което предизвиква Симон да отговори незабавно. Самият фарисей едва ли е пропуснал смисъла. Когато притчата свършва можем само да си представим лицето на Симон. Ето убедителността на притчата.

Трябва да отбележим, че жената също е чула притчата. Тя също е разпознала отправните точки. Това, което тя е разбрала от притчата е, че Исус, а следователно и Бог, не я отхвърля, а я приема. Забележете нещо: Това не е алегория, а притча. В една истинска алегория всеки елемент от историята би означавал нещо, което е чуждо за историята. Една алегория би придала някакъв външен смисъл на тези петстотин динара, на петдесетте динара и на всяка друга подробност от историята. Смисълът на притчата не е точно в тези отправни точки, докато в една алегория той се крие точно там. В притчата отправните точки само служат, за да въвлекат слушателя в нея, за да може той или тя да се отъждестви с тях. Смисълът на притчата е в търсената реакция на слушателите: осъждението на Симон и хората като него, както и опрощаването и приемането на жената.

Идентифициране на слушателите

В изнесения по-горе пример ние отбелязахме и важността на идентифициране на слушателите, защото смисълът на притчата отчасти се крие и в това, как тя е била „чута“ от първоначалните слушатели. За повечето от притчите в евангелията са посочени и слушателите. Нашата задача за тълкуване се състои в следните три неща: (1) да слушаме притчата отново и отново; (2) да определим отправните точки, които Исус очаква, че ще бъдат незабавно разбрани от неговите първоначални слушатели; (3) да се опитаме да разберем как първоначалните слушатели идентифицират себе си в историята, т.е. както „чуват“ те.

Нека се опитаме да направим това с две известни притчи на Исус: добрият самарянин (Лука 10:25-37) и блудният син (Лука 15:11-32). Притчата за добрия самарянин е разказана пред един законник, който искайки да оправдае себе си, Го пита: „Кой е моят ближен?“ Ще забележите, че притчата не отговаря на въпроса по същия начин, по който той е бил зададен. По един разказвателен начин тя изважда на показ самодоволната и егоистична праведност на този законник. Той отлично знае, че Законът казва да обичаме ближния като себе си и се е подготвил да определи понятието „ближен“ така, че да покаже на Исус, че стриктно спазва Закона.

Има само две отправни точки в притчата на Исус: човекът, попаднал в беда и захвърлен в канавката на пътя и самарянина, макар че останалите лица в притчата помагат да се подсили ефекта. Има две неща за отбелязване: (1) Двамата души, които минали по пътя, са свещеник и левит, религиозни работници, стоящи по-високо в обществото от равините и фарисеите; (2) Даването на подаяния на бедните било нещо, на което фарисеите държали много. Ето как обичали своя ближен като себе си.

Отбележете си как въпросният законодател се оказва „заловен“ от притчата. Един човек попада в ръцете на разбойници по пътя от Ерусалим за Ерихон – една обикновена история. Двама свещенослужители минават покрай него и отминават на другата страна. Историята се разказва някак си от името на попадналия в беда човек. „Разбира се – мисли си законникът – какво друго можеш да очакваш от един свещеник! Следващият, който минава по пътя е левит, ето кой сигурно ще помогне на нещастника! Ха, и той не помогнал, помогнал някакъв си презрян самарянин!“ Имайте предвид и надменността, с която фарисеите се отнасяли към самаряните. Нашият фарисей даже не произнася думата „самарянин“, а казва „Онзи, който му показа милост“.

Видяхте ли какво направи Исус с този „законник“? Втората Божия заповед е да обичаш ближния като себе си. А този законник имаше малки и ясно определени рамки, в които да обича ближния си. Това, което Исус иска да покаже, са предразсъдъците и омразата в сърцето му, че любовта към ближния не може да се поставя в рамки. Неизпълнението Она Закона дори не е затова, че той не бе помогнал на нещастника, а затова, че мрази самарянина и гледа отвисоко на свещеника.

Подобно е и с притчата за блудния син. Контекстът е, че фарисеите роптаели против това, че Исус приемал грешници и сядал с тях на една трапеза. Трите притчи за изгубените неща в Лука 15 са разказани в отговор на това роптаене на фарисеите. В притчата за блудния син има три отправни точки, които слушателите трябва да идентифицират: бащата и двамата сина. Смисълът е същия: Бог не само с готовност прощава на заблудените, но и прави това с голяма радост. Тези, които се мислят за праведни, се показват като неправедни, ако не споделят бащината радост и радостта на заблудения син.

Тези, с които Исус сядал на една трапеза, отъждествяват себе си с блудния син, каквито сме всички ние – хората. Но истинската сила на притчата не е в това, а в отношението на другия син. Той винаги е „бил с баща си“, а сега остава отвън. Отказва да сподели радостта на своя баща и завижда за неговата любов към блудния син. Както каза един наш приятел наскоро: „Можеш ли да си представиш нещо по-лошо от това, да се върнеш в къщи и да попаднеш в ръцете на такъв по-голям брат?!“ Във всеки един от тези случаи, екзегетичните трудности, които се срещат, произтичат основно от културните различия между нас и първоначалните слушатели на Исус. Това може да ни накара да пропуснем някой от най-фините детайли на историята. Не пренебрегвайте и факта, че именно културните традиции са тези, които ще ни помогнат да възстановим първоначалното „звучене“ на притчите.

Безконтекстните притчи

Какво да правим с притчите без първоначален исторически контекст, които се срещат в евангелията? Вече посочихме един подобен случай в предишната глава – притчата за работниците и лозето (Матей 20:1-16). Отново задачата ни е да определим отправните точки, които трябва да бъдат идентифицирани от първоначалния слушател. Налага се препрочитане на притчата, докато не се открият тези точки. Обикновено това ще ни даде някакъв примерен ключ към притчата.

В притчата за работниците и лозето има три отправни точки за идентифициране: стопанина на лозето, работниците, които работили през целия ден и работниците, които работили само един час. Те лесно се определят, защото само тези са героите на притчата. Не е трудно да бъдат определени също и първоначалните слушатели. Кой би бил „уловен“ от тази история? Очевидно тези, които отъждествяват себе си с онези работници, които работили през целия ден.

Смисълът е подобен на този от блудния син. Бог е милостив. Праведните не бива да недоволстват от Божията щедрост. Но същото послание сега е отправено към други слушатели. В контекста на учениците на Исус притчата служи като уверение за Божията щедрост, независимо от дребнавите възражения на другите.

Същото нещо се случва и с притчата за изгубената овца в Матей 18: 12-14. Притчата, която срещаме в Лука 15, действа заедно с тази за изгубената драхма и блудния син, като насочени към фарисеите. Изгубената овца е очевидно грешника, чието „намиране“ предизвиква радост на небето. Като слово, насочено към фарисеите, тя оправдава това, че Исус приема отхвърлените, но насочена към тези, които са отхвърлени от обществото, тя служи за уверение, че Бог ги обича и не ги отхвърля. В Матей тази притча се намира в групата от сказания, свързани с Божието царство. В този нов контекст виждаме същото ударение: „Бог се грижи за заблудените“. Но „заблудените“ тук: са като овце, които са се отклонили от стадото. В контекста на Матей ни се задава въпросът какво правим за „тези малките“, със слабата вяра, които лесно могат да се отклонят. В стихове 6-9 се казва, че „който съблазни едно от тия малките, които вярват в Мене, за него би било по-добре да се окачеше на врата му един воденичен камък…“ От друга страна в стихове 10-14 притчата за изгубената овца казва на слушателите, че те трябва да търсят заблудилите се и с обич да ги връщат обратно към Бога. Същата притча, същият смисъл, но за други слушатели.

Притчите за Божието царство

Досега нашите примери бяха взети основно от притчите, казани във връзка с фарисеите. Но има една друга голяма група притчи – тези за Божието царство – които би трябвало да споменем отделно. Вярно е, че всички притчи, които разгледахме досега са едновременно и притчи за Божието царство. Те изразяват настъпването на времето на спасението с идването на Исус. Но притчите, които сега имаме предвид, започват с думите: „Божието царство е като…“

Първо трябва да отбележим, че въведението „Божието царство е като…“ не бива да се свързва буквално с първото нещо, което Исус казва след тези уводни думи. Това значи, че Божието царство не е като синапово семе, търговец, съкровище, зарито в полето. Буквално изразът означава „Ето така става в Божието царство, че…“. Цялата притча ни казва нещо за Божието царство, а не отделният елемент.

Второ, понякога ни изглежда, че притчите за Божието царство е правилно да се разглеждат като малки поучения, а не като истории, които предполагат незабавната реакция от слушателя. Ако ги разглеждаме така, ще ги изкривим. Днес наистина тези групи, Марк 4; Матей 13, изглеждат като целящи да ни поучат за Божието царство. Но първоначално те са били части от действителното благовестие за Божието царство от Исус като настъпващо с Неговото идване. Те са служили като средства, призоваващи слушателите към отговор на поканата на Исус за ученичество.

Вземете например, разтълкуваната от Исус притча за сеяча (Марк 4:3-20; Матей 13:3-23; Лука 8:5-15), която Марк ни дава като ключ и към останалите. Това, което Исус тълкува, са именно онези отправни точки, които слушателите трябва да идентифицират; четирите вида почва са четири вида приемане на благовестието за Божието царство. Но смисълът на притчата е в скорошното настъпване на часа: „Внимавайте в това, което чувате. Словото вече е посяно – благовестието за Божието царство, радостта от опрощението, изискванията и даровете на ученичеството. Това е преди всичко така. Затова, слушайте: бъдете плодотворна почва“. Трябва да забележите, че повечето от тези притчи са насочени към мнозинството, като потенциални ученици.

Тъй като тези притчи са наистина притчи за Божието царство, ние можем да забележим, че те известяват царството, което е „вече /не все още“. Но тяхната главна истина е „вече“. Царството е вече дошло; Божият час е настъпил, затова сегашният момент е много важен и неотложен. Важните истини в Исусовото благовестие имат двояко значение: (1) Съдът е неизбежен: бедствието и катастрофата чукат на вратата; (2) Но има една Блага вест – спасението е достъпно за всички.

Нека погледнем две притчи, които илюстрират тези две страни от проповядването на Исус:

1. В Лука 12:16-20 притчата за богатия глупец е разказана в контекста на отношението към собствеността в светлината на Божието царство. Един богат човек, поради упоритата си работа, си мисли, че е осигурил живота си и му предстои спокоен и охолен живот. Но Исус казва: „Който иска да спаси живота си, ще го загуби“ (Марк 8:35). И така този човек е глупец в библейския смисъл – той си мисли, че може да живее без Бога, но внезапната беда ще му отнеме всичко. Смисълът на притчата не е във внезапността на смъртта. Тя е в идването на часа. Ето, идва Божието царство. Човек е глупец, ако живее за да притежава богатства на земята, за своята самоосигуреност, защото краят чука на вратата. Отбележете как е подчертано това в контекста. Един човек иска брат му да раздели наследството с него. Но Исус отказва да стане арбитър в този спор. Неговата забележка е, че желанието за притежаване на богатство е несъвместимо със задачите на сегашното време.

Така трябва да разбираме и най-трудната от всички притчи на Исус – тази за неверния настойник (Лука 16:1-8). Отново историята е много проста. Един настойник на богатство е наклеветен, че разпилява богатството на собственика. Той е повикан да даде отчет и разбира, че вече няма да бъде на този пост и си позволява още по-голямо прахосничество. Позволява на длъжниците да се измъкнат по-лесно, надявайки се, че по този начин ще си спечели приятели, които после ще му помогнат, когато остане на улицата. Ударението в тази притча, и най-трудната за разбиране част за слушателите, е, че те очакват неодобрението на Исус за тази постъпка. Неочаквано за тях, Исус като че ли поощрява тази „далавера“.

Какво е имал предвид Исус, когато е разказвал тази история? Най-вероятно Той е предизвиквал слушателите да осъзнаят спешността на времето. Ако негодуват против тази история, колко повече се иска от тях, за да могат самите те да приложат дадения им урок. Те са в същото положение, в което е този разумен настойник, виждащ наближаващата го беда. Но бедствието, което наближава за слушателите, е несравнимо по-страшно. Този човек действа, той прави нещо, за да излезе от ситуацията (Отбележете, че никъде Исус не извинява неговите действия). „Ето, настъпващият час изисква и от вас действия“, иска да каже Исус, защото залогът е Всичко.

2. Този наближаващ час, който изисква действия – покаяние, е в същото време и час на спасение. Божието царство е Благата вест.

Двете притчи, които четем в Матей 13; 44-46 за скритото имане и за скъпоценния бисер, поставят ударението върху радостта от откритието. Някои пропускат Божието царство, други успяват да го открият. С радост те продават всичко, което имат, за да купят съкровището или скъпоценния бисер. Но Божието царство не е земно съкровище, нито бисер, То е Божий дар. Откриването на царството е неизразима радост. Можете да отбележите, че същият мотив звучи и в трите притчи за изгубени неща, които четем в Лука 15.

Ето как трябва да се научим да четем и изучаваме притчите. Те не бива да се алегоризират. Те трябва да се слушат като призиви за отклик на Исус и на Неговата мисия.

Въпросите на херменевтиката

Херменевтиката на притчите е едно уникално задание. Да не забравяме, че когато Исус е разказвал притчите, те не са се нуждаели от тълкуване. Те са предизвиквали ефект на изненада у слушателите, при което често те са се оказвали „уловени“ от казаното. Но те са стигнали до нас в писмена форма и се нуждаят от тълкуване поради невъзможността за моментално определяне на отправните точки и моментално отъждествява не с героите на притчата. Какво трябва да направим? Предлагаме ви две неща.

1. Както винаги, първо ние трябва да намерим техния настоящ библейски контекст. Притчите имат свой собствен, описан в евангелията контекст и чрез току-що описаната екзегетика, ние можем да открием тяхното значение и цел. Това, което трябва да направим е същото, което е направил и Матей в 18:10-14; 20:11-16: Да приведем същия смисъл към нашия нов собствен контекст. С притчите, които имат по-силно изразен повествователен характер, можем да постъпим като преразкажем историята по същия начин, но с нови отправни точки, така че нашите слушатели да изпитат същите чувства на гняв, радост и т.н. като първоначалните слушатели.

Не смятаме, че примерът с добрия самарянин, който ще ви дадем по-долу, е вдъхновен от Святия Дух, но той може да илюстрира една херменевтична възможност. Нека предположим, че слушателите ни са добре облечени, средно заможни типични американци – протестанти.

През една неделна сутрин, на една от главните магистрали на щата бе застанало едно семейство зле облечени, несресани хора. Очевидно те бяха изпаднали в голяма беда. Майката седеше на някакъв ожулен куфар, облечена в раздърпани дрехи и с безучастен поглед люлееше на ръце едно плачещо и повито в мръсни пелени бебе. Бащата – небръснат облечен в дочени дрехи, тъкмо се опитваше да узапти други две момчета. До тях имаше една смачкана кола, която очевидно вече бе изпяла песента си. По пътя мина забързан с колата си местният епископ, забързан за сутрешната служба. Бащата замаха отчаяно, но той не спря, правейки се че не вижда нещастниците.

Скоро се зададе друга кола и отново бащата замаха с все сила, но колата бе на президента на благотворителния клуб, който вече закъсняваше за общото събрание на президентите на клубове в щата. Той също се направи, че гледа много съсредоточено напред и че нищо не е забелязал.

Следващата кола бе на един известен с атеизма си в града човек, който обичаше да казва, че никога не е влизал в църква. Когато видя нещастието, сполетяло семейството на пътя, той спря и качи хората в колата си. След като разбра от какво се нуждаят, той ги закара до най-близкия мотел, предплати цената за една кола под наем и за едноседмичен престой, докато човекът си намери някаква работа в града. Накрая той усмихнато предложи пари на майката за храна и дрехи за нея и детето.

Единият от авторите на тази книга опита веднъж да разкаже тази история. Изумлението и гневът на слушателите бе сигурен белег, че те за първи път „чуват това“. Вие виждате колко близко до оригиналния контекст е тя. Протестантите евангелисти си мислеха: „Разбира се, какво друго можеш да очакваш от един епископ и от този президент! Третият вече ще е наш човек“. Все пак ние винаги разказваме притчата за добрия самарянин така, като че ли самаряните са били най-уважаваните хора. Но нищо не е в състояние да обиди редовно посещаващия църквата човек повече, от това да е принуден да одобри действията на един атеист. А точно такъв е този законник в контекста на евангелието.

Това може да се стори на някого доста силно казано и затова ние настояваме, когато правите такава херменевтика да сте сигурни, че сте направили много добра екзегетика. Нашият опит показва, че повечето от нас са малко високомерни и разказването на някои от притчите на Исус би било полезно да ни напомни за нашето нежелание да прощаваме (Матей 18:23-25), за гнева ни за Божията милост, когато искаме Бог да е „справедлив“ (Матей 20:1-16), за нашата гордост от това, че сме добри християни в сравнение с онези „лоши хора“ (Лука 18:9-14). Не знаехме да се смеем ли или да плачем, когато ни разказаха за един неделен учител, който след като произнесъл едночасова беседа на тема „Гордият фарисей“ (Лука 18:9-14) завършил със следната молитва: „Благодарим ти, Господи, че не си ни направил като фарисея от тази притча!“ А ние трябва да ви напомним да не се смеете много гръмогласно, да не би със смеха си да казвате: „Благодарим ти, Господи, че не си ни направил като този неделен учител!“

2. Нашето второ предложение е свързано с факта, че притчите на Исус са едновременно и средства за благовестие на Божието царство. Нужно е да се потопите в смисъла на Божието царство, в проповедите на Исус. В тази връзка ние горещо ви препоръчваме книгата на Джордж Лад „Настоящето на бъдещето“ (Grand Rapids: Eerdmans, 1974).

Спешността, която срещаме в притчите за Божието царство, е нужна и днес. Тези, които се опитват да обезпечат живота си със земни богатства, спешно се нуждаят да чуят Словото за неизбежното осъждение, а заблудените отчаяно се нуждаят да чуят Благата вест. Йоахим Еремия пише в своята книга „Преоткриване на притчите“ (New York: Scribner, 1974, стр. 181):

„Дойде часът на изпълнението: това е крайъгълният камък във всички тях. Силният е обезоръжен, силата на злото е отслабнала, лекарят е при болния, прокаженият е очистен, тежкото бреме на вината е отхвърлено, изгубената овца е намерена, вратата на нашия небесен Отец е отворена, бедните и просяците са насядали на трапезата, господарят, чиято добрина не сме заслужили, плаща на всекиго изработеното, голяма радост е изпълнила сърцата ни. Дойде благодатната Божия година. Защото се появи Онзи, чието величие сияе чрез всяка Негова дума и притча – Спасителят!“