Съдържание Цялата книга на една страница

ГЛАВА 7 – ЕВАНГЕЛИЯТА: ЕДНА ИСТОРИЯ С МНОГО ИЗМЕРЕНИЯ

От пръв поглед евангелията, както бе посочено и за посланията и за Деяния на апостолите, изглеждат лесни за тълкуване. Тъй като материалите в евангелията могат да бъдат грубо разделени на притчи и повествования, т.е. учения на Исус и разкази за Исус, трябва теоретично да се следват принципите за тълкуване на посланията за първия вид и принципите за историческите повествования за другия вид.

Това съвсем не е лесно. Формата на четирите евангелия е уникален литературен жанр, който има само няколко аналога. Големите проблеми при екзегетиката им се дължат на тяхната уникалност, която след малко ще разгледаме. Възникват и много допълнителни херменевтични проблеми. Някои от тях се крият в притчите, които разказва Исус. Но главните херменевтични проблеми безспорно са свързани с разбирането на „Божието царство“ – един термин, който е основен в проповядването на Исус от една страна, и който в същото време е съществувал и в езика, и в идеите на юдаизма през първи век. Проблемът е в това как да се тълкуват тези идеи, отнесени към днешно време.

Природата на евангелията

Почти всички трудности при тълкуването на евангелията произтичат от следните два очевидни факта: (1) Не лично Исус е писал евангелията, а неговите ученици и съвременници; (2) Те са четири на брой.

Фактът, че не Исус е написал евангелията е много важен. Ако Исус сам бе оставил нещо написано, то едва ли би изглеждало като нашите евангелия, а вероятно би приличало на старозаветна книга на някой от пророците, например Амос – една колекция от изречени пророчества и притчи, както и кратки лични повествования (подобно на Амос 7:10-17). Нашите евангелия наистина съдържат сбор от притчи, но те са винаги дадени като една неотменна част от историческото повествование за Исус и Неговото проповядване. Те не са книги от Исус, а книги за Исус, съдържащи много примери от Неговото учение.

Трудностите, които възникват за нас при изучаване на евангелията, не трябва да се преувеличават, но все пак те реално съществуват. Природата на тези трудности може най-добре да се види, ако се разгледа разликата между представянето на апостол Павел в Деяния на апостолите от една страна и неговото описание в посланията му, от друга страна. Ако нямахме Деяния на апостолите, ние бихме събрали заедно всичките послания и бихме се опитали да подредим по някакъв логичен за нас начин мозайката на неговия живот, която би била непълна. От друга страна, ако не притежавахме неговите послания, нашето познание на неговата теология би се основавало само на неговите речи, както са описани в Деяния и следователно би било непълно. Важните неща за живота на Павел ние вземаме от Деяния, които допълваме с информация, извлечена от неговите послания. Що се отнася до неговата теология, ние първо използваме посланията му, като ги допълваме с информация, извлечена от Деяния на апостолите.

На някои читатели тази особеност може да изглежда смущаваща, но не бива. Истина е, че някои изследвания така деформират тази даденост, че да могат да направят извода, че не може да се вярва на евангелията. Но такъв извод е напълно необоснован. Най-сериозните и добри изследвания показаха и показват историческата истинност и надеждност на разказаното в евангелията. Нашата позиция е проста. Бог ни е дал нещата, които знаем за проповядването и живота на Исус, именно по този начин, не по някакъв друг начин, който да изглежда по-добър за нечие механично, магнетофонно мислене. И във всички случаи фактът, че Словото не е писано лично от Исус, а за Него, е част от неговата изключителност и негово предимство, а не негов недостатък.

Евангелията са четири. Как е станало така и защо? Все пак нямаме четири Деяния на апостолите, а само едно. Нещо повече, материалите в първите три евангелия толкова много си приличат, че ги наричаме синоптични евангелия. Някой може да зададе въпроса защо тогава е оставено евангелието от Марк, след като то е толкова кратко, че едва запълва две големи печатни страници. Отново се налага да повторим: ние вярваме, че фактът, че евангелията са четири, е част от тяхната изключителност.

И така, каква е природата на евангелията и защо тяхната природа ги прави изключителни? Най-добре ще бъде, ако първо отговорим на въпроса „Защо точно четири?“ Не може да се даде абсолютно определен отговор на този въпрос, но поне единият от възможните отговори е прост и прагматичен – и четирите християнски общности, които се образували, се нуждаели от книга за Исус. Поради различни причини евангелието, написано за една общност или група християни, не отговаряло на нуждите на друга общност или група. Така било написано първото евангелие (това на Марк, както обикновено се смята), а впоследствие било пренаписано от Матей и Лука, за да отговори на различни нужди. Независимо от тях (отново според най-разпространеното мнение сред изследователите), Йоан написва своето по-различно евангелие поради съвсем различни причини. Ние вярваме обаче, че всичко това е било режисирано от Святия Дух.

За по-късната църква ни едно от четирите евангелия не може да замести останалите, а всяко стои независимо от другите и има своя ценност и автентичност. Защо? Защото във всеки от случаите Исус се разкрива на две нива. Първо, съществува чисто исторически контекст, който е свързан с това кой е Исус, какво е казал и какво е извършил; това е този Исус, който бе разпнат и възкръсна от смъртта, комуто сега се покланяме като възкръсналия и възнесен наш Бог. Второ, съществува голяма нужда от преразказването на тази история за нуждите на по-късните християнски общности, говорещи не арамейски, а гръцки език, неживеещи в селски и селскостопански райони като евреите, а в Рим, Ефес, Антиохия, където Словото трябвало да бъде разбирано от хора, живеещи в съвсем друга урбанистична и културна (нееврейска) обстановка.

В този смисъл евангелията вече служат като херменевтични модели и за нас, които поради собствената си природа предопределят нуждата ние също да преразказваме тази история, но вече в новия контекст на нашия двадесети век.

Тези книги, които ни казват всичко онова, което ние практически знаем за Исус, все пак не са биографични книги – макар че частично са и такива. Те не са и като познатата съвременна поредица „житиета“ на велики хора „Животът на знаменитите хора“, макар че приличат на нея. Те са, ако използваме фразата, останала от преподобния отец на християнската църква от втори век Юстиниан Мъченик, „спомени на апостолите“. Четири различни биографии на един и същ човек не биха могли да стоят равностойно една до друга; четирите евангелия стоят равностойно едно до друго, защото в тях намираме фактите за Исус записани наведнъж по едно и също време, възстановяват учението на Исус и свидетелстват заедно за Исус. Такава е тяхната природа и в това се състои тяхната изключителност. Това е много важно както за екзегетиката, така и за херменевтиката. Екзегетиката на евангелията изисква от нас да разсъждаваме както в историческия контекст на Исусовото време, така и в контекста на техните автори.

Историческият контекст

Когато правим екзегетиката на евангелията, първото нещо, което трябва да направим е да се погрижим за разбирането на историческия контекст. Това означава не само да познаваме историята като цяло, но и да направим една внимателна реконструкция на онази частна ситуация, за която ни разказва автора. Тази задача е доста трудна понякога, особено като се имат предвид двете нива на документа. Историческият контекст се отнася за самия Исус. Трябва да вземем предвид културата и религията на евреите от онова време, т.е. на палестинския юдаизъм, в условията в които Исус е живял и проповядвал учението Си, както и частния контекст на дадена притча или думи, казани от Исус. Освен това, трябва да се съобразим и с автора (евангелиста) и с причините, поради които той разказва за това.

Ясно е, че за обикновения читател е много трудно да се справи с всичко това. Нещо повече, ясно е, че има и изследователи, които преследват някакви свои спекулативни цели и те предпочитат именно евангелията от Новия Завет. И така, природата на евангелията е една даденост за нас: те са документи на две нива, независимо удобно ли е това за нас или не е. Ние не смятаме, че вие трябва да станете „експерти“. Искаме само да завишим нивото на познание на тези неща, за да можете по-добре да оцените евангелията и да можете да се справите с въпросите, които възникват във връзка с тях.

Главното за историческия контекст на Исус

Много важно за разбирането на Исус е да се потопим в юдейското движение от първи век, част от което е Исус. Недостатъчно е да знаем само, че садукеите не са вярвали във възкресението. Трябва да знаем и защо те не са повярвали на Исус и защо Той толкова малко контактувал с тях.

За да разберем всичко това, ние просто трябва да потърсим допълнителна литература. Всяка от следните три книги би била много полезна: Йоахим Еремия, „Ерусалим по времето на Исус: (Philadelphia: Fortress, 1969); Едуард Лосе, „Обстановката на Новия Завет“ (Nashville: Abingdon. 1976); Ж. Дънкан М. Дерет, „Посещението на Исус“ (New York: Seabury, 1973).

Една много важна черта на историческия контекст, която много често се пропуска, е формата на учението на Исус. Исус често разказва притчи. Но Той използва и голямо разнообразие от други изразни форми. Например Той е майстор на целевата хипербола. В Матей 5:29-30 (вижте и Марк 9:43-48), Исус казва на учениците си да извадят окото, което ги съблазнява и да отсекат ръката, която ги съблазнява. Знаем, че Исус не е имал предвид буквално това действие. Той е имал предвид, че хората трябва да изхвърлят от живота си всичко, което ги съблазнява и ги кара да грешат. Но откъде знаем, че Той не е имал предвид буквалното действие? Защото познаваме хиперболата и знаем от опит колко е полезна понякога при обучението, когато учителят има предвид не точно това, което казва.

Исус също използва много ефективно и поговорките (Матей 6:21; Марк 3:24), сравненията и метафорите (Матей 10:16; 5:13), поезията (Матей 7:6-8; Лука 6:27-28), въпросите (Матей 17:25), иронията (Матей 16:2-3) и други. За по-задълбочено изучаване на тези въпроси ви препоръчваме книгата на Робърт X. Стейн, „Методът и посланието на Христовото учение“ (Philadelphia, Westminister, 1978).

Конкретният исторически контекст на Исус

Това е по-трудният аспект на възстановяването на историческия контекст на Исус, и по-специално, на много от Неговите поучения, които са дадени в евангелията без много подробности. Причината за това е, че думите на Исус са изказани устно през един тригодишен период. Това е онази част от проповедите на Исус, която е преразказана от Неговите лични разговори с различни хора (наричат се още перикопи). При това преразказване някои от думите на Исус са ни предадени заедно със своя първоначален контекст, иначе бихме ги разбрали погрешно. Изследователите наричат тези случки „истории с разрешение“, тъй като повествованието само по себе си съществува само, за да даде основание на заключителните думи. Една такава типична история с разрешение е Марк 12:13-17, чиито контекст е въпросът дали да се плащат такси на римляните. Тя завършва с думите „Отдавайте Кесаревото на Кесаря, и Божието на Бога“. Можете ли да си представите как бихме възстановили първоначалния контекст на тези думи, ако те ни бяха предадени без повествованието, което ни изяснява, че тук действително става дума за плащане на пари?

Но има и такива думи, изречения и поучения на Исус, които не са предадени заедно с първоначалния си контекст. Даже апостол Павел ни дава пример за това. Той на три места цитира думи на Исус (1 Коринтяни 7:10; 9:14; Деяния 20:35) без да взема предвид техния първоначален контекст и ние не трябва да искаме от него това. От тези три цитирани изречения двете, които срещаме в 1 Коринтяни могат да се намерят в евангелията. Това, което се отнася до разводите („Жена да не оставя мъжа си“) може да се намери в два контекста – Матей 5:31-32, където Исус проповядва на учениците Си и Матей 19:3-12, Марк 10:1-12, където Исус отговаря на фарисеите. Това, което се отнася до заплащането, може да се намери в Матей 10:10 и в Лука 10:7 в контекста на изпращането на дванадесетте (Матей) и на седемдесет и двамата (Лука). Но казаното в Деяния 20:35 „По-блажено е да дава човек, отколкото да взема“ не се среща никъде в евангелията, т.е. то изцяло остава без първоначалния си контекст.

Не бива да ни учудва това, че много такива изречения и поучения, останали без първоначален контекст, са били известни и използвани от евангелистите и самите евангелисти, под ръководството на Святия Дух, са им придали този смисъл, в който ги използваме и днес. Това е една от причините, поради които често намираме едно и също поучение, казано в различен контекст в евангелията. Това е и причината, че поучения на една и съща тема често се срещат групирани по тематика в евангелията. Матей ни дава пет големи тематични групи, всяка от тях завършва с думите: „И когато свърши Исус тези думи…“ живот в небесното царство и т.н. проповед на планината гл. (5-7), наставленията към дванадесетте за проповядването на небесното царство (10:5-42), притчи за небесното царство (13:1-52), поучения за взаимоотношенията (18:1-35) и есхатология или поучения за последното време (гл. 23-25).

Има два начина да илюстрираме, че Матей разпределя поученията на групи, като използваме за пример глава 10. (1) Контекстът е историческата мисия на дванадесетте и наставленията, които им дава Исус преди да ги изпрати да проповядват (ст. 5:12). Стихове 16-20, обаче, се отнасят вече за доста по-късно време, защото в ст. 5-6 Той им казва да отиват само при заблудените овце на Израел, а в 16-20 казва, че ще бъдат изправени пред „управители, царе и езичници“, а явно такива не са били включени в първоначалната мисия на дванадесетте. (2) Тези прекрасно аранжирани наставления на Исус могат да се намерят и в евангелието на Лука, но пръснати и не в този ред: 9:2-5, 10:3, 21:12-17, 12:11-12, 6:40, 12:2-9, 12:51-53, 14:25-27, 17:33, 10:16. Това за нас означава, че евангелист Лука също е познавал тези поучения, но като отделни единици и затова ги е поставил в различен контекст.

Следователно, при изучаването на евангелията ще е нужно да си задавате въпроса, даже и да не сте в състояние винаги да му отговорите с точност, кои са слушателите на Исус, когато Той казва нещо – дали най-близките му ученици, множеството или Неговите опоненти. Изясняването на историческия контекст или кои са слушатели на Исус няма задължително да промени основния смисъл на думите Му, но ще разшири вашата перспектива и нерядко ще ви помогне да разберете по-добре смисъла на това, което Исус казва.

Историческият контекст на евангелията

Тук няма да говорим за литературния контекст, в който всеки от евангелистите е изразил материалите за Исус, а за историческия контекст, подсказал на писателя да напише евангелието. Отново ще се окажем въвлечени в изследователско гадание, тъй като евангелията са анонимни (авторите не се посочват поименно) и не можем да бъдем сигурни какво е авторовото място в повествованието. Въпреки това, можем да сме сигурни в това, какво е накарало евангелиста да избере и подреди своя материал по този начин.

Евангелието от Марк, например, си е поставило целта да ни обясни природата на Месианството на Исус. Въпреки че Марк знае, че Месията е Божий Син (1:1), който притежава божествена сила и състрадание (1:1 – 8:26), той също знае, че Исус непрекъснато е скривал Своето Месианство (1:34, 1:43, 3:12, 4:11, 5:43, 7:24, 7:36, 8:26, 8:30). Причината за това пазене на тайна е, че само Исус разбира истинската Си Месианска участ – тази на страдащ слуга, който побеждава чрез Своята смърт. Въпреки, че това е било обяснено три пъти на учениците, те все не го разбирали (8:27-33, 9:30-32, 10:32-45). Също като онзи слепец, когото Исус е трябвало да докосне два пъти, за да се увери, че е прогледал (Марк 8:22-26), така и учениците имали нужда от второ докосване, Исусовото Възкресение, за да виждат ясно.

Това, че целта на Марк е именно да покаже природата на Месианството на Исус, още по-добре се вижда от факта, че той не е включил нищо за учението на Исус преди да обясни смисъла на Неговото страдание (8:31-33). Внушението, както и непосредствено казаното, е съвсем ясно. Кръстът и служението на Исус са също знаци за едно изключително наставничество. Както е казал поетът: „Туй пътят е, по който мина Господарят наш. Не трябва ли слугата Му по него да премине?“

Всичко това може да се види след един внимателен прочит на евангелието според Марк. Това е неговия исторически контекст. С малко по-голяма неопределеност можем да посочим и конкретното място на евангелието на Марк в исторически план. Можем да последваме историческата традиция и да приемем, че това евангелие отразява спомените на апостол Петър. То се е появило в Рим малко след последните гонения и мъченичество, времето на големите страдания на християните в Рим. Такова едно контекстуално четене и изучаване е толкова важно за евангелията, колкото и за посланията на апостол Павел.

Литературният контекст

Вече засегнахме някои неща от литературния контекст в Конкретния историческия контекст на Исус. Литературният контекст касае мястото на дадената история – перикоп в контекста на което и да е от евангелията. В определена степен този контекст е фиксиран от първоначалния исторически контекст, който може би е бил известен на евангелиста. Но както вече видяхме, много от материалите в евангелията дължат своя настоящ контекст на самите евангелисти, според внушението, дадено им от Святия Дух.

Ние имаме две задачи: (1) да ви помогнем в екзегетиката или в информираното четене на дадено поучение или повествование в неговия контекст в евангелието и (2) да ви помогнем да разбирате композицията на евангелията като цяло и така да можете да тълкувате всяко едно от евангелията поотделно, а не просто като изолирани факти за живота на Исус.

Тълкуване на индивидуалните перикопи

При обсъждането на посланията отбелязахме важността на „мисленето в рамките на отделните параграфи“. Това не е чак толкова важно при евангелията, но понякога също е необходимо, особено когато се тълкуват големите пасажи с проповедите на Исус. Ние вече отбелязахме, че тези проповеди имат доста подчертано подобие с посланията. Поради уникалността на евангелията, трябва да се мисли и по хоризонтала и по вертикала.

С това искаме само да ви напомним, че евангелията имат два различаващи се признака: първо, че те са четири и второ, че това са документи на „две нива“.

Мислене по хоризонтала. Това означава, че когато изучаваме даден перикоп, в което и да е от евангелията, трябва да правим паралел с другите евангелия. С това, обаче, не бива да се прекалява, тъй като никой от евангелистите не е предполагал, че неговото евангелие ще се сравнява с другите евангелия. И все пак фактът, че Бог ни е завещал четири евангелия, означава, че те не бива да се четат изолирани едно от друго.

Най-напред искаме да ви предупредим: целта на паралелното четене на евангелията не е просто да запълваме разказа от едното евангелие с подробности от другото евангелие. Обикновено такова четене има за цел да хармонизира подробностите и да ни покаже различното във всяко от евангелията. Едно такова „допълване на подробностите“ би трябвало да ни интересува само по отношение на „историческия Исус“, но не и по отношение на каноничното ниво, което трябва да е наша първа грижа.

Причините за паралелното мислене са две. Първо, този паралел ще ни помогне да оценим по-добре разликите между отделните евангелия. Нали именно тези разлики са причините да имаме тези четири евангелия. Второ, паралелът ще ни помогне да видим различните контексти на едни и същи или подобни случки, както те са съществували в отделните църкви. Ние по-нататък ще илюстрираме тези две причини, но нека първо кажем няколко думи за предположенията.

Невъзможно е да се четат евангелията без да се правят предположения за връзката помежду им – даже и ако никога не сте мислили за това. Най-често срещаното предположение, но което е най-малко основателно, е че всяко евангелие е писано отделно от другите. Но съществуват твърде много доказателства против това предложение, за да можем да го приемем за вярно.

Например до вземем факта, че съществува такава голяма словесна прилика между евангелията на Матей, Марк и Лука в техните повествования, както и в тяхното предаване на думите на Исус. Тази прилика не бива да ни изненадва, когато става дума за неща, казани от човек, който е говорил по такъв начин, както никой друг не е можел да говори. Но тук има и нещо друго, особено когато се има предвид, че: (1) тези истории първо са били разказвани на арамейски, а ние говорим за тях, като предадени на гръцки език, (2) словоредът в гръцкия език понякога е много свободен, но независимо от това, подобията са толкова силно подчертани, че са превъзмогнали тази свобода на езика и (3) почти е невероятно трима души, в три различни части на огромната Римска империя да разкажат една и съща история с еднакви думи – даже и в такива дребни езикови и граматически подробности, като индивидуален стил, предлози, съюзи. А точно това се случва постоянно в трите евангелия.

Това чудесно може да се види от повествованието за нахранването на петхилядното множество, което е една от няколкото истории, разказана и в четирите евангелия. Вижте следната статистика:

1. Брой използвани думи за да се разкаже историята Матей – 157; Марк – 194; Лука – 153; Йоан – 199;

2. Брой на думите, които са едни и същи и в първите три евангелия: 53

3. Брой общи думи, които Йоан има с останалите трима евангелисти: 8 (пет, две, пет хиляди, парчета хляб, дванадесет коша с къшеи)

4. Процентно отношение на подобието

Матей и Марк 59%

Матей и Лука 44%

Лука и Марк 40%

Йоан и Матей 8.5%

Йоан и Марк 8.5%

Йоан и Лука 6.5%

От тук могат да се направят следните заключения: Йоан ни предава една независима история. Той повтаря само абсолютно необходимите думи, за да ни разкаже случая, като даже използва различна дума когато говори за „риба“. Другите три евангелия явно са взаимозависими. Тези, които владеят гръцки знаят колко е трудно двама различни разказвачи да разкажат една и съща история с 60% подобие на използваните думи и даже съвпадение в словореда. Например, нека да съпоставим думите в Марк 13:14 с тези от Матей 24:15 „… който чете нека разбира“. Тези думи навярно не са били характерни за говоримата реч, тъй като хронологически те се срещат най-рано в Марк, без да се споменава Даниил, това едва ли са думи на Исус, взети от Даниил. Следователно, изразът е вместен в думите на Исус от някой от тримата евангелисти, за да се отнасят за бъдещите читатели. Изглежда почти невероятно, че същият израз ще бъде вместен от двама независими автори.

Най-доброто обяснение е това, което дадохме по-рано, че Марк е написал своето евангелие пръв, вероятно отчасти на базата на свои записки и спомени от проповедите и учението на апостол Петър. Лука и Матей са имали достъп до евангелието на Марк и независимо един от друг са го използвали като базов източник за написването на своите евангелия. Но те вероятно също са имали достъп и до други материали за Исус, някои от които са били достъпни и за двамата едновременно. Тези допълнителни материали, обаче, много рядко присъстват в двете евангелия в еднакъв ред, което вероятно показва, че Матей и Лука не са имали взаимен достъп до написаното от другия. Накрая Йоан, независимо от другите трима, е написал своето евангелие и то слабо прилича на тях. Ето как Святият Дух е вдъхновил написването на евангелията.

От следния пример ще видите как всичко това може да ви помогне в тълкуването на евангелията. Забележете как, изглежда „мерзостта, която докарва запустение“, когато четем за това в паралел:

Матей 24:15-16

„Затова, когато видите мерзостта, която докарва запустение, за която говори пророк Даниил, стояща на светото място, (който чете нека разбира). Тогава ония, които са в Юдея, нека бягат по планините“.

Марк 13:14

„И когато видите мерзостта, която докарва запустение стояща там гдето не подобава, (който чете нека разбира). Тогава ония, които са в Юдея нека бягат по планините“

Лука 21:20-21

„..когато видите Ерусалим,че е заобиколен от войски, това да знаете, че е наближило запустяването му. Тогава ония, които са в Юдея, нека бягат в планините, и…“

Трябва първо да отбележим, че това поучение може да се открие и в трите евангелия в същата последователност – то е произнесено в проповедта на Исус на Елеонския хълм. Когато Марк записва тези думи, той призовава своите читатели към съсредоточаване върху това, което Исус има предвид под „мерзостта, която докарва запустение … стояща там гдето не подобава…“. Матей, също под внушението на Святия Дух, помага на читателите си, като прави казаното малко по-ясно. Тази „мерзост, която докарва запустение“, напомня Матей, се споменава в пророк Даниил, а това, което Исус има предвид под „стояща там, където не подобава“ е самото „свято място“ – храмът в Ерусалим. Лука, също под внушението на Святия Дух, просто е разтълкувал думите, за да помогне на своите читатели – езичници. Той наистина им е помогнал да разберат добре казаното от Исус „А когато видите Ерусалим, че е заобиколен от войски, това да знаете, че е наближило запустяването му“.

Виждате как мисленето по хоризонтала и знанието на факта, че Матей и Лука са ползвали евангелието на Марк като източник, може да ви помогне да тълкувате всяко от евангелията. То би могло да ви помогне и да видите как понякога един и същ материал се използва в нови контексти, в новите появяващи се църкви.

Да вземем за пример оплакването на Ерусалим от Исус, което е едно от нещата, които срещаме в Матей и Лука, но не срещаме в Марк. Думите се появяват и в двете евангелия почти еднакви, дума по дума. В Лука 13:34-35 те са приобщени към една голяма група от повествования и поучения на Исус по време на пътуването до Ерусалим (9:51-19:10). Те непосредствено следват предупреждението за Ирод, което Исус завършва с думите „…не е възможно пророк да загине вън от Ерусалим“. Отхвърлянето на Божий посланик ще доведе до осъждение на Израел. В Матей 23:37-39 това оплакване е като заключение на седем „Горко вам…“, казани за фарисеите, последното от които се отнася за убиването на пророците в Ерусалим. В този случай оплакването има същия смисъл и в двете евангелия, макар че е поставено в различни контексти.

Същото нещо важи и за много други поучения. Господната молитва е дадена и в двете евангелия (Матей 6:7-13 и Лука 11:2-4) в контекста на поучението относно как учениците да се молят, макар че се отличават в подробностите. Обърнете внимание, че в Матей то служи за модел „А вие се молете така…:, а в Лука е позволено и повторение „Когато се молите, думайте…“ Можете да си отбележите следните места: Матей 5:3-11 и Лука 6:20-23. В Матей бедните са „бедни духом“, докато в Лука те са „вие сиромасите“ и са поставени в контраст на „вас богатите“ (6:24). В този случай имаме нещо като нецял канон. По традиция, евангелистите възприемат това като „бедни духом“, докато социалните активисти възприемат само „вие бедните“. Ние поддържаме тезата, че и двете разбирания са канонични. Истинските бедни са тези, които се признават за бедни и незначителни пред Господа. Но Бог от Библията, който се въплъти в Исус от Назарет, е Бог, който защитава каузата на потисканите и безправните. В евангелието на Лука това е подчертано като един аспект на божественото откровение (вижте например 14:12-14, 12:33-34 и сравнете с Матей 6:19-21).

Ако вие проявявате сериозен интерес към изучаването на Библията, ще трябва да се научите да се обръщате към синопсиса (представянето на Словото в успоредни колони). Най-добрият синопсис е редактиран от Курт Аланд и се нарича „Синопсис на четирите евангелия“ (New York, United Bible Societes, 1975).

Мислене по вертикала. Това означава, че трябва по време на четенето да вземате предвид историческия контекст на Исус и едновременно с това и на евангелиста.щ

Отново ще започнем с едно предупреждение. Целта на мисленето по вертикала не е първо да изучаваме живота на историческата личност Исус. Разбира се, това е важно за нас. Но евангелията в тяхната настояща форма са Божието Слово за нас, а не реставрирането на живота на Исус. И отново, не бива да прекаляваме с този тип мислене. Това е просто призив към вас да внимавате, тъй като много от материалите в евангелията дължат своя контекст на евангелистите. Доброто тълкуване изисква да оценяваме дадени думи първо в техния първоначален исторически контекст като прелюдия към тяхното разбиране в настоящия им каноничен контекст.

Ще илюстрираме това със стиховете в Матей 20:1-16, притчата на Исус за работниците и лозето. Какво означава това в контекста на Матей? Ако първо направим хоризонтално изследване, ще констатираме, че от двете страни на притчата Матей ни дава дълги пасажи от материали, в които той следва много близко Марк (вижте Матей 19:1-30, 20:17-34 и Марк 10:1-52). В 10:31 Марк казва: „Обаче мнозина първи ще бъдат последни“. Има запазване за поколенията на този фактически материал за Исус и учението Му, който тогава е бил все още на разположение. И въпреки това Йоан, който ни дава някои значително по-разширени повествования и проповеди от останалите евангелисти, на няколко пъти ни казва, че е проявил голяма доза селективност (вижте 20:30-31; 21:25). Това последно изречение на Йоан 21:25:, казано като хипербола, вероятно важи и за другите трима евангелисти. Лука, например, е предпочел въобще да не включва една доста голяма част от материал, който намираме в Марк 6:45 – 8:26.

В същото време евангелистите и техните църкви са се постарали достъпният материал за живота и учението на Исус да бъде селекциониран и адаптиран. Йоан казва, че неговата цел за написване на евангелието е теологична „А тия са написани за да повярвате, че Исус е Христос, Божият Син…“ (20:31). Този интерес към Исус като Юдейския Месия е вероятно главната причина, че огромната част от повествованието за Исус се води в Юдея и Ерусалим. Направете сравнение в синопсиса, за да видите, че в останалите три евангелия събитията протичат най-вече в Галилея. Защото за евреите истинският дом на Месията е Ерусалим. Следователно Йоан е знаел за думите на Исус, че никой пророк не получава почит в родината си. Тези думи са били казани от Исус във връзка с Неговото отхвърляне от жителите на Назарет (Матей 13:57; Марк 6:4; Лука 4:24). В евангелието на Йоан тези думи са казани от Исус във връзка с неприемането на Месията в Ерусалим (4:44) – едно дълбоко теологично прозрение на Йоан.

Принципът на адаптация също ни обяснява някои от различията, които можем да срещнем в евангелията. Едно от най-забележимите различия е проклинането на смокинята (Марк 11:12-14, 20-25; Матей 21:18-22). В евангелието на Марк тази случка е разказана заради нейното символично теологично значение. Вижте, че между самото проклинане и изсъхването на смокинята, Исус произнася едно подобно осъждение над юдаизма чрез изгонването на търговците от храма. Историята за смокинята е имала голямо значение за ранната църква поради поучението за вярата, с което тази история завършва. В евангелието на Матей този урок за вярата е единствената цел на тази разказана история и затова Матей е свързал непосредствено проклинането и изсъхването на смокинята, за да подчертае това. Не забравяйте, че и в двата случая това разказване на историята за смокинята е вдъхновено от Святия Дух.

За да илюстрираме по-мащабно процеса на композиране на евангелията, нека погледнем в уводните глави на евангелието от Марк (1:14 – 3:6). Тези глави са образци на писателско майсторство и са толкова добре построени, че читателят разбира авторския смисъл много лесно без да забележи средствата, с които авторът постига тази яснота.

Марк се е интересувал по-специално от три страни на проповядването на Исус и това са: популярността на Исус сред масите, проповедите Му за учениците и противопоставянето срещу Исус, което властта предприема против проповядването на Исус. Отбележете си колко умело, чрез подбор и подреждане на повествованията, Марко ни разкрива тези три страни. След направеното въведение в проповядването на Исус (1:14-15), първото повествование се отнася за избора на първите ученици. Този мотив се развива и доразработва в следващите части (3:13-19; 4:10-12; 4:34-41 и др.), а в първите две глави той продължава с другите две важни от негова гледна точка страни. Започвайки с 1:21 до 1:45, Марко ни дава само четири перикопа: денят, проведен в Капернаум (1:21-28 и 29-34), кратката проповедническа обиколка през следващия ден (1:35-39) и историята с изцерението на прокажения (1:40-45). Най-силно звучащият мотив е бързото нарастване на популярността на Исус (вижте ст. 27-28, 32-3, 37, 45) с кулминация, че „Исус не можеше вече да влезе явно в някой град… и дохождаха при Него отвсякъде“. Тази картина на нарастваща популярност изглежда завладяваща; а Марк е обрисувал всичко това само с четири повествования плюс повтарящата се фраза „и веднага на часа“ (1:21, 23, 28, 29, 31, 42) – една фраза, която, за съжаление, се е изгубила в някои от преводните версии, например NIV. С тази картина пред нас, по-нататък Марко избира пет различни вида повествования, за да ни обрисува нарастващата опозиция от страна на властите срещу Исус и Неговото учение. Забележете, че общият знаменател на първите четири перикопа е въпроса „Защо?“ (2:7, 16, 18, 24). Противопоставянето се появява, защото Исус опрощава грехове, яде заедно с грешници, пренебрегва традициите на постенето и „нарушава Съботата“. Последното се приема от евреите като предизвикателно противопоставяне на традицията, както става ясно от края на второто повествование от този род (3:1-6).

Ние не смятаме, че във всяка част и във всяко евангелие авторовият замисъл може да бъде проследен толкова ясно. Ние искаме само да кажем, че един такъв поглед върху евангелията е нещо необходимо.

Някои херменевтични наблюдения

В по-голямата си част херменевтичните принципи за евангелията са комбинация и за историческите повествования.

Поученията и повеленията

Предполагайки, че сме извършили внимателно своята екзегетика, преминаваме към херменевтиката. Поученията и повеленията на Исус в евангелията трябва да се отнесат към двадесетия век по същия начин, по който направихме това с посланията на апостол Павел, Петър или Йоан. Дори въпросът за културната относителност може да се зададе по същия начин. Разводът рядко може да бъде приет като разрешение на проблеми между християни – нещо, което срещнахме и в 1 Коринтяни 7:10-11. Но в една култура като тази на съвременна Америка, където един от двама възрастни: вярващи е бил разведен, въпросът за втори брак вероятно не бива да се решава преднамерено негативно, без да се взема предвид възможното изкупление на греха. Трябва внимателно да прегледаме думите, казани от Исус в едни съвършено различни културни обстоятелства. Едва ли ще имаме случай римски войник да ни принуди да вървим с него една миля, а ние да вървим с него две (Матей 5:41). Но смисълът, който влага Исус в това „правене повече отколкото ти искат“ днес със сигурност е приложим във всички съпоставими обстоятелства.

Тук искаме да обърнем внимание и на още едно важно нещо. Поради това, че много от повеленията, които казва Исус, са дадени, за да обяснят старозаветни закони и поради това, че за много хора те изглеждат непостижимо идеални, има много херменевтики, които „заобикалят“ тези повеления като нормативи за църквата. Тук не ще можем да обобщим и да опровергаем тези опити, но ще кажем само няколко думи за това. Отлично направен преглед на тези различни херменевтики е даден в шестата глава на книгата на Стейн „Методът и посланието на Христовото учение“.

Повечето от тези херменевтични опити са възникнали поради това, че повеленията ни изглеждат като закони, при това невъзможни за изпълнение. Според Новия Завет, християнският живот се основава на Божията милост, а не на спазването на законите. Но да се разглеждат повеленията на Исус като закони означава те да не се разбират правилно. Те не са закони в смисъл, че за да бъде или да остане християнин човек трябва да ги изпълнява; нашето спасение не зависи от перфектното изпълнение на тези повеления. Те са описания на това какъв трябва да е нашия християнски живот поради това, че Бог ни е приел. Етичното правило за неотмъщение (Матей 5:38-42) е фактически правило на Божието царство за днешното време. Но то произтича от Божията неотмъстителна любов към нас. Божието царство е описано като взаимоотношения между „Баща и син“. То произлиза от нашата опитност за Божието безусловно и неограничено опрощение, но тя трябва да бъде последвана от нашето безусловно и безгранично опрощаване на другите. Някой беше казал, че в християнството вярата е Божия милост, а етиката е нашата благодарност към Бога. И така повеленията на Исус са Божие Слово за нас, но те не са като законите в Стария Завет. Те описват новия живот, при който ще живеем като възлюбени и простени деца на Бога.

Повествованията

Повествованията в евангелията изпълняват повече от една роля. Историите за чудесата на Исус например, не са написани за поука или за да ни послужат като прецеденти. Обратно, те служат като убедителни илюстрации за силата на Божието царство, демонстрирана чрез проповядването на Исус. Те могат по заобиколен начин да илюстрират вяра, страх, неверие, но това не е тяхната първична функция. Такива истории като тази за богатия младеж (Марк 10:17-22 и аналогичните в другите евангелия), или искането да седнат от дясната страна на Исус (Марк 10:35-45 и аналогичните) са ни дадени в контекста на поучение, в което историята служи за илюстрация на поучението. Изглежда, че ще бъде съвсем правилно ако в нашата херменевтична практика ние ги използваме точно по същия начин.

Следователно смисълът на историята за богатия младеж не е, че всички ученици на Исус трябва да продадат имота си и да го последват. Има съвсем ясни примери, че Исус съвсем не е имал предвид това (вижте Лука 5:27-30; 8:3; Марк 14:3-9). Вместо това историята има за цел да илюстрира колко е трудно за един богат човек да наследи небесното царство, защото богатият се покланя на златото и се стреми да осигури живота си. Но Божията милостива любов може да направи чудеса и с богатите, казва Исус. Историята на Закхей (Лука 19:1-10) ни служи като илюстрация за това.

Заключителна и много важна бележка

Тази бележка се отнася и за историческия контекст на Исус, но я поместихме тук, защото е много важна за херменевтиката. Тя е: Никой дори и да не помисля, че може да тълкува правилно евангелията, без ясно да е разбрал идеята за Божието царство в проповядването на Исус. За справка и кратко въведение към казаното вижте глава 4 на книгата на Стейн „Методът и посланието на Христовото учение“. Тук ние само скицираме как тази забележка касае нашата херменевтика.

На първо място трябва да знаете, че основна теологична рамка на целия Нов Завет е есхатологията. Есхатологията решава въпроса за края, т.е. кога Бог ще постави край на този свят. Повечето евреи по времето на Исус са мислели есхатологично. Те мислели, че живеят в края на света, когато Бог ще се намеси в историята, ще постави край на старата ера и ще сътвори новата ера. Гръцката дума за края, който те чакали е есхатон. Да бъде някой човек есхатолог в мисленето означава той да чака края.

Есхатологичните надежди на евреите

Есхатонът

Тази ера                                                                                      Идната ера

(Време на Сатана)                                                                     (Време на Божие управление)

Характеризира се с:                                                                  Характеризира се с:

Грях                                                                                            Присъствие на Духа

Болести                                                                                       Праведност

Обладаване от демони                                                              Здраве

Победа на злото                                                                         Мир

Ранните християни, разбира се, знаели за този есхатологичен поглед върху живота. Те свързвали идването на Исус, Неговата смърт и възкресение, изпращане на Духа с това очакване за края на старото време. И станало точно така.

Идването на края означавало и начало на ново време – началото на новата ера на Бога, Месианската ера. Новото време се свързвало с Божието царство, което означавало „време на Божието управление“. Тази нова ера трябвало да бъде ера на праведност (Исая 11:4-5), в която хората да живеят в мир (Исая 2:2-4). Това трябвало да е време на изпълване със Святия Дух (Йоил 2:28-30), когато щял да се изпълни Новия Завет, за който говори пророк Еремия (Еремия 31:31-34, 32:38:40;_. Грехът и болестите щели да отминат (Захария 13:1; Исая 53:5). Даже животните щели да почувстват този радостен ефект от идването на новата ера (Исая 11:6-9).

И така, когато Йоан Кръстител обявил, че наближава края и идва новата ера и кръстил Божия Месия, есхатологичната треска достигнала апогея си. Ето го Месията, този който ще възвести новата ера на Духа (Лука 3:7-17).

Идва Исус и възвестява идването на Божието царство чрез Своето служение (Марк 1:14-15; Лука 17:20-21). Той прогонва зли духове, прави чудеса и приема отхвърлените и грешниците – нима това не са неоспоримите знаци на чаканото ново време (Лука 11:20; Матей 11:2-6; Лука 14:21; 15:1-2)? Всеки го гледа и очаква да види дали Той е онзи, Който ще дойде. Той ли носи със себе си Месианската ера с всичките и блага? И изведнъж Той е разпнат – и надеждата угасва.

Но не! Става нещо славно. На третия ден Той възкръсва от мъртвите и се появява пред очите на Своите последователи. Сега Той непременно ще „възвърне на Израел царството“ (Деяния 1:6). Но вместо това Той се връща при Отца и излива обещания Дух. Ето откъде се появяват проблемите не само за ранната църква, но и за нас. Исус възвести, че с Неговото идване започва новото време. И има всички признаци, че това е точно така: идването на Духа, чудесата, Новия Завет. И все пак тази нова ера още не е дошла. Как трябва да се разбира това?

Започвайки от първата проповед на апостол Петър в Деяния 3, ранните християни започват да разбират, че Исус не е дошъл да възвести „последния“ край, а само „началото“ на този край. И така те започват да разбират, че със смъртта и възкресението на Исус и с идването на Святия Дух е дошло и благословението на новото време. В определен смисъл краят вече е настъпил. Но от друга страна, краят не е напълно дошъл. Нещо като вече, но не съвсем.

Ранните вярващи се научават да бъдат истински есхатолози. Те живеят в междувремието – между началото на края и свършека на края. Чрез Господната вечеря те честват това свое есхатологично състояние като възвестяват (смъртта на Господа, докле дойде Той“ (1 Коринтяни 11:26). Те вече познават Божието всеопрощение, но не били още съвършени (Филипяни 3:7-14). Те вече имат победа над смъртта (1 Коринтяни 3:22), но все пак ще умрат (Филипяни 3:20-22). Те вече живеят чрез Святия Дух, но все пак живеят в един свят, в който Сатана може да ги атакува (Ефесяни 6:10-17). Те вече са оправдани и не са под осъждение (Римляни 8:1), но все пак предстои още един съд (2 Коринтяни 5:10). Те са бъдещите Божии хора, но това бъдеще е условно. Те виждат това бъдеще, живеят в светлината на неговите ценности, но те, както и ние, трябва да доживеят до това време в условията на този свят. Главната теологична рамка за разбиране на Новия Завет изглежда така:

Есхатологичен поглед върху Новия Завет

Есхатонът

ТАЗИ ЕРА                                          Начало (отминава)                                    Свършва

 

                                                  ЕРАТА, КОЯТО ЩЕ ДОЙДЕ             (никога не свършва)

 

Кръстът и възкресението                        Второто идване

Вече                                                          Още не

Праведност                                               Пълна праведност

Мир                                                           Пълен мир

Здраве                                                       Без болести и смърт

Дух                                                            Цялостна пълнота

Ключът към херменевтиката на по-голямата част от Новия Завет и най-вече учението и проповядването на Исус, трябва да се търси в това „очакване“. Точно защото Божието царство (времето на Божието управление) е осветено от личното идване на Христос, ние се чувстваме призовани към живот в Божието царство, което означава живот под Негово управление, лесно приети и простени, но поверени на християнските етични норми на новото време, развити в нашия собствен живот и в днешния свят.

И така, когато се молим: „Да дойде Твоето царство…“, ние преди всичко имаме предвид Неговото повторно идване. Но тъй като това време вече е започнало, тази молитва е изпълнена с внушения за бъдещето.