Съдържание Цялата книга на една страница

ГЛАВА 5 – СТАРОЗАВЕТНИТЕ ПОВЕСТВОВАНИЯ ПРАВИЛНОТО ИМ ИЗПОЛЗВАНЕ

Литературните произведения от типа „повествования“ са най-голямата част от библейските книги. Повече от 40 % от книгите на Стария Завет са повествования. Тъй като Старият Завет представлява 3/4 от обема на Библията, не е чудно, че най-често срещаният тип литература в цялата Библия е повествованието. Следните книги от Стария Завет са изцяло или в голяма степен организирани като повествования: Битие, Исус Навин, Съдии, 1-4 Книга на царете, 1-2 Книга на летописите, Ездра, Неемия, Даниил, Йона и Агей. Нещо повече, Изход, Числа, Еремия, Езекиил, Исая и Йов също съдържат съществени повествователни части. Големи части от четирите евангелия в Новия Завет и почти цялата Деяния са също повествования. Предполагаме, че Святият Дух не случайно е вдъхновил толкова много от Библията под формата на повествования. Очевидно е, че този жанр служи много добре на Бога. Как точно той служи на Божиите цели и как най-добре да го използваме в нашето служение са въпроси, чиито отговор ще се опитаме да дадем в тази глава.

Природа на повествованията

Какво представляват повествованията?

Повествованията са разкази. Въпреки че понякога ние използваме думата „разказ“, за да ги опишем, тук ние предпочитаме думата „повествование“, защото „разказ“ обикновено означава нещо измислено или забавна история. „Разказ“ означава и отделна, единична история с отделни персонажи и сюжет. Библията съдържа това, което ние най-често наричаме разказ за Бога – история, която е неизмислена, изключително важна и често твърде сложна. Това е една величествена история, по-велика от най-великия епос, по-богата на събития и по-значима със своите характери и описания от всяка друга история, измислена от човека. Ето защо за тези части от божествения разказ, които имат разказна форма, терминът „повествование“ е по-обективен и ние го предпочитаме.

Библейските повествования ни разказват за неща, които са се случили, но не за всички неща. Тяхната цел е да ни покажат Бог в действието Си при Сътворението и сред Своите хора. Повествованията Го величаят, помагат ни да Го разберем и да Го оценим и ни показват как Той се грижи за нас и ни защитава. В същото време те ни дават и много други поучения, важни за нашия живот. Всички повествования описват събития и характери (както божествени, така и човешки, животински, растителни и други). Старозаветните повествования описват събития, които са част от някакви по-големи събития и характери, най-важния от които е този на Бога.

Три нива на повествованието

Ще ви бъде полезно при изучаването на Стария Завет да знаете, че всяко повествование е написано на три нива. Най-горното ниво ни показва цялостния план на Бога, осъществен чрез Неговото творение. Ключови аспекти от сюжета на това ниво са Сътворението, падението на човечеството, силата на греха, нуждата от изкупление и Христовото въплъщение и жертва. Ключовият аспект на средното ниво е фокусиран в Израел: призоваването на Авраам, установяването на Авраамовото потомство чрез отците, заробването на Израел от Египет, Божието спасение от робството и завоюването на обещаната Ханаанска земя, греховете на Израел и неговото нарастващо непокорство, Божието търпение и защита на Израел, разрушаването на Северен Израел и Юдея, възстановяването на святостта след завръщането от робство. Има и най-ниско ниво. Към него трябва да отнесем стотиците индивидуални повествования, които оформят другите две нива; разказът за продаването на Йосиф от неговите братя на арабските керванджии, отиващи в Египет; разказът за Гедеон, който се съмнява в Бога и Го изпитва; разказът за Давидовото прелюбодеяние с Витсавее и др.

Отбележете си следното: всяко индивидуално Старозаветно повествование (най-ниско ниво) е поне част от по-общо повествование за историята на Израел (средно ниво), което пък е част от голямото повествование за Божието творение и изкуплението (най-високо ниво). Това голямо повествование излиза извън Стария Завет и преминава в Новия Завет. Не е възможно да разберем смисъла на някое от тези индивидуални повествования, без да признаем, че те са част от останалите две нива. Понякога повествованието е изградено от група по-къси индивидуални повествования. Такова повествование може да се нарече „сборно повествование“. Съществуването на сборни повествования в Библията няма да повлияе върху нейната структура от три нива. Надяваме се, че тази йерархия в повествованията ще ви помогне да станете по-добри християни в приложението на Старозаветните повествования във вашия собствен живот и служение. Когато Исус казва, че Писанията: „… свидетелстват за Мен“, Той очевидно няма предвид всеки пасаж от Стария Завет. Индивидуалните пасажи, включително онези повествования, които са месиански и посочени в Новия Завет като текстове, свидетелстващи за Христос (например вижте 1 Коринтяни 10:4) са важни части на Стария Завет, но откриват само малки части от голямото откровение. Въпреки това, Исус говори за най-високото ниво на повествованията, в което Неговото въплъщение е на централно място и подчинението на цялото творение на Него е смисълът на Божия план. Той учи, че Писанията в тяхната цялост свидетелстват за Него и ни показват Неговото господство чрез любов.

Това, което имаме на разположение, са индивидуални повествования (понякога и сборни), образуващи едно по-голямо повествование, което е част от едно по-главно повествование. Някои от сборните повествования са изградени от много голям брой кратки индивидуални повествования. Това е типично за всички разкази, които имат второстепенна сюжетна линия и но тази причина това не е изненадващо. В Новия Завет има индивидуални повествования (Лука – Деяния) като част от по-голямото повествование в рамките на главното повествование на Библията. Така е и в Стария Завет. Например едно голямо сборно повествование е това, което наричаме „повествованието за Йосиф“ (Битие 37-50). То съдържа много на брой кратки индивидуални повествования за Йосиф, такива като повествованието за неговия сън (Битие 37:5-17), повествованието за неговото продаване в робство на Петефрий от Египет (Битие 39), повествованието за погребването на Яков в Ханаан (Битие 50:1-14) и др. Те всички са части от голямото цялостно Библейско повествование.

Какво не са повествованията?

1. Старозаветните повествования не са разкази за хора, живели в старозаветните времена. Те са главно разкази за това, което Бог е извършил за и чрез тези хора. Обратно на обикновените човешки повествования, Библията е съставена от божествени повествования. Герой на тези повествования е Бог. Различни са характерите, събитията, фабулата и плановете, но Бог неизменно присъства като главно или подразбиращо се действащо лице.

2. Старозаветните повествования не са алегории или разкази, изпълнени със скрит смисъл, но все пак те са повествования, които не са лесни за разбиране. Начинът, по който Бог твори историята, влияе на човешките действия и влага Своята воля в човешкото съществуване (понякога даже обратно на волята на човека – вижте например Битие 50:20), не винаги са ни понятни. Ние често не можем да разберем какво точно Бог е направил в дадена ситуация, описана в Стария Завет. Но даже когато ни се казва какво точно е направил Той, ние не винаги разбираме как и защо Той го е направил.

С други думи, повествованията не дават отговор на всички наши въпроси. Те са ограничени в своя фокус и ни дават само една част от пълната картина за това, което Бог е извършил в историята. Трябва да се научим да се задоволяваме с това ограничено разбиране, да въздържаме прекаленото си любопитство по много въпроси, защото в противен случай ще престанем да четем „между редовете“, ще престанем да виждаме онези неща, които не са ни казани и накрая ще престанем да виждаме историческите алегории и да правим исторически аналогии. По същия начин, както е и в Притчи (гл. 8 от тази книга), повествованията могат да бъдат неправилно разбрани и оттам техните поучения да се окажат неправилно прилагани.

Когато хората познаят свръхестествените явления в библейските повествования, те ги отдават на намеса на НЛО, на машина на времето, идващи от бъдещето или на предполагаеми тайни научни открития, непознати на човека. Истина е, че Библията не ни казва как точно Бог прави това да се случи. Но нашето незадоволено любопитство кара понякога хората да приемат абсурдни и далеч отиващи обяснения. Изумлението и преклонението пред псевдонауката ги кара да търсят също псевдонаучни обяснения за тези свръхестествени явления, които се срещат в Писанията. Бог просто не ни е казал как точно прави нещата, които прави. Амбицията да узнаем процеса на тяхното извършване може да ни доведе до някакви невъобразими и нямащи нищо общо с Библията обяснения, които в края на краищата, не могат да бъдат никакви обяснения.

Старозаветните повествования не винаги ни учат на нещата непосредствено. Те слагат ударение на Божията същност и откровение по такъв начин, както законните и доктринални пасажи не могат, като ни оставят да преживеем събитията, а не просто да научаваме за тях и така да придобиваме опитност. Модерните клишета като: „За да разбереш нещо, трябва да го опиташ“ не винаги са точни, но съдържат частица истина: опознаването на нещо чрез участие в него е по-добро и влияе на нашето по-нататъшно поведение по-силно. Ако следите внимателно действието в Стария Завет, вие ще се окажете въвлечени в него индиректно, без значение на това колко героят или героите се различават от вас и колко различни са обстоятелствата. По този начин повествованията ви дават нещо като практически опит за това как Бог работи в света и въпреки че този опит е вторичен, а не първичен, той е реален опит, който оформя вашето поведение в бъдеще.

Ако сте християнин, Старият Завет е вашата лична духовна история. Обещанието и призоваването на Израел са обещание за вас и вашето лично призоваване (Галатяни 3:29). В практическия смисъл на това, Бог ви води да преминете през събитията от онези времена (описани по начин, който Той е вдъхновил) и да придобиете нужната ви опитност.

Въпреки че повествованията в Стария Завет не ни учат непосредствено, те често илюстрират това, което трябва да научим, по един много категоричен начин. Те представляват една комбинация от косвен начин на обучение заедно с подробен начин, което е изключително ефективно за натрупване на опит, който впоследствие Святия Дух може да използва за Своите градивни цели. Например в повествованието за прелюбодеянието на Давид с Витсавее (2 Царе 11) никъде няма да срещнете твърдения като: „Прелюбодействайки, Давид постъпи много лошо“. Предполага се, че вие вече знаете, че прелюбодеянието и убийството е грях, защото това вече е казано в Библията (Изход 20: 13-14). Повествованието само илюстрира нанесената вреда в личния живот на Давид и на способностите му да управлява. Повествованието не ни учи специално и систематично на това да не прелюбодействаме, но може да се използва единствено като основа за това. Но като илюстрация на резултата от прелюбодейството в частен случай, то съдържа едно много силно заключение, което може да се запечата в съзнанието на внимателния читател по начин, по който едно директно послание не би могло.

4. Не всяко отделно повествование или епизод съдържа някакво морално повеление за нас. Повествованията не бива да се тълкуват „атомистично“ – като че ли всяко изречение, случка или описание, независимо от другите, съдържа някакво специално послание за нас. На практика, даже понякога в доста големи пасажи и повествования, всички съставни части работят съвместно, за да внушат на читателя едно единствено нещо. Това е един общ план или тенденция в повествованието, нещо като суперструктура, чиято цел е да ни доведе до един единствен извод. В този смисъл повествованията са аналози на притчите (вижте Глава 8) – пялата единица съдържа нужното послание, а не нейните отделни части. Ефектът, ударението, убедителността – всички те идват от цялостната последователност на разказваните събития. Много индивидуални елементи се оказват комбинирани, за да образуват цялостното повествование и да изявят Божия промисъл чрез него. Няма да е полезно и целесъобразно да търсим скрит смисъл във всяка отделна част. Трябва да оценяваме повествованието като цяло.

Принципи за тълкуване на повествованията

За да илюстрираме казаното по-горе, ние избрахме две главни старозаветни повествования, които ще се опитаме да анализираме тук. Но преди това ще формулираме десет принципа, които ще ни помогнат да избегнем някои очевидни грешки в тълкуването, независимо дали правим екзегетика на тези или на други текстове.

1. Едно старозаветно повествование не винаги съдържа определена доктрина.

2. Едно старозаветно повествование най-често илюстрира някаква доктрина или доктрини, които се съдържат и на много други места в Библията.

3. Повествованията разказват за това, което се е случило – не за това, което е трябвало да се случи или се случва всеки път. Следователно, не всяко повествование съдържа някакво индивидуално послание или повеление за читателя.

4. Това, което героите на повествованието правят, не винаги е добър пример за нас. Даже най-често може да ни служи за пример, който не бива да следваме.

5. Повечето от персонажите в старозаветните повествования далеч не са някакви идеални хора. Това важи и за техните действия.

6. Не винаги в края на повествованието ни се казва дали това, което се е случило, е добро или лошо. От нас се очаква да можем сами да преценим на основата на това, което Бог ни е научил директно или чрез категорични заключения на други места в Писанието.

7. Всички повествования са селективни и не цялостни. Не всички необходими подробности са дадени (вижте Йоан 21:25). Това, което намираме в повествованията, е само онова, което писателят, подтикван от Святия Дух, е сметнал за важно да научим.

8. Повествованията не са написани, за да ни отговорят на всички теологични въпроси. Те преследват някакви частни, специфични и ограничени цели и обсъждат специфични проблеми, оставяйки другите проблеми да се решават на други места в Писанието.

9. Повествованията могат да ни казват истините както по подробен, пряк (чрез ясно излагане на нещо), така и по косвен начин (чрез загатване на нещо, без то да се заявява направо).

10. Ако накрая анализираме повествованията, ще установим, че Бог е главното, действащо лице в тях.

Примери за повествователно тълкуване

Повествованието за Йосиф

Широката серия от повествователните материали, които ние наричаме повествованията за Йосиф, заемат главите 37 и 39 до 50, в книгата Битие. Четейки тези глави, вие ще забележите, че Йосиф е централен човешки герой във всяко отношение. Наистина той доминира в това повествование. Ние четем за навика на Йосиф да съобщава на баща си за лошото поведение на братята си (глава 37), предизвикани може би от това, че той е бащин любимец. (37.3). Разказваният от него сън за превъзходството му над останалите негови братя допълнително влошава положението му в семейството (37:10-11). Братята продават Йосиф в робство и карат техния баща Яков да мисли, че Йосиф е мъртъв. Продаден в робство в Египет, Йосиф става управител на имота на египтянина Петефрий (гл. 39). Защо? Дали това става поради вродените административни способности на Йосиф? Едва ли! Библията много ясно показва причината: „И Господ беше с Йосиф…“, „Господ бе с него, и че Господ прави да успява в ръката му всичко, що вършеше…“, „Господ благослови дома на египтянина, заради Йосиф; Господното благословение беше върху всичко, що имаше в дома и по нивите“. (Битие 39:2-5 RSV). Дори Йосиф и да имаше умения да управлява, ясно е, че те играят второстепенна роля в Божията намеса в неговия живот. Несправедливо хвърлен в затвора, Йосиф израства от затворник до разпоредник на затвора. Защо? Библията отново е категорична „Но Господ беше с Йосиф и показваше благост към него и му даде благословение…“ (39:21, 23). Вдъхновеният повествовател не оставя място за съмнение кой е героя на тази история или за поуката на тази история. Бог е героя. Поуката е, че Бог е с Йосиф. Ако търсите друга поука от тази история и опитате да намерите друг герой, освен Бог, кой би могъл да е той? Дали това би могъл да е Яков, който открито показвал своето предпочитание към някои от своите собствени деца? Дали това би могъл да е Петефрий или неговата жена, които постъпили нечестно с Йосиф? Дали това би могъл да е началникът на затвора в Египет? Дали това би могъл да е самият Йосиф, прекалено самоуверен и егоистичен млад човек, който изпада в трудности толкова лесно? Ако изберете някой от тези герои, вие със сигурност ще поставите на неправилно място ударението на повествованието и по този начин ще отдалечите вниманието от Божието суверенно ръководство и управление на събитията.

И каква е поуката от тази история? Ще направите ли грешката, която толкова много проповедници и учители допускат, търсейки урок за своя собствен живот във всяко събитие от Йосифовия живот? Ако е така, вашият извод от това повествование може да е: „Не разказвайте вашите сънища на другите, това ще ви навлече неприятности“, или „Дори робите могат да направят добра кариера, ако се обърне внимание на техните административни умения“, или „Вие ще се чувствате по-добре в затвора, ако имате опит в някакъв вид работа от преди да бъдете арестуван“, или „Чужденците правят по-лесно кариера в авторитарен режим, отколкото местните хора“. С други думи, ако търсите нещо, което Йосиф е бил или е направил, което днешните християни мислят, че могат да повторят, за да получат благословение, вие няма да намерите такова нещо в повествованието. Повествованието казва, че Бог работи с неподходящ кандидат за успех. То не съдържа никакви правила за успех в работата или за живота като цяло. Йосиф вървеше от лошо към по-лошо и беше в затвор за много години преди Бог (не Йосиф) да подготви неговото освобождение.

Йосифовото чудесно освобождаване от затвора, поради умението му да тълкува сънища (Битие 40-41), издигането му в службата и възможността да помогне на семейството си по времето на глада (Битие 41-50) и различните други подробности на малките разказчета, които съставят Йосифовото повествование, всъщност не посочват ни едно негово качество или действие, което може да ни послужи като пример за начин на действие. Напразно ще търсите друга поука освен тази, която самата Библия поддържа: „Бог беше с Йосиф“. Цялостният процес на Йосифовото падение и издигане е Божие дело. Дори лошотията на неговите братя, проявена към него, е използвана от Бога. Както самият Йосиф каза на своите братя: „Нима съм аз вместо Бога? Вие намислихте зло против мене; но Бог го намисли за добро, за да действа така, щото да спаси живота на много люде, както и днес“ (50:19-20).

Цялостната верига от събития и малки разказчета правят сложното Йосифово повествование да стане част от по-голямото повествование: Божия план за Израел като народ, за неговото запазване от ханаанците, египтяните и други народи през цялото време на глада. Египет е мястото, където Бог изгради и умножи Своя народ, подготвяйки го за изхода и завоюването, което Той – Бог – използва, за да му даде земята на Ханаан, както бе обещал на Авраам. Начинът на живот на Йосиф и неговите лични качества или действия не ни казват нищо, което да може да бъде извлечено като цялостен поучителен принцип. Ако вие мислите, че сте открили такъв принцип, то вие сте намерили това, което сами сте искали да намерите в текста, т.е. вие не сте тълкували текста.

На Йосиф е дадена възможност да осъзнае, че Бог му е изпратил тези изпитания, за да може да го подготви за по-голяма цел. По-късно той казва на братята си: „Аз умирам; а Бог непременно ще ви посети, и ще ви заведе от тая земя в земята, за която се е клел на Авраам, Исаак и Яков“. Фокусът е върху Бог. Той може да завърши това, което е желал. Като използва такива, неподходящи от наша гледна точка, средства като Йосиф, неговото семейство и Фараона. Бог сам създава нужните Му хора. Ето къде е поуката от тази история, която ни кара да фокусираме вниманието си върху Божията благост и предвидливост и да се отнасяме с уважение към Божиите начини и убеденост в Неговия план.

Повествованието на Рут

Книгата на Рут е кратка и пестелива, нейният сюжет се следи лесно и не е трудно да се разберат нейните главни герои. Това я прави подходяща за илюстриране на наученото по-горе със специално подчертаване на точка 9 (по-горе) от списъка на принципите: ние искаме тук да ви помогнем да видите учението на Святия Дух през пялото повествование, което може да бъде пряко или косвено. Прякото е това, което е вдъхновило повествователя да каже направо („Бог беше с Йосиф“). Косвеното е това, което ясно присъства в историята, но не е изразено непосредствено с думи. Вие трябва да разберете, това което е внушено в историята, а не да го прочетете направо от страниците.

Разграничаването на прякото учение може да бъде лесно. Разграничаването на косвеното учение може да бъде трудно. То изисква умения, упорита работа, предпазливост и молитвено уважение към грижата на Святия Дух, вдъхновителя на текста. След всичко това, вие искате да четете неща, извън повествованието, повече от нещата, които са в текста.

Историята на Рут може да бъде накратко разказана така: Вдовицата Рут, моавка, напуска моавската земя и отива във Витлеем със своята свекърва, израилтянката Ноемин, която също е вдовица (Рут 2 ). Рут събирала останалите след жътвата класове на нивата на Вооз, който дал своето благоволение на Рут, защото чул за нейната вяра и нейната доброта към Ноемин, негова роднина (Рут 2). По предложение на Ноемин, Рут открива любовта си на Вооз, надявайки се той да я вземе за жена (Рут 3). Вооз се заема с женитбата на Рут и предпазването на семейните права на нейния бивш съпруг Маалон. Раждането на първия син на Рут и Вооз – Овид – е голямо утешение за Ноемин. Очевидно, точно внукът на Овид става по-късно цар Давид (Рут 4).

Ако не сте запознати отблизо с повествованието на Рут, ние ви предлагаме да прочетете книгата поне два пъти. После се върнете обратно и си направете кратки бележки на следните, косвено подразбрани истини от повествованието:

1. Повествованието казва, че Рут се обръща към вярата в Бога на Израел. Тя прави това чрез своите думи към Ноемин: „Твоите люде ще бъдат мои люде, твоят Бог, мой Бог“ (1:16). Това е по-силно, отколкото ако беше казано „Рут смени вярата си“. От нас се очаква да разберем това, защото тя се обръща към Бога като към свой Бог. Повествованието също безусловно потвърждава обръщението на Рут като истинско, чрез думите: „Така да ми направи Господ, да! И повече да притури, ако…“ (1:17). Тези думи ясно казват, макар и индиректно, че моавката Рут, която се е прекланяла пред моавските богове, сега вярва и живее чрез традициите на Йехова, Господа, Израелския Бог. Няма съмнение, че повествованието ни разказва, че Рут се е обърнала към вярата в истинския Бог, въпреки че това не е непосредствено изказано.

2. Повествованието ни казва, че Вооз е праведен израилтянин, който спазва Мойсеевите закони, въпреки че много други хора не ги спазват. Къде е казано това? Прочетете внимателно 2:3-13, 22; 3:10-12 и 4:9-10. Тези части на повествованието посочват съвсем ясно, че Вооз, чрез своите думи, се проявява като честен човек, под авторитета на Господа, спазва закона за недожънването на нивите, описан в Левит 19:9-10 (Рут е и бедна, и чужденка) и спазва закона за откупването, както е изказан в Левит 25:23-24. Не всички израилтяни са толкова стриктни към закона – наистина е опасно да събираш класове по нивите на хората, които не спазват този закон (2:22).

Отново искаме да подчертаем, че се получава много важна информация, косвена от повествованието. Тази информация е ценна за нас и ни помага да следим повествованието и да го тълкуваме. И въпреки това, това е информация, която не е пряка (не е непосредствено декларирана).

3. Повествованието ни казва косвено това, че тази история е част от втория план на прародителите на цар Давид – и по-късно, на Исус Христос. Вижте 4:17-21. Краткото родословие в стих 17 и по-пълното родословие в стихове 18-21, завършват с името на Давид. Този Давид е очевидно фокус, главна крайна фигура на тази част на повествованието. Ние знаем от други някои родословни списъци в Библията, че този Давид е цар Давид. Тогава, Рут е пра-пра-баба на Давид и прародител на Исус. Това е много важна част на учението на пълното повествование. Това не е история точно за Рут и Вооз с тяхната вяра в Господа, но също и за тяхното място в историята на Израел. Те не са можели да знаят това, но те са били хора, които Бог е използвал като прадеди на Давид и „Давидовия син“ Исус.

4. Повествованието ни казва косвено това, че Витлеем е бил изключителен град по времето на Съдии, поради верността на неговите жители. Да се посочи тази косвена истина в повествованието не е лесно. Това изисква внимателно четене на цялото повествование, със специално заострено внимание върху думите и действията на всички участници в тази история. Това също изисква и знания на някои неща за Витлеем, които са били подобни или в контраст и в други части на Израел в онези дни. Тези знания зависят от познаването на главните събития и теми на книгата Съдии, тъй като Рут е директно свързана с този период от време от самия повествовател (11). Ако имате възможност да прочетете Съдии внимателно, вие ще забележите, че периода на Съдиите (около 1240-1030 г. пр. Хр.), е като цяло отбелязан с такива неща, като широко разпространено идолопоклонничество, синкретизъм /бъркане на характерните черти на езическите религии с тези на израелската истинска вяра/, социална несправедливост, социални вълнения, междуплеменни конфликти, сексуални извратености и други показатели за невярност. Картината, представена ни в книгата Съдии, едва ли е хубава, въпреки че има единични случаи, когато Бог в Своята милост подпомага Израел или племената в Израел, вместо да се обърне против тях.

Това, което Рут ни казва, е че Витлеем е едно изключение в цялостната картина на неверие. Практически всичко, с изключение на 2:22, където се споменава, че не всички жители на Витлеем са практикували закона за недожънването на нивите, е каквото би трябвало да бъде според законите на израилевия Бог. От друга страна, картината е забележително убедителна. Самите думи на героите точно показват желанието на хората от този град да изразяват своята преданост към Господа.

Не забравяйте, че всички герои, споменати в това повествование, с изключение на Рут и нейната сестра Орфа, са граждани на Витлеем. Да разгледаме Ноемин – и по време на голяма скръб (1:8-9, 13 20-21), и по време на щастие (1:6; 2:19-20), тя разпознава и се подчинява на Божията воля. По същия начин Вооз постепенно се разкрива чрез своите думи, като смирен и последователен Божий човек (2:11-12; 3:10-13) и чрез своите действия, които потвърждават неговите думи.

Дори начина, по който хората се поздравяват един друг, показва висока степен на вярност към Бога (2:4). Старейшините, които благославят Вооз и Рут (4:11-12) и жените на града, в техните благословения за Ноемин (4:14), също показват своята вяра.

И накрая, забележителните дела на Господа са вдъхновили повествователя (1:6; 4:13). Въпреки, че няма как да знаем със сигурност дали повествователя е от град Витлеем или не, изглежда съвсем неубедително да допуснем, че повествователят е един от неверните израилтяни. Ако четем повествованието внимателно (и в съпоставка на Съдии), не може да не ни направи впечатление колко е бил забележителен Витлеем! Сякаш повествованието казва „Витлеем е забележителен с неговото благочестие в онези дни“. Всъщност, това е което повествованието косвено ни казва – по начини, по които само силните и убедителните със своята категоричност думи могат да ни кажат.

Надяваме се, че тези примери ще покажат това, което вниманието към подробностите и към цялостната картина на повествованието и неговия контекст допринасят за получаване на неговото пълно значение. Всяко, косвено изразено, становище е толкова важно, колкото преките твърдения.

Предупреждение

Косвено не значи тайно! Вие ще попаднете в различни затруднения, ако търсите значения в текста, за които мислите че Бог е „скрил“ в повествованието. Това въобще не е смисъла на косвено. Косвено означава, че мисълта лесно може да бъде разбрана от това, което е казано, въпреки че не е изразена чрез конкретни думи. Вашата задача съвсем не е да извличате от текстовете неща, които другите не биха могли да извлекат. Вашата задача е просто да извлечете всичко, което повествованието ви казва по директен и индиректен начин, но никога по някакъв мистичен начин, който само вие разбирате. Ако вие не сте в състояние убедително да обясните на другите това, което мислите, че сте разбрали от текста, така че те да ви разберат ясно, то вие вероятно сте разтълкували неправилно този текст. Това, което Святият Дух е внушил, се отнася за всички вярващи. Разкривайте и тълкувайте само това, което се съдържа ясно в повествованието – не си измисляйте нови истории (2 Петрово 2:3).

Някои заключителни предупреждения

Защо много често хората виждат в библейските текстове неща, каквито там просто няма – защо виждат и прочитат там своите собствени идеи вместо тези, които им казва Библията и които Бог иска те да знаят? Три са главните причини. Първо тези хора са се отчаяли от нещо и търсят информация, която ще им помогне, ще бъде ценна само за тях и ще бъде приложена само към техния персонален случаи. Второ, тези хора са нетърпеливи; те искат отговора сега, от тази именно книга, от това повествование. Трето, те неправилно мислят, че всичко в Библията е един огромен източник. Тя съдържа всичко, което християните трябва да знаят за своя живот като християни. Но тя не винаги съдържа отговорите на нашите конкретни или лични въпроси, както би ни се искало. И ако има все пак отговори, то те не се съдържат във всяка глава и във всяка книга от Библията. Твърде нетърпеливи да открият по-скоро Божията воля, хората правят различни грешки -те си позволяват да тълкуват неправилно различни части от Библията.

Ние ще изброим шест от най-честите грешки, които хората допускат, когато търсят отговори на въпросите си в отделни части от Библията. Макар че тези грешки се отнасят до повествованията, те не са ограничени само в техните рамки.

1. Алегоризиране. Вместо да се концентрират върху смисъла на казаното, хората често се опитват да принизят текста така, че той да отразява нещо друго. В Библията съществуват алегорични пасажи (например Езекиил 23 или части от Откровение), но никоя от библейските алегории не е просто повествователна..

2. Деконтекстуализиране. Като пренебрегнат историческия и литературен контекст, а често и индивидуалното повествование, някои хора се концентрират върху малки единици от текста и така изгубват някои от тълкувателните подробности. Ако човек започне да прави това, той може да направи всяка произволна част от текста да означава каквото му се иска.

3. Избирателност. Тя е аналогична на деконтектсуализирането. Представлява избиране и изваждане на отделни думи или фрази от текста, като се пренебрегват останалите, при което се пренебрегва и смисъла на целия параграф. Вместо да се балансират отделните части като цяло, в този случай се пренебрегват някои от тях или целия текст.

4. Лъжливи комбинации. По този подход се комбинират елементи от тук и там в някакъв произволен пасаж и следствие на тази комбинация се стига до твърдение, въпреки че самите елементи не са директно свързани в пасажа. Един краен пример за тази, често срещана грешка, е заключението, че нашите врагове се намират в църквата вместо отвън, защото в Псалм 23 Давид казва, че ще обитава Божия дом завинаги, а освен това казва, че Бог му е приготвил трапеза в присъствието на враговете му. (От това се прави грешния извод, че враговете на Давид се намират в Божия дом заедно с него, иначе той не би бил в тяхното присъствие.)

5. Редефиниране. Ако някой текст се окаже такъв, че да не развълнува и да не произведе определен духовен отклик, или пък казва нещо, което не е желателно в дадения момент, тогава някои хора се опитват да го редефинират така, че този текст да означава нещо друго. Например такива хора вземат думите на Исус „Горко на вас, богатите…“ (Лука 6:24, 26) и преиначават смисъла им така, че да означават „Горко на вас, които обичате парите, че сте се отказали от вярата в Бога“ и „Горко на вас, които сте станали атеисти за да ви похвалят светските хора“. Тези думи са редефинирани по такъв начин, че техният смисъл е станал по-тесен. Така те не могат да изпълняват ролята си на предупреждение за тези, които правят редефиниране.

6. Свръхканоничност. Това е използването на нещо като специален външен „ключ“ към Писанието, представляващ обикновено набор от доктрини или някаква книга, в която се претендира, че се разкриват някакви духовни и неразбрани от никого досега истини. Някои хора вярват, че така отключват вратата на „библейските тайни“. Различните култове и секти обикновено се създават и съществуват на основата на една такава свръхканоничност, третирайки Библията като набор от гатанки и иносказания, за чието разчитане са необходими някакви специални способности.

Вероятно най-полезното и кратко предупреждение, което можем да ви дадем тук във връзка с четенето и изучаването на повествованията е: Никое от библейските повествования не е написано специално за вас. Повествованието за Йосиф се отнася за това как Бог защити Йосиф и витлеемците, а не за вас. Вие можете да научите много от Библейските повествования, но никога не предполагайте, че Бог иска от вас да постъпите по същия начин, като героите на тези повествования или че ще ви се случат същите неща, които са се случили на тези библейски герои. Ние ще обсъждаме този въпрос и в следващата глава на тази книга.

Библейските герои са понякога добри, понякога лоши, понякога мъдри и понякога глупави. Понякога те биват наказвани, а понякога им е простено, понякога са богати, а нерядко са и много бедни. Вашата задача е да изучавате Божието Слово за тях от повествованията, а не да правите всичко, което някой библейски герой прави. Това, че някои от тези герои прави нещо, не ви задължава или разрешава да правите същото.

Това, което можете и трябва да правите, е да изпълнявате онова, за което Бог наистина ви призовава в Писанието. Повествованията са безценни източници за нас, защото по един много жив начин ни показват Божията причастност към нещата от този свят и ни илюстрират Неговите принципи. От тях ние научаваме много, но това не е систематизирана лична етика. Има други книги и части от Писанието, които по категоричен и пределно ясен начин ни учат на лична етика. Писанията трябва да представляват за нас един велик помощник – изключителен източник на знание – и те не трябва да се възприемат като усложнено бреме.