в момента четеш
ИСТИНСКИЯТ БОГ
Съдържание Цялата книга на една страница

9. ВЯРАТА И РЕЛИГИЯТА – ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА БОГА.

І. Вярата

   Вярата е универсален факт, свойствен на човешката природа, естествена проява на всеки човек. Всички ние неизбежно вярваме, тъй като ежедневието ни е изпълнено с непознаваеми неща, които ние спокойно приемаме, без за имаме лична опитност и предварителна сигурност. Защо? Защото вярваме. Вярата е в основата на нашето съществуване и човешките ни взаимоотношения. Детето вярва на своите родители. Вярваме на търговците, че ще ни продадат качествена стока. Качвам се в автобуса и вярвам на шофьора и на обстоятелствата по пътя, че ще стигна там, за където съм тръгнал. Вярвам на пилотите при летене, на лекаря при преглед, на аптекаря при купуване на лекарства, на новините от медиите, на техниците при поправка на апаратура и т.н. Научният работник вярва, че с експериментите си ще постигне онова, което очаква.  Ние вярваме на историците от миналото, че всичко онова, за което те пишат е истина. Нямаме лична опитност от тези неща. Ние вярваме на географите, астрономите, геолозите, че всичко, което говорят е истина. И колко много примери могат да се дадат! Все вяра, вяра. Голямата част от ежедневието и познанията ни се градят на вяра.

   От тази опитност относно ежедневната вяра сме задължени да направим следните пет важни извода:

Първо – тя потвърждава определението на понятието вяра: приемане като реалност на даден факт, който не може да бъде видян, обяснен, доказан или експериментално потвърден. А това говори, че животът на човека е изграден не само от неща, които познаваме и доказваме, а преди всичко от неща, които са извън нашите умствени и сетивни възможности. Това са неща, които ние приемаме като действителни, без да имаме лична убеденост или гарантирана сигурност, без да са доказани по някакъв начин. А това е същината на вярата.

   Всъщност вярата не е единственото нещо, което се приема без доказателство. В математиката аксиомите се приемат за истина без доказателства. А ежедневието гъмжи от житейски аксиоми, които се приемат на вяра за истини, без да търсим доказателства за тях.

И тъй на въпроса защо има вяра, отговорът гласи: Защото разумът ни е ограничен и сетивата – несъвършени. Поради това и познанието, което получаваме е само частица от информацията, която Бог е вложил в Творението. Библията потвърждава това: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат“ (1 Кор. 13, 12). Това признава и Лаплас с думите: „Това, което знаем, е ограничено, а онова, което не знаем е безкрайно“. Тук веднага трябва да се каже, че това което знаем, не премахва вярата. Напротив, познанието води до укрепване на вярата в Този, Който е създал това, което ние знаем. Доказателство за това е силната вяра на представителите на науката и изкуството (Айнщайн, Павлов, Планк, Миликан, Леонардо да Винчи и много други). Така че, както неизвестното, така  и познатото, еднакво водят към вярата. С основание Макс Планк казва: „За богословието Бог стои в началото, а за учения – на края на всички познания“. А Толстой е още по-конкретен: „Знанието смирява великия, учудва обикновения и възгордява простия“.   

   В сравнение с необятната Вселена и огромната информация, която тя крие в себе си, човекът и неговото знание са по-малки от микроскопична прашинка. А какво да кажем за познанието ни за Този, Който е създал всичко това. Тук малкото познание, което имаме, се гради изключително на вяра, дарена ни от Бога.

Второ – всички тези опитности потвърждават факта, че вярата е нещо вродено в човешката същност и универсално за всички човеци. Детето се ражда с тази вяра и доверие в родителите си. Пътникът се качва в превозното средство, без предварително да проверява професионалните качества на шофьора. Той вярва. Ако пътникът е религиозен, той тогава демонстрира своята вяра и към Бога, в който той вярва.

Трето – вярата предполага задължително най-малко две личности: едната, която вярва (субект) и друга, на която или в която се вярва (обект). В нашия пример – пътникът е субектът, т.е. който вярва, а шофьорът или Бога, са тези на които се вярва. Те са обектът на вярата.

Четвърто – източникът на вярата е обектът, а субектът е само „консуматорът“ на тази вяра, т.е той е този, който вярва. Без обект няма вяра. Този обект гарантира качеството на вярата. Професионалните способности на пилота гарантират приятния полет. Мъдростта и обичта на родителите гарантира доброто възпитание на детето. Ето защо вярата предшества познанието. Детето ще разбере за тези качества на своите родители когато порасне. Преди това вярва.

Пето – вярата предполага волево действие (реализация) от страна на обекта на вярата. Не е достатъчно пътникът да вярва, че шофьорът е добър професионалист. Той трябва да се качи в автобуса. Известен е случаят с опитен акробат, който с ръчна количка преминал по въже над Ниагарския водопад. След сеанса акробатът попитал хилядите зрители, кой би се съгласил да седне в количката и той да премине още един път над водопада. Никой не приел поканата, освен майката на акробата. Тя имала пълно доверие в сина си. Вярата е вяра когато се покаже на дело.

Шесто – след като вярата е естествена, нормална проява на човека, то неверието е нещо противоестествено, ненормално. 

   Тези шест извода имат голяма връзка с въпроса и за съществуването на Бога.

   Ето какви паралели могат да се направят по отношение на вярата в Бога:

   Първо: Ние приемаме съществуването на Бога като действителна реалност, въпреки че Той не може да бъде възприет с нашите пет телесни сетива. Ние вярваме в Неговото съществуване, така както вярваме в професионалните качества на шофьора и пилота и така както детето вярва в обичта на своя баща. Това е изразил по чудесен начин Константин Величков в стихотворението си „Към Бога“:

 „Не виждам Те, о Боже мили,

но тихо шепне ми душата, 

че извор Си на всички сили,

на всичко живо по земята.

Където си очи обърна,

тук долу или тамо горе,

каквото Боже и да зърна,

за Тебе всичко ми говори.“

Второ: Вярата в Бога е вродено качество на всеки един човек. Това е основната причина за универсалният характер на религията. Там, където няма вяра в истинския Бог, там има суеверие или вяра в несъществуващ бог (езичество). Никой не изследва най-напред какъв е този Бог и след това да реши да вярва в Него. Вярата и тук предшества знанието и опитността.

   Изхождайки от закона за причинно-следствените взаимоотношения, стигаме до задължителния логичен извод, че вярата като вродено свойство на човешкия характер трябва да има своя причина. Няма следствие без причина. Единствената възможна причина трябва да бъде източникът на вярата. А това е Бог. Така вярата, а от тук и религията, в която присъства вярата, стават силни доказателства за съществуването на Бога.

   Вярата в Бога е лично качество, тя се придобива. Наследствена вяра няма – има наследствен грях. 

   Трето: При религиозната вяра има също две личности. Обектът на вярата е Бог, а субектът е вярващият човек.

   Четвърто: Източникът на вярата е Бог. Библията учи, че Христос е „началото и завършекът на вярата“ (Евр. 12, 2). Това означава, че тя е дар от Бога и този дар се осъществява чрез директно откровение от Бога.

А това е и най-голямото доказателство за съществуването на дарителя, т.е. на Бога. Няма дар без дарител. И както всеки друг дар, човек има свободата да го приеме или не. Едни приемат този дар от Бога, други приемат суеверието и лъжливата вяра (езичеството) от друг дарител – Сатаната. В това се състои огромната разлика в качеството на вярата при тези две категории „консуматори“ на вярата – едната е истинска, другата – лъжлива.

   Тези, които са приели истинската вяра, след смъртта отиват във вечния живот при източника на тази вяра – при Бога, т.е. завършили са земното си пътуване успешно – благополучно са достигнали крайната цел. Тези, които са приели суеверието и лъжливата вяра, след смъртта отиват при източника на тази вяра – вечна смърт при Сатаната и неговите демони в ада. За критериите, по които се различават тези два вида вяра, стана вече дума в началото – качеството на вярата е коренно различно. Личната опитност, т.е. плодовете от качеството ще дойде във вечността.

  Пето: Вярата в Бога задължително предполага волево действие. Най-напред човек трябва да иска съзнателно да приеме тази вяра. В рая и в ада се отива само доброволно. Никой никого на сила не праща там. И второ – за да стане тази вяра действена и плодотворна, трябва да се живее според нея, тъй като вяра без дела е мъртва (Яков 2, 17).

   Шесто: Вярата в Бога или изобщо в нещо свръхестествено е естествена, нормална част от човешката същност. И логическото заключение – неверието или атеизмът е противоестествено, ненормално състояние на човека, патологична проява на душата. И тъй като това е ненормално, атеистът е заместил вярата със суеверие.

   Така както общението в Едемската градина беше дар от Бога за човека, така и вярата е дар от Бога и единственият път за възстановяване на това общение след грехопадението.

Вярата има смисъл само когато притежава истината и в нея няма лъжа или полуистина. Вяра без истина или с полуистина води до фанатизъм.

Живот според вярата и истината осигурява

общението с Бога, което е спасение и вечен живот.

ІІ. Религията и храмовете – неоспоримо доказателство

за съществуването на Бога

   Както споменахме вече, вярата е естествено, вродено качество на човешкия индивид, дар Божии на човеците. И тъй като вярата е един от основните белези на религията, то и религията е вродено, естествено качество у човека. Един атесит искал обезателно да възпита сина си в атеистичен дух. В семейството никога не се споменавала думата Бог. Една сутрин атеистът видял, че синът му наблюдавал изгряващото слънце. И изведнъж момчето паднало на колене и започнало да се моли на слънцето. Религиозното чувство в детето се пробудило. И тъй като то не знаело нищо за Твореца, то се молило на творението. Един от най-известните апологети на християнството Лактанции предупреждава: „Лошо е това, че хората не знаят за Бога. Но най-лошото е, че признават за бог това, което не е бог“.

   Забележително е, че най-старите паметници на човешката култура са свързани с религията на тогавашните човеци (гробници, могили, култови принадлежности и др.). Няма исторически паметници, които да свидетелстват за т.н. „дорелигиозно състояние на човешката раса“, както атеизмът учи. Това показва, че религията не е привнесен елемент в човешката култура, а е вродено свойство на характера на човека.

   Както вярата е универсален феномен в човешкото естество, така и религията притежава всеобщ и универсален характер. В апологетиката са известни думите на древногръцкия историк Плутарх: „При пътуванията си ти можеш да срещнеш държави без укрепления и писменост, без домове, монети и театри, но никой да сега не е видял държава без религия“. А великият държавник и най-прочут оратор на Рим Цицерон констатира: „Няма сред човеците народ толкова див, та да не знае, че трябва да има Бог“.

   Тя може да е изопачена, но винаги притежава белезите, характери за религията. Самият този факт е много силно доказателство за съществуването на Бога и то по простата причина, че корените на религията са във вярата, която по принцип би трябвало да е първият и най-съществен белег на религията. Освен вярата, религията притежава още много други белези – светини, благоговение, жертви, култ, отношение към мъртвите, чувство на зависимост, ритуали, обредност, авторитети и др.

Няма вяра без източник, религия – без авторитет и храмове без Бог.

Този източник може да бъде истинският Бог

или различни, измислени от хората лъжливи божества.

   Известно е, че в много от езическите религии външните белези на богопочитание доминират, поради което вярата остава на заден план или пък просто се идентифицира с останалите външни форми на религията. Положението не е по-различно и при много от християнските религии. Това е причината, че при някои от големите християнски религии не рядко се срещат невярващи духовници. А което е още по-тъжно – срещат се духовници, които приемат за истина учението на еволюционната теория или пък считат ,че божествата на езическите религии (напр. исляма) и библейският Бог са идентични, само че имат различни имена. Този факт е красноречиво доказателство, че вярата е изгубила първоначалния си авторитет и е добила второстепенно значение в религията.

   Завещаната ни от Спасителя Църква се нарича Тяло Христово, Църква Христова, Невидимата църква. Тя е свята, вселенска и апостолска Църква. Тя не познава географски, национални и етнически ограничения и има своите членове както всред големите, така и малките християнски вероизповедания.

   В областта на християнство и днес много често се смесват и дори се отъждествяват понятията църква, религия, вяра, Библия. Понятията църква и религия са добили широка обществена популярност за сметка на вярата и Библията. В известен смисъл това е парадокс, тъй като църквата и религията съществуват благодарение на вярата и Библията.

И което е още по-чудно, че вярата и Библията, чийто авторитет е Господ Иисус Христос, остават на задна позиция. Това е причина църквата да пренебрегне душеспасителната си мисия като основно свое предназначение и се превърне в административна-стопанска институция с подчертан светски характер.        

   Тази тежка духовна диагноза се нуждае от съответно духовно лечение, което може да се осъществи, когато тя обърне поглед към своя фундамент – Христос и приеме вярата и светата Библия като приоритет в своето служение. В противен случай ще си остане само като едно голямо доказателство и мълчалив свидетел за съществуването на Бога, от Когото тази църква доста се е дистанцирала.