в момента четеш
ИСТИНСКИЯТ БОГ
Съдържание Цялата книга на една страница

17. ИСТИНАТА – ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА БОГА

Най-напред кратко определение на понятието истина: Истината е твърдение или факт, което съответства на реалността, т.е. съвпадение между нашата представа и реалността.

   Животът на човека се състои от множество ежедневни малки истини, отделни  универсални истини и една абсолютна истина. Първите са важни, но те често се оспорват и за да се наложат е необходимо както борба, така и лична опитност. Тези истини човек може да манипулира и да ги смества с лъжа. Това много често се случва в областта на политиката. Често в парламента се гласуват закони, за които се казва, че са истина, но по-късно от други правителства се допълват или отменят като непълни или погрешни. Самият израз в ежедневието „мисля че е истина“ показва, че от гледна точка на човека, на този вид истина може да се даде относителен характер, т.е. да се примеси със съмнение и лъжа. Не е необходимо да се коментира как и колко се спекулира с истината в медийното пространство. В този смисъл някои имат право, като казват, че медиите съществуват благодарение на това, че спекулират с истината или я представят в пикантна форма, примесена с прилична доза лъжа. Практически целта е да се излъже, но за да може да се повярва на лъжата, се добавя към нея малко истина. Така тя се възприема много по-лесно от широката аудитория.

  Вторият вид истини са универсални, задължителни и неизменими. Това са природните и биологични закони, които никой нито може да промени, нито да ги манипулира.

   Третият вид истина е от директно решаващо значение за вечността на човека – кой е истинският Бог и какво е Неговото отношение към човека? Това е абсолютната истина, която е само една, вечна и неизменна. Ето защо понятието абсолютна истина се отъждествява с Бога.

Настоящата книга се гради само върху абсолютната истина,

която е една единствена.

   Това е и основната причина за написването на тази книга – да се покаже, че има такава истина и тази истина може да се намери единствено в лицето на Господ Иисус Христос. Това е и убедително доказателство за съществуването на истинския Бог, което автоматично прави всички останали езически божества като лъжливи и нямащи нищо общо с абсолютната истина.

   Самият факт, че истината съществува извън човека, показва, че той не е неин източник, а само неин носител, консуматор и разпространител. Когато човек я приеме, тя става част от неговата ценностна система. Тя формира ценностната система на човека. А всяка ценностна система има свой авторитет, т.е. източник. Паралел в това отношение може да се направи с  ДНК молекулата, която е носител на генетичната информация, но не и неин източник.

   Друго доказателство е самото филологическо значение на думата истина. Коренът на думата истина в българския и руски езици е „ист“ или „ест“ – трето лице на спомагателния глагол „съм“. На санскритски е „аs“, латински „est“, на немски „ist“.

И така, думата истина означава нещо, което пребъдва,

което е непроменимо, неподвластно на времето и постоянно.

  Гръцката дума „alitia“ има същото значение – пребъдващо в потока на времето, неизменно, ценност, заслужаваща вечно да бъде помнена. Това значение се потвърждава от гръцката митология, според която душата след като се отдели от тялото, за да отиде на оня свят, минава през река Лета. В тая река душата се омива от всичко земно, за да застане очистена пред боговете. Лета е река на забравата. И от тук „алета“ и „alitia“ означава памет, която носи всичко в себе си, памет абсолютна, която знае всичко и прониква в глъбините на съзнанието, разбулва маските, които хората поставят на лицата си. Пред тая памет човек застава такъв, какъвто е всъщност. За нея няма тайна. Това значение на думата се отъждествява с Бог. Ако се направи анализ на говоримите езици в света, ще се види, че всички народи са вложили в думата „истина“ понятие за Бога.

    Източник на истината е Бог, затова и качествата, които тя притежава, са качества на Бога. По природа човек е създаден да търси истината. На тази база се гради целия прогрес на човечеството – общество, култура, религия. Науката не е нищо друго, освен стремежа на човека да търси истината, която Творецът е вложил в създадените от Него закони. И когато успее да открие даден природен закон, той се нарича откривател, а не създател. Колумб откри Америка. Той не беше неин създател. Когато Архимед открил в банята закона за теглото на потопените във вода тела, излязъл гол от банята, тичал по улиците и викал: „Открих, открих!“. Разбира се, че този закон си е съществувал и преди Архимед.

   Най-трудният път в търсенето и откриването на истината е преодоляването на  собствените представи за нея. Но след като тя се намери и стане притежание на човека, той е готов да се жертва за нея.  Да споменем милионите християнски мъченици, които заради истината дадоха и дават живота си. Но тук има нещо уникално, което надвишава човешкото мислене – че и самата Истина търси човека. Това потвърждава Христос, когато казва, че Той е избрал Своите последователи (Иоан 15, 16).

   Истината е фундаментът, върху който човекът гради своето съществувание във всички области на битието си. Това е така, защото тя е непроменима и вечна. Ето защо истината не може да бъде относителна, т.е. за някои да е истина, а за други не. Причина за това е, че тя не зависи от мнението на човека. Тя е даденост и трябва да се приеме или отхвърли такава, каквато е. И това е едно от най-ценните качества на истината, което дава стабилност, гаранция и увереност, че ние можем да разчитаме на нея. В противен случай би настъпил пълен хаос както в природата, така и в обществото и науката. Например да вземем закона за гравитацията. Какво би станало, ако той не беше абсолютен, а относителен. Или ако числата нямаха абсолютна стойност. Абсолютна истина е, че 2+2=4. Относителната истина казва обаче, че не винаги е така. Светлината е един абсолютен факт, абсолютна истина. Само слепият човек може да оспорва абсолютния характер на светлината. Има и духовни слепци, които оспорват съществуването на истинската светлина, т.е. на истинския Бог. На такива ще препоръчам да прочетат Библията, където думата ИСТИНА се среща над 500 пъти. И това е напълно понятно защо е така – чрез нея се достига целта, за която е написана Библията – вечния живот за човека.

   Новата толерантност – враг на истината.

   Привържениците на т.н. нова толерантност отричат съществуванетона истината и конкретно на абсолютната истина, приемайки, че тя е относителна. Известен е изразът „за вас може да е истина, но за мен не“. Така истината губи абсолютния си характер, става субективна, относителна, незадължителна, като самият човек определя кое е правилно и кое не. Затова напълно основателно този вид толерантност може да се нарече „криворазбрана“. Тя е създадена от хората днес, за да има мир между всички. Но мир няма, защото тук се пренебрегва един духовен закон и същевременно голяма мъдрост, която гласи:

„свободата и мирът без истина са фалшиви и безсмислени“.

Събитията в света показват това всеки ден. Вместо мир светът е пълен с терор, насилие и робство на греха, защото истината е смесена с лъжа и безлюбие. Това е големият плод на тази криворазбрана толерантност, която е завладяла голяма част от човечеството днес. Основната причина е, че човечеството не приема думите на Христос: „И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“ (Иоан 8, 32). Ако към тази неприязън към Словото Божие се добави духовното невежество, лъжата и грехът, тогава пътят на истината става трънлив. Защото хиляди пътища водят към заблуждението, а към истината само един.

   Новата толерантност обезсмисля и всички приведени до тук доказателства за съществуването на Бога, тъй като според нея те могат да бъдат верни, но могат да са и относителни, т.е. да не са верни. Кой ще гарантира, че са верни?  Всеки си създава свои собствени правила, по които да живее и прави онова, което той мисли за правилно. Такова едно мислене напълно игнорира здравата човешка логика, личната опитност и тази на другите, както и постиженията на науката. А това са основните критерии, въз основа на които може да се каже кое е истина и кое не. Дойде ли се до тук, тогава човекът е стигнал до входната врата в създаването на едно анархично общество, в което няма нито истина, нито ценностна система. Такова общество живее с лъжата и се страхува да я разобличи, защото не познава истината. Така то напълно оправдава думите на Хитлер: „Направете една лъжа голяма и проста, повтаряйте я непрекъснато и хората ще й повярват“. Дали днешното човечество не е достигнало този етап?

   Горчивият плод на такава една относителна, т.е. незадължителна ценностна система е появата на много и различни истини и което е особено опасното, че тези истини са еднакво верни. Това създава огромни проблеми в областта на религиите. Класическата толерантност приема, че всеки има право да вярва и да казва какво мисли за правилно. Според новата толерантност онова, което казва и вярва човек е еднакво вярно и правилно. Това значи, че всички религии са истински и правилни.

За да бъдеш според новата толерантност истински толерантен, ти трябва

да се съгласиш, че вярата на другия е толкова истинска, колкото и твоята.

   Казано с обикновен думи това значи, че  християнската вяра трябва да се приеме като еднакво истинска с езическата римска религия, с националсоциализма и с исляма или хиндуизма. Истина и нова толерантност са две противоположности.

Толерирането на истината, премълчаването на лъжата и смесването

на истината с лъжата във всички сфери на обществения живот и

особено при религиите, е най-големият бич

на съвременното човечество.

  При това положение нямаме право да говорим за истински Бог, тъй като във всяка друга религия божествата са също толкова истински, колкото и в християнството, при което настоящата книга губи напълно своя смисъл. От всичко написано до сега относно уникалния характер на личността и делото на Христос и Библията, нормалната логика не ни позволява да приемем такъв един начин на мислене. И ако към това добавим несъстоятелността на атеизма и многото слабости на небиблейските религии,

ние сме задължени да приемем съществуването на една единствена

абсолютна истина, която е изявена само в библейската християнска вяра.

Фундаментът на тази вяра е Христос, Който каза: „АЗ СЪМ ИСТИНАТА“ (Иоан 14, 6). Ето защо според християнството истината е личност. Положително това е предчувствал древногръцкият математик и философ Питагор, който е изрекъл пророческите думи 500 години преди да се роди Христос:

„Ако Бог стане видим за човеците, ще вземе за тяло светлината,

а за душа – истината“.
 А за тези, които приемат тази Истина, Питагор продължава с насърчителните и мъдрите думи:

„Да споменеш истината е лесно, да познаеш истината е чудесно,

да говориш истината е трудно, да страдаш за истината е славно“.