Глава 5 – Тайната на страданието

Не би било проява на студенина, ако кажем, че докато тайната на страданието не се е врязала дълбоко в съзнанието ни или по-скоро, ако не сме били запленени от тази тайна, не можем с право да твърдим, че сме народ на Бога. Господ познава Своите Си и това познаване е съвършено свързано с проумяването на онова уникално събитие, което повече от всичко друго, открива Бога такъв какъвто Той Е, а именно Неговото разпъване, страдание и смърт на Голгота.

Светът, плътта и дяволът дружно са се постарали да изпразнят Кръста от значението му, да го разнежат и по някакъв начин да го лишат от неговия ужас. В действителност няма начин умът ни да побере този ужас. Нужно е откровение. Ние не можем да достигнем до тая тайна със силата на ума или интелекта ни. Ако говорим за това с твърде голяма лекота, ако го изразяваме с много приказки, ако хубавичко сме го определили веднъж за винаги и жонглираме с цитати за Кръста, можем да сме сигурни, че сме изтървали смисъла му. Славата на всичко, което принадлежи на Кръста – мъката, смъртта, кръвта, и страданието – е нужно да бъде по-скоро почувствана от сърцата ни, отколкото ‘разбрана’ с умствените ни способности.

В плен на мрака

“А от шестия час тъмнина покриваше цялата земя до деветия час. А около деветия час Исус извика със силен глас и каза: ‘ИЛИ, ИЛИ, ЛАМА САВАХТАНИ?’ сиреч: ‘БОЖЕ МОЙ, БОЖЕ МОЙ, ЗАЩО СИ МЕ ОСТАВИЛ?’ ” (Матей 27:45-46).

Откровението за тайната на страданието (Кръста) не може да бъде разпечатано, ако не попаднеш и ти самия в подобен мрак. Бог очаква по-скоро пронизителен вик, отколкото евтина словоохотливост относно събитието, което е в сърцето на вярата ни и което мнозина от нас не са изпитали. Затова и не сме носители на онова, което по необходимост следва Кръста, т.е. възкресен живот. Колкото по-бързо признаем това и бъдем предадени в ръцете на огорчението, което наистина е наш дял, толкова по-скоро ще намерим действителността. Колко малко са онези от нас, които са я доближили и иронията е, че нищо не се бори по-ефективно срещу тази действителност от самата ‘религия’. Бог очаква хората да се признаят за затворници, и че не са достигнали до описваното от тях с думи.

Няма да проумеем реалността на Кръста, докато не пожелаем да изпитаме чувството на пълна изоставеност от Бога. Кръстът не е Кръстът, докато не го преживеем като пълна изоставеност. Колко от нас се борят за да избегнат именно това? Колко от нас са разтълкували погрешно обстоятелствата, в които Бог ни поставя и са ги приписали на неприятеля? Колко от нас се борят със зъби и нокти да избегнат онова, което Бог желае да изпитаме всички в себе си – това чувство на пълна безнадеждност и изоставеност – където ни е отнето дори това, което сме мислели, че знаем и разбираме и където сладкодумните ни приказки и изповеди на вярата не струват нищо?

Голяма тъмнина покрила земята, когато Исус бил прикован на Кръста. Колцина са готови да ни застигне голяма тъмнина – душите ни да се потопят в небитието, дотолкова, че дори нещата в които сме се вричали – жалките понятия с които боравим, доктрините в които сме толкова сигурни – да бъдат също стрити на прах всред пълна тъмнина? Тъмнината, която покри Исус на Кръста трябва също да засени и нас като един вид отрицание на всички неща – дори на онова, което сме мислели, че разбираме относно Кръста.

Бог чака душите ни да достигнат до тази нищета. Той се ужасява от “фразовитите” християни, защо дори и това, което казваме да е вярно, то още не е станало вярно за нас и не може да стане вярно, докато не позволим на тази тъмнина да ни сполети. Както беше при Исус, така ще бъде и за нас и докато не дойде същата тази “тъмнина”, докато не изпитаме същото чувство на тотална самота и изоставеност, не можем да проникнем в реалността на събитието, което е в центъра на вярата. Бог ни чака да се изпразним от голословност и да пожелаем страданието на ‘тъмничните окови’ или на каквото е нужно за да придобием истинско знание за Него.

Същността на страданието

“Каквото е блаженство на небето е било първо страдание на земята” – неизвестен автор.

Сърцата ни са естествено предразположени към това да търсят известно блаженство или удовлетворение тук и сега. Вродено е в човека да не иска да се примири с Кръста и да не иска да признае, че пътят на вярата е Кръстен път. Не от тази страна на долината на плача очакваме ние наслада и радост, но от другата, дори и да ни е дадена наистина част от Неговата радост сега. Има нещо присъщо на страданието, което Бог очаква да потърсим и намерим. В онзи последен миг, когато хората умират заради Христос, очите ни се отварят за неща, които говорят повече за живота, отколкото десетки отегчителни и еднообразни години преживяни безопасно и кротко в християнска порядъчност. В миг съзираме, че животът ни е добре защитен срещу всяка опасност от страдание.

Павел пише:

“защото бях решил да не зная между вас нещо друго, освен Исуса Христа, и то Христа разпнат.” (1 Коринтяни 2:2).

Това е била мъдра решителност и сигурно му е коствала много. Има нещо в интелекта, което просто обича да знае много неща просто така. Да лишиш ума си от удоволствието да размишлява върху онова, което си избере, е болезнено упражнение. Всеки акт на себеотрицание носи страдание. Нужно е да се насърчим един друг в разбирането и приемането на вродената нужда от страдание като неразделна част от нормалния християнски живот.

Истинското откровение за Бога

Далеч от това Бог да ни прави по Свой образ, повечето от нас са направили Него по наш образ. В умовете ни има някаква проекция и дори и да употребяваме името “Исус”, по всяка вероятност всеки от нас има своята вариация на тема. Ако нашият “Исус” е различен от разпнатия, тогава това е удобен нам “Исус”, когото сме замислили като плод на фантазиите на нашия ум. Отчаяно се нуждаем да го познаваме какъвто Той Е – коренно и напълно – а Той никъде не е представен по-достоверно като отражение на Божия образ, отколкото в Неговото страдание и смърт.

Действително, нищо не е било по-грубо пренебрегвано в съвременното Християнство, както Кръста на Исус Христос и едва ли някой може да каже колко сме загубили от това. Самият Кръст е безмилостен и безусловен и се явява отвес слизащ право от Бога. Това е една непоколебима мярка, с която всичко друго трябва да бъде съобразено и измерено. Ако тя липсва или е била пренебрегната или пък е била заместена с нещо, дори и да се позоваваме на него като на “Кръста”, ако то не е точно Кръста на разпнатия Христос, всичко в нас ще се разминава с истината.

Човешката ни природа предпочита да отнеме от Кръста неговия ужас, да го омекоти и да го превърне в теология от принципи на вярата. Изглежда лесно намираме начин да говорим словоохотливо за изкупление и дори да пеем “Той бе наранен за нашите беззакония…” и после да си отидем вкъщи и да вършим най-отвратителни грехове. Ако някога сме се нуждаели от светлина от небето то това е сега – откровение от Бога за това страдание и това разкриване на Бога като разпнат. Не мисля, че нещо друго би ни спасило. Нищо друго няма да ни накара да намразим греха. Нищо друго няма да ни попречи да разпънем отново Божия Син, освен истинско разбиране за това какво пострада Бог в унижението си и в неописуемата болка на позора, който Му нанесоха хората. Бог Го остави, извън града, на бунището, в мястото на срама.

Коренът на всичките ни болести, конфликти, разделения, страхове, зависти, амбиции и всичко, което води до разпокъсването и раздробяването на браковете ни и църквите ни, е това че сме пропуснали да осъзнаем докрай Бога, такъв какъвто Той Е. Ако можехме само да видим сърцата си и да познаваме себе си! Дори и гласовете ни да са възторжени и да се вълнуваме, когато произнасяме името Исус, до каква степен прославяме наистина разпнатия и възкръснал Христос? И до каква степен просто пеем песен на замъглената представа, която сме си направили и която е в услуга на законното ни себелюбие и благосъстояние? Погрешни представи ще доведат до погрешни плодове в живота ни и те могат да се поправят единствено чрез познаването на Бога, какъвто Той Е, взирайки се в това, в което Той се е изявил изчерпателно и вярно – страданието и смъртта на Своя Син.

Когато един груб стотник езичник – професионален изпълнител на смъртни присъди, видял Исус на Кръста, въпреки че бил виждал множество мъже разпънати – гърчещи се, стенещи, кълнящи и хулещи Бога – имало нещо в начина, по който Исус умирал, което предизвикало следните негови думи: “Този наистина беше Божий Син.” Струва ми се не сме разсъждавали правилно върху тези думи – езичник, без всякакво познание за Писанията, е заставен несъмнено да признае истинската самоличност на Човека на Кръста, заради онова, което се е проявило в Неговите последни смъртни мъки. Той бил виждал обожествявани “Цезари” и е възхвалявал все що е имало като грешни ценности по онова време, и възниква въпросът защо той би имал дори и капка уважение за тоя жалък евреин висящ на Кръста? И все пак, колкото и блестящ да е бил Исус, като Човешки Син и като Божий Син във всичко, което е казвал и в чудесата, които е правел – не е било достатъчно! Наложило се е именно това като последно свидетелство за това Кой е бил Той. То е съставлявало спасението на човек, който инак би погинал завинаги, бидейки самият той убиец, ако не беше изповядал че “наистина, Този беше Божий Син”.

“Но виждаме Исуса… че е увенчан със слава и чест поради претърпяната смърт…” (Евреи 2:9 [цитирано отчасти]).

Да видиш Исус в страданието Му означава да зърнеш най-точното описание на Бога, никъде и никога няма да видим по-точен израз на Неговото естество. В Исус виждаме славата на Бога, а да видиш славата на Бога, значи да си се срещнал с Исус. Ако страдаме от грешно разбиране за Бога, ще имаме и също толкова изкривено разбиране за нас самите. Пророк Исая, виждайки Господ, извиква

“Горко ми, защото загинах; понеже съм човек с нечисти устни, и живея между люде с нечисти устни” (Исая 6:5).

Какво да кажем тогава ние, които не сме Божии пророци? Нужно е виждането и погледа ни да бъдат изправени. Нужно ни е животът ни да бъде приравнен към Божия отвес, Божия стандарт – Кръстът на Христос Исус – не академично, религиозно и повърхностно, но в действителната ни житейска опитност, като хора дошли при Него за да изоставят всичко друго. Нужно ни е да влезем в тъмното и да разкъсаме всяка завеса, която препречва пътя към светилището. Когато Го видим в истинската Му светлина, не ни остава вече нищо друго, освен да се покаем за егоцентричното си съществуване и за живота ни, който не напомня по нищо Неговата жертва. Едва тогава има място за истинската вяра.

Той понесе неописуем срам за да можем ние да застанем пред Него без да има от какво да се срамуваме, без да сме опозорили Името Му с нашата невярност и изневяра. Той дойде на света гол и гол умря и напусна този свят. Трябва да разберем, че Бог дойде на земята и беше роден, като безпомощно, зависимо дете. За Бога бе унижение да дойде във вид на човек. Той слезе от Небето, остави Славата Си, живя в неизвестност, преживя отхвърлянето на Своя народ и завърши живота Си в неизказани мъчения, които думите не смогват да опишат, за които самите Писания казват само: “И те Го разпнаха”. Дори Бог не се наема да го опише. И това е твоят Цар?

Истинско страдание

Думата “страдание” е също толкова пренебрегвана колкото думата “Кръст” и разбира се поради същите причини. Какво друго значи Кръстът, ако не именно смърт? Страданието е смърт и нашите църкви, камо ли пък света, не са ни предразположили да размислим над това или направо да го приложим. Кръстният път е път, по който се предаваш. Смъртта е синоним на страдание и всяко страдание е унижение. Живеем в култура, която не понася болката. Страданието е болна тема и който я повдига трябва да е с мазохистичен уклон. Вярно е, че “да избираш страданието си е болест; но ако избираш Божията воля, дори когато тя значи страдание, означава да страдаш, както Исус пострада по волята на Бога.” (Осуалд Чембърс – “Жива Вода”).

Страданието въобще не е зловещо преживяване, запазено за тия дето не познават Бога. Това е друго нещо, но страданието в името на Христос – тъй като живеем в чужд и враждебен свят, хранещ неприязън и омраза към Бога – това е друг вид страдание. То е спасително и върви заедно с една специфична и особена благодат, която го придружава и която е неизразима радост, неописуема слава.

Рядко се случва да слушаме за Кръста, освен що се отнася до спасението чрез него и поради това сме изневерили на славата на Бога. Има една друга страна на Кръста, която прониква в царството на славата наречена възкресение, за онези, които са възприели Кръста като лична смърт. Защо има толкова болезнено несъответствие между нашите устни заявления и истинското състояние на живота ни? Защо сме безсилни да повлияем на света? Ами истината е, че пропускайки Кръста, сме пропуснали и силата на възкресението.

Банкрута на днешното християнство

Окаяният живот на много християни, плачевното състояние на църквата като цяло и огромното прехласване на Божиите хора по този свят с неговото мощно влияние върху живота им – всичко това свидетелства, че за нещастие сме заобиколили Кръста на Исус. Павел е можел да каже, че се хвали само с Кръста на Исус Христос, чрез който светът е бил разпнат за него и той за света. Едничкият решаващ фактор, който обяснява защо сме пленени от света – водени от неговата мода, дизайн, рекламен дух, тенденции, служещи си с неговата рок музика и високоговорители – няма друго обяснение, освен липсата на Кръста, като опитност в живота на Божиите хора. Само Кръстът може ефикасно да освободи света от нас и нас от света. Светът е запазил твърде голям дял в нас, защото в разбирането ни и в живота ни, Кръстът е намерил твърде малко място. Нищо по-малко от Кръста няма да успее да ни отдели от един силно привличащ свят, който е враг на Бога и е в ръцете на дявола.

Треперят ли сърцата ни, когато се докосваме до каквото и да било от този свят? Дали светът е за нас също толкова отвратителен колкото е за Бога – дотолкова, че да ни побиват тръпки? Не говоря единствено за най-грозните му грехове, но и за нещата, които са възхвалявани като добродетелни и добри, и които са също част от този свят. Това, което ценят високо хората, е мерзост за Бога. Разглеждаме ли света като обречен на Божий съд? Дали всички негови аспекти, включително културата и внушителните му, изящни и похвални постижения, са за нас също толкова адски, и също толкова във властта на княза на тъмнината? Дали отвращението ни от този свят е така силно, че да искаме по-скоро да се махнем от него?

Напротив, изглежда ушите и очите ни са се радвали на неспирни оргии от “сетивни преживелици”. Мъчно е да се лишим от нещичко. Като влезе някой в църквата и главите ни автоматично се обръщат за да видят – ние трябва да видим; трябва да чуем; тишината е неприемлива; умът ни трябва да е зает с нещо; пръстите ни трябва да се занимават с нещо. Самовъздържанието под каквато и да е форма е страдание и никой не ни е насърчавал в това. Нито сме способни, нито пък искаме да се срещнем с проблема за болката. Разглезили сме до крайност и сме развалили децата си, направили сме компромиси с истината в браковете си, понесли сме тежки жертви и загуби сред служителите на евангелието и сме дали широта на духа на независимост и бунт в църквите и всичко това просто, защото не търпим никаква болка.

Избягването на болката струва доста скъпо и символът на Кръста, сърцето на вярата, е покана да споделим Неговите страдания. Днешното ни християнство наистина не е нищо повече от култура, свято покривало за статуквото, безсмислен певчески кръжок, извличащ дивиденти от благочестието и удобна религиозност която оставя непокътнати истинските ни интереси, чрез умело заобикаляне Кръста на Исус Христос. Колко от нас живеят днес, както живеят и атеистите – без съществена разлика между нашия живот и този на хората в света около нас?

Предполага се ние да носим Христово благоухание. Факта, че светът така лесно ни възприема, и че никой не ни отправя какъвто и да било упрек, камо ли да сме преследвани, е сам по себе си срамно свидетелство, че ние толкова много приличаме на света, че не могат да ни различат от него. Редно е по-скоро да сме граждани на друго Царство, граждани на Небето, но проблемът е, че няма начин да стигнем там освен, чрез Кръста.

В религиозната нереалност, която се е просмукала в нашите църковни събрания, несъзнателно се предаваме все повече и повече на манипулация с цел да възпроизведем някакво подобие на живот. Свикнали сме със замъртвялост и сивота – резултат от нерешени конфликти, неизповядан грях, скрито негодувание, невъзможност да простим. Все доказателства за пренебрежение към Кръста. Как да постъпим с плътско събрание от хора, които носят на служба своите мъртви товари и сивота? По принуда ще прибегнеш до манипулация, ако се стремиш към това, което хората наричат “успешна служба”. Манипулацията е антитезата на вярата. Позорно и срамно е, че толкова много от службите ни, особено в харизматичните и петдесятните среди, изглеждат като гимназиални футболни мачове, където насъсканата плът носи етикет “духовност” – и всичко това заради заобикалянето на Голгота. Хората просто си държат на злобата, горчивината и неизповяданите грехове и тъй като сме били страхливци зад амвона, и не сме искали разтърсване или смущение, покриваме цялата каша с фино лустро. Естествено, после се опитваме донякъде да докараме вид на благополучна религия, която ни дарява с червени бузи и ни осигурява приятна неделност.

Да очакваш Бога сред тишина би разкрило дълбочината на духовния ни банкрут, но наместо това ние я удавяме в нашите високоговорители и неспирна активност. И има защо да не обичаме тишината. Съществува негласно споразумение между проповедниците и събранието, по силата на което, шоуто трябва да продължи и да запази безопасното статукво, в което плътщина и грях остават незабелязани и неназовани както в живота на отделните членове, така и в този на свещеника. Представяйки се за защитници на вярата, страхливи люде се оказва, че по-скоро застават срещу нея, лишени от онази вяра, която е била предадена веднъж завинаги на светиите. Прочее тия дето се имат за най-бдителни пазители на вярата, смазват същата тази вяра и я задушават.

Спонтанността на Духа се е спекла до неизменна литургия от песни, следвани от напрегнати паузи, после банални пророчества, които не са нищо повече от общоизвестни истини и които биват забравени още щом бъдат изговорени. Пророчествата са от възможно най-общ вид, дотолкова че се питаш дали Бог би си направил труда да каже такива неща – по всяка вероятност не би. Приемат се като “нищожност” каквато и са – понеже необезпокоявани ние си продължаваме както обикновено. Станало е представление и нашето безгрижие е само по себе си доказателство за истинското ни отношение към подобно “оживление от Святия Дух”.

Единствено Кръстът на Исус Христос поставя разграничителна линия между вярата и неверието. Готови ли сме да оставим на Кръста нашите мечтания, субективни блянове и въобще целия си живот за основен ремонт? Ако за нас Кръстът не е отвес и мярка, с която живота ни да бъде съобразен, как да сме сигурни, че се изграждаме правилно в Него? Привлича ли ни Цар, който е бил прикован на Кръст и как ни действа идеята да се съединим с Него там, на Кръста? Колко от нас, говорейки за Кръста, желаят в сърцата си Исус да слезе от него? Човек се пита дали покривалото от нереалност, което ни отделя от славата на Бога и Неговото Царство, въобще някога ще бъде разкъсано, освен ако не “предадем дух и не извикаме с висок глас”.

Последствията от кръста

Исус си навлече смърт със Своя характер, живот и послание. Какво тогава ще сполети нас, ако приемем Неговия характер, живеем Неговия живот и прогласяваме Неговото послание? На предразположените към просперитет, “благословения” и “теорията за грабването” няма да им харесат думи за страдание и Кръст. Ние знаем, че духът на Антихриста е в света. “Анти” не значи само “против”, но също – търсещ начин да бъде като Бога, и все пак да не е Той. Колко ли шокирани и смаяни ще бъдем, ако се наложи да разберем до каква степен ние самите сме се покорили на този дух и живеем в него – ако нашият “Христос” не е истинският Христос, който пострада, умря и възкръсна отново! Кимаме с глави на “доктрината за Кръста”, но в действителността – в нашето истинско познание и опит, къде прекарваме дните си?

Кръстът е най-нерелигиозният символ, който може да бъде измислен. Разпъването на Исус, завършека в голота на един живот, който започна в голота, е в пълно противоречие с всякакъв вид общоприета мъдрост и религиозно понятие, към което хората биха призовали. Няма начин да го разберем със собствени разсъждения. Мислим, че сме успели, но нашият живот ни опровергава. До кръста се отива само в тъмнина и покаяние, и по никакъв друг начин. Той е твърде гнусен, грозен и отблъскващ, поради което само гнусни, грозни и отблъскващи хора не са имали никога проблем да отидат до Кръста.

Нужно ни е не само да видим Исус, но и да разберем целта, към която сме призовани:

“Защото беше уместно, щото Онзи, заради Когото е всичко, и чрез Когото е всичко, като привежда много синове в слава, да усъвършенства чрез страдания начинателя на тяхното спасение.” (Евреи 2:10).

Ние не сме били призовани към успех, щастие и собственото ни задоволство или просто да бъдат посрещнати нуждите ни. В действителност, не е нужно да сме много умни за да си зададем следния въпрос, а именно, ако подобно изкупително страдание е било нужно за да доведе до съвършенство Исус, по какъв ли начин ние ще станем съвършени? Отговорът е разбира се, чрез абсолютно същото, чрез което и Исус достигна съвършенство – чрез това, което претърпя.

Разнежвайки и изкривявайки Кръста, лишавайки го от парещото му действие, ние отричаме, че той е символ на смърт и страдание. И все така, той би трябвало да е централната ос за целия ни живот и вяра. Трябва да ни се смрачи всичко и да стане като нощ, посред удобното ни религиозно ежедневие и разбиране. Твърде свикнахме с Кръста и го обърнахме на теория и формула за спасение. Призиви след призиви от амвона и покана след покана, оставяме живота си пред Исус отново и отново и все пак по някакъв начин сме все още доста живи. Покривалото от себелюбие, корист, суета и гордост още не е раздрано. Каменните ни сърца още не са разцепени. Кръстът на Исус трябва да се превърне за нас в “събитие”.

Има само един начин да достигнем до това, т.е. до пълното отричане от живота ни, до това да умрем, като предадем дух. Ако въобще славата Му трябва да се яви на тая земя, то това ще стане единствено, чрез Неговия възкресенски живот, който е действителност само в онези, които са били съединени с Него в смърт и погребение и са били възкресени с Него за този нов живот. Бог погребва само мъртвото. Ще знаем, че сме преминали през смърт, когато видим в живота си доказателство за възкресението.

При всеки завет с Бога има рязане и се пролива кръв и ние встъпваме в този завет дотолкова, доколкото сме участвали в това обрязване. Дали не сме видели във водното си кръщение някакво библейско задължение или наистина сме видели себе си като погребани с Него? Бог знае кои живеят нов живот и кои не. Онези, които изказват и се ползват с Новозаветни термини и дори действително участват в Новозаветно “служение”, така да се каже, но може би несъзнателно уповават на своята плът и своята естествена надареност и способност. На такава основа, можеш да постигнеш нещо доста ефектно – но това не е нов живот. И това не са религиозни брътвежи. Говорим за абсолютно свръхестествена реалност, която води вярващия до едно ново измерение на съществуванието, реалността и живота. Или сме в този живот или не сме. Бог ги е направил така крайни нещата. Само да се ползваме с думичката “възкресение” или да се позоваваме на нея, да я цитираме и да я проповядваме не значи, че я притежаваме. За какво свидетелства живота ни като цяло и всъщност? В плътта ли сме или в Духа? Колко от нас са се опитвали да обезсилят осъждението цитирайки Писанието отново и отново: “Сега прочее, няма никакво осъждане на тия, които са в Христа Исуса“ (Римляни 8:1) – и пак не са се освободили от товара си. Можеш да цитираш това Писание докато посинееш и пак да си под осъждение, ако не си в Христос Исус. Натискът, който упражнява осъждението има за цел да те доведе именно до това обрязване, и не бива да го обезсилваме с цитати от Писанията. Кой иска да го режат и да гледа кръв? Плътта се отдръпва от това. Само ония, които обичат Разпнатия имат въобще желание да бъдат съединени с Него.

“…защото умряхте, и животът ви е скрит с Христа в Бога. Когато Христос, нашият живот, се яви, тогава и вие ще се явите (защото нямате друг живот) с Него в слава“ (Колосяни 3:3-4).

Имаме ли желание да изградим живота си на тази основа и да преустановим веднъж завинаги опитите си ‘да се справим’ с нашите сили и естествени способности? Твоят живот е мъртъв докато не се открие Неговият живот, което значи, че често ще бъдем унижавани. Когато искаме да блеснем, да бъдем мъдри, впечатляващи, забавни или каквото и да е, тогава той просто няма да е на мястото на срещата за да ни угоди. За нас никога няма да има слава, но само слава за Него, когато Неговият живот се яви. Тогава не живеем вече водени от наши сметки и решения. Не сме движени от това, което е логично и разумно. Така е по правилата на света. Вървим чрез Неговия живот. Когато се раздвижи Неговия живот, тогава и ние се движим. Когато се случи Неговият живот да се изрази, чрез говорене, тогава и ние говорим. Да се уповаваме на Неговия живот, миг след миг, е вярата, за която се сражаваха едно време светиите, и чрез която праведният ще живее.

Отсечен и изхвърлен

В Исая 53:8 пише:

“Той беше отсечен отсред земята на живите, поради престъплението на Моите люде, върху които трябваше да падне ударът.”

Нещо хирургическо и страшно се съдържа в тия думи. Да бъдеш “отсечен отсред” означава радикална раздяла със света, плътта и дявола за всички, които са понесли същия Кръст и са позволили на същата “брадва” да се докосне до корените им. Това отива далеч отвъд проблема с греха; това е дълбоко спасение за всички ни, ако сме се съединили с Него в това разпятие.

Исус засегна веднъж темата за евнусите. Евнухът е човек, чиито корени са били отсечени с брадва. Каза, че някои се раждат такива, с малформации по рождение. Те никога няма да имат физическите способности, които са дял на всички мъже. Има и такива, които хората са направили евнуси, и трети, които сами са скопили себе си заради небесното царство. Само на евнух можеш да се довериш безрезервно, защото няма начин той да си присвои нещо от царството, над което е отговорно поставен. Няма да отклони нищо за себе си, защото брадвата е имала своята дума тук. Той е бил “отсечен отсред” и Бог ни предлага същата защита – Кръстът на Христос Исус, порязал основите на живота ни, отсичайки ни и изхвърляйки ни от земята на живите. По моему, единственият човек в безопасност в края на този свят изпълнен с безчестие е мъртвият човек, чиито живот е бил изчистен до корен, осъзнал ужасните склонности на плътта си. Разбрал, че прилежното ученичество не е отговорът, че да казваш “Няма да правя повече така” не е отговорът, че пеенето на песни не е отговорът. Има само един отговор. Кръстът на Исус Христос! Не пластмасовото менте, но КРЪВТА на Кръста, там където е страданието и срама, където Бог ни призовава “Ела!”.

Исус каза,

“Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си, и така нека Ме последва.” (Матей 16:24).

Както пише Дитрих Бонхофер “Когато Христос кани някого, Той го кани да дойде и да умре”. За онези, които са “отсечени отсред” които ще се съединят с Него на Голгота, които са станали евнуси за Христа, които не са бранили корените си от брадвата, това е “Божия сила за спасение”. Нуждаем се да вникнем в това и да достигнем до него и да се държим здраво за него до края на света. Вземеш ли това решение, каниш ежедневната смърт, ежедневното претворяване на тая тайна по начини, които съответстват напълно и само за твоя живот, твоето призвание и вървеж. Това не значи, че си за окайване, меланхоличен и обезверен. Има радост и в смъртта.

Имаме право да говорим за възкресението, само ако последователно изявяваме неговия живот в нашия живот, а този възкресенски живот няма никога да се изяви, освен като следствие на едно определено състояние – смъртта. Пълното претворение, цялостната картина, и окончателното осъществяване са все още в бъдещето и същевременно са тук и сега. Върховната мъдрост, която е скрита тук, е пред нас всеки ден. Т.е., ако този Кръст не действа всеки ден, ако страним от умирането, което става на него, например, когато плътта надава глас и успяваме да намерим начин да заобиколим някой проблем, тогава ставаме лесна плячка и сами отваряме вратата на измамата.

Любов към истината

Искаш да се избавиш от измамата? Ще успееш дотолкова, доколкото Кръстът е в сърцето ти и си готов на безкомпромисност спрямо себе си, понасяйки страдание, когато Бог ти постави нещата ребром. Ако сме дезертьори, отбягваме всяка конфронтация, философстваме и оправдаваме поведението си, обясняваме го по начин, който ни ласкае и ни спестява да погледнем греха в очите, то сами каним на гости измамата. Любовта към истината единствена ни спасява от заблуда. Но тази любов към истината не е любов към доктринално вярното – това е любов към правилни принципи. Любовта към истината е нещо различно и може да се разбере, само както Бог я разбира.

Най-силен израз на тази истина е Христос и то разпнат. Всяка църква или отделен човек, които се отдалечават от Кръста и позволяват Кръстът да стане само церемония и част от мебелировката, отварят широко вратата на измамата. Ако не водим разпнат живот и не ни се иска да опитаме от страданието на Кръста, и все пак искаме да се ползваме от благословението му, тогава и ние си играем с огъня на измамата. И тази измама най-вероятно ще дойде от самия Бог, който ще изпрати подвеждащи измами на ония, които са отказали да обичат истината. Толерантност към истината или дори уважение към истината не стигат. Само любов към истината ще ни спаси от заблуда. Истината е тежка, особено истината за нас самите. Какво ли не опитваме за да оправдаем и обясним действията си, просто защото не искаме ние самите да се изправим пред истината. Нужно е да бъдем безкомпромисни в това отношение и да дадем свобода на Кръста да умъртви онова, което Бог ни открива.

Най-наситен израз на тази болка и на това страдание намираме не в противопоставянето, което невярващият и неновороден свят ни оказва, но в това на най-скъпите ни и обични хора. Ако идваше от плътския свят, щяхме да го понесем, но когато идва чрез някой от собствения ни дом, страданието е в най-тежката си форма и ние се запознаваме с него отблизо. Вярвам, че всяко по-слабо страдание не може да извърши очистителната работа, която Бог желае. И Той знае това, а хората, които ни се противопоставят са в действителност в услуга на Неговите цели – оформянето на нашия характер на Божии синове и дъщери. Ако можем да осъзнаем святата дълбочина на делото Божие, посредством което дори братята ни или съпругите ни изглежда се превръщат в наши неприятели, или ние за тях, ще се избавим от това да ги разглеждаме, като неприятели и ще започнем да се отнасяме с тях по нов спасителен начин и ще видим, че самите те страдат в ролята, която трябва да изпълнят. Прочее, можем да си позволим едно по-спасително и съчувствено разбиране за страданието, което те трябва да понесат, докато се претвори тайната. Това ни извежда на по-свята и непорочна основа, иначе ги разглеждаме, като ‘врагове на вярата’ или ‘трън в плътта’, когато в действителност не е така.

Не толкова смъртта плаши Божиите хора, колкото страхът от смъртта. Перспективата да страдаме ни смущава повече, отколкото самото страдание. Колко ли от философските ни постройки и оправдания да не общуваме отблизо с Божиите деца като общност, се коренят в действителност, в страха ни от себеоткриване? Страх ни е, че ще ни хванат в крачка, че ще се провалим пред останалите, че ще претърпим унижение и затова се обграждаме с мисловните крепостни стени на оправданието и дори намираме цитати от Библията за да се застраховаме срещу подобна опасност.

Бог е Бог на истина, и затова, всяка поза, всичко престорено и въображаемо, всичко, което е превземка или шоу е лъжа. Бог уби Анания и Сапфира, защото задържаха част от парите на направената продажба и представиха частичното за цяло. Това си е истинска религиозна игра – да криеш от Бога и от ближния – да представяш частичното, което даваш, за цяло. Несравнимо по-добре е да пострадаш от знанието, и от това другият да узнае, твоето истинско сърце, наместо да живеем някакъв лъжовен живот пред другите и Бога.

Всеки ден ни представя възможност кой път да изберем за да стигнем до живота. Може да я караме предпазливо и и да си изживеем живота тайно и частно, като станем малък остров насред тълпа, или можем да открием себе си. Можем да обичаме истината, да търсим истината, да гоним истината и да страдаме за истината, или да живуркаме разумно и условно и да не надскочим никога това да не направим от другите нищо повече от това, което сме самите ние. Можем да знаем правилните думички и да ги предадем на други, но можем и все повече да се потапяме в изобилната радост и слава на Господа, чрез страдание. Ден след ден, ние правим своя избор.