Глава 12 – Причастие

“Защото аз от Господа приех това, което ви и предадох, че Господ Исус през нощта, когато беше предаден, взе хляб, и, като благодари, разчупи и рече: Това е Моето Тяло, което е [разчупено] за вас; туй правете за Мое възпоменание. Така взе и чашата след вечерята и рече: Тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете всеки път, когато пиете, за Мое възпоменание. Защото всеки път, когато ядете тоя хляб и пиете [тая] чаша, възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той. Затова, който яде хляба или пие Господната чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против тялото и кръвта на Господа. Но да изпитва човек себе си, и така да от хляба и да пие от чашата; защото, който яде и пие без да разпознава Господното тяло, той яде и пие осъждане на себе си. По тая причина мнозина между вас са слаби и болнави, а доста и са починали. Но, ако разпознавахме сами себе си, не щяхме да бъдем съдени. А когато биваме съдени от Господа, с това се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света. Затова, братя мои, когато се събирате да ядете, чакайте се един друг.” (1 Коринтяни 11:23-33)

Святото тайнство на причастието или Господната вечеря е изгубило в наши дни своята стойност и сила. Превърнало се е в религиозно еднообразие, един вид практика, която очевидно не ни удостоява с някакво особено благословение. Една от главните причини за това е фактът, че сме отделили изповедта от причастието. Изповядването на греха, прочистването на атмосферата, пречистващото действие на отношенията между хората по необходимост трябва да предшестват причастието – иначе го превръщаме в лъжа. Причастието не е някаква незначителна притурка; от него извира животът, тайнство, дадено от Бог до Неговото завръщане.

Кръщението във вода е действително тайнство, което води до екзистенциален съюз с разпнатия и възкръснал Христос, и ни прави способни да получим всички съкровища на това възкресение. Тайнството на причастието е дадено, за да имаме струящия от Бога живот. И двете са се изродили и превърнали в нещо повърхностно и механично. Фактът, че католиците използват думата “тайнство” погрешно, не означава, че трябва да я изхвърлим; да се настройваме отбранително, само защото хората са злоупотребили с тази дума, не е позицията на вярата. Нужно е тайнството да заеме отново святото място, което Бог е наредил за него, за да получим богатството, което Бог е възнамерявал да ни даде, чрез него. Нещо повече – причастието ще бъде привилегия, само когато бъде неприкосновено, свято, истинско, изпълнено с правдивост и любов.

Пластмасовото или истинското

Когато бях млад вярващ в една петдесятна църква, взимането на причастие бе за мен нещото, което най-много ме караше да агонизирам. Аз почти се ужасявах от тази случка веднъж в месеца, когато се подаваха пластмасовите чаши. Нещо не беше в ред. Цялата тази анонимност беше толкова абстрактна. Всичко бе тъй стерилно. Не беше нещо, което да дарява живот. Аз дори не исках да го вземам. Ние вземахме причастие без да се изповядваме и приемахме святата кръв на Агнето без дори да разпознаваме Тялото, без да разпознаваме кръвта и я пиехме като че ли бе Кока-Кола. Така живеехме в непризнати, скрити в тъмнината грехове – и наричахме това причастие. Участвахме заедно с хора, които бяха непознати, вместо с братя, на които да изповядаме греховете си. Не знам как Бог търпеливо скърби, когато гледа надолу към тази подигравка с нещо, което Той е възнамерявал да бъде свято. Това не само беше подигравка, но и ни лишаваше от истинското действие на кръвта и хляба. Ако те бъдат взети в истинност, то тогава в Тялото Му и кръвта Му се крие сила от Бога. Ако ние ги приемаме просто като религиозна церемония или изискване, то тогава губим същността, заради която то е било предназначено, а именно да поддържа животът и жизнеността на общността.

От взимане на причастие веднъж месечно, както е прието в “Божиите Църкви”, преминахме към приемането му ежедневно в ранната история на нашата общност “Бен Израел” – и не защото по-старшите братя ни принудиха, а по общо настояване. Превключихме от единия начин на мислене към другия, заради изискванията на самия живот в общност, който изостри апетита и желанието ни за живота от Бога, идващ единствено с хляба и виното. Преди да се съберем в общност имахме себе си за пример – харизматични светии, издигащи се с една глава над другите. Бяхме дошли в общността заради жертвоготовността си, но след като след две, три седмици бяхме раздразнени и с опънати нерви от общуването си със светиите, разликата в мненията и различните видове напрежение, които идват при живот заедно, нашата способност да бъдем сърдечни и обичащи – дори да се държим тактично – се изчерпа. Нашата естествена предразположеност и темперамент бяха към своя край. Ние знаехме, че за да продължат отношенията ни заедно, имахме нужда от любовта, която идва от Бог, търпението от Бог и милостта от Бог. Ние просто се нуждаехме от Него и трябваше да пием и ядем от Него ежедневно. Не бихме могли да продължим в усилните ежедневни напрежения без Неговия изобилен живот, достъпен чрез Неговото възкресение и даден ни чрез кръщението. Ето защо започнахме да взимаме причастие всеки ден с един истински вик: “Господи, не можем да продължим, освен ако Ти не дадеш живот!”

Тайнство, даряващо живот

Тайнството на причастието се превръща в тайнство, което дарява живот, тогава, когато ние наистина ядем и пием от Него. На Илия се казва:

“Стани, яж, защото пътят е много дълъг за тебе. И той стана та яде и пи, и със силата от онова ястие пътува четиридесет дни и четиридесет нощи до Божията планина Хорив.” (3 Царе 19:7 – 8)

Причастието стои в основата на общността, но трябва първо да се разпознае нуждата от него. Това би могло да се появи постепенно, осъзнавайки колко много ни липсва, за да бъдем в истински отношения със светиите. Едно е да имаш повърхностни отношения – всеки може да стори това в неделя или при някой удобен “full-gospel” случай – но ние търсехме нещо, което да действа в ежедневието. Нуждаехме се от живота на Бога, Неговата сила и съчувствие; имахме нужда да ядем и пием от Него.

В Рим има подземни пещери, където светиите са се срещали, живеели са и по-късно са издълбали ниши, в които да погребват телата на починалите. Целият им живот по време на римското преследване е бил под земята, скрит; единственият символ, който виждаме отново и отново, разхождайки се в онези пещери, е хлябът и виното, които показват централното място на причастието през онези времена на преследване. И точно по същите причини и ние желаем съживяването и възстановяването на тази чудна грижа за нас. Не можем да позволим повече тя да се изражда в някаква религиозна практика, приемана лекомислено и поради това губеща цялата си стойност. Това, което е определено да дава живот, ако не бъде приемано на основата на истината и подобаващата честност, се превръща в смърт – подобно на този принцип:

“Защото пред Бога ние сме Христово благоухание за тия, които се спасяват, и за ония, които погиват. На едните сме смъртоносно ухание, което докарва смърт, а на другите животворно ухание, което докарва живот. И за това дело кой е способен?” (2 Коринтяни 2:15 – 16)

Как е възможно едно и също ухание да бъде живот за едни и смърт за други? Просто такова е неговото естество. Тези, които не го приемат като живот, го приемат като смърт – и затова мнозина са слаби или болни, други умират. Това ядене и пиене на Господа би могло да бъде не само духовна подкрепа за нас и за вътрешния ни човек; то би могло и да е подкрепа за тялото ни, повече отколкото си мислим или вярваме. Приемането на причастие всъщност служи за вливането на нов живот и спасение в смисъла на силата на Бога да обезсилва греха, прочиства душата и връща отново към живот, чрез повторното изливане на Святия Дух. То е същината на Неговото тяло и Неговия живот. Колко хора са изпитали прилив на живот, докато ядат хляба и пият от чашата? Аз не мисля, че това е нещо въображаемо. Има нещо от Бога, което прониква съществото ни, когато чашата и хляба се приемат истински.

Първото изпращане на апостолите в 13 глава от Деяния, много вероятно е било от масата, където са взимали причастие, от мястото на служение в общност от вярващи, които са били в живота от Бога както в хоризонтален, така и във вертикален смисъл. И окончателното доказателство за това се е проявявало на масата за Господна вечеря. Не е чудно, че полагането на ръце върху Павел и Варнава е означавало живот за тях. Имало е нещо в този начин на уеднаквяване, който е дал на Павел сила за едно крайно служение – и то заради живота, който Тялото в Антиохия е притежавало. Има връзка между властта и силата на апостолското пратеничество и тази реалност ще бъде отразена във всички, които са живели в нея и са били изпратени от нея. Не става въпрос за вещината на Павел, неговата дарба или призванието му в Бога само по себе си, а за фактът, че е отразявал и е бил отражение на онези, с които е бил духовно свързан и е бил упълномощен от тях. Не думите, единствено реалността има значение. Съединени ли сме с подобно общение? Само тогава хората, които изпращаме, са движени от живота и силата на Тялото, което ги изпраща. Тогава всичко е наистина, има и живот и сила, защото предпоставките за това са били спечелени и опазени. Ядем и пием от тялото на Господа – и така предвкусваме небето; това е изпълнението и крайния завършек на върховната цел, заради която съществуваме.

Как да отслужваме тайнството

Нашата истинска църква може да не е в положение на “църква”, а да е просто няколко светии, събрани във всекидневна. С тези хора ние споделяме живота си, на тях се изповядваме, с тях говорим истината и с тях получаваме силата, която Бог влага в тези съставки, ако те са приети с истина. Оставете хляба и виното да ви подминат, ако усещате, че това е неистинско и е просто една религиозна церемония. Не участвайте заедно в това.

Когато ти си този, който отслужва тайнството, твоя е отговорността да опазиш святостта на Господната трапеза, за да не се обезцени тя в очите на онези, които не я разпознават, биват нехайни и участват в нея механично. Може да изпаднеш в ситуация, когато ще ти се наложи да кажеш: “Поемам тази отговорност. Приветствам ви на трапезата, като вярващ в общение с Христа. Трябва да напомня на онези, които са вярващи, но живеят в неизповядани грехове, че според Словото на Бога ще пиете собственото си осъждане. Ще го усетите като болест, и може би смърт и бих ви насърчил да не го приемате, без първо да изправите онова, което трябва да бъде правилно. Не ми е позволено да отслужвам тайнството за тези от вас, които не са вярващи – защото това е за църквата. Надявам се, че не сте засегнати, но трябва да осъзнаете, че съм задължен пред Бога да пазя грижливо и да съхраня святостта на тази трапеза.”

Що се отнася до децата, Господ е милостив и разбира, че в тях няма никакво порочно намерение или злонамереност и че децата, в тяхната невинност, искат да участват заедно с родителите си. Те биха могли да приемат причастието, при все че не са достатъчно пораснали, за да им бъдат разяснени условията за неговото приемане от техните родители. Господ знае онова, което те приемат в този момент, но най-вероятно Той не е наскърбен от това.

Нужно ни е усещане, което да не ни позволи причастието да се превърне в рутина, а да бъде за нас онази среда, в която се поддържа чувството за святостта на Бога. То е повторно възстановяване на завета и ние наново ядем и пием от Господа. Така показваме отново, че изцяло разчитаме на Неговия Живот. Участието ни в Господната трапеза е израз не само на факта, че сме в съюз с Бога, истинно жертвайки себе си, но също и с църквата. Тук оставяме себе си. Да, бихме се радвали на живота си, но Христовото Тяло ни зове да участваме и ние се покоряваме на Него.