Глава 10 – Молитва и хваление

Срещата на светиите е несравнимо повече от простото идване на служба и трябва да се разглежда, или по-скоро разбира, като живо участие в сложния механизъм на църковния живот. Затова подобава да започваме всред убийствена тишина, където никой не знае как да започне и където няма професионален свещеник, който да свърши работата вместо нас. Издигнати прожектори, предварително определени и познати песни и други техники, предназначени да подбудят хората към богослужение, са несъвместими със свободата на Святия Дух. Божият живот потича, само когато Духът вдъхновява и ние сме послушни на този Дух. Но в утилитарния свят, в който живеем, са ни научили, че това е прахосничество. Искаме да отидем на църква в 10 сутринта и да излезем в 12:30. Денят е хубав и не желаем да пропуснем играта на голф; все пак обаче, Христовото Тяло не може да се третира така.

В първата общност Бен Израел, се срещахме за молитва в продължение на десет години и е имало случаи, когато тези срещи бяха мъчителни и тежки. Сядахме един срещу друг и се гледахме лице в лице, в една стая, мълчейки. Всичко в нас ни сърбеше да кажем нещо. Никой от нас нямаше молитва, нямаше думи, нямаше мисъл и така чакахме ли чакахме. Очите и ушите ни са почти сладострастнически изпълнени с желание да бъдат удовлетворени с нещо за гледане или за слушане; иска ни се нещо да кажем или да направим. Но тишината е смърт за сетивата и подчертава Божията суверенност над нашите чувства, които искат независимост. Чакането е вид смърт и ние можехме да се справим с тази неловкост, защото бяхме достатъчно умни; можеше да кажем нещо или насила да изпеем песен. Страдахме, докато най-сетне някой кажеше нещо или се помолеше, но срещите, които започваха с подобна мъчителна смърт, ако не винаги то доста често, завършваха славно.

Истинската молитва и дори истинската песен са сами по себе си претворяване на Кръста. Това претвиряване е нашата воля да изоставим и отстраним всяко упование и зависимост от човека и да се приближим с трепет и зависимост от Бога, желаейки да изпитаме безразсъдството на слабостта. Молим ли се безопасно и срамежливо? Дали молитвите ни са общоприетите и прилични молитви? Това “нашите” молитви ли са, тези които ние замисляме в умовете си? Или са Неговите молитви? Някога разделяли ли сме се с първите за да получим вторите? Ужасно предложение е това да се разделим със своите молитви. Няма никога да знаем каква форма и съдържание ще приемат молитвите ни и дори ако започнем, дали ще можем да ги завършим? И как ли ще звучат? Да не ни поставят в неудобно положение? Да не вземат да объркат ония дето ни чуват? Има много форми на смърт. Мъченичеството е най-лесно, когато идва накрая, но църквата разбира истината за Кръста, като всекидневно умиране. Това ни ужасява – провала, унижението и какво ще помислят хората. Страхуваме се да поемем рисковете на вярата, за да не се провалим случайно – защото провалът значи смърт. Смирението е смърт, но в Божието Царство, то е пътят и начинът да живеем.

Ако ни е запленила тази жива реалност, съсредоточена върху Кръста, молитвите ни биха били от съвсем друго естество. Те биха ужасявали силите на тъмнината; те биха били молитви, които дори нас да учудват. Повече не бихме се заинатявали върху нашия план и разбиране за правилност в молитвите ни. Но още не сме се предали и не сме оставили Бог да бъде нашето вдъхновение за молитва. Това е всекидневно умиране и когато умираме за себе си, желаейки да се изложим на евентуален провал и неудобство, животът от Бога успява да си пробие път.

Всеки член на църквата би трябвало да има усещане за своето жизненоважно значение. Редно е да се подготвяме преди да се събираме със светиите. Не би трябвало директно от телевизора да се озоваваме в молитвеното събрание. Това е свято събрание, където идваме с мисълта, че Бог ще ни употреби. Тогава, онова което започва всред несръчно мълчание се превръща в нещо неописуемо богато. Всеки е покорен на това да изкаже слова, или да цитира Писанието, или да изпее песен, или да предаде пророчество. Събранието става израз на самото Божие сърце; но за това се иска участието на всяка част, инак няма да имаме пълна картина.

Качеството и истинността на взаимната ни молитва не може да надхвърли качеството на отношенията и истинността на съвместния ни живот. Истинската молитва е функция от качеството и автентичността на нашия живот заедно. Молитвата не е въпрос на виртуозност и умение, но е свидетелство за реалността на общия ни живот. Достигнали ли сме до състояние на единение и отъждествяване с Господа заедно, или сме разчленени и изолирани самостоятелни личности, които не притежават в значителна и истинска степен отношения помежду си? Кръстът има хоризонтална и вертикална греда и двете трябва да са истински. Мамим се ако си мислим, че е възможно вертикално общение с Бога и някакъв вид солово изпълнение от сорта “унесен, потопен в Бога”, като при това забравяме ближния си. Най-сигурният начин да премерим своята духовност и отношения с Бога е не като мерим с отнесените категории на еуфоричната “потопеност” в “небесни места” , но с човека от плът и кръв, седнал до нас – нашият ближен.

Разбира се личната молитва има своето място, но не и там където сме заедно. Единодушната молитва е въпрос на единодушен живот и само тази молитва се справя с небесните началства и власти на нечестието, които са над нашите църкви и народи. Тази молитва може и трябва да е само единодушна. Това, което просто не могат да подминат силите на тъмнината е автентичното – онова, което е истинско. Има твърде много подправеност в молитвата и хвалението, особено, когато се поставя ударение върху музикалните способности, на електронните технологии и на солистите в хвалението. Истинското хваление е спонтанен израз на изкупителното дело на Бога в живота на вярващите, както в личен аспект така и като църква, и това изкупление намира израз съвсем неволно. Това е истинско и когато тъмните сили чуят това, им се налага да бягат. Хвалението ни никога няма да надхвърли по качество отношенията ни. Може да усилваме усилвателите, колкото си искаме, създавайки еуфорична музикална атмосфера – и все пак да бъдем излъгани. Хвалението е повече от пеене. Сърцевината на хвалението е жертвата и няма по-голяма жертва от тази да изгубиш самостоятелността си сред всичко, което изпитваме, когато предаваме себе си на искрено общение един с друг.

Църквата, както съм казвал и друг път, е интензификация на всяка част от живота, като изважда на повърхността неща, които иначе биха останали скрити. Животът заедно налага преоценка и работа върху нас самите, т.е. той е един вид страдание, но именно сред това сито се открива възможност реалността и славата на Божията благодат да се изявят. Хвалението е спонтанният прилив на радост и хваление към Бога. Тази радост идва от дълбочината и истината на Неговото освещаващо дело постигнато посредством борби и страдания заедно. Хвалението трябва да е несъзнателно, спонтанно и ненагласено проявление на една реалност, до която сме достигнали заедно сред борби – реалност, която е дял на хора, общували заедно достатъчно дълго и истински за да я придобият.