Въведение

От самото начало на моето спасение и в продължение на четири или пет години след това, интуитивно усещах, че нещо не е наред в съвременния църковен живот. Къде е силата на Бога? Къде е славата и апостолската реалност? Къде е ‘Да дойде Царството Ти’? Защо ние не можем да кажем в нашето поколение, както първите светии казваха в тяхното : “Покайте се, защото Божието Царство наближи” ? Защо се опитваме да склоним хората да приемат Исус на основание на придобивките, които ще имат като Го приемат? Защо думите ни не приканват към покаяние в светлината на задаващото се Царство? Възможно ли е ‘Царството’ да не е толкова ‘близо’ и ние да нямаме правото да поставим така въпроса? В такъв случай, как и кога ще имаме едновременно и ‘Царството наближи’ и присъщата му власт?

Божият отговор беше да ни заведе в Минесота, в едно имение, което е било преди това почивен лагер. Когато прескочих веригата, която преграждаше входа и кракът ми стъпи на това място, Господ изрече четири неща в духа ми: “Владение; Място за обучение в последното време; Общност; Убежище”. Това бе началото на откровение за Неговото Царство изявило се в изпитанията, душевните терзания, ужасните разочарования и разстройства, които са наш дял единствено в истинска църковна опитност. Учудвам се на наивността на Християните, които мислят, че църквата е място, където ще бъдат успокоени или благословени по някакъв изнежен начин. Те, обаче, не осъзнават, че именно тук, премъдрият Бог, е приготвил за нас най-силни страдания с цел, да достигнем до истинско знание за Него и Неговите цели. Това беше моята опитност и не бих я разменил за нищо на света.

Павел ни казва в 1 Тимотей 3.15, че “Църквата е стълб и подпорка на истината”. Ако мислиш, че това е достижимо заедно с други хора, в единство, срещайки се веднъж в неделя на служба и веднъж през седмицата за изучаване на Словото, вече си заблуден. Това ще изиска всичко, което имаш. Искат се хора, които признават, че църквата не е създадена за наше удобство, но за Негова Слава, и че това е всепоглъщащо, абсолютно изискване, за което нашата професия или кариера са второстепенни способности. Редно е тогава, да достигнем до този общ живот и облик описани от Павел.

Всички страдаме от неадекватно виждане за църквата. Позволили сме на света да ни заточи в някакъв вид неделни размисли; нещо като християнска културна необходимост, която по някакъв начин е в услуга на целите на онези, които се възползват от нея. В очите на света ние не сме по-важни от всяка друга институция, която е в услуга на човека. Ние обаче, се нуждаем да извисим мислите си до апостолски начин на виждане за това, какво е Църквата в плановете на Бога.

Няма да е нечестно, ако кажем, че съвременната църква е всъщност съвкупност от индивидуални личности. Седим един до друг, но все още не сме “заедно” в библейския смисъл на думата. Все още не съставляваме онази цялост и пълнота. Все още не отразяваме величието, което се крие в самото Божество, където Синът прави всичко за Отца и Духът за Сина, и Трите са Едно. Когато достигнем до такова единство, въздушните началства и власти ще разберат това. Но Бог се нуждае първо да ни открие колко надълбоко са пуснали корени нашата самостоятелност, своеволие и непокорство.

Светските сили укрепват. Има неща които пленяват душите на хората и ги закрепостяват за временни неща. Всяко замисляне за вечните неща бива препречено. Безсилни сме, да се освободим от това зло влияние сами. Отделянето е толкова болезнено и тези сили са така все проникващи и несломими. Оказва се, че единствено чрез подкрепата, насърчението, молитвата, мъдростта, съвета на останалите и атмосферата, която създаваме като общност от Божии хора ние ще успеем да заживеем и да опазим тази свобода без да бъдем засмукани отново от света. Животът заедно е Божият промисъл да се съпротивим и да надмогнем тези сили. Синове и дъщери на Бога са тези, които побеждават света, плътта и дявола и не виждам по-благоприятно място за да отговорим на това описание освен в обстановка на задълбочен живот заедно.

Няма жив човек, който да е застрахован срещу заблуда и чий живот ще бъде свободен от нея, освен животът, изпитан от Бога посредством братята в Христа? Това е болезнено откровение, но е по-добре тази болка сега, отколкото неописуемата скръб, когато един ден разберем пред Престола на Христос, че сме живели в заблуда. Може да сме се имали за духовни, докато през цялото време сме били далеч от всякаква истинност и реалност. Бог няма да задоволи нашето романтично виждане за това, какво е според нас истинската духовност. Затова, Неговият милостив промисъл е живот заедно – за да ни се открие истинското състояние на сърцето ни и всички онези неща, които инак не биха ни се открили, но сега има най-голяма вероятност да открием!

Истинността и качеството на нашето общуване с Господа, който е над нас, не може да бъде по-добро или по-истинско от нашето общуване с братята, които са между нас. Не може едното да съществува независимо от другото и не може едното да бъде несъразмерно спрямо другото. Колко много сред нас мислят, че сме достатъчно силни и че обичаме да бъдем самотни, изолирани християни, притежаващи някакъв вид въображаемо и възбуждащо общение с Бога самички, но лишени от всякакво търпение спрямо светиите, които съставляват Неговото Тяло? Как става, че ценим повече Главата, отколкото Тялото и как можем да почитаме Главата встрани от Тялото? Господ така го е направил – Кръстът има една вертикална и една хоризонтална греда – и двете са в точно определено съотношение. Това именно ни спасява от сантименталности, в които обичаме да се потапяме, т.е. усамотяване, самостоятелност и въздигане на правото на личен живот в култ. Бог ни е призовал да живеем заедно и няма да станем свидетели на силата и властта на възкресението, ако не сме наистина свързани в едно Тяло. Бог няма да ни остави да се отървем само с мнимо и въображаемо ‘вертикално’ общение с Възкръсналия и Възнесъл се Господ, встрани от действително и екзистенциално общение ‘хоризонтално’ в Неговото Тяло.

Това изисква повече от неделни служби. Църквата се нуждае да преразгледа нуждата си от превръщане в общност, в смисъл на тясно преплетен, единен и задълбочен живот заедно. В действителност, ако тя надхвърля броя с който е възможно да се създаде общност, по моему, тя няма да достигне до тази реалност. Прочее, това за което говоря, не може да се осъществи от църковна маса с триста, петстотин или хиляда членове, към което всички се стремят днес и което е отдалечаване от самия Божий промисъл за нашия здрав разум и от онази по-голяма слава, а именно, да бъдем “Негови свидетели”.

Тъй като нещата в света стават все по-крайни, хората ще трябва да правят все по-краен избор – за или против Бога. Намираме се в болезнения преход между конвенционалното християнство и апостолската същина, която Бог иска да установи наново. И както ще видим по-натам, единствено в ролята на същинско, апостолско присъствие на тая земя можем евентуално да осъществим Неговите вечни цели за Църквата – да изяви Той многообразната Божия мъдрост пред небесните началства и власти (Ефесяни 3:9-11).