Съдържание Цялата книга на една страница

10 ГЛАВА – ФАЛШИВИ ПРИРАВНЯВАНИЯ ОТНОСНО ПРОРОЧЕСКИТЕ ДАРБИ

„Това е толкова лошо, Ричард“- отговорих аз. „Съжалявам, че се чувстваш така“. Приятелят ми Ричард е посветен и благочестив назарянски пастор със заслужена степен от семинарията. Той беше шокиран и засегнат от идеята, че хората с истински пророчески служения могат да бъдат неточни в някои от своите доктрини и имат неуредени неща в характера си. Някои от тях наистина завършват, извършвайки скандални грехове. Ричард използваше едно общо, но неточно сравнение, за да преценява духовните дарби. Той си мислеше, че човек с опит в истинските пророчества също трябва да бъде уникално благочестив и библейски безпогрешен във всичките си доктрини. Аз проявих силно несъгласие с него. Той нямаше опит с пророчески хора, но въпреки това си имаше своите ясно изработени теории. Когато в началото започнах да се свързвам с пророческите служения, аз бих се съгласил напълно с Ричард. Обаче, след години на опит с пророческото служение, аз трябваше да преосмисля много от моите първоначални теории. Да, пророческите хора трябва да бъдат ясни относно главни доктрини, като личността и делото на Христос и непогрешимостта на Писанията. Но на по-ниски нива на познаване на доктрината те могат да бъдат неинформирани или объркани. Би било по-лесно просто да ги отмахнем като фалшиви пророци, но това съвсем не е толкова просто.

Едно от нещата, които изненадват някои пастори, когато в началото започнат да прегръщат пророческото служение, е, че дарбите на Духа наистина действат в хора, които имат някои значителни неразрешени неща в живота си. Някои си мислят, че само благочестиви и зрели хора са използвани от Бог в демонстрации на сила. Това просто не е истина, нито пък е библейско. Разбира се, първото име, което идва в ума, е Самсон. Някои допускат, че даден недостатък в доктрината или характера на някой човек е достатъчно доказателство, че дарбите, които функционират в неговото служение, не трябва да са от Бог. Първото писмо на Павел до коринтяните ни дава голямо разбиране за една плътска църква, която действа в дарбите на Святия Дух. Те използваха дарбите неправилно (1 Коринтяни 14), имаха неправилни доктрини (1 Коринтяни 8-9) и им липсваше благочестив характер (1 Коринтяни 3-5). Няма никакво подсказване в 1 Коринтяни, че неправилната употреба на дарбите ги прави невалидни.

Дарби на благодат

Думата, използвана в Новия Завет за духовни дарби, е харизма, или буквално, „дарби на благодат“. С други думи тези дарби са давани безплатно и не трябва да се заслужават.

Магьосникът Симон не разбираше дарбите на Святия Дух, мислейки си, че те могат да бъдат закупени (Деяния 8:18-24). Петър сурово го смъмри, че искаше да купи Божията сила. Няма много голяма разлика между това да се заслужат дарбите и това да се купят. Парите са само функция на усилие и труд. Противно на някои общо поддържани уеднаквявания Божиите дарби са разпределяни според волята на Святия Дух, а не като ги заслужим дори и с благочестив характер.

А всичко това се върши от един и същи Дух, който разделя на всеки  поотделно, както му е угодно.

—1 Коринтяни 12:11

Те не се дават като знак или значка за Божието одобрение за нивото на духовната зрялост на човека. Нито пък се заслужават чрез нашето освещаване. Те са дарби на благодат.

Павел писа на галатяните, на които им беше трудно да разберат благодатта и продължаваха да поставят закон и дела зад своите духовни сравнения: „О, несмислени галатяни, кой ви омая . . . ? Това само желая да науча от вас: Чрез изисквани от закона дела ли получихте Духа, или чрез вяра в евангелското послание? Толкова ли сте несмислени, че като почнахте в Духа, сега се усъвършенствате в плът?“ (Галатяни 3:1-3).

След като галатяните преживяха проявленията на духовните дарби, някои от тях искаха да заслужат дарбите и да ги усъвършенстват чрез духовни изпълнения на закона или чрез делата на плътта. Павел им напомня, че да бъдеш духовно надарен, е чрез благодат, точно както оправданието е чрез вяра (Ефесяни 2:8-9). Да, точно както сме спасени по благодат, а не чрез дела по заслуги, по същия начин получаваме и дарбите на Духа чрез благодат, а не чрез дела. Павел поучава за получаването на дарбите на Духа чрез вяра, а не чрез дела като аналог на получаването на оправдание чрез вяра, а не чрез дела.

На сакатия човек, който просеше милостиня, му беше заповядано от Петър и Йоан да ходи в името на Исус. Когато Петър видя колко удивени бяха хората от изцерението, той каза: „Израилтяни, защо се чудите на това? Или защо ни гледате толкова внимателно, като че ли чрез наша собствена сила или благочестие направихме този човек да ходи?“ (Деяния 3:12).

Петър искаше да заяви ясно и бързо, преди те да имаха някакви фалшиви предположения. Проявлението на Божията сила не беше белег за неговата лична святост. Той продължи, казвайки: „И въз основа на вяра в Неговото име, това е името на Исус, което укрепи този човек, когото виждате и познавате; и вярата, която идва чрез Него, му даде това съвършено здраве пред всички вас“ (ст.16, nas).

Този пасаж съдържа много изводи. Но ако казва нещо, то е, че изцелението не беше чрез духовността на Петър. То беше свързано с Бог и Неговите цели и състрадание да изцели човека в нужда.

Да станем дарът

Аз не предлагам един противоречив (беззаконен) подход към използването на духовните дарби повече, отколкото онези, които проповядват оправдание чрез вяра, предлагат да се живее беззаконен живот. Аз желая да укрепя нашето убеждение да изпитваме всичко внимателно, дори когато идва от известен пророчески съд, който е мощно помазан, както и да бъдем отворени да приемаме от съд, който очевидно е повреден. Също така, когато имате лош месец, не спирайте да молите Святият Дух да ви използва, за да благослови някого, като бъдете съд, използван в пророчество за изцеление.

Павел пише: „Но на всеки от нас се даде благодат според мярката на Христовия дар“ (Ефесяни 4:7, nas). Това, което Павел казва в следващите стихове, прави ясно, че дарът, за който той говори, е дар на служение. „И Той Самият даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други евангелизатори, а други пастори и учители“ (ст.11).

Има едно общо погрешно схващане относно помазаните хора, свързано с този пасаж. Някои допускат, че на различните служители им се дава дар да бъдат пророци, пастори, евангелизатори и т.н. Павел вижда това по различен начин. Исус даде едни хора да бъдат апостоли, пророци, евангелизатори, пастори и учители като Негов дар за църквата. Не става въпрос способността за служение да бъде дадена като дар в полза на служителя, а по-скоро в полза на църквата. Божиите надарявания не са, за да бъдем повишени и оценени. Те са разпределяни на хората, които стават съдове и канали на Неговата милост в полза на другите. И така, Бог ни помазва за доброто на другите, а не за да се възползваме от това. Ние не можем да заслужим Божието помазание.

Дарбите на Духа в живота на човека не са медали за заслуги, показващи неговото благочестие. Въпреки това, мнозина виждат дарбите, работещи чрез човека, като символ на Божието одобрение за живота на този човек. Те виждат, че колкото по-значителни са дарбите и силата, толкова по-голямо одобрение трябва да има това служение от Бог. Обаче, ако разберем, че проявленията на Духа са за общото благо на църквата, а не за благото на отделния човек, когото Бог използва, ние вероятно много по-малко ще се препъваме в идеята, че Бог редовно използва несъвършени, а често и незрели хора, за да благославя църквата по мощен начин.

Има голяма разлика между незрели, неразумни и дори плътски служители и тези, които живеят в преднамерен бунт срещу Бог. Ние не трябва да приемаме от хора, които живеят, не зачитайки Бог, без значение от това, колко мощни изглеждат техните пророчества или изцеление.

Цялата тази идея за благодатта е противна на нашето плътско мислене. Ние по природа се борим с идеята, че дарбите на Святия Дух са давани въз основа на благодат чрез вяра без връзка с нашите заслужаващи похвала усилия. Павел учеше за получаването на дарбите на Духа чрез вяра като аналог на получаването на оправдание чрез вяра, а не чрез дела (Галатяни 3:1-5). Оправданието чрез вяра се разбира единствено, когато осъзнаем, че никакви човешки усилия не могат да запълнят огромната празнина между Бог и нашия грях. Божието решение на кръста се разбира, когато осъзнаем, че елементът на човешкото усилие е безнадеждно недостатъчен.

Никакво освещаване не може да ни спечели правото за дарбите на Духа повече, отколкото може да ни спечели прощение. Когато се сравнят с чистотата и святостта на Бог, разликите между най-доброто от нас и най-лошото от нас не са толкова големи, колкото някои може да си представят.

В Писанието Бог прощава и протяга велика милост към хора, които според нашите стандарти са извършили някои доста презрени неща. Без да намалява сериозността на сериозните грехове, Исус показваше на всички, че Божието мнение за неща като гордост, лицемерие, лоши обноски към бедните, непростителност и себеправедност бяха по-сериозни за Него, отколкото ние някога можем да си представим. Това смущава някои от нашите предварителни представи при нашето класифициране на „наистина лошите грехове“. „Човек гледа на външното, а Господ гледа на сърцето“, казва Библията (1 Царе 16:7). Той е много търпелив и милостив към нас.

Ние не трябва автоматично да отсъждаме духовните дарби в служението на някого като невалидни просто поради техните духовни недостатъци. Бог понякога е по-заинтересован от това, какво е започнал да извършва в живота на пророческия съд, отколкото да донесе пълно осъждение върху него в този сезон.

Фалшиво сравнение №1: Характерът е равен на помазанието

Сравненията работят в две посоки – както назад, така и напред, дори и неправилно разбраните сравнения. Така че тези, които погрешно приемат, че духовните дарби потвърждават характера, също ще заключат, че характерът е, който произвежда духовните дарби. Това насърчава хора в някои кръгове да „го фалшифицират“ така, че да не изглежда „ненадарен“. Това внушава, че най-духовните, зрелите и праведните хора са тези, които имат най-изобилстващите мощни дарби.

Този начин на мислене излага хората на укор, особено когато всички други изглежда, че пророкуват, имат пророчески сънища и виждат видения. Това поставя голям ненужен натиск върху хората, ако те чувстват, че са по-малко духовни от онези с пророческите преживявания.

Аз се чувствах по този начин за определено време и резултатът беше, че погрешно предадох моето лидерство на тези, които имаха по-мощни пророчески преживявания от мен. Църквата беше ударена и наранена от това погрешно решение, което дойде от моята несигурност и фалшиво смирение.

Запомнете, повечето пророчески хора нямат дара на лидерство, който е основен, за да бъде църквата здрава, балансирана и невредима. Църква, водена само от пророчески хора, няма да бъде невредима среда за Божиите хора.

Едно от най-важните неща, които трябва да се направят в църква, която иска да възпитава и управлява пророческо служение, е да се справи с мистицизма и с желанието за свръхдуховност.

Това не е духовно красив спор, но може да се превърне в такъв много бързо, ако хората виждат дарбите като медали за заслуги вместо нещо, което е за благословение на църквата. Не става въпрос за съда. Става въпрос да се обича Господ и да се изгражда Неговата църква в любов.

Фактът, че Божията сила и откровение текат през хората, не е непременно знак, че Бог е удовлетворен от тях в други области на живота им. Понякога пророческите дарби ще продължават да действат дори когато има вътрешно разпадане в личния им живот. Хората с високо профилни пророчески дарби трябва постоянно да се пазят от високомерие. Високомерието е просто да считате, че сте толкова важни, че можете да отсъждате много снизходително. Високомерните хора са тези, които мислят, че понеже вършат такава важна работа за Бог и понеже Неговата сила се проявява чрез тях, те не са отговорни за неща като честност, почтеност и любезност – особено в малките и невидимите неща на живота.

Това изкушение на самозаблуда е, което заразява някои хора в позиции на влияние. Това е голяма заблуда, защото в действителност точно обратното е истина. На когото много е дадено, много ще се изисква от него (Лука 12:48).

Всеки човек, чиито духовни дарби действат, е мъдър да остане силно съзнаващ, че денят на разплатата със сигурност ще дойде. Всички ние ще застанем пред съдийския престол на Христос един ден за едно крайно оценяване на нашия живот и служение (1 Коринтяни 3:11-15).

Някои от Божиите слуги, които падат в грях, са пример за истината, че Господ е търпелив към техния грях и че Неговите дарби са без покаяние (Римляни 11:29). Други са примери, че Бог открито ще дисциплинира тези, които обича (Откровение 2:21-23). Това води много други да треперят в страх от Бог (1 Тимотей 5:20-24).

Саул беше пример за двата начина, по които Бог избира да се разправя със Своите слуги. Саул остана цар на Израел в своя грях. Бог в голямо търпение го помаза да спечели велики битки. Бог частично благослови Израел под царуването на Саул дори посред неговите греховни провали. Обаче, Саул накрая пресече линията с Бог и беше отмахнат.

Божиите дарби се дават безплатно като знак на Неговата милост и желание да благославя Своите хора, а не като Неговото одобрение. Не обявявайте за невалидни всички духовни дарби, които работят в духовно незрели хора. Но също не се мамете от Божията благодат и търпение към пророчески съдове, които остават помазани за определено време, докато продължават в своя грях. Накрая Той ще ни призове всички да даваме отчет като настойници за дарбите, които ни е поверил.

  1. Точността на откровение не е равна на благочестивия характер или на живота. Това е една реалност, която е противна на нашето естествено мислене. Защо Бог позволява такова разклоняване? В края на краищата, това вероятно е „незаконен“ въпрос, но ние трябва сериозно да се изправим пред неговата действителност.
  1.  Историята на Валаам е Старозаветна илюстрация за човек с истинско пророческо помазание, който въведе Израел в голям грях. Цар Саул пророкува чрез Духа на Господ, но завърши живота си, измъчван от зъл дух.
  1. В Новия Завет ние поглеждаме към църквата в Коринт за по-дълбоки изучавания – и за плътта, и за духовните дарби. Историята разкрива, че онези, които продължават в очевиден грях, докато в същото време упражняват свръхестествени дарби, създават една постоянно разширяваща се пропаст в своята личност, което води до духовни, емоционални, умствени, физически, родствени и морални повреди.

Фалшиво сравнение №2: Помазанието е равно
на божествено одобрени на стила на служение

Ползите, които дойдоха за нашата църква като резултат от пророческото служение, естествено бяха придружени от някои главоболия. По-големите трудности бяха свързани със стила и методите на служение.

В глава 11 аз ще говоря за някои от нещата, които Бог прави, които изглеждат странни и необикновени. Той понякога засяга ума, за да разкрие сърцето. Въпросът тук, обаче, е, че показаният стил, който някои пророчески хора възприемат, е свързан с тяхната гордост и слабост.

Провеждал съм дълги и болезнени разговори за това с някои пророчески хора в нашата църква. В повечето проблематични случаи някой, който е помазан от Святия Дух, има стил на служение, който привлича повече внимание върху него.

Това, което често започва като малко необикновено в стила на служение, се превръща в преувеличаване и манипулация. В някои случаи просто е трябвало да каже: „Моля те, спри да правиш това“.

Някои пророчески хора са изкушени да мислят, че техният особен стил е съществен за помазанието, работещо чрез живота им. Те понякога ще кажат: „Не, трябва да го правя по този начин, иначе Бог ще спре да изявява силата Си чрез мен“.

Методологията или стилът на служение не произвеждат сила или помазание. Това е фалшиво сравнение, на което някои стават жертва. Понеже стоите на определено място или правите определено нещо, когато Бог се движи, това не означава, че обстоятелствата имат нещо общо с това.

Някои ще се опитат да пресъздадат обстановката, за да могат да видят Божията сила отново.

Господ често използва Боб Джоунс, като слага ръцете си върху ръцете на хората. Понякога той слага пръстите си срещу техните пръсти. В този случай Бог разкрива неща чрез Святия Дух, които той да каже на този човек. Боб е бил много точен в използването на този метод, когато Бог уникално му показва. Неотдавна и други започнаха да имитират това. Обаче, то не работи. Защо? Разпознаването идва от Святия дух, а не от методологията на Боб Джоунс.

Виждал съм много различни хора да имитират методите, понеже си мислят, че методът е ключът. Но личността на Святия Дух е ключът за оперирането в силата на Бог. Методологията не освобождава Божията сила.

Ние не трябва да използваме силата на предположението, за да накараме хората да отговорят по начина, по който искаме. Лидер, поддаден на манипулиране, може да говори на хората по този начин: „Елате, ако искате да бъдете докоснати от Бог. Ако сте чувствителни към Духа, вие ще паднете под силата на Бог“.

Ако ние лекичко „подскажем“ на хората да паднат или да говорят на езици, това е манипулация. Виждал съм известен служител да смъмря хората, понеже не падат, когато той се моли за тях. Той каза на една жена: „Слушай, просто приемай“. Жената отговори: „Аз приемам“.

Но служителят каза: „Не ми казвай, че приемаш. Ти просто стоиш тук, съпротивявайки се“.

Те почнаха да спорят точно там. Той искаше тя да падне като белег, че Бог я докосва, или по-скоро, че помазанието почиваше върху него.

Служители със силови и пророчески надарявания, които не са свързани с тим в балансирана местна църква, често позволяват на своите склонности метод на сила да управлява служението им.

Много по-трудно е да се измъкнете с манипулации и преструвки, когато сте близко свързани с хора от местна църква, които обичат искреността и реалността.

Някои в служение натискат човека, за когото се молят, докато не падне. За тях това е станала лична мисия, понеже публичният им образ е на линия всеки път, когато те имат време на служение. Това е високо октанова манипулация.

Фалшивите сравнения относно нуждата да се използва методологията могат често да доведат до лицемерие. Самите методи стават фалшива опора. Нищо свято и свръхестествено в действителност не се случва. Така че те усещат, че трябва да произведат резултати. Тези служители са започнали да вървят надолу по пътя на лицемерието и институционализираната методология. Те се страхуват да признаят, че Бог може да не се движи понякога. Те са толкова обгърнати в запазване на своята репутация в служение, като че ли винаги са помазани. Не е проблем да се признае, когато не се случва кой знае какво. Отказът да се направи това във времето за служение става заговор за преструване.

Бог понякога оттегля силата Си в служение, за да види дали лидерът смирено ще Му се довери, вместо да се опитва да изглежда помазан, без значение дали Той се движи, или не. В определени случай Той стратегически не проявява Своята сила, за да отвърне сърцата на хората от пророческия служител. Понякога Той ще отдръпне присъствието на Духа Си, за да ни предпази от увековечаване на нашата увереност в нашите методологии.

Когато някои гладни хора се намират около пророчески помазан човек, те толкова се надяват, че Бог ще им говори, че прегръщат всяка изречена дума. Това прави и двете страни уязвими за уникални изкушения.

Аз вярвам, че е погрешно да се използва мистика, за да се повлияят хората. За жалост, всичко това се случва твърде често. Много пророчески хора се вземат твърде насериозно. Те обичат усещането да имат такова влияние върху другите. Те се стремят да се направят по-духовни, святи и чувствителни, отколкото наистина са.

Лесно е да се вземе идентичността на някого от неговото или нейното пророческо служение. Виждал съм пророчески хора, поддадени на очакванията на хората, които отчаяно искат слово от Бог. Те ще пророкуват без значение дали Бог казва нещо, или не!

Илия наля вода върху жертвите на планината Кармил (3 Царе 18), вместо да налее нещо лесно запалимо върху тях! Това направи „по-трудно“ за Бог да ги запали. Илия беше уверен, че Божият огън може да погълне дори мокра жертва.

Аз предизвиквам пророческите служители да сложат малко „вода върху жертвите“, които те приготвят, като се доверят на Бог да докаже Своята сила, без да Му „помагат“ толкова много.

Насърчавам ги да се откажат да поддържат своята пророческа мистика.

Фалшиво сравняване №3: Помазанието е равно
100% на доктринална точност

В църковната история е имало много помазани служители, които са държали странни доктрини. Най-известният пример за това от съвременната история е Уилям Бранхам.

Бранхам, беден и необразован, започва своето служение през 1933. Той бил пътуващ баптистки евангелизатор и неговите събрания редовно били посещавани от хиляди хора. Служението му се характеризирало от удивителни проявления на изцерение и слово на знание.

Когато хората стигали до него в молитвената линия, Бранхам можел да опише заболяванията им, да даде други факти и информация за тях, а понякога дори и да ги нарече по име. Дарът, както много хора настоявали, бил 100%  точен.

Един преводач на Бранхам в Швейцария, който по-късно станал историк, казва: „Не знам за нито един случай, в който той да е сгрешил в честите детайлни изявления, които е правел“.1* Изцеленията също били многобройни и удивителни.

Обаче, Бранхам завършва, проповядвайки доктринална ерес, въпреки че никога не е стигнал до това да отрече Исус Христос като Господ и Спасител или да се усъмни в авторитета на Писанията. Той позволил дa се говори за него, че е „ангелът“ на седмата църква, споменат в Откровение 10. Това причинило голямо объркване сред последователите му. Те разсъждавали, че ако Бог му дава толкова много истинска пророческа информация за живота на хората, тогава защо по същия начин да не му даде и здрава доктрина? Но дарбата пророчество не осигурява това, че някой ще има дарбата на поучаване, или обратното.

Проблемът е, че някои хора със силни пророчески служения често не са задоволени просто да бъдат използвани от Бог в пророчество и чудеса. Те искат също да бъдат и учители.

Аз съм виждал пророчески хора и евангелизатори да се отделят от местната църква. Когато това се случи, някои са изкушавани да се опитат да функционират като учители, тъй като имат голям брой хора, които да ги следват. Обаче, ако те нямат учителско помазание, тогава те ще свършат, произвеждащи небалансирани доктрини. Това се случва, когато те поучават множествата, които са се събрали поради дарбите на Духа, действащи чрез тях.

Ако те нямат учителски дар, който да е бил обработен чрез правилно обучение в Писанията, те със сигурност ще поучават с небалансирани доктрини своя голям брой последователи.

За общата полза

Най-важното нещо, което трябва да запомним, е, че „проявленията на Духа се дават на всеки за общата полза“ (1 Коринтяни 12:7). Духовните дарби са с цел да бъде благословено тялото на Христос, а не за да се издига човекът, чрез когото те идват. Павел съответно казва, че ние трябва да бъдем ревностни за духовните дарби,  докато се стремим те да се умножават за назиданието на църквата (1 Коринтяни 14:12).

––––––––––-

1* Дейвид Едуин Харел младши, Всичко е възможно (Bloomington, IN: Indiana University Press, 1975), 38.